Джой Филдинг
Гранд авеню (11)

10.

Барбара се събуди с впечатленията от един сън, в който някакво бебе с памперси размахваше нож и я преследваше около леглото й.

— Мили боже — прошепна тя, пресегна се и изключи будилника, преди сам да е спрял. — За какво бе всичко това?

До нея мъжът й спокойно хъркаше. Рон лежеше на една страна, с гръб към Барбара. Тъмната му коса бе започнала да поизтънява на върха. Но все още си беше красив, помисли си тя, докато гледаше как одеялото на зелени райета се повдига и пада с всяко негово вдишване. Бореше се с желанието да целуне голото му рамо. Но това можеше да го събуди, а тя имаше много работа да свърши в половината час, преди той да стане. Барбара нагласи часовника да звънне отново в шест и трийсет и се измъкна от леглото.

— О, боже — каза на отражението си в огледалото на банята. Същото повтаряше всяка сутрин, въпреки че, в интерес на истината, никак не изглеждаше зле. Кожата й действително бе малко по-бледа от необходимото, но очите й, благодарение на лифтинга, извършен от доктор Стийвс преди две години — сама си направи този подарък за четирийсетия рожден ден — бяха будни и без бръчки. Може би прекалено будни за шест часа сутринта.

— Ти си луда — беше й казала тогава Сюзан. — Какво толкова лошо има в няколко фини бръчици?

— Защо да се месим на съвършенството? — попита я Вики. — Изчакай още няколко години.

Крис, разбира се…

Мили боже, горката Крис.

Барбара затвори очи и прогони мислите за Крис от ума си. Нищо не можеше да направи за нея. Нима полицията не й бе казала същото?

Барбара замени копринения шал, с който увиваше косата си, преди да легне, с гумена шапка за баня, съблече бялата си найлонова нощница и влезе под душа, като внимаваше водата да е хладка и да не пада върху главата й. Сапуниса наскоро оформените си гърди, масажира ги по начина, указан от доктор Стийвс, така че да не се втвърдяват, после премина към проблемната област на корема. Може би трябваше да се срещне с добрия доктор относно една козметична операция и на това място, но беше чувала, че са доста болезнени и крият голяма опасност от инфекция. Обаче упражненията не помагаха. Триста коремни преси на ден, а упоритото малко шкембе пак не искаше да изчезне.

Барбара приключи с къпането, изсуши се, изми си зъбите, нави една шепа горещи ролки на косата си и седна пред огледалото за началото на своя ежедневен ритуал. Първо крем за очи, после хидратант. Почти двеста долара за едно малко бурканче с двойно дъно. Луда ли бе? Свекърва й би получила инфаркт, ако знаеше. „Не е зле да й кажа“ — прошепна си Барбара и нанесе по един слой крем под всяко око. След това покри кожата си с лек фон дьо тен, като по скулите и врата го втри с внимателни дълги движения, преди да нанесе пудра на бузите си. „Малко и на носа, и челото“ — напомни си тя. За да се създаде илюзия за естествен тен. Не че Барбара някога би допуснала вредните лъчи на лятното слънце близо до кожата си. Дори и посред най-мрачната зима на Синсинати тя се мажеше с лосион против слънце с предпазен фактор трийсет.

Очерта очите си с виолетов молив, а устните с черешовочервен, после нанесе черна спирала и коралово червило. Измъкна горещите ролки и разчеса тъмната си коса, разнищвайки я на места, приглади я около раменете си, а зад ушите я фиксира с няколко скрити фиби, при което се зачуди дали корените й не се нуждаеха от малко боя. Барбара Буш може и да предпочиташе по-естествения вид, но гледката дори и на един сив косъм бе достатъчна да накара тази Барбара да посегна към успокоителните. Тя отново си облече нощницата и се върна в леглото в мига, преди часовникът да оповести шест и половина.

— Рон, скъпи — прошепна Барбара, наблягайки в гласа си на сънливите нотки. Наклони се към него и гърдите й леко докоснаха ръката му. — Време е да ставаш.

