Джой Филдинг
Гранд авеню (12)

11.

Сюзан бавно се пробуди от един сън, в който тя изнасяше важна реч пред президентския съвет по въпросите на физическото възпитание. Очите й се отвориха точно в мига, в който осъзна, че стои съвършено гола пред голямата тълпа, включваща президента и практически целия му кабинет.

— Защо трябва винаги да съм гола? — простена тя и погледна часовника до леглото. Седем и двайсет и девет. Седем и двайсет и девет! Не беше ли нагласила часовника за седем часа? Сюзан се пресегна над спящия си съпруг и обвинително сграбчи будилника, но забрави, че е включен в контакта и електрическият шнур рязко се плъзна по носа и устата на Оуен. Той тутакси се преви в леглото, разтърка лице, пръстите му панически се опитаха да махнат дразнещия обект от устата му.

— Извинявай — бързо се опита да го успокои Сюзан. — Само проверявах за колко часа съм навила будилника.

Оуен тежко въздъхна и се почеса по оплешивяващото теме.

— Сънувах, че съм на сафари. Изведнъж усетих това нещо да се движи по лицето ми. Помислих си, че е змия.

— Толкова съжалявам. — Сюзан се пребори с желанието да се разсмее. Рано сутринта мъжът й винаги изглеждаше много уязвим, особено когато бе прекарал нощта, пробивайки си път през джунглата. — Добре ли си?

Оуен се наведе да я целуне и в същия миг алармата на часовника зазвъня. И двамата скочиха, Сюзан изтърва часовника на леглото и после трябваше да тършува под одеялото, за да го намери и да изключи проклетото нещо.

— Боже, колко е силно — възкликна тя.

Оуен върна часовника на мястото му върху нощното шкафче.

— Точно седем и половина. Както винаги.

— По дяволите. Имах намерение да го навия за по-рано.

— Какъв е проблемът?

— Тази сутрин трябва да говоря пред класа на Ариел за работата си. Седмица, посветена на професиите или нещо от този род и аз обещах да взема участие. Както и да е, надявах се и да посвърша малко работа, преди да ида в офиса.

— В колко часа си легна снощи?

Сюзан потърка очи, за да се разсъни и си представи как Барбара й казва да престане веднага. Кожата около очите е много деликатна, би добавила Барбара. Особено, когато жените остареят. Нито една от статиите ли, които редактираше не беше прочела?

— Май беше по някое време след полунощ. Работех върху онази статия относно кое прави банковото инвестиране секси. — Тя се засмя, въпреки че работата беше бавна и отегчителна. Толкова по въпроса да си помощник-редактор, който нанася корекции върху граматиката на автора, пренарежда трудносмилаемите понятия и се опитва да подреди разбърканите части в добре организирано цяло. Това ли щеше да каже на класа на Ариел?

— Ще умра. И кое прави банковото инвестиране секси? — попита Оуен.

— Мисля, че има нещо общо с парите. — Сюзан се усмихна, наметна на раменете си една бяла хавлиена роба и нахлузи чифт пухкави розови пантофи. После се затътри навън от спалнята към стаите на дъщерите си. Душът в банята между двете стаи на момичетата вече бе пуснат.

Вратата към стаята на Уитни беше отворена и леглото й бе празно. Дрехите на деветгодишното момиче бяха спретнато сгънати на леглото, в очакване тя да се появи. Сюзан се засмя. Уитни винаги ставаше първа сутрин, първа се обличаше, първа свършваше със закуската, първа излизаше пред вратата. В училище тя първа вдигаше ръка, да отговори на въпросите на учителите, да се запише по желание за някое специално поръчение или да прочете съчинението си на глас. Не се налагаше да й се напомня да си измие ръцете, след като е ходила до тоалетната или да си измива зъбите след всяко ядене, или да си ляга навреме. Бе неизменно вежлива и мила. Във всяко отношение, жива кукла.

И точно затова Ариел я мразеше.

