Джой Филдинг
Гранд авеню (22)

21.

— По дяволите! — каза Барбара, когато нервните й пръсти неволно мръднаха и четчицата на спиралата бръкна в дясното й око. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. — Тя мигаше бързо, от което тушът се размаза траурно под окото й, сякаш някой я беше ударил. — Чудесно. Изглеждам направо чудесно. — Тя се пресегна за парче памук, изстиска на него малко лосион за отстраняване на грим, после внимателно изтри чернилката, така че да не премахне и останалото от грима си. — По дяволите — процеди отново, щом осъзна, че ще трябва да почне отначало, независимо от старанието си.

— Какво има? — Трейси, облечена в синя плюшена хавлия, същата като на майка й, стоеше до вратата на банята.

— Погледни ме. Изглеждам така, сякаш току-що съм изкарала десет рунда с Майк Тайсън. — Барбара се пресегна за шишенцето с лосиона и взе да втрива кремообразното бяло вещество в бузите и челото си с опитни движения.

— Мисля, че изглеждаш добре.

— Благодаря ти, миличка, но добре не е точно наречието, към което се стремях.

— И какво толкова? Ще сме само ти, аз и Ричард Гиър.

Барбара се взря в образа на дъщеря си в огледалото.

За какво говореше Трейси? Какво общо имаше Ричард Гиър?

— Изпускам ли нещо?

— „Офицерът джентълмен“. Любимият ти филм. Дето ме накара да го взема от видеоклуба за тази вечер.

— О, боже.

— Забрави ли?

— Съжалявам.

— Излизаш ли?

— Съжалявам — повтори Барбара.

— Пак със същия мъж ли?

— С Хауърд, да.

— Ти каза, че ще гледаме филм. Накара ме да го взема. Купих пуканки.

— Толкова съжалявам, миличка. Наистина, съвсем забравих.

— Не можеш ли да откажеш?

Цял ден Барбара чакаше тази вечер — вечеря в „Мезонета“, най-изискания ресторант в Синсинати, заедно с Хауърд и няколко от най-близките му приятели. Нямаше начин да откаже, особено в последната минута. Трейси, естествено, щеше да я разбере.

— Не мога. Съжалявам, скъпа.

Трейси звучно въздъхна.

— А утре?

— Какво ще кажеш за неделя? — попита в отговор Барбара.

— Утре вечер пак ли ще излизаш?

— Фирмата на Хауърд ще празнува годишното си тържество. Сигурна съм, че ти казах за това.

— Не, не си. — Трейси се облегна на вратата. — Е, каква е работата? Действително ли го харесваш?

Барбара сви рамене и се опита да изглежда по-безразлична, отколкото беше в действителност. Нямаше смисъл излишно да тревожи дъщеря си. Тя и Хауърд се срещаха от по-малко от два месеца. Не можеше още да се каже до къде ще стигнат.

— Много го харесвам. — Тя насочи отново внимание към лицето си, изтри лосиона със салфетка, изми се с топла вода и се подсуши. — Би могла да поканиш някоя от твоите приятелки да гледате заедно филма — предложи тя, осъзнавайки, че би й било много трудно да назове по име която и да било приятелка на дъщеря си.

Трейси поклати глава, макар и не толкова силно, че да размърда дългата си до раменете коса.

— Не, не мисля.

Възможно ли бе дъщеря й да няма никакви приятелки?

Барбара видя как очите на Трейси я изучават, докато умело поставя грима си. Започна с разнообразни овлажнители и кремове за очи, после положи по една четка фон дьо тен под всяко око, блясък, бледосини сенки, морскосин молив, накрая обилно напласти черна спирала. Внимателно очерта устните си с черешовочервен молив, после ги запълни с тъмнооранжево червило и леко ги размеси.

— Как е? — попита дъщеря си, когато сама остана доволна.

— Красиво.

— Наистина ли?

— Какво толкова? — Трейси последва майка си извън банята до гардероба й. — Искам да кажа, доколко е специален този приятел? Да не би да се жените или нещо такова? — каза го на шега, но Барбара различи сериозния тон.

— Не, разбира се, че не. Той е просто приятел. — Тя дръпна една черна официална рокля от закачалката.

— Тази рокля нова ли е?

— Всъщност не — излъга Барбара.

— Етикетът още й виси.

Внезапно Барбара се почувства виновна, макар че не бе сигурна защо. Защо трябваше да се чувства виновна, че излиза на среща? Защо трябваше да се чувства виновна, че си е купила нова рокля? Защо излъга Трейси?