Той издаде някакъв звук, по-силен от въздишка, по-слаб от грухтене, но не помръдна.

— Рон, миличък. Шест и половина е.

Той се преобърна по гръб, отвори очи и се взря във вентилатора на тавана, който тихичко бръмчеше над главите им.

Барбара се наведе към него и обсипа шията му със серия нежни целувки. Рон едва помръдна.

— Добре ли си? — попита го тя, отдръпвайки се назад.

Той нищо не отговори и продължи да се взира в тавана.

— Рон, добре ли се чувстваш?

— Добре съм — каза той и седна, но избягваше погледа й. — Просто съм уморен.

— Напоследък си доста уморен. Не мислиш ли, че трябва да идеш на лекар?

— Нямам нужда от лекар.

— А от какво имаш нужда? — предизвикателно го попита Барбара, навря се пред очите му, отпусна връзките на нощницата си и притисна неотдавна напомпаните си гърди в неговите. Може и да не бе обърнал внимание, когато й направиха очите, но със сигурност забеляза, когато се прибра вкъщи с тези. Е, нищо че поизмръзваха малко през зимата. Нищо че зърната й не бяха вече толкова чувствителни и откликващи, както преди. Поне му привличаха вниманието.

В следващия миг той бе вече върху нея и в нея. Секунди по-късно тласъците му бързо го поведоха към кулминацията, а тя имитираше своя оргазъм и се чудеше кое не прави както трябва. Докато се измъкваше от нея, Рон небрежно я целуна по челото, после стана от леглото, без да поглежда назад.

Така ли се държеше и с другите си жени?

Барбара се облегна назад върху блестящата абаносова табла и се заслуша в звука от водата в банята. Трябваше да спре да се тормози с непрекъснати мисли за другите жени на Рон, за възможността от зараза, за ужасяващата опасност от СПИН. Как можеше да очаква да бъде задоволена, като не се отпускаше? Сигурно Рон използваше презервативи, когато изпитваше нужда да се отклони от правия път, молеше се тя, твърде уплашена, за да повдига открито въпроса или да иска от него да използва предпазни средства, когато правеха любов. Да кара мъжа си да слага кондом в леглото бе равносилно на признание, че вярва на слуховете и инсинуациите, на отявлените лъжи, които хвърляха сянка на брака й от самото му начало.

А нещата между тях вървяха много по-добре откак Тони така грозно избухна онзи следобед в къщата на Вики преди около три години. Ужасните лъжи, които намекна — не, не намекна, а направо наговори, нарече я чучело, за бога, обвини я, че не е достатъчно добра да задържи Рон при себе си, захвърли в лицето й авантюрите на мъжа й пред всичките им приятели, а на тях им се искаше да потънат в земята, понеже знаеха, всички знаеха за забежките на Рон, всеки знаеше. На път за вкъщи тя фактически се извини на Рон за избухването на Тони, като че ли то бе по нейна вина. „Това ужасно малко човече“ — спомняше си, че му каза. — „Как можа да наговори такива отвратителни неща?“

„Не се безпокой — бе й отвърнал Рон. — Така или иначе никой не обръща внимание на този кретен.“

След това известно време изглеждаше, сякаш Рон се престарава да докаже, че Тони греши. Бе любящ, чаровен и внимателен. И Барбара реши да бъде възможно най-добрата съпруга, най-добрата компаньонка, най-добрата готвачка, най-добрата любовница. Взе да разучава разни секс списания и екзотични готварски книги — единствените книги, които имаше търпението да дочете до край — и прекарваше часове да измисля специални рецепти, така че мъжът й да иска да се прибира навреме за вечеря. И действително, той винаги канеше гости у тях, приятели от факултета, а после и малки групи студенти, групи, състоящи се от все по-нарастващо число млади момичета, които открито боготворяха красивия си професор.

