Аманда Куик
Реката знае (36)

Трийсет и пета глава

Луиза изплува бавно от ласкавото море на доволството, в което се носеше. Размърда се, протегна ръка и заопипва масичката до леглото. Намери очилата, сложи си ги и погледна до леглото.

Ризата й на пода беше като пенеста купчинка. Грабна я и я облече.

Почувства се по-порядъчна, надигна се и се взря в Антъни. Лежеше по корем. Очите му бяха затворени, черната коса — разрошена. Очертаните мускули на гърба му, изглеждаха гладки, чувствени и възбуждащо силни. Хареса й да го усеща върху себе си.

Погали го по рамото съвсем леко, за да не го събуди.

— Да не забравя следващия път да донеса френско удобство — промърмори Антъни във възглавницата.

Тя се сепна и отдръпна ръката си, като че ли беше пипнала горяща печка.

— Мислех, че си заспал.

— Почти. — Не отвори очи. — Изтощи ме.

— Какво е френско удобство? — попита тя много заинтригувана.

Той отвори очи и се усмихна по неговия бавен, подкупващ начин.

— Кондом.

Луиза почувства, че се изчервява.

— Ах, да.

— Техниката, която използвах, не е особено благонадеждна.

— Ах!

Червенината на страните й стана още по-тъмна. Като светска дама с тайни любовни похождения трябваше да се научи да говори по интимни въпроси, напомни си тя.

— Е? — попита той, като я наблюдаваше напрегнато.

Тя го погледна объркано.

— Какво?

Антъни се претърколи по гръб и сложи ръце под главата си.

— По-задоволителен ли беше този опит?

Страните й така пламнаха, че тя се учуди как така чаршафите не се подпалиха.

— Всъщност да. — Покашля се. — Сега разбирам защо тайните авантюри са толкова на мода.

— Хм.

Вече не изглеждаше толкова доволен, колкото преди малко.

— Антъни?

— Да?

— Искам да те попитам нещо. Но то е много лично. Ще те разбера, ако не желаеш да ми отговориш.

Придърпа я върху себе си.

— Какво ще ме попиташ?

Луиза сложи ръце върху гърдите му и подпря брадичката си.

— Чух какво се е случило между теб и годеницата ти точно преди да загине.

Той се усмихна тъжно.

— Не съм изненадан. С жълтите вестници, евтините криминалета и клюките във висшето общество, цял Лондон знае слуховете.

— Има ли нещо вярно в тях? Възнамерявал ли си да развалиш годежа си с нея, защото си я заварил в леглото с друг мъж?

Той мълча толкова дълго, че тя остана с впечатление, че изобщо няма да отговори.

— Да — каза най-накрая. — Но на никого не съм го казвал. Нямам представа как са тръгнали слухове. Мога само да предполагам, че мъжът, който беше с нея, е разказал на някого и този човек е пуснал клюката.

— Тайните любовни авантюри никога не остават в пълна тайна.

— Наистина.

— Навярно много си я обичал.

Той седна рязко, спусна крака на пода и се изправи.

— Любовта ми към Фиона угасна в деня, когато я заварих с любовника й.

Луиза изпита съчувствие.

— Сигурно си се почувствал ужасно.

— След време си помислих, че тя е предвидила да науча за връзката й точно по този начин. — Започна да се облича. — Не е имала смелостта да ми каже направо, но дълбоко в себе си съм убеден, че е искала да зная за любовта й към друг мъж. По неин начин се опита да бъде честна с мен преди сватбата.

— Не разбирам. Щом е обичала друг, защо просто не ти е казала?

— Не се е решавала. — Обу панталона и закопча колана. — Семейството й щеше да се побърка. Бяха изключително доволни заради този брак. Всъщност и моите родители много се радваха. Беше естествена последица от дългогодишното приятелство между двете семейства.

— С други думи, Фиона е била принудена да се съгласи с този брак.

