Джой Филдинг
Гранд авеню (26)

25.

Майката на Сюзан почина четири дни по-късно.

И двамата, Сюзан и брат й, искаха погребението да се извърши колкото се може по-скоро, но се наложи да го отложат с една седмица, за да дадат време на сестра им да пристигне с кола от Калифорния. В действителност тя не дойде с кола. Взела влака.

— Ужасно беше. — Даян разправяше на всички, които имаха желание да я слушат. — Три дни не съм спала. Все още ми се повдига. Само при мисълта за обратния път… — И прекъсваше, сякаш мисълта бе прекалено мъчителна, за да я понесе.

Оплакваше се през цялото време, откакто Сюзан я взе от гарата. Отказа да отиде в погребалния дом, отхвърляше такива демонстрации като варварски и безчувствени. Освен това, била разбита, заяви и се отправи към леглото си в стаята за гости на Сюзан. Леглото, естествено, бе твърде малко, матракът твърде мек, а Ариел пускала музиката си прекалено силно.

— Знаех си, че си има причина да нямам деца — повтори повече от веднъж Даян, макар че нищо не казваше, когато караше Уитни да й донесе нещо за пиене, сандвич, или списание. — Господи, тези списания са толкова стари — каза, вместо благодаря.

На погребението беше все същото. Даян носеше черно от главата до петите, включително много тъмни на цвят чорапогащи и шапка с периферия, отрупана с пера и прозрачен воал, напълно покриващ лицето й, въпреки августовската жега.

— От къде сестра ти намери тази шапка? — попита Барбара в църквата.

— Мисля, че е живяла в Холивуд твърде дълго — добави Крис.

— Сигурна ли си, че не е арабска терористка? — попита Вики.

Някак си дори и погребението все се въртеше около Даян. Докато Сюзан и Кени споделяха мили спомени за майка си с останалите скърбящи и дори Ариел, сравнително чиста и тиха, отдаде трогателна почит на баба си, която бе обожавала, Даян се превъзнасяше и обсъждаше разнообразните удари, нанесени й от съдбата, сред които смъртта на майка й бе само последния от дългата редица кръстове, обречена да понесе.

— Искаш ли копие от речта ми? — Сюзан я чу да пита жената на Кени, Мерилин, когато се върнаха вкъщи. Сюзан бе поканила всички у дома си след погребението, на кафе и сладкиши, и докато бързаше насам-натам, за да върви всичко гладко, Даян привличаше всеобщото внимание в центъра на всекидневната. — Пътуването с влака бе същински ад. — Сюзан я чуваше да се превзема. — Всичкото това спиране и тръгване. И тези проклети свирки. Не мисля, че съм спала повече от два часа за всичките три дни.

— Тя е толкова погълната от себе си — коментира Барбара.

— Има проблеми да се справи с мъката си — допусна Крис.

— Тя е путка — каза Вики.

— Ш-ш! — извикаха почти едновременно Крис и Барбара. — Сюзан не бива да чува подобни неща.

— Твърде късно — каза Сюзан, влизайки в кухнята си. Нямаше думи от благодарност да види трите си най-добри приятелки, събрани около отрупаната с храна маса. Крис, Барбара и Вики бяха тук всеки ден, откакто почина майка й, правеха й компания, държаха й ръцете, слушаха я, когато искаше да говори, седяха тихо до нея, когато имаше нужда да помълчи, плачеха с нея, опитваха се да я разсмиват. Те изпращаха храна, правеха кафе, подреждаха къщата за гостите. Даян, разбира се, не правеше нищо. Тя бе твърде разстроена. Повдигаше й се. Беше безполезна, реши Сюзан. — Вики е права — каза тя сега. — Тя е путка.

Крис отново извика, в гласа й прозвуча странна смесица от възмущение и възхищение. Тя се изкиска.

— Знаете ли, никога не съм произнасяла на глас тази дума.