— Ставаш параноичка — нетърпеливо си прошепна Барбара. Само защото през последните няколко месеца Рон бе малко резервиран, не означаваше, че има авантюра. Имаше прекалено много работа, това бе всичко. Много му се насъбра, особено с извънредните летни курсове, които бе поел. Няколкото нощи, в които се прибра късно, не значеха нищо. Нямаше защо да се тревожи. Нали току-що бяха правили любов, за бога?

— Имаш ли много работа днес? — попита го тя, щом той излезе от банята, току-що избръснат, стройните му бедра, загърнати с голяма бяла хавлия.

— Обичайното. — Рон отвори гардероба и прегледа ризите си. — Мислех евентуално да излезем на вечеря днес. Само двамата.

Наложи се Барбара почти да седне на дланите си, за да не заръкопляска. Кога за последен път съпругът й я бе канил на романтична вечеря?

— Звучи чудесно.

— Ще направя резервация във „Фатом“. В седем часа става ли?

— Идеално. — „Фатом“ бе най-изисканият ресторант в Синсинати, място, където да отидеш и да те видят. Там винаги бе претъпкано.

— Мислиш ли, че ще успееш да намериш маса?

— Ще видя какво мога да направя. — Той бързо се облече в синя риза на тънки райета и черни панталони. — Какво е времето днес? — Рон махна към прозореца.

Барбара незабавно стана от леглото, дръпна руските завеси в зелено и бежово, и надникна в обления от слънце заден двор.

— Изглежда, че ще бъде хубав ден.

 

 

„Фатом“ бе разположен на „Шеста улица“ в сърцето на район „Квадратният фонтан“, в самия център на Синсинати. Наоколо луксозните ресторанти бяха обградени от старомодни закусвални, изключителни бутици стояха редом с огромни магазини, впечатляващи нови небостъргачи контрастираха с историческите забележителности. Таксито остави Барбара пред изящния стогодишен фонтан „Тайлър Дейвидсън“, издигащ се в средата на един от най-натоварените площади в Америка. Навсякъде имаше хора; те се разхождаха, смееха се и дори танцуваха под звуците на жива музика, която се носеше в топлата юлска вечер. Отстрани бяха подредени файтони с коне. Може би щеше да склони Рон на една романтична разходка след вечерята.

Ресторантът бе декориран да изглежда като дъното на океан. Ярко оцветени екзотични риби плуваха в огромни аквариуми, наредени край морскосини стени; от застлания със сини плочи под се издигаха лампи, изработени от корали и обвити с водорасли. Барплотовете, от двете страни на помещението, бяха изсечени от скали. Полилеите, висящи от високия таван, напомняха на носещи се по водата октоподи.

— Дали Рон Ейзингер е пристигнал? — Барбара попита симпатичната млада жена на входа. Момичето изглеждаше като всички млади момичета на нейната възраст — висока, прегърбена, руса, с незначителен грим. Тя почти не обърна внимание на Барбара, докато я водеше в просторния салон към стъклената маса, на която седеше Рон.

— Вашият сервитьор ще дойде веднага. — Момичето се усмихна на Рон, като се забави може би малко повече от необходимото, докато слагаше на масата голямото синьо меню от фибростъкло. — Приятна вечер.

— Отдавна ли си тук? — попита Барбара.

— Дойдох преди две минути.

— Добре. Притесних се.

Той изглеждаше изненадан.

— От какво си се притеснила?

Прав е, помисли си Барбара. Защо се притесняваше толкова през цялото време?

— Сюзан покани Трейси за вечеря — помъчи се да обясни тя. — Така че трябваше да я заведа, после се отбих при Лаура Закхайм, а бога ми, колко приказва тази жена.

— Коя е Лаура Закхайм?

Очите на Барбара тутакси се напълниха със сълзи. Гласът й спадна.

— Знаеш я, жената, която купи къщата на Крис.

Рон се пресегна през масата и потупа ръката на Барбара. Докосването му я наелектризираше дори сега, след всичките тези години.

— Минаха повече от две години — нежно каза той.

— Зная. — Дали някога щеше да може да произнася името на Крис, без да се разплаква?