— Е, купих я миналия месец, така че технически погледнато не е нова — уточни тя, чудейки се защо чувстваше нужда да се оправдава пред дъщеря си.

— Хубава е.

— Взех я на разпродажба от магазина. Петдесет процента отстъпка плюс отстъпката ми на служител. Можех ли да откажа?

— Няма нужда да ми обясняваш. — Трейси се пльосна на земята до крака на леглото и загледа как майка й си сваля хавлията и внимателно пристъпва в роклята. — Какви обувки ще си сложиш?

— Не съм решила още — пак излъга Барбара, понеже вече си мислеше за новите черни обувки, украсени с пайети, с осемсантиметрови токчета, които още не бе извадила от кутията им в гардероба. — Може да се обадиш на Ариел.

— Ариел? Защо да й се обаждам?

— Не зная. Може да поиска да дойде и да гледа филма с теб.

— Тя е ненормална. Виждала ли си я скоро?

Барбара кимна и се зачуди как се оправя Сюзан с нея, благодарна, че Трейси не бе изпитала необходимост да си отреже косата или да си обезобрази тялото с противни татуировки. Три, по последна сметка, бе признала Сюзан. Имитация на някакъв японски символ на дясното рамо, нещо, което изглеждаше като изстискан ананас, на левия глезен, и последната, паяжина отзад на лявото бедро. Само почакай да порасне и всичко да започне да се разтяга. Тази паяжина щеше да изглежда като разширени вени. Барбара провери за следи от невидими сини нишки по собствените си крака, не откри никакви, слава богу, въпреки че без контактните си лещи, не бе много сигурна. Вероятно единственото положително нещо на остаряването, реши тя, е, че все по-трудно човек забелязва как собственото му тяло се разпада.

— Какво ще кажеш за Кирстен? — Барбара си представи чудесната дъщеря на Вики, с нейната огнена коса, колкото умна, толкова и популярна, на петнайсет години вече бе избрала да прави кариера в правото.

Невярващото изражение по лицето на Трейси й каза всичко. Само защото ти и майка й сте приятелки, казваше видът й, не значи че аз трябва да съм приятелка с дъщеря й.

Предполагам, че е така, тъжно си помисли Барбара, отпусна се на леглото до дъщеря си и я прегърна. Главата на Трейси моментално се зарови във врата на майка й. Барбара винаги бе мислила, че подобно на майките, и дъщерите ще станат приятелки. Те се познаваха почти цял живот. И все пак, нито едно от момичетата не беше дори малко по-близко с някое от останалите, което може би не беше чак толкова изненадващо. Всички те бяха толкова различни.

Нямаше смисъл даже да се споменава дъщерята на Крис, Монтана. Никой не беше виждал момичето повече от година. Горката Крис, помисли си Барбара, сърцето й се късаше.

Наистина ли бяха минали осемнайсет месеца, откакто Крис се появи на входната й врата в онази студена декемврийска нощ? Осемнайсет месеца, откакто бяха седели заедно на същото това легло? Осемнайсет месеца, откакто си бяха разменили онази толкова неочаквана целувка?

Барбара вдигна пръсти до устните си и усети дъха на Крис нежно да я докосва. Тя поклати глава. Не беше време за такива мисли. Хауърд щеше да пристигне след по-малко от десет минути. Трябваше да привърши подготовката си.

— Какви обеци да сложа?

Трейси сви безразлично рамене, после се затътри навън от стаята и тежко заслиза надолу по стълбите към кухнята. Барбара я чу да рови в хладилника и се намръщи.

— Не пипай сладоледа — провикна се тя и забърза към банята да си тупира косата и да сложи лещите.

Точно в седем часа на вратата се звънна и Барбара се понесе надолу по стълбите да посрещне новия мъж в живота си.

— Няма да закъснявам — увери тя Трейси и на излизане целуна дъщеря си по челото.

Очите на Трейси обвинително се присвиха.

— Тези обувки нови ли са?

 

 

Барбара бе срещнала Хауърд преди шест месеца, когато се записа на курс по съвременна политика в центъра „Мариемонт“, малко по-надолу по улицата след модния бутик, в който работеше от почти една година. Курсът бе последното нещо на света, за което имаше настроение — интересуваше ли я наистина, че Ирак е пренебрегнал крайния срок, 15 януари, да се изтегли от Кувейт и че Обединените сили, включващи САЩ, Канада, Великобритания, Франция, Япония, Италия и Пакистан, както и членове на Арабската лига, са предприели ответна шестседмична въздушна атака, или че Съветският съюз потиска движенията за независимост в Прибалтийските републики? — но той бе съществена част от нейния план да се справи с живота си. Какъв избор й бе оставил Рон?