— Стига бе — каза Вики. — Кажи я сега.

— Не мога.

Вики погледна удивено.

— След всичко, което преживя с този твой бивш съпруг, мръсно копеле и шибан педал, се притесняваш да произнесеш думата путка?

Крис зарови лице в ръцете си.

— Не мога да повярвам, че просто така го казваш.

— Кое? Мръсно копеле и шибан педал, или путка?

— Престани!

— Я се виж — засмя се Вики. — Изчервяваш се като малко момиченце. Кажи го.

— Не мога.

— Аз също никога не съм го казвала — срамежливо призна Барбара.

— Никога не сте казвали путка? Не ви вярвам. Хайде, кажете го. Много е освобождаващо. Ще видите. Кажете го заедно, ако не можете поотделно.

— Сюзан, къде си? — Звукът от гласа на Даян връхлетя ушите на Сюзан от другата стая.

— Кажете го — каза тя на приятелките си. — Предизвиквам ви.

— Аз двойно повече — обади се отново Вики.

Крис и Барбара се хванаха за ръце, сякаш щяха да скачат от висока скала.

— Путка! — извикаха те едновременно. В този момент вратата на кухнята се отвори и Ариел замръзна на прага.

— Моля? — Тя носеше карирана пола и бяла блуза и, като се изключи шокиращата й розово-лилава коса, изглеждаше поразително като нормална тийнейджърка, която се връща вкъщи от училище и чака за своето мляко и сладкиши.

Четирите жени избухнаха в безсилен смях.

— Мамо? Мамо, добре ли си?

Сюзан не можеше да си спомни кога за последен път бе видяла Ариел толкова загрижена за нея. Това я накара да се разсмее още повече.

— Добре съм, миличка. Имаш ли нужда от нещо?

— Даян иска още една чаша кафе. — Ариел внимателно се приближи до кафемашината на плота.

— Мисля, че речта ти бе чудесна — каза Крис с неестествено високия глас на човек, който отчаяно се мъчи да не се разсмее.

Ариел изгледа жените с подозрение, сякаш се канеха да се нахвърлят върху нея.

— Благодаря — каза тя несигурно.

— Не говорехме за теб — увери я Вики и жените отново се превиха от смях.

— Какво става тук? — извиси се друг глас. Той бе толкова остър, че прониза болезнено ушите.

Сюзан видя как по-малката й сестра нахлу в стаята като разярена пчела, бясна, че е изгубила кошера си. Воалът й бе отметнат назад и разкриваше слабо лице, оградено от права руса коса. Яркочервените й устни горяха на иначе безцветната й физиономия. Тъмните очи излъчваха негодувание. Смехът тутакси замря в гърлото на Сюзан.

— Наистина, Сюзан, ние току-що погребахме майка си. Как можеш да демонстрираш такова неуважение? Чак от другата стая те чувахме да се смееш.

Сюзан усети острия упрек като шамар.

— Уважението е нещо, което се демонстрира на живите — каза Вики.

— Понякога смехът намалява болката — добави Крис.

— Не ти ли е ужасно горещо с тази шапка? — попита Барбара.

— Путка — едва чуто промърмори Ариел.

— Какво? — заекна Даян. — Какво каза?

— Казах „чашка“. Голяма или малка. — Ариел вдигна чайника с прясно приготвеното кафе. — Каква предпочиташ?

— О! О, да. Голяма по-добре. Нещо ме втриса. С всички тези хора, които трябва да забавлявам. — Даян си намести шапката. Воалът се отпусна и падна върху лицето й. Тя нервно го отметна назад.

— Не мисля, че някой очаква да бъде забавляван — каза Сюзан.

— Е, човек прави каквото може. Както и да е, да се надяваме, че скоро всички ще си отидат. — Даян недвусмислено се взря в трите приятелки на Сюзан. — Тогава ще мога да си почина.

— Да, изглеждаш малко уморена — обади се Барбара.