— Мисля, че и на двамата ще ни дойде добре по едно питие. Какво да бъде?

— Малко бяло вино? — попита Барбара, сякаш не бе сигурна.

Рон направи знак на сервитьора и прегледа заедно с него листа с вината, а Барбара докосна очите си и се опита да не мисли за Крис. Лаура Закхайм бе много приятна жена и винаги я канеше у тях да види какво е направила с къщата, но Барбара не можеше да си наложи да отиде. Може би вече бе време да загърби миналото, да погребе старите духове, да пропъди отдавнашните страхове.

— Поръчах Pouilly-Fuisse — каза Рон и Барбара се усмихна при мисълта, че тази вечер той изглежда особено красив, въпреки че бе дошъл направо от работа и в очите му имаше безпокойство.

— Идеално. Е, какво ти се случи днес, че имаш нужда от едно питие?

— Спречкахме се с онзи задник, Симпсън.

Барбара потисна въздишка на облекчение. Каквото и да тревожеше Рон, то нямаше нищо общо с нея, а с онзи задник, Симпсън, Бог да благослови дребната му душа.

— За какво се спречкахте?

— Да ти кажа право, не зная за какво бе яхнал метлата този път. Вечно нещо го дразни. Както и да е, няма смисъл да навлизаме в това сега. Само ще се ядосам още повече. А ти? Как мина денят ти?

Барбара сви рамене.

— Закарах Трейси до лагера, ходих на гимнастика, обядвахме набързо с Вики, ходих на маникюр. — Тя разпери във въздуха дългите си червени изкуствени нокти. — После взех Трейси и я заведох да й купим няколко нови тениски. — Млъкна за малко. Нямаше ли нещо, от което денят й да изглежда по-вълнуващ? Дори на нея й звучеше отегчително. — Мислех да се запиша на някакви курсове — чу се да казва. Така ли бе наистина?

— Наистина ли? — По лицето на Рон моментално се изписа интерес. — Какви курсове?

— Съвременна политика — излъга тя, изричайки първото нещо, което й мина през ума. Откъде бе дошло то? Никога не се бе интересувала от съвременна политика. Едва й стигаше търпението да прегледа рубриката за ежедневието във вестника.

— Мисля, че това е чудесна идея. — Рон се усмихна.

— Да, е, в мен има и нещо повече от едно симпатично лице, както знаеш — каза през смях Барбара. Наистина ли в нея имаше нещо повече от едно симпатично лице? Лицето й й бе донесло всичко — внимание, харесване, възхищение. Дали щеше нещо от това да остане, когато то си отиде?

Донесоха им виното и Барбара проследи с поглед как сервитьорът им налива чашите, а после оставя бутилката в шампаниера, пълна с лед, наподобяваща плажна кофичка.

— Бихте ли желали да чуете какви са специалитетите? — попита сервитьорът и Барбара изслуша предложенията на главния готвач за деня.

— Аз ще опитам от морския костур — каза Рон. — И домашна салата с малинов сос.

— Звучи добре — съгласи се Барбара. — Но ако може соса за моята салата да бъде отделно. — След като сервитьорът се отдалечи, тя се обърна към Рон. — Опитвам се да сваля два килограма и половина. — Надяваше се да я погледне с онова закачливо изражение, което правеше понякога, когато тя кажеше нещо особено глупаво, и да я попита защо, за бога, би искала да сваля килограми, при положение че така си бе прекрасна, но той само се засмя и повдигна чашата си.

— Наздраве. Да сме живи и здрави.

— За добрите времена — добави Барбара и чукна чашата си в неговата.

— Добрите времена — повтори той и отпи голяма глътка, като задържа виното в устата си. — И доброто вино. — Рон сложи чашата си на масата. — Тази вечер изглеждаш много красива.

— Благодаря. Ти също.

Той се засмя. Барбара отпи от виното си и усети как то сгрява гърдите й. Обичаше звука от смеха на мъжа си. Той я караше да се чувства спокойна.

