Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grand Avenue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Гранд авеню

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-94-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10408

История

  1. — Добавяне

20.

— Сюзан, трябва да те видя в кабинета си, когато ти остане минутка. — Питър Басет каза на минаване край кабинката й.

Сюзан кимна мълчаливо, въпреки че той вече се бе отдалечил. Той очаква да го последвам, помисли си тя, неспособна да помръдне. Беше го избягвала цяла седмица, правеше така, че никога да не остават насаме, гледаше да е в офиса преди девет и да си тръгне точно в пет, постоянно да е заета, заета, заета. Не й оставаше време нито за обяд, нито за кафе, нито за откраднати целувки в заключени заседателни зали. О, боже, какво й ставаше? Трябваше да прогони тези мисли от главата си.

Сюзан се размърда на стола си и се втренчи в купчината книжа, струпани на бюрото й. Кога за последен път бе видяла изподрасканата му дъбова повърхност? Започваше да прилича на пода в стаята на Ариел. Просто имаше твърде много неща и нямаше място за всички, точно както Ариел твърдеше редовно и на висок глас. Може би беше прекалено строга с по-голямата си дъщеря. Може би не бе зле да почне да обръща малко повече внимание на онова, което тя говори. Което крещи, поправи се тутакси Сюзан, съзнавайки, че вероятно Питър я очаква и дори наблюдава от кабинета си отсреща.

Може Ариел да крещи толкова, понеже си мисли, че не я чувам, даде си сметка Сюзан.

Може би е права.

Сюзан превъртя очи и установи, че се взира в един паяк, който бавно пълзеше по горния ръб на японския параван, отделящ кабинката й от съседната. Паякът бе едно от онези измамно крехки създания, крачетата му представляваха деликатни сребърни нишки, които се протягаха в неестествени ъгли от миниатюрното черно топче на тялото му. Как така тези крака не се чупят, почуди се Сюзан и проследи бавното движение на насекомото по бежовата преграда, представяйки си миниатюрните мускули, движещи паяка, учудваща се дали паяците имат мозък, ум, чувства.

— Пак започваш да мислиш като първокласничка — промърмори си тя. Видя как паякът изчезна зад преградата и осъзна, че печели време. Защо ли стои тук и размишлява за тайнствения живот на паяците, когато би трябвало да е на път за кабинета на Питър Басет?

— Ела в кабинета ми, казал паякът на мухата — произнесе на глас.

— Извинявай — разнесе се глас от съседната кабинка. — Каза ли нещо?

Сюзан поклати глава, но се сети, че Кери не можеше да я види.

— Не. Извинявай.

Главата на Кери се подаде иззад преградата. Лицето й беше слабо, бледо, ъгловато, обградено от безразборни руси къдрици, сякаш набързо втъкнати в главата й. Бе на двайсет и пет, но вече два пъти разведена, с лек астигматизъм на лявото око, което я правеше да изглежда леко кривогледа.

— Добре ли си?

— Да.

— Великият Мъж те предизвиква?

— Не е нещо, с което да не мога да се справя — каза Сюзан, чудейки се дали това бе вярно. — Внимавай, има паяк — предупреди я тя, когато Кери облегна глава на паравана.

Без много да променя позата си, Кери се протегна и плесна с длан по преградата. Тя се разклати насам-натам, а Кери гордо показа разтворената си длан. Останките от паяка се бяха размазали по ръката й като някаква абстрактна татуировка.

— Ти също — каза Кери и изчезна.

Сюзан си пое дълбоко въздух, неспособна да потисне ирационалното чувство, което се надигна в нея. Защо й трябваше да убива проклетото нещо? То не правеше нищо. Просто си ходеше, гледаше си собствената работа и изведнъж — бам! В един миг беше живо, в следващия вече не. Смазано до неузнаваемост, мелодраматично си помисли Сюзан, удивена от безгрижието на младите. Нямаха ли представа колко ценен е животът? Тя самата имаше ли, когато бе на възрастта на Кери?

Освен това, да се убие паяк бе лоша поличба. Ако убиеш паяк, казваше майка й, ще вали.

Сюзан погледна към прозорците на околните стени и отбеляза тежките тъмни облаци, събрани в единия край на небето. Почувства, че те вече се движат към нея. Природата претворява мислите на човека, припомни си тя един израз от часовете по английски. Патетична заблуда. Поне така си мислеше, че е правилният термин за подобно нещо. Годините, прекарани в университета бяха започнали да избледняват, да се смесват в съзнанието й. Толкова много неща бе забравила вече. Започваше да се чуди какъв е бил смисълът? Взе си дипломата. Чудо голямо. Можеше ли дипломата й да забави безмилостното прогресиране на рака на майка й? Можеше ли да накара по-голямата й дъщеря да я обича? Можеше ли да я предпази от най-голямата грешка в живота й? Много лошо, че в университета не ги учеха на здрав разум, помисли в мига, в който телефонът звънна.