— Тя е извънземно — подиграваше й се. — Не си ли забелязала как никога нищо не разлива, как ръцете й са винаги чисти, как на лицето й вечно е залепнала тази глупава усмивка? Не е нормална. — И Ариел казваше в лицето на сестра си: — Ти си извънземно.

— Ти просто ревнуваш — спокойно отговаряше Уитни.

— О, да, точно така. Сякаш ще ревнувам от извънземно.

Уитни никога не се хващаше на въдицата. Тя вдигаше рамене и отминаваше, което, разбира се, само ядосваше Ариел още повече.

— Дебело и гадно извънземно — викаше подире й Ариел, но Уитни никога не се обръщаше.

— Ариел, скъпа. — Сюзан повика от вратата по-голямата си дъщеря. — Време е да ставаш. — Голям, изписан на ръка надпис бе залепен на вратата с анкерпласт: „НЕ ВЛИЗАЙ! ЛИЧНА СОБСТВЕНОСТ! АБСОЛЮТНО НИКАКВИ ИЗВЪНЗЕМНИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ!“. Сюзан леко почука, после пак, този път по-силно, за да я чуе дъщеря й, заровена под купчина розови одеяла през силно пуснатото радио, което изстрелваше рокмузика право в ухото й. — Кого заблуждавам? — запита се Сюзан, пристъпи прага и взе да си проправя път през разхвърляните по земята дрехи. — Сигурна съм, че някъде тук отдолу имаше килим. — Опита се да го открие с боси крака и си помисли: две деца, отгледани от едни и същи родители, в една и съща къща, възпитани в едни и същи ценности, а не можеха да бъдат по-различни. Тя стигна до леглото, отметна завивките от раменете на Ариел, вдигна възглавницата от главата й, наведе се и целуна топлата от съня буза на дъщеря си. — Събуди се, сладко кексче.

Без да отваря очи, Ариел се пресегна, сграбчи възглавницата от ръцете на майка си и я захлупи обратно върху лицето си.

— Хайде, скъпа. Помогни ми. Вече закъснявам, а трябва да излезем от тук най-късно в девет без петнайсет.

— Голяма работа, ако закъснеем с десет минути. Кой го е грижа? — дойде приглушеният отговор.

— Мен ме е грижа. Ако закъснея за твоя час, ще закъснея и за работа и… — Тя спря. Защо се оправдаваше пред едно тринайсетгодишно момиче, което очевидно изобщо не се интересуваше? — Просто стани! — заповяда Сюзан и излезе от стаята.

— Здравей, мамичко — бодро я поздрави Уитни, появявайки се от банята, увита в мека жълта хавлия.

Сюзан обичаше да й казват „мамичко“. Само звукът от думата я изпълваше с радост и гордост. След някоя и друга година Уитни без съмнение щеше да замени тази дума с не толкова детското „мамо“ или сухото „майко“, с което напоследък се обръщаше към нея Ариел. Усети пристъп на тъга, сякаш думата вече й липсваше.

— Здравей, красавице — отговори тя.

— Тя не е красива. Тя е извънземно — долетя вик от другата стая.

Удивително бе как Ариел чуваше каквото си пожелае, помисли Сюзан и топло прегърна Уитни, чувствайки влажната й кожа на бузата си.

— Затвори ми вратата! — излая Ариел. — Нещо там вънка мирише на лошо.

— Стани и си я затвори сама — извика в отговор Сюзан, а Уитни изчезна в своята стая да се облича. — Две момичета, отгледани в един дом — измърмори си Сюзан, влезе в банята до спалнята и пусна душа. — С едни и същи родители, възпитани в едни и същи ценности. — Докато се събличаше и се вмъкваше под горещата струя вода, тя продължаваше да си мърмори. — Само да не е станала, докато се приготвя.