— Мислех да се обадя на майка ти — започна тя; смехът му я караше да се чувства изненадващо словоохотлива, — и да я поканя на вечеря някой ден през следващата седмица.

— Не е нужно да правиш това.

— Не, бих искала. Не сме я виждали от доста време.

— Аз я видях вчера.

— Така ли?

— Отбих се в апартамента й на път за вкъщи от работа.

— По някаква специална причина ли? Искам да кажа, тя е добре, нали?

— Добре е. Просто имаше някои неща, които исках да споделя с нея.

— Какви например?

— Просто неща — повтори Рон, наля си нова чаша и огледа шумното помещение, което бързо се пълнеше.

Барбара проследи погледа му.

— Чудно е как си успял да запазиш маса за толкова кратко време.

— Всъщност, запазих я преди една седмица.

— Така ли? — Какво искаше да каже? Че някакъв друг ангажимент е отпаднал и тя е запълнила дупката в последната минута? — Не разбирам.

— Трябва да поговоря с теб за някои неща. Мислех, че това е добро място да го направя.

Барбара отново се огледа из претъпкания салон. Защо бе избрал да говори с нея посред оживен ресторант? Със сигурност, ако беше нещо важно, той би предпочел интимността на дома им. Тя затаи дъх, почти се боеше да пита за какво искаше да й говори.

— Аз си отивам — произнесе Рон, без повече предисловия и се усмихна на някаква двойка, която се опря на масата им, докато се придвижваше към своята.

— Отиваш си? Сега ли? Да не ти е лошо?

— Не ми е лошо. Нямах това предвид.

— А какво имаш предвид? Къде отиваш?

— Изнасям се.

— Изнасяш ли се?

— Да.

— Не разбирам.

— Бракът ни не върви — просто каза той.

— Как така не върви?

— Не върви — повтори Рон, като че ли това обясняваше всичко.

Сервитьорът се приближи със салатите им.

— Ето го и вашият сос — обърна се той към Барбара.

— За това ли ме покани на вечеря, за да ми кажеш, че бракът ни не върви? — невярващо попита Барбара.

Сервитьорът остави малката каничка със соса на масата и забързано се отдалечи.

— Това не би могло да те шокира — отговори Рон. — Трябва да си имала известна представа.

Барбара се мъчеше да проумее думите му. Беше ли пропуснала нещо?

— Когато излезе тази сутрин, всичко изглеждаше съвсем наред, много ти благодаря. Как бих могла да имам някаква представа? И защо да не съм шокирана? За какво говориш?

— Би ли могла да говориш по-тихо?

— Но ние се любихме, за бога. Какво, това ли трябваше да ми подскаже, че нещо не е наред?

— Стана случайно. Нямах намерение да го правя. Ти ме хвана неподготвен.

— Да не би да съм те насилила?

— Разбира се, че не.

— Просто не е било част от твоя план.

— Не — каза той, грабна вилицата си и я помота над салатата.

Ако хапне и един залък, помисли си Барбара, ще го намушкам в сърцето с ножа за масло.

— Това не може да е истина. — След всички тези години, след като си затваряше очите пред всичките му изневери… — Има ли някоя друга? — чу един глас да пита и едва позна, че е нейният.

— Не. — Но очите му й подсказаха, че има.

— Коя е тя?

— Няма никоя.

— Коя е тя? — попита го отново, с по-силен и настоятелен глас.

Той остави вилицата си на масата.

— Пам Муър — каза тихо, сякаш тя щеше да се сети за името.

— Пам Муър? — В съзнанието на Барбара бавно се оформи образът на млада жена, на двайсет и няколко години, с обло лице и бледи, издължени очи. — Пам Муър — повтори, когато образът се проясни. Червеникаворуса коса, спускаща се по кокалест гръб, малки, безнадеждно щръкнали гърди и големи, страстни устни. Когато погледнат тези устни, мъжете си мислят само за едно нещо, спомни си, че си помисли първия път, когато Рон ги запозна.