— Здрасти, скъпа — чу Оуен да казва. — В неподходящ момент ли те хващам?

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. — Сюзан си представи милата му усмивка от другата страна на жицата. — Просто ми се обади Ед Фрайзингер да пита дали сме свободни в петък да вечеряме заедно. Казах му, че ще го съгласувам с теб и ще му звънна обратно.

— Петък е добре.

— Чудесно. Ще му кажа.

— Добре. Ще се видим по-късно.

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Сюзан затвори телефона и зарови глава в ръцете си.

Телефонът иззвъня отново.

— Трябва да те видя — изръмжа в ухото й Питър Басет. — Сега — добави той, точно преди да прекъсне.

Сюзан неохотно се изправи и леко се усмихна на Кери, докато минаваше покрай кабинката й. Преди да стигне края на тесния коридор, тя се пресегна и закопча най-горното копче на памучната си розова риза. После отново пое дълбоко дъх — толкова бе въздишала, че започваше да се чувства замаяна — изпъна рамене и се отправи към кабинета на Питър Басет.

Вратата бе вече отворена. Питър седеше зад бюрото си и даваше вид, че е погълнат от някакво четиво.

— Затвори вратата — заповяда той, без да си дава труд да вдигне поглед, сякаш прелюдиите не го интересуваха.

Сюзан прочисти гърло и затвори вратата зад себе си. Сърцето й силно биеше. Не бъди глупава, каза си тя и се насили да гледа право към своя началник, макар че той продължаваше да я пренебрегва. Нямаше за какво да се тревожи. Нищо не можеше да се случи. Не и сега. Не и посред бял ден в кабинет със стъклени стени, заобиколен от любопитни служители.

— Подлудяваш ме, знаеш ли това? — попита той, все още без да я поглежда.

Сюзан усети как дъхът й замира в гърлото. О, боже, помисли си тя и почувства познатото треперене между краката си.

— Седя тук цял ден и се опитвам да работя, но не успявам нищо да свърша, понеже не мога да спра да мисля за теб. — Той вдигна глава и погледна право към нея.

Дори не е толкова красив, опита се да си каже Сюзан. Твърде слаб и подобен на кукумявка. Оуен изглежда много по-приятно. Само че, кога за последен път Оуен я бе поглеждал с такава младежка страст? Младежка, повтори мълком тя, проклинайки прекалено развинтеното си въображение. Никога ли не се отказваше?

Внезапно Питър Басет скочи от мястото си и й връчи сноп листа.

— Последвай ме — нареди той и излезе, преди тя да успее да попита защо.

Знаеше къде отиват, още преди той да завие към заседателната зала. Моля те, Господи, нека да е заета, помоли се тя. Питър почука, после отвори вратата.

— Брегът е пуст — прошепна през смях той, после добави по-високо, така че близко стоящите да могат да чуят: — Подреди тези неща на масата пред всеки стол.

Сюзан поставяше книжата на масата, както й бе казано, когато чу вратата да се затваря, а после и да се заключва зад нея.

— Какво правиш? — попита той.

— Мислех, че искаш…

— Знаеш какво искам. — Изведнъж той се озова точно зад нея, дишаше тежко и звучно. Сюзан усещаше как дъхът му я обгръща бавно, сякаш невидими кадифени въжета стягаха ръцете й към тялото. — Толкова си напрегната — шепнеше той, а опитните му пръсти напипаха нежните мускули под раменете й. — Опитай да се отпуснеш. — Ръцете му се плъзнаха към гърдите й. Преди да успее да се възпротиви, те вече опипваха бедрата й, повдигаха й полата. Мили боже, наистина ли се канеше да я люби точно тук, посред офиса? Щеше ли да му позволи наистина?

Не го прави, чу Вики да казва.

— Недей — чу се да шепне, неубедителна дори за самата себе си.

— Искам да те целуна — каза той, завъртя я, ръцете му си проправяха път под блузата й, дърпаха сутиена й. — Искам да те целувам навсякъде.

О, по дяволите, помисли си Сюзан.

Бъди добро момиче, беше й казала Вики.

— Отпусни се — дрезгаво произнесе Питър и трескаво задърпа ципа на панталона си.