— Така ли?

— Всички го обсъждахме — добави Вики.

— Сигурно е от това ужасно пътуване с влака — каза Крис.

Ариел се приближи до леля си с димящата чаша кафе в ръце.

— Ето ти кафето. Черно, нали така?

— Да, точно така. — Даян пое кафето, без да благодари. — Е, предполагам, че трябва да се върна при гостите. — Но не помръдна. — Трябва да изпуша една цигара. — Със свободната си ръка тя бръкна в малката черна чантичка, която висеше от китката й.

Сюзан мислеше да възрази, но реши да не го прави. Даян знаеше какво е отношението на Сюзан към пушенето. Знаеше и че Оуен не позволява да се пуши в къщата. Но явно не й пукаше. Какво толкова, по дяволите, каза си Сюзан. След няколко дни сестра й щеше да си отиде. Не си струваше да прави сцени.

— Вкъщи не се пуши — напомни Ариел.

Сюзан се засмя на дъщеря си, потискайки желанието си да я разцелува по розово-лилавата коса.

Даян с досада махна с ръка по посока на Ариел, измъкна една цигара от пакета и я поднесе към устата си.

— Съжалявам — каза й Сюзан. — Боя се, че ще трябва да я изпушиш отвън.

— Учудвам се, че пушиш — каза Крис.

— Това е мръсен навик. — Вики поклати глава с неодобрение.

— Предизвиква бръчки. — Барбара посочи собственото си гладко лице.

Даян изви очи към тавана, сякаш молеше за божествена намеса. Когато такава не дойде, тя върна цигарата обратно в чантата си и се отправи към вратата.

— Чудесно. Ще изляза отпред. Ще трябва ти да се погрижиш за останалите ни гости. — С чантичка в едната ръка и кафе в другата, тя бутна вратата към всекидневната с бедрото си.

Четирите приятелки я изгледаха, докато излизаше, после се обърнаха една към друга.

— Путка — безмълвно произнесоха те едновременно.

— Чух това — засмя се Ариел. — Господи, какъв пример давате само.

— Благодаря, миличка — каза Сюзан.

— За какво?

За това, че не ми създаде проблеми. За това, че се държа като човешко същество. За това, че си млада, жива и здрава. За това, че си моя.

— За хубавите неща, които каза за баба си на погребението.

Ариел кимна, тръгна към майка си, но спря, понеже вратата на кухнята се отвори и вътре се подаде главата на Трейси, дъщерята на Барбара.

— Ето къде сте били — каза тя, бързо дойде до майка си и обви ръка около талията й, а Барбара я целуна по челото. — Чудех се къде сте изчезнали. Здравей, Ариел.

В отговор Ариел измърмори нещо нечленоразделно.

Сюзан внимателно погледна от едното момиче към другото, опитвайки се да ги смеси в ума си, да вземе нещо от едната и да го предаде на другата, да смеси най-добрите им качества. На Ариел би й се искало да даде зрелостта и добрите маниери на Трейси. На Трейси би заела духа и приключенската натура на Ариел. Би притъпила бунтарството на Ариел с малко от уважението на Трейси към по-възрастните; би обогатила тихата резервираност на Трейси с частица от видимото безстрашие на Ариел. Трейси бе едро момиче, майката на Сюзан би описала структурата й като масивна. Имаше симпатично лице, макар че никога нямаше да стане красива като майка си. Може би ако си подстрижеше косата и си направеше кичури, например розови. Сюзан едва не се засмя на глас. Боже мой, какви ги мислеше?

— Как е Кирстен? — Трейси попита Вики.

— Добре е. Съветник е в лагера „Уоки-Токи“ или както там наричат проклетото място. Тя го обожава.

Трейси погледна към Крис и се поколеба.

— Как сте, госпожо Маларек?

— Добре, благодаря ти, Трейси. — Вече никой не питаше Крис за Монтана.

