Аманда Куик
Реката знае (42)

Четирийсет и първа глава

Отвори вратата на книжарницата на Дигби и влезе. Вътре беше тъмно и мрачно. Нямаше клиенти. Дигби никакъв не се виждаше.

— Господин Дигби!

Не получи отговор. Вратата на задната стая беше затворена.

Почака няколко минути. Никой не се появи, тя заобиколи щанда и почука на вратата.

— Господин Дигби, там ли сте? Дойдох за Милтън. Още няма пет. Ако вече сте продали книгата на друг клиент, много ще се разсърдя.

От стаята не се чуваше никакъв звук.

Завъртя топката леко. Вратата се отвори и пред очите й се разкри мрачна, неосветена стая, в пълен безпорядък. Много книги бяха струпани на една маса. Кошове и сандъци се виждаха навсякъде. На масата имаше още дебело руло кафява хартия и ножици.

Сбърчи нос, когато усети едва доловима сладникава миризма. Опитваше се да познае каква е и тогава забеляза да се подават иззад един сандък мъжки обувки.

— Господин Дигби. По дяволите!

Втурна се в стаята и заобиколи сандъка. Дигби лежеше по корем на земята. Очите му бяха затворени. Не беше ранен. Сигурно беше получил инфаркт.

Клекна до него, свали ръкавицата си и заопипва врата му. Дишаше, макар и повърхностно, пулсът му беше стабилен, само малко по-бавен и на нея й олекна неимоверно. Хвана вратовръзката му да я разхлаби.

Зад гърба й изскърца дъска. И преди да се усети, силна мъжка ръка я сграбчи и я вдигна. Отвори уста да изкрещи. В този момент към устата и носа й притиснаха кърпа. Сладникавата миризма на хлороформ задуши ноздрите й, парите изпълниха белите й дробове. Замая се, сетивата й ставаха нечувствителни. Мяташе се като обезумяла, но ръцете й бяха приклещени от двете й страни.

Риташе яростно, с единия си крак блъсна един сандък и го преобърна. Опита пак. Този път със задоволство усети, че с тока на ботите си улучи крака на нападателя и последва яростна псувня.

— Тъпа кучка! — промърмори Куинби. Стисна я още по-здраво. — Цяла напаст си, не струваш толкова, колкото неприятностите, които носиш. Ако зависеше от мен, щях да ти прережа гърлото и да се свърши.

Съвсем се замая. Стана й горещо. Стомахът й се сви спазматично. Беше чувала, че хлороформът обикновено е ефективен две минути, дори по-малко; в големи дози може да убие. Оставаше съвсем малко време.

Престана да се мята в ръцете на Куинби и се отпусна безжизнено, като се надяваше той да реши, че хлороформът е подействал, но нейният похитител явно не искаше да рискува и продължи да притиска ужасната кърпа към носа и устата й.

Вече не можеше да мисли. Всичко й бе като в мъгла. Чувстваше смътно, че има нещо, което непременно трябва да направи, преди да изпадне в безсъзнание.

Куинби я повлече през стаята, очевидно бързаше да я изнесе от книжарницата. Тя усещаше маншонът й да се поклаща на тънък кадифен ширит, закрепен за лявата й китка. Сви леко ръката си. Ако Куинби забележеше, щеше да реши, че това е едно последно потрепване.

Чу звука на отваряща се врата. Разклати ръката си едва забележимо. Стори й се, че тежестта на маншона изчезна, но не беше сигурна. Погълнаха я тъмнина и ужасяващ мирис на хлороформ.