Джой Филдинг
Гранд авеню (4)

3.

— Извинете. Вие ли сте Барбара Ейзингер?

Барбара вдигна поглед от менюто, което изучаваше от половин час — четеше го от толкова време, че вече трябваше да го е научила наизуст, помисли си — и кимна.

— Аз съм — произнесе тя с равен мек глас, а големите й кафяви очи надзъртаха към келнера изпод тежко гримирани клепачи. Дали изобщо младият мъж я намираше за привлекателна, зачуди се и съвсем леко изви главата си наляво, позволявайки му да види онази нейна страна, която винаги бе намирала за по-красива. Дали поне подозираше, че някога е носила короната на „Мис Синсинати“ и че се е класирала на второ място за титлата „Мис Охайо“? Очите й потъмняха. Осъзна, че е напълно възможно младежът дори да не е бил още роден, когато тя гордо носеше огромния си букет от червени рози по подиума.

— Търсят ви по телефона. — Келнерът, въпреки младостта си, вече бе усъвършенствал изкуството на изискано превъзходство, типично за заведения като „Грил Огнената Лисица“, разположено на улица „Белведере“ в сърцето на район „Маунт Адамс“. Един журналист веднъж бе сравнил безспорно очарователния стар квартал на Синсинати със Сан Франциско и оттогава районът не беше се опомнил напълно, носеше гордостта си като тежка броня, заплашваща от време на време да смаже миниатюрната област. — На бара. — Келнерът посочи с брадичка към предната част на тесния, покрит с теракотени плочки, ресторант.

Барбара отмести ленената салфетка в прасковен цвят от полата на бледосиния си костюм и внимателно приглади гънките, образували се на хълбоците й — неприятно потвърждение, че кантарът (първото нещо сутрин бе да стъпи на него) вероятно е бил прав: за две седмици бе качила един килограм. Глупости, просто задържаше повече течности, каза си тя, заслушана в звука на своите високи токчета по теракотения под, докато отиваше към бара. В нея оживя споменът за онази незабравима разходка по подиума с бански костюм и токчета, много подобни на сегашните, когато усещаше погледите на зрителите да я следват. Барбара внимателно вдигна слушалката до ухото си, да не изкриви въображаемата си корона. Дали ме познават, чудеше се тя. Или просто ме съжаляват? Видяха ме, че цели трийсет минути седя сам-самичка на масата. Подозират, че съм изоставена. Барбара отмахна от телефона дългата си тъмна коса, но тя бе покрита с невидим слой силен лак и едва помръдна. Може би я търсеше Сюзан да й каже, че в края на краищата ще успее да дойде.

— Ало?

— Барбара, Вики е. Много съжалявам. Няма начин да успея за обяд.

— Какво?

— Не мога да мръдна от тази глупава среща. Не се обадих по-рано, защото все си мислех, че ще свърши, но те просто поръчаха сандвичи и продължиха, така че няма начин да се измъкна. А наистина очаквах с нетърпение равиолите с фъстъчено масло, но ти изяж едни и за мен. Направо си умирам. И ме извини пред Крис и Сюзан. Наистина съжалявам. О, боже, викат ме обратно. Трябва да вървя. Чао.

Вики затвори, преди Барбара да успее да й каже, че Сюзан също няма да дойде. Изглежда, че половината нощ е стояла будна с момичетата. Те и двете страдаха от някаква противна пролетна настинка, така че Сюзан не успяла да завърши есето, което трябвало да предаде на професора до края на деня. „Наистина съжалявам“ — беше й казала. — „Предай извиненията ми на Вики и Крис.“

Какво да се прави, помисли си Барбара, сви рамене и се върна на масата. Нямаше големи основания да очаква Вики да отложи важни клиенти заради един глупав обяд с приятелките си, нито пък Сюзан да закъснее с предаването на важно есе. Благодаря на Бога за Крис, помисли си тя, докато седеше и автоматично захапваше още едно руло. Само че къде беше Крис? Никак не бе в неин стил да закъснява толкова.

Десет минути по-късно Барбара все още чакаше и обмисляше следващия си ход. Вече бе свършила всички рула в кошничката, бе изпила две чаши минерална вода, а келнерът бе отнесъл два комплекта прибори. Къде, за бога, беше Крис?

— Извинете — каза, след като отново грациозно измина пътя до бара, — мога ли да проведа още един бърз разговор?