— Готова ли си да си тръгваме вече? — прошепна Трейси на майка си.

— Не още — отговори Барбара.

— О, не, моля ви — бързо каза Сюзан. — Момичета, не е нужно да седите тук целия следобед. Зная, че си имате и друга работа. Моля ви. Вие и така направихте много.

— Да не мислиш, че ще те оставим сама с путката Дракула? — попита Вики и жените отново избухнаха в смях.

— Ама вие наистина сте ужасни — поклати глава Ариел.

— Не разбирам — каза Трейси. — Кое е толкова смешно?

— И аз бих искала да зная. — Даян отново влезе в кухнята, като блъсна силно вратата и остави почти видима следа от дим след себе си.

— Много бързо я изпуши — забеляза Вики.

— Пуша ги само до половината. А и срещнах някого отвън. Красив мъж. Хубаво облечен. Тъкмо се качваше по стъпалата, когато излязох. Явно никой не му бе казал за погребението. — Тя погледна обвинително към Сюзан и се озърна към вратата. — Много настоява да изкаже съболезнованията си.

От другата стая се долови слабо раздвижване, чуха се гласове. („Какво правиш тук?“, „Не мисля, че това е добра идея“, „Сега не му е нито времето, нито мястото.“) После вратата се отвори и вътре влезе Тони Маларек.

— О, господи — простена Крис, дръпна се в единия ъгъл и автоматично хвана косата на врата си.

Сюзан мълчаливо се взря в Тони. Ако не го познаваше добре, тя сигурно щеше да го опише точно като сестра си. Красив, по някакъв суров начин, хубаво облечен в черни панталони и черна риза с къс ръкав. Косата му бе ниско подстригана и леко прошарена, лицето и мускулестите му ръце имаха тъмен загар. Имаше отпочинал и уверен вид. Дори щастлив, помисли си Сюзан и потръпна. Зачуди са какво прави той тук, какво смяташе да предприеме.

— Добре, Тони — каза Оуен, който влезе в кухнята заедно с Джереми Латимър. — Не желаем никакви проблеми тук.

— Какво става? — попита Даян и взе да мести очи от човек на човек.

— Спокойно — каза Тони и спря поглед на бившата си жена. — Не съм дошъл да създавам проблеми.

— Кой е този човек? — попита Даян.

— Дойдох само да поднеса съболезнованията си.

— Не е необходимо.

— Мисля, че е.

— Тогава защо просто не кажеш това, за което си дошъл и не си тръгнеш? — Сюзан се стараеше гласът й да не потрепери.

— А, гласът на разума. Както обикновено. — Гласът му бе наситен със сарказъм, гъст като течен шоколад. — Съжалявам за майка ти, Сюзан — каза той, без да мръдне очи от Крис.

Сюзан кимна безмълвно.

— Впрочем, аз съм Тони Маларек — отговори той на Даян, сякаш изведнъж си бе припомнил въпроса й. — А това истерично малко същество е жена ми, Крис.

— Бивша жена — заяви с изненадващо силен глас Крис.

— Бивша жена. — Тони протегна ръка, пръстите му изобразиха въображаем пистолет, насочен право към главата на жена му. — Предполагам, че не е обърнала внимание, когато свещеникът каза „Докато смъртта ви раздели“. — Пръстът му натисна въображаемия спусък.

— Достатъчно — възмути се Джереми Латимър, натисна надолу ръката на Тони и двамата с Оуен го избутаха към вратата.

— Задник — измърмори Барбара.

— Педал — гласно произнесе Вики.

— Внимавайте, момичета — викна им Тони. — В този пищов има много патрони. — Смехът му проехтя из къщата. Секунди по-късно входната врата се отвори и затръшна.

За минута сякаш никой не дишаше.

— Боже мой, що за приятели имаш? — извиси глас Даян.

Сюзан не й обърна внимание и бързо приближи до Крис.

— Добре ли си?