Освен това, ако Крис можеше да напредва, въпреки непрестанните заплахи и тормоз на Тони, можеше и тя. По дяволите, това бе най-малкото, което можеше да направи.

За нейна изненада, след няколко седмици Барбара откри, че я е грижа какво става в Средния Изток и Съветския съюз, че искрено я вълнува съдбата на хората в Сомалия и Южна Африка. Установи, че й е приятно да разбере, че светът съществува и отвъд Гранд авеню, че й е приятно да знае какво става в него, да говори за това и да обсъжда важни актуални въпроси със Сюзан, Вики и Крис.

Не беше отишла да си търси мъж. Всъщност, почти не забелязваше Хауърд Кърбъл до последния час, когато той без да иска изтърва надраскания си от подчертаване вестник на пода, а когато се опита да го вдигне, целия го заля с кафето си.

— Някакви проблеми? — попита Барбара, докато му помагаше да оправи бъркотията.

— Цели купища — отговори той и глуповато се засмя. — И това е само един от моите проблеми.

Барбара се бе разсмяла на глас, с цялото си лице, не си спомняше да е правила това от години. Следващото нещо, което си спомняше бе, че тя и Хауърд пиха кафе след часовете, на следващата седмица обядваха заедно, а на по-следващата — вечеряха.

Хауърд Кърбъл бе вдовец с двама пораснали сина, а наскоро му се бе родил и внук. Срещам се с дядо, мислеше си от време на време Барбара. Нравеше й се мисълта, че е поставена в ролята на по-младата жена, макар че в действителност разликата им беше само осем години.

Отначало Барбара възприемаше Хауърд Кърбъл единствено във връзка с бившия си съпруг. Хауърд бе висок, не толкова, колкото Рон, но малко по-масивен от него. Косата му бе по-рядка и по-прошарена. Очите му бяха сини, не кафяви; пръстите му бяха по-дълги, а ръцете — по-малки. И ако Рон безспорно бе по-красивият от двамата, Хауърд определено бе по-забележителен, макар и не толкова суетен, колкото Рон, и по-достъпен. Той беше точно толкова интелигентен, колкото и Рон, но не тъй склонен да го изтъква. Никога не говореше за работата си — застрахователно дело — докато разговорите на Рон винаги се въртяха около неговото преподаване. Хауърд никога не караше Барбара да се чувства глупава, за разлика от Рон. Хауърд й даваше усещането, че е ценена. А Рон успяваше винаги да я накара да се почувства неадекватна.

— Искаш ли да видиш апартамента ми? — питаше я сега Хауърд. Седяха в черния му „Линкълн“ пред един нов модерен хотелски комплекс в „Меринг Уей“.

— Бих искала, но… — Но какво? Но е почти единайсет часа и трябва да се прибирам? Но беше такава чудесна вечер, защо да я разваляме? Но не съм била с мъж от онзи ужасен маратон с Кевин и дори не съм се целувала с никого след…? Боже мой, осъзна Барбара. След Крис.

— Изглеждаш прекрасно — беше й прошепнала онази нощ Крис. — Толкова ми липсваше.

— Ти ми липсваше.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

А после целувката, незабавно последвана от шума, който ги раздели, тласна ги да се щурат в различни посоки и установи неловко мълчание помежду им.

— Това, което стана преди малко… — беше се опитала да обясни след това Крис.

— Разбирам — каза й Барбара.

— Наистина ли? Защото аз не съм сигурна за себе си.

— Можем ли да поговорим за това сутринта?

Само че никога не го направиха. Целувката, която си размениха, се бе изпарила като в сън, фрагменти от нея се явяваха, дразнеха, търсеха по-дълбоко значение, после пак изчезваха, връщаха се, накрая избледняваха и никоя от жените не бе напълно способна да я осмисли, и двете се бояха дори да опитат. Така че, нищо от случилото се помежду им не бе обсъждано повече, нито споменавано. Барбара и Крис се върнаха всяка в своя живот, в старите си роли на приятелки и довереници. В крайна сметка Барбара реши, че целувката е била израз на две самотни, уязвими жени в един особено самотен, уязвим момент от живота им. Нищо повече.

А истината бе, че макар често да не й се искаше да си го признае, Барбара предпочиташе мъжете — самата им маса, тела, размери, естествена сила, грубостта на кожата им, мириса им. Бе продължило някак твърде дълго, реши тя сега, почувства вятъра и се усмихна на Хауърд:

— Много бих искала да видя апартамента ти — каза му тя.