Иди си вкъщи при Оуен.

Оуен, помисли Сюзан, отново чу гласа му по телефона, как гради невинни планове за петък вечер. Оуен, когото обичаше още от гимназията. Първата й любов. Единствената й любов. Добрият, мил, разумен Оуен, който никога не би я предал по начина, по който го предаваше тя сега. Нали винаги бе мразила мъжете, които мамят жените си? Помисли за Рон, напомни си тя. Помисли за ада, в който той хвърли Барбара. Това ли искаше за собствения си брак? Вики беше права. Щеше да се мрази на сутринта. По дяволите, тя вече се мразеше.

— Не — чу се да казва. — Не. Недей. Спри. — Сюзан започна да се дърпа, за да извие лицето си настрани от Питър, но устните му бяха залепени за нейните като анкерпласт. — Спри — повтори тя, изплювайки думите от вътрешността на устата си, единственото свободно останало й място, но той не спираше. Тя сграбчи ръцете му, опита се да ги избута настрани, но той я държеше здраво. Трябваше ли да пищи, за да го накара да спре?

— Престани — помоли още веднъж и успя да се откъсне, да го задържи на разстояние.

— Какво има? — В очите му се мярна объркване, устните му се изкривиха.

— Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. — Ръцете му отново я заопипваха навсякъде, по косата, по гърдите, под блузата. — Никой няма да влезе.

— Не е това.

— А какво тогава?

— Просто не мога да го направя. — Сюзан го отблъсна толкова силно, че Питър загуби равновесие и удари бедрото си в ръба на масата.

Той се взря в нея с очи, твърди като камък.

— Каква дяволска игричка си играеш, лейди?

— Съжалявам — извини се Сюзан, мъчейки се да намести дрехите си, да втъкне блузата си в полата. — Не исках нещата да стигат толкова надалеч. Не можем ли просто да забравим, че всичко това се е случило?

— Да го забравим ли? От месеци се бъзикаш с мен и изведнъж искаш да го забравим?

— Съжалявам.

— Кършиш снага край бюрото ми. Трепкаш с мигли всеки път, когато искаш някаква отсрочка. Навеждаш се ниско над бюрото ми…

— Не съм… — Така ли правеше?

— Играеш си на малката госпожичка Безпомощна. Малката госпожичка Потисната. Толкова загрижена за майка си…

— Аз съм загрижена за майка си.

— Загрижи се за работата си.

— Какво?

— Не обичам да си играят с мен.

— Не съм си играла с теб. — Как така всичко се оказа по нейна вина?

— Мислех, че ме харесваш — произнесе той умолително и нежно. — Мислех, че това искаш.

Сюзан чу шепот зад вратата.

— Съжалявам — повтори тя.

Питър се изправи, оправи си дрехите, притегна си вратовръзката. Погледна листата, които бяха паднали от масата, докато се боричкаха и сега лежаха разпилени по пода.

— Събери тия боклуци — каза той, отвори вратата и излезе от стаята, оставяйки я сама да оправя неразборията.

 

 

Три седмици по-късно телефонът в кабинета на Сюзан звънна.

— Трябва да те видя в кабинета си, колкото е възможно по-скоро — каза Питър Басет. — Донеси онази статия за терапията чрез замяна на хормони, по която работеше.

Статия? Каква статия, чудеше се Сюзан, ровейки из книжата по бюрото си. Той я натоварваше с толкова работа през последните седмици, че изобщо не й остана време да работи върху статията. Бе подготвила само няколко предварителни бележки, в най-добрия случай. Резюме, може би. Къде беше то?

Телефонът отново звънна.

— Когато кажа, колкото е възможно по-скоро — каза Питър Басет, — нямам предвид, когато ти скимне, по дяволите.

— Идвам. — Сюзан нервно се покашля в ръката си.

— Не се разболяваш отново, надявам се?

— Да се разболявам? — Отново да се разболява? Кога за последен път беше боледувала?

— Просто донеси статията.

Най-накрая Сюзан откри единичния лист под други подобни на него и набързо си прегледа бележките, преди да се отправи към кабинета на Питър.

— Да видим какво си донесла — нетърпеливо произнесе той, щом тя влезе.

Сюзан се пресегна през бюрото, подаде му единствения лист, като гледаше да избягва погледа му. Всеки път, щом го погледнеше, изпитваше пристъп на гадене. Откачаше ли?

— Какво, по дяволите, е това? — попита Питър, достатъчно силно, че да го чуят стоящите в близката околност.

Сюзан почувства топла руменина да се надига от врата към лицето й, като армия от огнени мравки.