— Да — каза тя. — Много съжалявам. Никога не съм допускала, че ще дойде тук.

— Всичко наред ли е? — попита някой зад вратата.

— Да повикаме ли полицията? — попита друг.

— Да — каза Сюзан.

— Не — възрази Крис.

— Защо не?

— Те не могат нищо да направят.

— Той те заплаши, за бога. Всички сме свидетели.

— Аз нищо не видях — бързо каза Даян.

— Полицията няма да помогне — с тихо примирение каза Крис.

Сюзан отпусна рамене.

— Най-малкото, ще останеш тук тази нощ — настоя тя.

— Къде ще спи? — попита Даян.

— Няма нищо. Ще се оправя.

— Не можеш да го пренебрегваш, Крис. Той е бомба със закъснител.

— Не мога вечно да бягам от него. Омръзна ми.

— Не вечно — каза й Сюзан. — Просто още няколко нощи. Докато се поуспокои.

— Няма нищо — намеси се Барбара. — Ще взема Крис с мен у дома. Не приемам възражения.

Крис одобрително се засмя, сякаш приемаше, че е безпредметно да спори.

Не мога вечно да бягам от него. Омръзна ми да бягам.

Сюзан си повтаряше думите на Крис отново и отново, след като всички си отидоха. Чуваше ги да се провират през гласа на Даян, докато сестра й уреждаше последните подробности около завръщането си в Калифорния. По-късно същата нощ още ги чуваше да се блъскат около мозъка й, докато се промъкваше в леглото до Оуен, затваряше очи и ту се унасяше, ту отново се разбуждаше. Те звучаха в неспокойните й сънища. Сънища за голи жени, движещи се безпомощно в кръг, за изгубени деца, скитащи се в гъсти джунгли. Не мога вечно да бягам от него. Омръзна ми да бягам.

Телефонът иззвъня.

Оуен седна в леглото, а тя взе да опипва в тъмното. Часовникът на нощната масичка показваше 4:42. Телефонът отново звънна.

— О, боже — каза Сюзан, вместо „ало“ и се разплака, преди още да е чула гласа от другата страна.

— Сюзан? Сюзан, ти ли си?

— Да, аз съм. — На кого говореше? Мъчеше се да разпознае гласа. — Какво има? Нещо не е наред ли?

— Помогни ми. Трябва да ми помогнеш.

— Какво се е случило? Какво става?

— О, боже, о, боже, о, боже — виеше и мъчително хлипаше младото момиче. Едва тогава Сюзан разпозна познатия тембър на гласа на Трейси.

— Трейси, какво има? Кажи ми!

— Не мога!

— Моля те, Трейси — настоя Сюзан. — Трябва да се успокоиш. Трябва да ми кажеш какво става!

— Тони…!

— Тони? Тони там ли е?

Оуен светна лампата и взе да се облича.

— Не. — Сюзан почти видя как Трейси поклати глава. — Отишъл си е. Той… той…

— Какво той? Трейси, какво е направил Тони? Наранил ли е Крис?

— Крис? — Трейси повтори името така, сякаш го чуваше за пръв път. — Крис не е тук.

— Трейси, какво стана? Моля те, кажи ми какво се е случило. — Дъхът в гърдите й внезапно се смрази. Защо говореше с Трейси? Къде беше Барбара?

Мили боже, къде беше Барбара?

— Къде е майка ти? — изкрещя в слушалката Сюзан. — Трейси, дай да говоря с майка ти!

Ариел и Уитни изведнъж се показаха на вратата на спалнята.

— Мамо — каза Ариел, здраво стиснала ръката на Уитни. — Какво има?

— Трейси, отговори ми — заповяда Сюзан. — Къде е майка ти?

Отговорът на Трейси бе писък, който разтърси тялото на Сюзан като гръмотевица. Този звук, помисли си по-късно, тя щеше да отнесе със себе си в гроба.