— Често срещана история. — Закопча ризата си. — Въпреки всичките тези романчета и пиеси, които толкова те въодушевяват, и двамата знаем, че браковете в голямата си част се сключват въз основа на пари, имоти и семейни връзки.

— Да. — Прониза я съжаление, изпълнено с копнеж. — Предполагам, че заради това романите и драмите са толкова завладяващи. Наистина е приятно да се размишлява върху идеала за истинската любов.

— Не зная — каза той равнодушно. — Не съм голям любител на този вид забавление.

Тя само се усмихна.

Той престана да се облича и се хвана за колоната на леглото. Сведе поглед към нея, а очите му опасно проблясваха.

— На теб харесва ли ти?

— Малко. — Тя седна със свити колене и ги обгърна с ръце. — Говори каквото си щеш за романите и драмите, но истината е, че имаш романтична душа на истински герой.

Погледна я, все едно току-що бе обявила, че може да лети.

— Какво, по дяволите, говориш? — попита много тихо.

— Затова толкова упорито търсиш справедливост за Фиона — обясни тя. — Въпреки че се е влюбила в друг, твоята любов към нея е останала неразрушима.

Той стисна още по-силно колоната и присви очи.

— Нека да обясня нещо много ясно, Луиза. Не се заех с тази рискована работа, защото сърцето ми е разбито след загубата на Фиона.

Това изявление й отне дар-словото за няколко секунди.

— Сърцето ти не е ли разбито? — попита предпазливо.

— Не си прави илюзии, обичах я. Познавах я от училищната скамейка. Беше и приятелка, и годеница. Чувствам се отговорен да открия нейния убиец, но не заради моята безсмъртна любов към нея. Не се опитвай да ме превръщаш в романтичен герой.

Луиза поклати глава, крайно озадачена.

— Тогава защо се нагърби да разследваш обстоятелствата около нейната смърт?

— В началото, преди около година, трябваше да установя тя наистина ли се е самоубила заради намерението ми да разваля годежа си с нея. — Думите прозвучаха тежко. — Сега разбра ли? Трябваше да науча аз ли съм бил причината за нейната смърт, тя наистина ли не е могла да понесе унижението да бъде отхвърлена.

— Антъни.

— Не съм герой, Луиза. Вече съм сигурен, че е била убита, и трябва да открия аз ли съм виновен, че се е озовала в опасна ситуация.

— Нима е възможно ти да си виновен?

— Не зная. Може би намерението ми да разваля нашия годеж я е подтикнало да поеме някакъв ужасен риск, който иначе не би поела. Може би е била отчаяна. Зная само, че беше моя приятелка и моя годеница. Трябва да открия какво се е случило през онази нощ.

— Стига! Престани веднага! — Ужасена, скочи от леглото. Хвана го за ръцете, като че ли щеше да бъде отнесен от подмолно течение. — Чуй ме много внимателно. По всяка вероятност Фиона е убита, точно както подозираш. Но независимо дали случаят е такъв, или пък се докаже, че сама е отнела живота си, ти не носиш никаква вина.

— Не разбираш. Тя беше толкова невинна. Не познаваше света.

— Невинна или не, ако се е хвърлила в реката, понеже се е страхувала от унижението на един развален годеж, хвърлила се е по свое желание. При положение че по някакъв начин се е забъркала в опасна игра, не е по твоя вина.

— Беше притисната до стената не само от нашите семейства, но и от обществото. — Въздъхна изтощено и въздишката сякаш се изтръгна от дълбините на душата му. — Никой от нас не знаеше, че е толкова нещастна. Само да ми беше казала нещо…

— Сама е поела риска да се влюби в друг. — Замълча, защото й хрумна една идея. — Което повдига любопитен въпрос. Ако е имала любовна връзка с друг, не е ли възнамерявала да се омъжи за него след развалянето на годежа?

— Този е един от доводите ми да се съмнявам, че се е самоубила — призна той. — По всичко си личи, че любовникът й я е обичал. Той не е женен, така че е бил свободен да се обвърже с нея.