Барманката, млада жена с черни панталони, снежнобяла риза и вързан на фльонга червен шал, кимна и се усмихна, една от онези малко плахи усмивки, които откриват половината от венците и два реда зъби. Не би трябвало да прави така, помисли си Барбара и пръстите й автоматично напипаха фините линии около собствената й уста, линии, които не можеха повече да бъдат скривани дори и от плътен слой фон дьо тен. Тя се огледа в огледалото зад бутилките на бара и за миг се сепна от жената на средна възраст, взираща се в нея. Не ставай глупава, каза си, а кафявите й очи се разшириха тревожно. Трийсет и шест са силно казано средна възраст. Те си бяха младост, за бога. Бе в най-добрата си форма. Да, трябва да са минали осемнайсет години, откакто с гордост носи короната на „Мис Синсинати“, но подобно на доброто вино, с възрастта тя само се разхубавяваше. Поне така казваха всичките й приятелки, когато им се оплакваше, че сутрин, като стане очите й са малко подути, кожата й — леко петниста, или дрехите й — малко тесни. Барбара несъзнателно се пресегна да опъне гънките на полата си. Няма начин да изглеждам на трийсет и шест, мълчаливо възрази на отражението си тя и прокара деликатен език през бледорозовото червило на устните си. По-скоро двайсет и шест, а може даже и двайсет и пет. Всъщност, с малко повече усилия, би могла дори да мине за една от младичките студентки на мъжа си.

— По никакъв начин не бих искала да съм тийнейджърка отново — бе обявила веднъж Сюзан, а Вики и Крис кимнаха в съгласие.

А аз бих дала всичко да съм тийнейджърка отново, помисли си Барбара и сега, както тогава. Да съм най-красивото момиче в Синсинати, с рози в ръцете и целият град да е в краката ми. Усети как сълзи попарват очите й и бързо набра номера на Крис. Помисли, че за Крис е твърде нетипично да не се обади, ако ще закъснее.

— Ало? — Мъжки глас отговори на третото позвъняване.

— Тони? — Какво правеше той вкъщи посред бял ден? Не беше ли започнал нова работа едва миналия месец? — Барбара е — добави, понеже не можа да се сети за нищо друго. — Търся Крис. Трябваше да се срещнем за обяд.

— Боя се, че Крис няма да може да дойде. Не се чувства много добре.

— Така ли? Беше съвсем добре, когато говорих с нея тази сутрин.

— Да, хм, какво да ти кажа? Точно сега вече не се чувства толкова добре. Обади ми се на работата и ме помоли да се върна вкъщи.

— Повикахте ли лекар?

— Преди две секунди. Каза, че имало някакъв гаден грип.

— Наистина ли? Не съм чула.

— Виж, Барбара, трябва да си размърдам задника. Ще накарам Крис да ти се обади веднага щом е в състояние да си вдигне главата от тоалетната, става ли?

— Разбира се — каза Барбара на сигнала свободно в слушалката. Тя натисна копчето, но се направи, че още слуша, в случай че някой я наблюдаваше и се опита да се отърси от неприятната представа как най-добрата й приятелка е с глава, завряна в тоалетната чиния. — Доста неочаквано — произнесе, с мисълта, че през последните няколко дни Крис бе по-тиха от обикновено. Може би й имаше нещо. Възможно ли бе да е бременна? Крис бе споделяла, че Тони настоява за повече деца, но бе казала също, че все още е на противозачатъчни.