— Това е всичко, с което разполагам в момента.

— Това ли наричаш задоволителна работа?

— Наричам го резюме, няколко предварителни бележки…

— Съзнаваш ли, че статията трябва да е готова до края на седмицата?

— Какво? Не, разбира се, че не. Никога не сме обсъждали някакви срокове.

— До петък сутринта статията трябва да е завършена и да е на бюрото ми.

— Но това е невъзможно. Вече ми даде да редактирам три други.

— Да не би да ми казваш, че не можеш да се справиш с работата си?

— Разбира се, че мога да се справя с работата си, но…

Питър Басет се усмихна и се облегна назад в стола си.

— Виж, Сюзан. Опитах се да проявя търпение.

— Какво? — За какво говореше той?

— Зная, че имаш тежки проблеми вкъщи, с майка си, дъщеря си и бог знае с какво още. Може би тази работа ти идва малко в повече.

— Какво?

— Химиотерапията взема своето от всекиго. Погледни се. Изобщо не изглеждаш добре. Изпуснала си се, наддала си още килограми.

Думите му я зашлевиха като шамар.

— Какво? — Колко ли пъти бе задала този въпрос?

— Не мога да ти давам повече шансове.

— За какво говориш?

— Зная, че обичаш работата си. Твоят ентусиазъм е възхитителен. И се опитах да бъда снизходителен към твоята неопитност. — Той поклати глава. — Но не съм сигурен, че мога да продължавам да те прикривам.

— Да ме прикриваш?

— Работата ти просто не отговаря на стандартите в това списание.

Сюзан не можеше да повярва, че чува това. Той наистина ли казваше тези неща? И наистина ли очакваше тя или някой друг да им повярва?

Усмивката в очите му й даде отговор.

— Уволняваш ли ме?

— Не. — Той се пресегна през бюрото си и взе една черно-бяла писалка „Монблан“. — Аз съм добро момче, Сюзан. Ще ти дам последен шанс.

— Какво означава това?

— Означава, че те слагам на изпитателен срок.

— Изпитателен срок ли?

— Мисля, че имаш нужда от малко време да обмислиш нещата, да решиш точно колко означава за теб тази работа, дали можеш да й посветиш цялото си внимание и да станеш колективен играч, както трябва.

Както трябва, повтори наум Сюзан.

— Не можеш да направиш това — каза на глас тя.

— А, мога, мога — каза той с весела нотка в гласа, докато подписваше временното й отстраняване. — Това е, Сюзан. О, не забравяй първата ти работа в петък сутринта да бъде да донесеш статията на бюрото ми. И затвори вратата на излизане.

Това не може да се случва, мислеше си Сюзан, докато се движеше обратно по коридора към кабинката си, мърморейки под носа си: „Как смееш! Копеле такова! Как смееш!“.

Какво, по дяволите, се очакваше от нея да направи сега, чудеше се тя, без да поглежда вляво или вдясно, докато минаваше покрай дългата редица кабинки. Не обърна внимание и на озадаченото изражение на Кери, когато мина покрай бюрото й. Тежко се отпусна на стола си, без да иска бутна книжата, които лежаха зад компютъра, видя ги как се разхвърчаха и се посипаха по пода, сякаш търсеха спасение. „Върви по дяволите, Питър Басет.“ Какво трябваше да прави сега? Нямаше нищо нередно в работата й, знаеха го и двамата. Смисълът беше друг. Не ставаше дума за работата й. Всъщност ставаше дума за това, че го бе отблъснала. Отблъснала го била! За каква се мислеше — за красива млада героиня в старомоден корсаж? Не, тя бе прекалено емоционална, възтежка жена на средна възраст, която бе допуснала да бъде така заслепена от вниманието на плейбоя в службата, че едва не извърши нещо невероятно глупаво и сега имаше опасност да изгуби работата си заради това.

Господи, какво изобщо я бе прихванало?

Вики бе невероятно права. За всичко.

Сюзан вдигна телефона и набра номера на Вики.

— Трябва да говоря с госпожа Латимър — каза тя на секретарката й.

— В момента е на съвещание. Бихте ли оставили съобщение?

— Спешно е. Бихте ли й предали, че приятелката й Сюзан Норман иска да говори с нея веднага? Ще почакам колкото е необходимо.

Трийсет секунди по-късно Вики се обади.

— Сюзан, къде си? Какво става?

— На работа. Помниш ли за какво говорихме миналия месец?

— По дяволите — бавно произнесе Вики. — Вадила си си оная работа там, където си вадиш хляба.