Глупаво малко момиче, с лице като питка, помисли си сега Барбара. Дори имаше пъпки по брадичката. Една голяма и две по-малки, надигащи се под пепелявобледата й кожа. Нос, покрит с лунички, като фъстъчено масло, намазано върху бял хляб. Как смееше съпругът й да я изоставя, заради една пъпчива, луничава ученичка, с лице като питка, която отгоре на всичко бе довел в техния дом, право във всекидневната им, в трапезарията даже. Та тя я бе гощавала, за бога!

„Много мило от ваша страна да поканите групата за вечеря, госпожо Ейзингер“ — бе казала пъпчивата, луничава, с лице като питка Пами, докато помагаше на Барбара да подреди мръсните съдове в миялната машина.

„За мен бе удоволствие“ — бе незабавният отговор на Барбара.

Мили боже.

— Пам Муър.

И като си помислиш, че почти й бе станало мъчно за момичето. Може и да имаше блестящ ум, както неведнъж бе изтъквал съпругът й — най-умната студентка, на която бил преподавал през почти двайсетгодишната си практика, но тя нямаше и представа как да направи добро впечатление, как да извлече максималното от външността си. Като че ли дългата руса коса, малките щръкнали гърди и подутите, сякаш от удар, устни, не бяха достатъчни, с тъжна ирония си помисли Барбара.

Е добре, значи той все пак бе имал авантюра. Тя и преди подозираше. Е, и? През цялото време на брака им бе имал авантюри. Това не означаваше, че трябва да я напуска. Не означаваше, че не могат да оправят нещата.

— Просто се случи — каза Рон, въпреки че не го бе карала да й обяснява.

Сервитьорът предпазливо се приближи с техния костур.

— Гладна ли си? — попита Рон и Барбара поклати отрицателно глава, но макар и странно, тя бе изгладняла. Рон отпрати сервитьора.

— Какво мога да направя? — попита Барбара. Очите й се напълниха със сълзи и тя повдигна брадичка, за да им попречи да се търкулнат. Ще смъкнеш десет години от лицето си, бе обещал докторът, когато й направи очите. А Рон дори не бе забелязал. Трябваше да поискам да са двайсет, помисли си Барбара.

— Нищо не можеш да направиш — отговори й той. — Вината не е твоя.

Но, разбира се, вината бе нейна, даде си сметка тя. Казано простичко, тя вече не беше момичето, за което той се бе оженил; бе пораснала и остаряла. Независимо от грима и козметичните операции, под кожата й постоянно се образуваха нови бръчки, готови да се покажат при пръв възможен случай. Гравитацията не спираше безмилостните си атаки отвсякъде, дори когато спеше. Съвършените й изкуствени гърди само подчертаваха всички останали несъвършенства.

— Нищо не можеш да направиш — повтори Рон.

— Трябва да има нещо, което да мога да направя, за да те накарам да промениш решението си — взе да се моли тя, ненавиждайки своята безпомощност и самата себе си. — Готова съм на всичко. — Би паднала на колене, ако не се намираха сред най-известния ресторант в града. Барбара вдигна ръце в умоляващ жест, но размисли и съкрушена ги постави обратно на масата, при което треперещите й пръсти неволно пометоха приборите на земята.

— Необходимо ли беше това? — попита Рон, сякаш го бе направила нарочно.

— А това? Предполагам, че трябва да съм ти благодарна, че не ми поднесе изненадата на шоуто на Фил Донахю.

Явно Рон нямаше представа кой е Фил Донахю.

— Просто си помислих, че ако сме на обществено място, нещата ще минат по-гладко.

— Контролът на тълпата — измърмори Барбара.

— Нещо такова. — Той се усмихна.

Барбара се облегна назад.

— Страхливец.

— Надявах се, че ще избегнем обидите.

— Задник. — И какво, по дяволите? Така и така го бе загубила.

— Добре, съзнавам, че си разстроена.