Барбара шляпна слушалката в отворената си длан и реши, че по-късно ще намине към Крис да разбере какво точно става. По-спешният въпрос бе какво да прави в този момент. Не беше удобно просто да си тръгне, не и след като бе резервирала четири места на една от най-добрите маси в едно от най-известните заведения в града в продължение на цял час. Нито пък й се искаше да обядва сама, въпреки умопомрачителните равиоли. Имаше ли някой друг, на който да може да се обади? Свекърва й? Тя винаги се оплакваше, че Барбара не прекарва достатъчно време с нея. Не, тази жена би прекарала целия обяд, кудкудякайки за другата си снаха, върховно надарената и слаба Шийла, машината за производство на бебета. Четири деца, а все още тежеше толкова, колкото и на сватбата си. И не стига това, ами тя просто доставяше тези деца без всякакъв проблем. Като кокошка, която снася яйца, винаги се изкушаваше да каже Барбара, но никога не събра достатъчно смелост. Да, моля ви се, Супер Шийлата не само се оправяше с къща и четири деца под осемгодишна възраст, но и извън дома си успешно ръководеше служба за организиране на партита и вече работеше по бебе номер пет, докато Барбара не бе успяла да произведе нито едно братче или сестриче на почти седемгодишната Трейси, въпреки че в добре лакираните си ръце имаше предостатъчно време. Най-малкото, което можеше да направи, бе да си намери работа, подчертаваше от време на време свекърва й, но Барбара не искаше никаква работа, заради която не би могла да си е вкъщи за Трейси, когато се върне от училище. Освен това, Рон не възразяваше срещу това, тя да си стои вкъщи или пък да имат само едно дете. Не че не се опитваха да имат още деца. Просто още не беше се получило. Но имаше време. Тя все още бе млада. Намираше се в добра форма, въпреки че бе качила няколко излишни килограма. На трийсет и шест човек определено не бе толкова стар, че да не може да роди друго дете.

Барбара отново се погледна в огледалото и реши, че е твърде бледа. Моментално си пипна челото. Може би се разболяваше от онова, което бе повалило Крис. Или по-скоро, ружът, който напоследък използваше, не бе точният нюанс. Вероятно се нуждаеше от нещо с по-голяма дълбочина. Може би сега ще направи тъкмо това, помисли си тя, върна слушалката на мястото й и се усмихна на барманката, без да си движи устните, показвайки й как трябва да го прави и тя, но нехайната млада жена пропусна да забележи и вече бе заета да си бъбри с друг клиент. Защо ставаше така, че хората винаги й затваряха телефона, преди да е свършила да говори или пък си тръгваха, докато тя продължаваше да стои? Барбара все още бе поразително красива жена и умееше да се представи добре. Какво имаше около нея, което пропускаше да забележи?

Да не би да бе косата й? Хората не приемаха на сериозно дългата коса. Може би трябваше да я подстриже? Веднъж Барбара бе чула свекърва си да се кикоти с нейна приятелка на телефона. „Изглежда, сякаш са я замразили през шейсетте“ — бе казала, но после се престори, че е говорила за някаква позната от гимназията, на която се натъкнала същия следобед. „Виждаш ли колко е стилна късата прическа на Шийла?“ — едва онзи ден бе отбелязала свекърва й. — „Идва време, когато жената е вече твърде стара за дълга коса.“

Можеше и да дойде такова време, помисли си Барбара, връщайки се на мястото си, но все още не бе дошло. Тя харесваше дългата си коса. Би могла да я остави да порасне колкото на Кристъл Гейл, под коленете, до самия под. Как ли щеше да се хареса това на свекърва й? Барбара даде знак на келнера да донесе сметката и се почувства като опърничаво дете.

— Приятелките ми няма да дойдат — заяви тя, подготвена за намръщената му физиономия, но той вече й бе обърнал гръб.

Това, че другите не дойдоха, не бе кой знае какво. Можеше да мине и без обяд, макар че я болеше глава, когато пропуснеше някое ядене. От друга страна, бе изяла всички тези рула. Нямаше да умре от глад. А и имаше други належащи задачи. Бе обещала на Трейси да купи плат, подобен на една рокля, която си бе купила наскоро и да накара шивачката си да ушие на детето абсолютно същата. А учителката на Трейси, която вече бе в първи клас, им бе дала да пишат доклади на тема пролетните цветя. Трейси искаше нейният да е най-добрият в класа и Барбара, която бързо осъзна, че за пролетните цветя не знае нищо друго, освен това, че нарцисите са жълти, а лалетата с големи чашки, обеща на дъщеря си да й набави необходимата информация. Би могла да се отбие до библиотеката, а после да купи букет пресни цветя, които Трейси да занесе на госпожица Атертън. По-късно можеше самата тя да занесе един на Крис.