— Какво се случи с него?

— Обвини ме за нейната смърт и до ден-днешен ме презира.

— Джулиън Истън ли е? — попита тихо.

Антъни вдигна вежда.

— Как стигна до това заключение?

— Беше очевидно, че изпитва силна злоба към теб.

— Никога не се осмели да ме обвини направо, защото няма никакви доказателства. Освен това според мен внимава да не стане обект на клюки. Семейството на Фиона ще се разгневи страшно, ако опетни паметта й с признания за любовната им връзка преди сватбата.

Тя се замисли.

— Колебая се дали да го кажа, но как мислиш, дали съществува някаква възможност Истън да я е убил?

— Изключено. Първо това проверих. Алибито му за онази нощ е потвърдено от няколко свидетели. Изчезнал е от балната зала за няколко минути и се е върнал почти веднага. После е отишъл с приятели право в клуба си. Играл е карти там до зори. Тялото на Фиона беше извадено от реката горе-долу по същото време. Просто не е имал време да я убие и да се отърве от трупа.

— Но Истън внушава умишлено на всички най-лошото за теб.

— Той е убеден, че тя се е самоубила, и ме обвинява, че аз съм я подтикнал. Неговата представа за отмъщение е клюката да не се забравя.

Луиза си спомни сцената пред дома на семейство Лорингтън.

— Всъщност той може и себе си да обвинява.

Антъни сви вежди.

— Какво имаш предвид?

— Ако я е обичал, може би се мъчи да убеди себе си и света, че ти си виновен, защото не може да понесе своята вина за това, че не я е защитил.

Антъни сви рамене и дозакопча ризата си.

— Зная само, че ме мрази.

— Няма право да те превръща в изкупителна жертва — заяви тя. — Каква трагична неразбория!

Той се подсмихна иронично.

— Истън и Фиона очевидно са жертви на покоряващата сила на тайната любов. Според теб няма по-вълнуваща любов.

— Погрешно сте ме разбрали, господине — отвърна тя рязко. — Тайната страст очевидно е много покоряваща, но всички ние имаме воля да направим своя избор и да не й се отдадем.

— Значи е въпрос на избор, така ли? — вдигна вежди той. — А не непреодолим повик на природата.

— Не ми се подигравай. Говоря много сериозно.

— Да, виждам.

— Едно нещо е да харесаш някого, съвсем друго — да решиш да се отдадеш на привличането и да си навлечеш съзнателно рисковете. Това е бил изборът на Фиона. И ти нямаш нищо общо с нейното решение.

Той я погледна със странно изражение, но Луиза не разбра какво щеше да каже, понеже в този момент от улицата долетя тропот на карета.

— Божичко, колко е часът? — Погледна паникьосана часовника. — Пет и половина. Сега се подредих, това може да е Ема.

Той вдигна вежда.

— Сигурна ли си?

— Да. Тръгвай си веднага. Ема не бива да ни свари, особено след като аз съм съвсем неглиже. Побързай.

Той започна да обува ботушите си.

— Съгласи се, че това е един от големите недостатъци на тайните любовни срещи. Човек постоянно е нащрек.

Луиза облече халата си.

— Не излизай през главния вход, Ема ще те види. Мини по задното стълбище и излез през градината.

Той взе връхната си дреха.

— Чудя се дали да го спомена, но все пак шапката ми е на масата във фоайето.

— Проклятие, съвсем забравих за твоята шапка. Трябва да я разкараме оттам.

Тя се втурна към вратата.

Като че ли грубият й език го забавляваше, но я последва покорно.

Тя изтича по стълбището, Антъни я следваше. На улицата спря карета.

Луиза грабна шапката на Антъни от масата до входа и му я хвърли.

— Тръгвай — заповяда тихо.

Той хвана шапката с лявата ръка.

— Луиза, имам един въпрос, преди да тръгна.