— Нищичко не разбираш, по дяволите. — А тя? От какво точно бе толкова разстроена? От факта, че съпругът й я напускаше заради друга жена? Че тази жена бе наполовина на нейната възраст? Наполовина на нейните размери? Че мъжът й бе имал нахалството да я доведе в техния дом и да я представи на жена си и дъщеря си? Че бе избрал възможно най-оживеното място, за да й поднесе новините? Че сутринта бе правил любов с нея, знаейки, че вечерта ще я изрита? Че бе планирал бягството си поне от една седмица? — Ето защо си ходил да видиш майка си снощи — констатира Барбара, но едва след като произнесе думите, осъзна, че са истина. — За да й съобщиш, че ме напускаш.

— Ако за теб има някакво значение, тя каза, че правя грешка.

— Е, тук определено е права — не скри изненадата си Барбара и реши, веднага щом се върне вкъщи, да се обади на Вики. Щеше да му даде да се разбере на копелето, щеше да сложи ръка на всичко, което можеше — къщата, заплатата, скъпоценния му „Мерцедес“.

Само дето не искаше никое от тези неща. Искаше си съпруга обратно.

Защо?

Защото бе свикнала да е около нея? Защото не й харесваше идеята да бъде самотна майка, още една в статистиката, да спи сама нощ след нощ? Защото се боеше да остарява сама? Заради едно или заради всички тези неща?

Или си го искаше обратно, за да направи този път всичко както трябва, за да може тя да е тази, която да го напусне, така, както трябваше да постъпи още преди години, когато все още бе сравнително млада и пленително красива, когато все още си имаше някаква гордост? Кога за последен път бе изпитвала някаква гордост? Освен за Трейси, разбира се. Единственото нещо в живота си, което бе направила както трябва. Може би, ако бе успяла да роди още деца, ако го бе дарила със син…

— Какво ще кажем на Трейси? — попита с монотонен глас.

— Че я обичаме — отговори Рон доста зряло за човек, който я напускаше, заради момиче два пъти по-младо от него самия. — Че моето напускане няма да промени това. Че само защото родителите й не могат да се справят заедно…

— Понеже баща й не може да си държи оная работа в гащите!

Лицето на Рон се зачерви от гняв, когато погледна към близките маси. Някъде зад тях една жена нервно се изсмя. Рон вдигна салфетката от скута си, хвърли я върху салатата и се изправи на крака.

— Може би това не беше толкова добра идея.

— Не. Моля те. Позволи ми. — Барбара скочи от мястото си и се втурна към тоалетните в дъното на ресторанта. Тя блъсна тежката синя врата и я чу как се затръшна зад гърба й. Облегна се на нея, няколко пъти пое дълбоко въздух, с усилие, сякаш се давеше. Добро сравнение, помисли и налудничаво се изкикоти като разгледа стените, облепени с мозайка от тъмносини плочки и чу шума на вода, падаща от висок водопад, който служеше и за мивка.

— Не може да направи това — проплака тя и долови смутено покашляне от една от кабините.

Само дето го правеше. Както винаги, Рон Ейзингер правеше точно това, което му се иска. Да, сър. Беше си бизнес, като всеки друг и тя нямаше избор, освен да продължи живота си. Трябваше да бъде силна, ако не заради себе си, то поне заради Трейси. А и не можеше да се каже, че не е привлекателна. В морето имаше още много други риби.

— Риби в морето — произнесе на глас и от гърлото й се изтръгна истерично кискане. — Не е ли свързано с темата? — И пак се разсмя.

Някъде се пусна вода от тоалетна, но от кабинките не излезе никой. Вероятно се бои, реши Барбара. Тя изправи рамене, глътна корем, изпъчи внушителния си бюст. После отвори вратата и пристъпи в главния салон на ресторанта, за да установи без изненада, че Рон вече си е тръгнал.

— Джентълменът се погрижи за сметката — осведоми я сервитьорът.

Барбара се усмихна, чудейки се в кой точно момент животът й се бе изплъзнал от контрол. За половин секунда се бе обърнала и всичко бе свършило.