— Осем долара за две чаши вода! — възкликна Барбара, когато видя сметката, неспособна да прикрие изумлението и потреса си. Какво би казала свекърва й за това? Най-вероятно, че синът й не работи толкова усърдно, за да може жена му да прахосва спечелените му с труд пари за такова глупаво нещо като трапезна вода. И би била права, помисли си Барбара, остави десет долара на масата и изхвърча от ресторанта, преследвана от мълчаливите, но сериозни обвинения на свекърва си. Никакво уважение ли не хранеше към усилията на Рон да поддържа семейството си? Заплатата на един университетски професор не бе като да е царска издръжка. Не можеше ли поне малко да се ограничава? Погледни Шийла…

Докато излезе на улица „Белведере“, Барбара вече мигаше учестено от нов приток на сълзи. Тя докосна с показалец долните си мигли, внимавайки да не размаже уж водоустойчивата спирала. Бръкна в чантата си за слънчевите очила и не дотам нежно ги тропна на носа си, в опит да прогони видението на подобната на пор физиономия на свекърва си. Справедливо ли беше собствената й майка, жена, колкото топла и внимателна, толкова и красива, да умре от остра лимфна левкемия скоро след раждането на Трейси, докато майката на Рон, студена и подла, и също толкова непривлекателна, навярно щеше да живее вечно? „По дяволите“ — произнесе в дланта си Барбара, когато осъзна колко много всъщност й се е искало да обядва с приятелките си, особено да види Крис.

От всички Гранд дами, Крис й беше любимата. Сюзан бе страхотна — умна и земна, макар и малко прекалено практична за вкуса на Барбара, а Вики беше… е, Вики си беше Вики, динамична и много забавна, но понякога твърде недискретна. Барбара отдавна се бе научила да не казва на Вики нещо, от което би се чувствала неудобно, ако го види на първа страница на „Синсинати поуст“. Най-близка се чувстваше с Крис. Може би, защото никоя от двете не работеше извън къщи, Крис винаги имаше време за нея. Никога не приемаше грижите на Барбара като дребни и незначителни; никога не си тръгваше по средата на разговора; никога не я караше да се чувства маловажна. Слава богу, Тони най-накрая си беше намерил работа. Не че някога Крис се бе оплаквала. И все пак, положението сигурно не е било приятно, което най-вероятно бе причината за внезапното й разболяване. Не казваха ли специалистите, че депресията отслабва имунната система? Макар че минаха седмици, откакто Тони бе започнал работа, Крис все още изглеждаше прекалено ангажирана. Нещо не беше наред. Трябваше да поговори с Крис, когато се оправеше, да я изведе някъде.

Барбара постоя няколко секунди по средата на тротоара пред „Грил Огнената Лисица“, а стомахът й ръмжеше от недоволство. Нуждаеше се от храна, както и от уверение, че всичко със света е наред. Погледна си часовника: 12:45. Ако побърза, можеше да стигне навреме до университета, за да заведе на обяд красивия си съпруг.

 

 

След по-малко от десет минути Барбара паркира черната си „Сиера“ на едно току-що освободено място на Клифтън авеню, известно повече като „Братството“, заради множеството мъжки и женски студентски клубове, подредени от дясната страна на улицата по посока на университета на Синсинати — вторият най-стар и най-голям общински университет в Америка. Тя бързо отмина високата бетонна сграда на научно-инженерния център „Броуди“ и забеляза по-скромната двуетажна сграда от червени тухли, в която се помещаваше отделът по обществени науки, където мъжът й водеше лекции върху обща психология и бихевиоризъм. Тя поздрави с разсеяно кимване няколко, облечени в дънки и кожени якета студенти, струпани около парадното стълбище, отвори тежката дъбова врата и тръгна надолу по дългия коридор, а токчетата й шумно контрастираха на меките обувки, които изглежда, че всички носеха.

Красива стара сграда, помисли си Барбара и леко забави крачка, щом зави надясно и продължи по коридора, на чиито стени бяха подредени черно-бели фотографии на отдавнашни възпитаници. Тъмна дървена ламперия, внушителни прозорци, изискани стари арки. Така, както би трябвало да изглежда един университет. Скърцащ и величествен, и леко заплашителен. Не че тя трябваше да се чувства уплашена, реши Барбара, докато се качваше по широката стълба в далечния край на коридора. Това, че след като спечели титлата си не отиде в колеж, не означаваше, че е глупава, нито че трябва да се чувства по-низша. Може и да не умееше да цитира Шекспир, като Сюзан, нито да споменава правни прецеденти, като Вики, а и да си каже истината, доста щеше да се измъчи, ако трябва да направи разлика между психология и социология, но въпреки това имаше свое становище в разговорите със съпруга и приятелките си. Освен другото, още не бе късно. Ако искаше, винаги можеше да запише няколко курса и да работи за научна степен, както правеше вече от години Сюзан — по един курс от време на време, когато домашният живот и бебетата позволяваха. Разбира се, щеше да се наложи да намери нещо, което наистина да я заинтригува и да не й отнема много от времето с Трейси и Рон. Барбара сви рамене и си се представи като Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“: щеше да мисли за тези неща по-късно — утре бе нов ден. След като хвърли поглед на отражението си в стъклото на една стара снимка до аудиторията на мъжа си и видя Вивиан Лий да се взира в нея, Барбара отвори вратата и влезе.