Ариел, естествено, не беше станала и когато най-накрая Сюзан успя да я вдигне, тя започна да се чуди какво да облече, после какво да избере за закуска, така че, разбира се, закъсняха за училище, което на свой ред доведе до това, че се наложи първа да говори госпожа Кейлър, а Сюзан трябваше да изслуша една невероятно отегчителна реч относно какво точно означава да си зъбен хигиенист. После дадоха думата за въпроси и Сюзан се молеше да са малко — жената със сигурност бе изяснила всичко в изложението си — но те се оказаха доста много, най-вече, благодарение на внезапния и необясним интерес на Ариел към темата. Въпросите валяха един след друг, не остана нищо незасегнато, но госпожа Кейлър бе поласкана от вниманието и търпеливо повтори всичко отначало за Ариел.

Нарочно го прави, осъзна Сюзан, опитвайки се в същото време да не дава никакви признаци на нетърпение или притеснение. Знае колко мразя да закъснявам и че всички тези въпроси наистина ще ме забавят за работа. Тя ненавижда това, че ходя на работа, точно както мразеше, когато ходех в института. В нощта, преди някой изпит, на нея винаги й ставаше лошо, не е ли така? И не проявяваше ли най-много капризи точно когато имах да пиша есе? И промени ли се нещо изобщо през двете години, откак Сюзан най-накрая си взе дипломата и отиде на работа в последното начинание на Джереми Латимър — едно лъскаво женско списание, наречено на името на жена му?

Когато й дойде редът, Сюзан си произнесе речта възможно най-стегнато и бързо и никой от учениците не зададе въпрос, най-малко пък Ариел, която през цялото време разговаряше с момичето до нея или зяпаше през прозореца. Сюзан учтиво се извини, преди Дани Перели да се впусне в радостите и скърбите на успешния бизнес с безпрашното почистване.

Някаква катастрофа на магистрала I-75 задържа движението цели двайсет минути и докато Сюзан стигне до внушителната сграда от кафяви тухли на улица „Макфарланд“, в която се помещаваше непрекъснато разрастващата се издателска империя на Латимър, минаваше единайсет часа и тя изцяло бе пропуснала сутрешната оперативка.

— Питър те търсеше — съобщи й една колежка от съседната кабина. — Изглеждаше разочарован, че те няма на оперативката.

— Страхотно. — Сюзан погледна към редицата остъклени офиси в далечния край на квадратното помещение, надявайки се да зърне Питър Басет, красив мъж, във втората половина на четирийсетте, който се бе присъединил към екипа преди по-малко от месец, неин непосредствен началник. Но той не бе в офиса си. Нито пък се виждаше да марширува по коридорите между кабинките, да се перчи с мършавата си фигура и да важничи, развявайки своята арогантност, подобно на скъп одеколон. Какво намираше в него за толкова дяволски привлекателно? Сюзан не бе сигурна дори дали го харесва.

Редакторският отдел на „Виктория“, където работеше, се състоеше от трийсет малки кабинки, подредени в шест редици по пет, отделени една от друга с красиви паравани в японски стил. По три от четирите стени на офиса бяха наредени прозорци от пода до тавана, които обикновено осигуряваха достатъчно светлина, но октомврийското небе бе станало мрачно и в помещението едва-едва проникваше сива пелена, хвърляща дълги сенки по екраните на компютрите. Сюзан си прегледа съобщенията, отбеляза, че имаше по едно от тримата автори, над чиито статии работеше, от Карол от отдела по изкуствата, от Лий, шеф на екипа по проверка на фактите в списанието, от Барбара и две от майка й. Това бе необичайно. Майка й никога не й се обаждаше в работата.

Тъкмо се пресягаше за телефона да се обади на майка си, когато той иззвъня.

— Сюзан — каза мъжки глас с тон, подсказващ, че няма време за предисловия. — Питър Басет е. Чудех се дали не мога да те видя в кабинета си след, да кажем, десет минути?