Двустайният апартамент бе толкова хубав, колкото очакваше. Семпъл, но не прекалено мачовски. Прозорци от пода до тавана, дървен под, мека кожена мебелировка, цветни килими, великолепен изглед към река Охайо.

— Би ли желала едно питие? — попита Хауърд.

Барбара поклати глава.

— Не съм сигурна, че мога да го направя — прошепна тя.

Той не я попита какво има предвид.

— Искаш ли да те откарам у дома? — попита вместо това.

— Не. Не искам да си ходя у дома.

— А какво би искала? Ще направя всичко, което пожелаеш.

— Това май е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — произнесе Барбара и двамата се засмяха.

— А ако кажа, че мисля, че може би се влюбвам в теб? — попита Хауърд.

Тя усети, че очите й се напълват със сълзи.

— И това е много хубаво.

— Тогава, накъде ще вървим сега?

— Още не си ми показал спалнята.

Минута по-късно те стояха до огромното легло и той със сигурни ръце разкопчаваше дрехите й.

— Мина известно време — предупреди го тя. — Не съм сигурна дори дали ще си спомня какво трябва да правя. Нали няма да ми кажеш, че е като карането на колело?

— Не, по дяволите — възкликна с неподправен ужас в гласа Хауърд. — Всеки път, когато се кача на колело, падам и си чупя китката.

Тя усети как роклята й се плъзва надолу и пада на пода. Вдигна ръце пред черните си дантелени бикини и сутиен, сякаш да се предпази.

— Тези цици не са мои — не се сдържа, когато Хауърд се наведе да я целуне по врата.

Той я погледна объркано.

— А на кого са?

— Аз ги… как се казва? Уголемих. С хирургическа операция.

— И си платила за тях?

Барбара кимна, сдържайки дъха си. Защо бе изрекла такова глупаво нещо?

— Ако си платила за тях, бих казал, че са си твои. — Хауърд се наведе и ги целуна една по една.

— Направих си операция и за стягане на корема — продължи Барбара, неспособна да спре нежелания изблик от признания, докато Хауърд нежно я полагаше върху пухкавата бяла завивка на леглото. — Казвам ти всичко това, защото може да забележиш някои белези.

— Аз пък претърпях операция на апендикса преди няколко години. — Хауърд си вдигна ризата нагоре и разкри дълъг разкривен белег.

В този момент Барбара разбра, без всякакво съмнение, че се влюбва.

Внимателно, без да бърза, той изследваше тялото й с нежни пръсти, макар че Барбара бе твърде нервна, за да се наслаждава истински, твърде нетърпелива да се свърши работата по-бързо. Следващият път ще се отпусна повече, каза си тя. Следващият път нямаше да се тревожи толкова за подробностите, нито за това да направи добро впечатление. Хауърд бе страстен и нежен любовник и не бе негова вината, че тя не бе способна да изпита оргазъм, помисли Барбара. След около пет минути на упорити тласъци тя имитира няколко стона и въздишки, които винаги бяха имали успех с Рон, но изглежда, че изобщо не измамиха Хауърд. Може би и Рон не бяха мамили. Какъв бе онзи ужасен виц, който веднъж бе подслушала да си разправят двама мъже? „Защо жените имитират оргазъм?“ Отговорът бе: „Защото си мислят, че ни пука“.

Но на Хауърд му пукаше.

— Какво правиш? — попита той с потайна усмивка, докато тя се мяташе енергично под него. — Зная, че не си готова.

Откъде знаеше?

— Вината не е твоя — бързо го увери тя. — Аз никога не получавам оргазъм. Това няма нищо общо с теб.

— А би трябвало, не мислиш ли? — Той леко се измъкна от нея. — Легни. Затвори очи. Не мисли за нищо. — И тогава главата му изчезна между краката й.

— Не, Хауърд, не трябва да правиш това.

— Да трябва? — измърмори той, заровен в бедрата й. — Шегуваш ли се?

Езикът му бе навсякъде, проправяше си път във всичките й скрити гънки. Нежен, силен, твърд, мек.

— О, боже мой — чу се да проплаква Барбара. — О, боже. О, боже. — После изведнъж изкрещя, извика на глас от чистото удоволствие на това, което преживяваше. — Не спирай — молеше му се тя. — Не спирай. Не спирай.

Той не спираше. И когато по-късно отново проникна в нея, тя бе повече от готова. Тялото й изригна в серия от яростни спазми, каквито никога не бе вярвала, че са наистина възможни.

— За какво си мислиш — попита я той, докато лежаха в прегръдките си, потънали в пот.