Залата бе просторна, банките амфитеатрално разположени, като на стадион, от тавана до земята, където съпругът й — висок мъж, със сурова хубост — бе застанал зад катедрата си, пред голяма черна дъска и изнасяше лекция пред близо триста студенти, внимателно поглъщащи всяка негова дума. Барбара се отпусна на една свободна седалка в дъното, съзнавайки, че към нея са обърнати многобройни погледи, включително този на мъжа й, който регистрира присъствието й с почти неуловимо кимване и продължи да говори.

— Една от основните трудности в областта на поведенческите изследвания е тенденцията проблемите прекалено да се опростяват в категориите на тясната мотивационна теория — казваше той. — Един такъв пример: Гетщалтската школа вярва, че хората се стремят към по-обхватна и стабилна организация на психологичната област, където индивидът непрекъснато се опитва да примирява противоположни впечатления, за да проумее света около себе си и по този начин да увеличи възможностите си да се адаптира.

Барбара чу яростно скърцане на химикалки по хартия, когато всички студенти около нея се хвърлиха да записват всяка дума. Дали действително имат някаква представа за какво говори той? — зачуди се тя и положи голямо усилие да се съсредоточи, за да може на обяд да дискутира тези теории с мъжа си. Но вече губеше нишката на лекцията му, умът й се връщаше към Крис и се чудеше как ли се чувства и дали може да й помогне с нещо.

— След метода на поощрение и наказание идва друг мотивационен модел — говореше съпругът й, а кафявите му очи обхождаха залата. — Този модел разглежда човешкото поведение като част от адаптивния отговор към обществения свят, където груповите норми са от първостепенно значение и индивидът търси приемане и подкрепа от своята група.

На английски ли говори? — чудеше се Барбара, почувствала се изведнъж като нов имигрант, току-що слязъл от кораба. Къде се е научил да говори така? Тя измери с поглед преобладаващия дамски състав, студентките, превити над тесните банки, нетърпеливи да запишат всяка дума. Нито едно от тези момичета не знае нищо за грима, помисли си Барбара и поклати изумено глава. Може да знаеха много за мотивационните модели, но относно сенките и контурите бяха кръгла нула.

— И накрая, трябва да споменем личностната теория, която изтъква вътрешната динамика, лежаща в основите на поведението, където нуждата на индивида да съхрани собствената си личност и цялост е по-важна от външните поощрения и наказания. — Внезапно Рон млъкна и се засмя. — Утре ще продължим с това. Моля, прочетете от страница 121 до 139 във вашия текст. Благодаря.

Студентите незабавно станаха от местата си, взеха да си събират нещата и да се изкачват по стълбите, без да обръщат внимание на Барбара, която тръгна надолу към подиума при мъжа си.

— Каква приятна изненада. — По постоянно загарялото лице на Рон се разля усмивка. — Какво те води насам?

— Мислех да изведа красивия си съпруг на обяд — отговори Барбара с умоляващ поглед, стиснала незабелязано палци зад гърба си. Моля те, кажи да.

— Мислех, че ще обядваш с момичетата — каза Рон и се огледа из залата, сякаш търсеше нещо определено. — Ейми — провикна се внезапно. — Ейми, трябва да поговорим една минутка за есето ти.

Барбара проследи с поглед дългокосото момиче в почти униформените впити дънки и кожено яке, което спря на върха на стълбите, прошепна няколко думи на приятелките си и се отправи надолу.

— Отложи се — обясни Барбара. — Така че си помислих да се възползвам и да видя дали си свободен.

— Звучи чудесно — каза Рон и Барбара въздъхна дълбоко с облекчение. — Дай ми две минути да се погрижа за това.