— Разбира се. — Сюзан постави обратно слушалката, чудейки се дали ще я уволнят. Списанието издъхваше и една помощник-редакторка вече бе загубила работата си, откакто Питър Басет бе назначен в редколегията да помогне нещата да се обърнат. От седмици се носеха клюки, че в следващите месеци ще хвърчат още глави. Джереми Латимър може и да бе от значение за назначаването й, но това не я правеше недосегаема. Може и да си скъсваше задника от работа, за да достигне сегашното си положение, но това не означаваше, че не могат да я уволнят.

Сюзан обичаше работата си. Независимо от ежедневните разочарования и понякога късните нощи, тя се чувстваше благословена, че работи нещо, което й доставя толкова голямо удоволствие. Не всички имаха този късмет. Нали тъкмо това каза на класа на Ариел тази сутрин?

Сюзан отпусна глава върху дланта си и се втренчи в празния екран на компютъра си. Отсъствието на сутрешната оперативка изобщо не й бе в услуга. Пет минути по-късно тя все още се взираше в екрана, когато телефонът отново звънна.

— Оная мърла е бременна — обяви Барбара, вместо „здравей“. — Можеш ли да повярваш? Женени са от по-малко от шест месеца и тя вече е бременна.

— Ти как си? — попита Сюзан.

— Не зная. Имам нужда да поговоря с някого. Свободна ли си за обяд?

Сюзан потри чело и погледна към кабинета на Питър Басет, макар че не можеше да го види от високата бежова преграда.

— Не. Съжалявам. Виж, защо не наминеш за вечеря? Можем тогава да поговорим. Доведи и Трейси. Сигурна съм, че Ариел ще се радва да я види. — Защо ли каза това? Ариел никога не се радваше да види когото и да е.

След като Барбара затвори, Сюзан побърза да се обади на майка си. В мига, в който чу треперливото „здравей“ на майка си, тя почувства, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Обадиха ми се от кабинета на доктор Кинг — колебливо отговори майка й, сякаш говореше на чужд език, който не бе усвоила достатъчно. — Изглежда в мамограмата ми има нещо съмнително. Искат да ми направят биопсия.

Сюзан се опита да каже нещо, но не излезе никакъв звук.

— Вероятно няма нищо — продължи майка й, изговаряйки всичко онова, което би трябвало да каже Сюзан, ако би могла да си върне гласа. — Съвсем малко е и казват, че тези неща обикновено са безобидни, така че ще се опитам да не се тревожа.

— Кога искат да отидеш? — неохотно изрече Сюзан.

— Утре сутринта в десет часа.

— Ще дойда с теб. — В календара й бе отбелязана друга оперативка за десет часа, но Питър Басет просто ще трябва да прояви разбиране. Или няма да прояви, помисли си тя.

— Благодаря ти, скъпа. — Майка й видимо си отдъхна. — Наистина оценявам това.

— Ще те взема в девет и половина. Ще успеем ли да стигнем навреме?

Майка й я увери, че ще имат предостатъчно време и Сюзан се сбогува с думите, че ще се видят сутринта. Тя постави слушалката и затвори очи. Моля те, нека майка ми да е добре, помоли се безмълвно. „Работата ми няма значение“ — прошепна във високата яка на зеления си пуловер. Вземи ми работата, продължи без думи. Само нека майка ми да е добре. Усети как по бузите й се стичат сълзи.

Трябваха й няколко минути да се съвземе и още една да почувства краката си достатъчно стабилни, за да стане. Точно петнайсет минути след обаждането на Питър Басет, тя застана пред стъклената стена на кабинета му.

Той говореше по телефона, но със свободната си ръка й направи знак да влезе.

— Затвори вратата — прошепна, закрил с длан слушалката. — Сядай. Само една минута.

Сюзан затвори вратата, издърпа един син стол с висока облегалка срещу бюрото му, бавно седна на него и се опита да не изглежда, че му подслушва разговора.