— Никакви въпроси. Няма време. — Тя замаха отчаяно с ръце, за да го пропъди. — Побързай, господине, Ема ще се появи всеки момент на вратата.

— Държа много да ми отговориш — предупреди я той, макар че се запъти към задната врата.

— Говори тихо, за бога! — скастри го тя, ситнейки разтревожено след него.

Антъни отвори задната врата, застана на прага и се обърна към нея.

— Моят въпрос е дали твоето изживяване този следобед имаше поне нещо общо с трансценденталното?

Тя се ужаси от неговата бавност.

— Моля те, сега не му е времето да говорим за подобни неща.

— Няма да тръгна, докато не получа отговор.

— Да, да, беше отначало докрай чудно трансцендентално изживяване. Точно както се описва в романите. А сега изчезвай веднага.

Той се усмихна, целуна я още веднъж по устните много бързо и с подчертано чувство на собственик.

Стори й се, че го чува да си подсвирква през градината.

Затвори вратата много тихо и хукна по тясното задно стълбище. Като влезе в спалнята, затвори вратата и се зае трескаво да оправи леглото.

Щеше да каже на Ема, че си е почивала. Това обясняваше защо леглото е измачкано и защо тя е с халат. Погледна се в огледалото и с ужас установи, че е страшно зачервена и разрешена. Нямаше време да оправи косата си.

Вратата на долния етаж се отвори. Луиза грабна едно бяло боне, нахлупи си го и прибра косата си под него. След това се просна на леглото.

Минута след това Ема почука тихо на вратата.

— Почиваш ли си, скъпа?

— Да — обади се тя. — Следобедът беше много изморителен. Ще ти разкажа всичко, като сляза долу.

— Очаквам с нетърпение да чуя всички подробности за срещата ти със семейство Столбридж. Не бързай. Отивам да се преоблека.

Стъпките на Ема се отдалечиха по коридора.

Като потръпна от облекчение, Луиза седна. Все още дишаше учестено. Спаси се на косъм.

Изправи се бавно и отиде до гардероба. Лента тъмносиня коприна, полюшваща се на облегалката на стола, привлече погледа й. Вратовръзката на Антъни! Изненадана неприятно, взе вратовръзката, нави я на руло и я скри в едно чекмедже.

За малко да се изложи. Добре че Ема не отвори вратата. Тайните връзки са много интригуващи, но действат зле на нервите.

 

 

„За пръв път бях принуден да се измъквам през задната врата“ — мислеше си Антъни, докато се изкачваше по стълбището към дома си. Безспорно животът бе станал по-интересен, откакто срещна Луиза Брайс.

Необичайният начин, по който си тръгна, беше стимулиращ, но, по дяволите, нямаше никакво намерение да се промъква безкрайно из алеи и градини. Независимо от това споменът за тръпнещата от страст Луиза, когато стигна кулминацията в прегръдките му, компенсираше неудобствата, включително безславното му бягство от дома й.

Настроението му беше приповдигнато, съзнаваше го, въпреки че разследването не напредваше. Не само любовният акт го радваше, размишляваше той. Пламенната настойчивост на Луиза, че независимо от съдбата на Фиона не бива да се вини, също допринасяше за това.

Близките му постоянно го убеждаваха, но това беше нещо различно; те винаги бяха до него. Съвсем друго беше Луиза да го защити така страстно. Там, в сенчесто слънчевата спалня, все още усещайки нейния вкус по устните си, дори си позволи да повярва, че тя има право.

Вратата се отвори тъкмо когато посегна да извади ключа си.

— Добре дошли, господине — посрещна го икономът. — Преди няколко минути пристигна съобщение за вас.

— Благодаря, господин Тейлър.

Антъни влезе.

Писъмцето беше на сребърния поднос. Той го взе и разпечата плика. Обхвана го внезапно задоволство, като видя подписа на Миранда Фосет.

Каня вас и госпожа Брайс на среща с моя много добър приятел в десет часа тази вечер.

Клемънт Корвъс беше налапал стръвта.