— Няма проблем. Има ли наблизо тоалетна?

— По стълбите нагоре. Вдясно.

— Ще те чакам във фоайето.

— Идвам след две минути — повтори Рон, когато Ейми се приближи. Тя затъкваше с нервни пръсти косата зад ушите си.

Малко спирала за мигли би дала на това момиче всичкото самочувствие на света, помисли си Барбара, докато се изкачваше по стълбите. Обърна се за малко и забеляза, че тя стои може би два сантиметра по-близо до съпруга й, отколкото бе редно, гърдите й се докосваха до ръката му, а той не си даваше труда да се отмести. Не ставай глупава, каза си Барбара и излезе от залата. Отново я обхващаше параноя. Момичето просто стоеше достатъчно близо, за да чуе какво й говори Рон. А гърдите й изглеждаха притиснати до ръката му само от мястото, на което бе застанала Барбара.

Тя бързо намери тоалетната, оправи си косата и червилото пред правоъгълното огледало над редицата от мивки и разтри кожата около очите си, докато малките бръчици, които ги ограждаха като скоби, изчезнаха. „Изобщо не изглеждаш по-стара от кое да е от ония момичета“ — прошепна на отражението си Барбара и се зачуди как така, без никакви диети и упражнения, Рон успяваше да поддържа младежката си външност. Не изглеждаше да са му навредили и всички часове, които отделяше за слънчеви бани. И сега си беше точно толкова красив, колкото и в деня, когато за първи път го забеляза на бара „При Арнолд“, още тогава обграден от жени. О-хо, спомни си тя, че си помисли, когато очите им се срещнаха. Беля.

Тя, разбира се, бе наясно с клюките, които се носеха за съпруга й. Клюки се разнасяха през всичките десет години на техния брак. Но Рон постоянно я уверяваше, че те са злостни и неоснователни и тя отдавна бе взела решение да не им обръща внимание. Бе решила също, че дори и да са верни, дори и мъжът й да се ангажираше от време на време с някой случаен флирт, това не значеше нищо. Не каза ли същото Вики за собствените си забежки? Че те са само секс?

Барбара разкопча синьото си сако, втъкна бялата си копринена блуза в полата и тъкмо се чудеше дали да ползва тоалетната, когато външната врата се отвори, вътре влезе и се приближи към огледалото момичето от класа на мъжа й („Ейми, трябва да поговорим една минутка за есето ти.“).

— Здрасти — каза Барбара, а момичето пусна книгите си на мивката и започна да се сресва с дълги, плавни движения. Тя бе симпатично момиче, с бледо фино лице и големи тъмни очи, които я правеха да изглежда по-интересна, отколкото вероятно беше, прецени Барбара, но пак не ставаше за конкурс по красота. „Мис Миловидност“, може би, помисли с усмивка Барбара, опитвайки се да не обръща внимание на кръглото й малко дупе, изпълващо прилепналите дънки и на малкия висок бюст, който можеше да се опише като наперен. Младите нямат нужда да са красиви, осъзна Барбара. Достатъчно бе, че са млади.

— Здрасти — каза Ейми на отражението на Барбара.

— Вие сте в класа на мъжа ми — отбеляза Барбара, опитвайки се да звучи нехайно.

Момичето сви рамене:

— М-м-м.

— Той е добър преподавател — продължи Барбара, макар ясно да личеше, че момичето не проявява интерес към разговора.

Ейми върна четката обратно в размъкнатата си черна кожена чанта.

— Най-добрият — каза тя и очите й за кратко срещнаха нейните в огледалото, но се забавиха съвсем малко повече от необходимото, сякаш мълчаливо я предизвикваха. После изведнъж си тръгна, излезе през вратата, с дългата си кестенява коса, развяваща се зад нея, с чантата, която се удряше в хълбока й.

Барбара остана още няколко минути пред редицата от мивки, опитвайки се да не мисли какво ли е прекъснала с внезапната си поява, опитвайки се да не мисли изобщо за нищо. Понякога е по-добре човек да не мисли. Мисленето само те вкарва в беля. Колкото си по-тъп, толкова си по-щастлив, реши тя и добави още малко руж към отново пребледнелите си страни. Още веднъж намести блузата и оправи полата си. После почака да се нормализира дишането й, погледна се за последен път в огледалото и излезе в коридора да търси мъжа си.