— Напротив — казваше той. — Това е задължение на училището. Ако аз поема това, ако забраня на Кели да излиза през уикенда, задето бяга от час, тогава само ще си създам повече проблеми вкъщи, а няма да помогна с нищо за решаването на проблема в училище. Ваша работа е да я накарате да си понесе последствията. Последствията няма да имат нужния ефект, ако по съмнителен начин се налагат отвън. Вие знаете това така добре, както и аз. — Той нетърпеливо завъртя очи и обърна към Сюзан една месингова рамка със снимка на три привлекателни тийнейджъри.

Сюзан разгледа снимката: две усмихнати момчета от двете страни на една намръщена девойка. Нищо ново, помисли си тя и още повече хареса Питър Басет сега, когато разбра, че и той има същите проблеми като нея, дори и да се канеше да я уволнява.

— Какво предлагам ли? — попита Питър Басет. — Предлагам ви да си вършите работата. Следващият път, когато дъщеря ми избяга от час, наложете й наказание. Ако не се подчини, отстранете я временно от училище. По този начин функционират нещата в действителния свят.

Сюзан затвори очи. Тя бе пропуснала сутрешната оперативка. И бе на път да бъде отстранена. За постоянно.

— Извинявай — обърна се към нея Питър Басет, докато затваряше телефона. Той посочи към снимката. — Кели е на петнайсет и е голяма беля. И братята й са беля, но поне не бягат от училище. Е, как си?

— Добре, благодаря.

— Липсваше ни на оперативката тази сутрин.

— Да, много съжалявам. Трябваше да говоря пред класа на дъщеря ми за моята работа. Седмица, посветена на професиите или, както там го наричат. Както и да е, бях предупредила Сара. Тя трябваше да открие оперативката — обясни Сюзан, имайки предвид жената, която Питър Басет бе заменил.

— Надявам се, че си попаднала на нещо интересно за списанието. — Проницателните сиви очи на Питър Басет закачливо проблясваха, което Сюзан намираше за неустоимо привлекателно.

— Опитах, колкото можах — отговори тя.

— Добре. Имаме нужда от всяка възможна помощ.

— Да, сър. — Не можа да измисли нищо друго да каже.

— О, боже, моля те, не ми казвай „сър“. Питър напълно върши работа. — Той стана от стола си, заобиколи бюрото от нейната страна и се подпря на ръба му, протегнал дългите си слаби крака. — Как мислиш, кое не е наред със списанието? — Въпросът му завари Сюзан напълно неподготвена.

— Какво мисля, че не е наред ли?

— Интересува ме мнението ти.

— Защо? — не се сдържа Сюзан.

— Защото питах всички останали на сутрешната оперативка и не получих никакви задоволителни отговори. Най-вече исках да чуя какво ще кажеш ти, защото мисля, че си интелигентна и статиите, върху които работиш, неизменно са най-добрите, които публикуваме.

— Благодаря — каза Сюзан и се изправи в стола си, осъзнавайки, че в края на краищата няма да я уволнят.

— И така, какъв й е проблемът на „Виктория“? Защо, според теб, продажбите са ниски?

Сюзан си пое дълбоко дъх. Можеше ли наистина да му каже кое, според нея, не бе наред със списанието?

— Мисля, че подходът ни е погрешен — чу се да казва. — Изглежда, сякаш се опитваме да подражаваме на „Космополитен“, но защо жените биха искали да четат нас, вместо да си купят оригинала? Освен това — продължи тя, набирайки смелост от неговата усмивка, — вече прекалено много женски списания се конкурират за един и същи пазар, а ние имаме този недостатък, че не сме в Ню Йорк или Лос Анджелис, а в Синсинати.

— И какво е решението?

Играеше ли си с нея, зачуди се Сюзан, смутена от настоятелния му поглед.