Барбара силно се засмя и едва проговори:

— Че нямам търпение да разкажа на приятелките си за това — и двамата се засмяха.

— Можеш ли да останеш за през нощта?

Изведнъж Барбара си представи Трейси, която сигурно я чакаше и поклати глава.

— Може би следващият път. — Тя целуна Хауърд по устните и усети на езика му собствения си вкус.

Те се облякоха. Той я откара вкъщи, изпрати я до вратата, увери се, че е на сигурно място вътре, отново я целуна.

— Ще се видим утре — каза й и тя затвори вратата след него.

Барбара дълбоко въздъхна, отметна глава назад и тихо изписка от удоволствие. Притисна уста с ръката си да заглуши звука. Къщата тънеше в тъмнина. Телевизорът не се чуваше. Може би в края на краищата Трейси бе заспала. Барбара си изхлузи обувките и тъкмо се канеше да ги отнесе нагоре по стълбите, когато забеляза нещо да се движи пред нея.

Внезапно къщата се изпълни с писъци. Те следваха един след друг — първо Барбара, после Трейси, пак Барбара, и пак Трейси.

Бяха само двете, осъзна Барбара, дишайки накъсано, докато дъщеря й изплува от сенките със стик за голф в ръцете. Той падна от разтворените й пръсти, тупна на пода и отскочи към краката на Барбара. Трейси се хвърли в ръцете на майка си, хълцайки неудържимо.

— Боже мой — проплака Барбара, вкопчена в дъщеря си. — Какво става? Какво се е случило? Добре ли си?

— Толкова се изплаших. — Трейси се тресеше толкова силно, че едва изричаше думите.

— От какво? Какво става?

— Бях в кухнята да си взема нещо за ядене и изведнъж чух шум, обърнах се и видях на прозореца някакво лице.

Барбара хукна към кухненския прозорец, взря се в тъмнината, но не видя нищо.

— Лице? Чие лице?

— На мъж. Не съм сигурна. Стана толкова бързо. Така се изплаших.

Тони, стреснато си помисли Барбара. Трябва да е бил той. Кой друг? Не му стигаше, дето продължава да тормози Крис, трябваше да тероризира и беззащитни млади момичета също.

— Горкичкото ми дете. — Не трябваше изобщо да излиза. Не трябваше да оставя Трейси сама. Като си помислиш само — докато тя се е мятала в екстаз, дъщеря й е умирала от страх. Проклет да бъде този Тони Маларек! Вовеки проклет!

— Намерих един от старите стикове за голф на татко в дъното на гардероба. Помислих си, че бих могла да го използвам да се защитя, нали разбираш, ако се наложи. Предполагам, че трябваше да повикам полиция, но не се сетих. Просто бях много уплашена. — Сега Трейси бърбореше непрестанно, очите й бързо се стрелкаха, сякаш се опитваха да догонят думите й. — После изведнъж стана много тихо и след малко аз се качих горе. Предполагам, че съм заспала. Не зная. Внезапно чух вратата, грабнах стика и хукнах към стълбите. Не мислех ясно. Забравих, че може би ти се връщаш от срещата си.

— О, миличка, толкова съжалявам, че излязох.

— Не си виновна ти.

Дали въображението на дъщеря й не й бе изиграло шега или наистина някой бе надничал отвън?

— Утре ще си остана вкъщи.

— Не, не ставай глупава. Всичко е наред.

— Ще си остана вкъщи — повтори Барбара и силно притисна Трейси. Поведе я нагоре по стълбите. — Ще си направим пуканки и ще гледаме Ричард Гиър и Дебра Уингър в оня страхотен филм. Как ти звучи?

— Чудесно — с благодарен смях отговори Трейси.

Те се изкачиха.

— Искаш ли да спиш при мен тази нощ? — попита Барбара и Трейси енергично кимна. Напоследък Барбара бе настояла Трейси пак да спи в собственото си легло.

— Като в доброто старо време. — Трейси отметна завивките на леглото на майка си и се мушна под тях.

Минути по-късно Барбара легна до нея. Сутринта щеше да се обади в полицията и да съобщи за скитници. Хауърд щеше да я разбере за вечерта. Трябваше. Просто нямаше да може да го понесе, ако нещо се случеше с Трейси.

— Имало едно време едно малко момиченце — започна Барбара с тих напевен глас, обхвана Трейси с ръце и приглади косата й. — То имало малка къдрица, точно по средата на челото си.

— И когато била добра — продължи Трейси, — тя била много, много добра.

— А когато била лоша…

— Тя била наистина лошо момиче! — в един глас изрекоха майката и дъщерята.