Аманда Куик
Реката знае (32)

Трийсет и първа слава

Антъни излезе от клуба малко след полунощ. Позамисли се дали да се качи на някой файтон, но после се отказа. Заради мъглата превозните средства се движеха със скоростта на охлюв. Подвижните двуколки караха предпазливо през почти непрогледната мъгла. Пеша щеше да се прибере по-бързо. Освен това, когато вървеше, размишляваше най-добре, а тази вечер чувстваше остра необходимост да помисли.

Вдигна яката на палтото си и заслиза по стълбите. Една двуколка закова точно пред него. Позната фигура слезе с несигурни стъпки. Джулиан Истън беше пиян както обикновено. „Какъв неподходящ момент — помисли си Антъни. — Трябваше да си тръгна пет минути по-рано.“

— Столбридж. — Джулиан се хвана за парапета на стълбището, за да не падне. — Много рано си тръгваш. Заради мен ли се измъкваш?

— Не.

Антъни заслиза. Джулиан му препречи пътя.

— Тичаш за среща с малката вдовичка на Ардън Скуеър ли? — Лицето на Истън се изкриви подигравателно. — Непременно й предай моите почитания.

— Пречиш ми да мина, Истън. Отдръпни се.

— Бързаш да отидеш при нея, разбирам. — Джулиан се олюляваше. — Чудя се кога ще се досети, че се възползваш от нейната наивност.

— Защо не влезеш и не изпиеш още бутилка бордо?

— Нечестно е от твоя страна да ти служи за параван, за да скриеш връзката си с чужда съпруга, не мислиш ли?

— Мисля, че за теб е по-добре да запазиш прозренията за себе си — отговори Антъни спокойно.

— Защо да ги крия, след като толкова много хора изгарят от нетърпение да се разбули мистерията? — Истън го погледна хитро. — Всъщност във всички клубове около „Сейнт Джеймс“ вървят залагания. Ще се изненадаш колко много господа са любопитни да научат коя от техните съпруги спи с теб, докато се криеш зад безумно старомодните поли на госпожа Брайс.

— Разкарай се, Истън.

Лицето на Джулиан застина в гневна маска.

— Бъди благоразумен и не ми посягай, нещастник такъв. Напоследък нося револвер, за да се защитя от теб.

— Внимавай. В твоето положение най-много да си простреляш крака. А сега се отдръпни.

— Проклет да съм, ако помръдна.

Антъни го стисна за лакътя и го бутна. Джулиън се залепи за парапета. Сграбчи го, за да не се изтърси на земята. Докато се опомни, другият мъж беше слязъл по стълбите.

Още една карета спря и от нея слязоха трима мъже с вечерно облекло. Загледаха сцената с насмешливо любопитство.

— Чия съпруга е тя? — провикна се Истън, побеснял от гняв. — На кого от господата в клуба слагаш рога, Столбридж?

Антъни не се обърна. Продължи да върви, изгубвайки се в мъглата.

Уличните лампи в тази част на града бяха много. Ярките кълба от светлина пред всеки вход бяха нанизани като скъпоценни камъни, проблясващи в тъмнината. Но в мъглива нощ като тази светлината не проникваше далеч. Частни и наети карети минаваха и заминаваха по улицата. Шумът от бавното потрепване на конските подкови и тропотът на колелата се чуваше приглушено. Като че ли мъглата поглъщаше и звука, и светлината.

Трябваше да предупреди Луиза за залаганията в клубовете. Спря се на ъгъла, прецени, че е доста късно. Тя сигурно спеше, но заради тази последна информация нямаше да има нищо против да бъде събудена. Та нали постоянно му напомняше, че са партньори.

Позачуди се как ли изглежда нощем с халат и пантофи, с коса, прибрана с малко бяло боне, или пък с разпилени по раменете коси. Усмихна се, заобиколи ъгъла и тръгна към Ардън Скуеър.

Не се замисли много, като чу отекващи стъпки след себе си. Не беше единственият на улицата близо до клуба. Но стигна по-тих квартал, където почти не се мяркаха хора.

Не само шумът от стъпките го притесни, а и това, че са в синхрон с неговите. Този, който го следваше, пазеше определено разстояние. Спря, за да изпробва теорията се. Който и да беше, направи няколко крачки и също спря веднага. Антъни тръгна отново и чу стъпките след себе си.

Зави при следващия ъгъл и излезе на Ардън Скуеър. Уличните лампи проблясваха слабо, осветявайки входовете на къщите, но малкият парк в средата представляваше тъмно, безформено пространство.

Спря. Човекът след него също спря. Прекоси улицата към невидимия парк и смяната на посоката му даде възможност да поглежда надясно. Човек, загърнат с пелерина и с капюшон, стоеше на паважа.

Антъни навлезе в малкия парк по пътеката, покрита с чакъл. Благодарение на отразената от мъглата лунна светлина видя очертанията на ствола на най-близкото дърво и на храстите до него.

Чуха се забързани стъпки. След миг чакълът изхрущя зад него. Той свали палтото и шапката си. Когато стигна статуята на горската нимфа в центъра на парка, метна палтото на раменете й. Закрепи и шапката на главата й.

После свърна встрани по тревата и се скри в сенките, за да види ефекта от работата си. През деня никой нямаше да се излъже, но в мъглата през нощта палтото и шапката доста наподобяваха мъж, който се е спрял да се облекчи.

Зачака. Стъпките се приближаваха бързо. Сега му се сториха припрени, като че ли преследвачът се бе уплашил, че е изпуснал плячката си.

От плътните сенки на голямо дърво се появи фигура. Мъжът спря на няколко крачка зад облечената статуя. Вдигна ръка и се прицели.

Алтъни едва зърна револвера и чу характерното изщракване на ударника. След секунда се чу изстрел. Припламна искра. Куршумът отскочи от статуята. Нападателят запъна ударника и стреля отново. Този път изгуби хладнокръвие, когато палтото и шапката останаха на статуята. Извърна се шеметно и хукна да бяга по пътеката.

Антъни излезе от скривалището си. Като чу стъпки след себе си, мъжът спря, обърна се и стреля напосоки. Не беше чудно, че уцели ствола на дърво. Но на Антъни му хрумна изведнъж, че не предприе най-добрия ход. Имаше револвер в себе си, но не беше подготвен да стреля по непознати хора. Неохотно спря на излизане от парка и се загледа след изчезващия в мрака човек. Кръвта се разбушува във вените му.

— Проклятие!

Изстрелите привлякоха внимание. Дочуха се тревожни викове от прозорците на къщите.

Върна се при нимфата и си взе палтото и шапката. Като се придържаше в сенките, за да не го забележат хората, надвесени от прозорците, излезе от парка и прекоси улицата.

Мислеше си, че не бива да отива при нея сега. Но независимо от това се озова на стълбището пред № 12. Ще съобщи последните новини. Тя беше журналистка преди всичко. А той искаше безумно да я види.

Не се наложи да удря чукчето. Вратата се отвори рязко, преди да посегне. На прага стоеше Луиза, надзъртайки тревожно през очилата.

— Мили боже, какво се случи? Чух изстрели. Изтичах долу, погледнах през прозореца и те видях да пресичаш. Добре ли си? Какво правиш тук? Някой разбойник ли те нападна?

Видът й повдигна веднага настроението му. „Не се излъгах“ — помисли си със странна радост. Изглеждаше прелестно съблазнителна с халат и пантофи. Жизненоважният въпрос на тази вечер намери отговор. Луиза спеше с разпусната коса.