— Мисля, че трябва да престанем да се състезаваме с големите играчи на техен терен и да се опитаме да си намерим своя ниша — започна тя, постепенно въвеждайки мисълта си. — Това е местно списание. Трябва да се съсредоточим върху онова, което интересува жените в Синсинати. Да оставим настрана посещаващите ни второкласни знаменитости и да започнем да си създаваме свои такива. Да спрем рубриките за мода, представена от кокалести нюйоркски манекенки, носещи дрехи, каквито никой в този град няма да облече посмъртно, а да започнем да публикуваме истории за истински жени с истински проблеми и нека тези истории да са по-дълги от хиляда думи. Защо толкова се боим от нещо по-пространно? Мисля още, че трябва да започнем да публикуваме разкази — продължи Сюзан, без да му даде възможност да я прекъсне. — Ако трябва да подражаваме на някого, нека това бъде „Ню Йоркър“. Бихме могли да печатаме по един, непубликуван до сега разказ на месец, може би дори да проведем конкурс.

— Вече сме почти в деветдесетте — продължи Сюзан. — Днешните жени се интересуват не само от мода и хороскопи. Ние се интересуваме също от злободневни теми и политика, и как решенията, които се вземат във Вашингтон днес ще се отразят на живота ни в Синсинати утре. Нека да не търсим само най-малкото общо кратно, а да разширим хоризонтите си. Не да следваме водачите, а да оглавим наш собствен парад. Да надуем собствения си рог. Нека другите да подражават на нас. — Сюзан рязко спря. — Съжалявам. Сигурно си мислиш, че съм пълна идиотка.

Питър Басет се разсмя на глас.

— Напротив, възхищавам се на ентусиазма ти. Не съм сигурен, че съм съгласен с всичко, което каза, някои неща не са много практични, но с удоволствие ще помисля върху това. Може би бихме могли да обсъдим някои от тези идеи с останалите на утрешната оперативка.

— Това би било чудесно… О, не. Не, не мога. Съжалявам.

— Някакъв проблем ли има?

— Майка ми трябва да постъпи в болница утре сутринта за биопсия. Обещах да я заведа. — Сюзан се подготви за порой от обвинения: Ние тук вършим работа, Сюзан. Как ще осъществим тези големи идеи, ако ти продължаваш да поставяш личния си живот пред работата си? Причината за спада в продажбите, единствената причина за спада в продажбите и за проблемите на това списание, е в хора като теб, които говорят за велики неща, но са дяволски заети да посещават училищата на дъщерите си и да водят майките си на лекар, не и да посещават важни заседания. Това е действителния свят, Сюзан. Кое от двете избираш? Семейството или кариерата?

— Разбира се — каза вместо това Питър Басет.

Какво?

— Какво?

Той вдигна рамене.

— Не е кой знае какво. Можем да обсъдим идеите ти друг път. Списанието няма да се преориентира за една нощ, важното точно сега е твоята майка, тя има нужда от подкрепата ти.

— Благодаря — прошепна Сюзан. Чудеше се дали й личи колко бе шокирана.

— Няма защо. — Питър се оттласна от бюрото, атлетичното му тяло се полюшна в пространството помежду им. Приближи се до стола й и леко постави ръка на рамото на Сюзан. Чувстваше топлината на пръстите му през тънкия си пуловер. — Всичко ще се оправи. Мисли позитивно.

— Добре — каза Сюзан и затаи дъх.

— Моля те, предай на майка си моите почитания. — Питър Басет махна ръката си от рамото й, отправи й тъжна, но окуражителна усмивка и се върна на мястото си зад бюрото.

Сюзан се изправи, завъртя се към вратата, но спря и се обърна да му благодари отново. За разбирането, търпението и мъдростта. Кога за последен път някой я бе изслушвал с толкова жив интерес? Но Питър Басет бе вече зает да печата нещо на компютъра си. Погледът й се плъзна към снимката на трите му деца върху бюрото и чак сега забеляза друга снимка, този път на привлекателна жена, малко по-млада от нея самата, с къса тъмна коса и чаровна усмивка. Госпожа Басет без съмнение, съобрази Сюзан и си помисли, че тя прилича много повече на двамата си сина и изобщо не прилича на проблемната си дъщеря.

Вие сте щастливка, госпожо Басет, каза с очи Сюзан на снимката. Надявам се, че оценявате това, което имате. После отвори вратата и излезе от кабинета.