Джой Филдинг
Гранд авеню (13)

12.

— Виж това, Трейси, мила. Този екип ще ти стои чудесно. Какво ще кажеш?

Трейси затвори книгата, която четеше, пресече просторната чакалня пред лекарския кабинет, седна до майка си и погледна последния брой на „Виктория“ в ръцете й.

— Не мисля, че ще ми отива — каза тя по повод на синьо-бялата раирана фланела и тесните морскосини панталони, с които една млада блондинка позираше пред фотообектива.

— Защо не?

— Ами, виж я, мамо. — Трейси кимна към младата манекенка, която лудуваше на страницата на списанието. — Тя няма бричове. А в случай че не си забелязала, аз имам.

— Това са детски тлъстини — увери я Барбара, макар че не бе напълно убедена. През последната година тялото на Трейси бе претърпяло радикална промяна. С идването на мензиса й, Трейси се бе преобразила от слабичка девойка в нещо, което при добро желание би могло да се нарече внушителна млада жена. Не че Трейси беше дебела, нито дори пълна. Тя просто бе наедряла на погрешните места, широка там, където би трябвало да е тясна, плоска, където следваше да е сочна. Несъмнено това бе наследено от страната на Рон, с горчивина реши Барбара. — Съвсем скоро ще ги смъкнеш. Трябва само да избягваш лошокачествени храни. Започни да се храниш правилно. Ела с мен в гимнастическия салон някой следобед. Знаеш ли какво ще направим? — продължи тя почти на един дъх, въпреки че Трейси вече си бе прехвърлила вниманието обратно на книгата. — Бих могла да уговоря среща със специалист по храненето и да отидем заедно. Защото си мисля, че не е зле и аз да сваля малко килограми и че това е страхотна идея. Ти как мислиш?

Трейси погледна майка си с празен поглед.

— Разбира се.

— Добре. Защото аз наистина мисля, че това е страхотна идея. Не проумявам защо не съм се сетила по-рано. — Барбара виновно сведе поглед към скута си. От седмици не бе мислила почти за нищо друго, чудейки се как да се доближи до тази тема, без да нарани чувствата на дъщеря си. И го направи. Бе постигнала целта си, без на Трейси да й настръхне перушината. Тя се взря в профила на дъщеря си. Толкова симпатично момиче, помисли си Барбара. Би било срамота да пропуска някои неща, само защото е допуснала слабо невнимание и не е обърнала достатъчно внимание на външността си. А външността бе важна, независимо какво се опитват да ви казват хората тези дни. Ако изглеждаш така, сякаш пукната пара не даваш за себе си, е, тогава никой друг няма да дава пукната пара за тебе.

Барбара се пресегна и потупа бузата на дъщеря си. Трейси се засмя, без да вдига поглед от книгата. Какво четеше всъщност?

— Какво четеш?

Трейси захлупи книгата и показа корицата на майка си.

Барбара я пое от ръцете й, отвори на първа глава и прочете началните редове.

— Звучи доста добре — каза тя и тъкмо се готвеше да върне книгата, когато видя подписа, надраскан от вътрешната страна на корицата. „Пам Ейзингер“ се точеше през горната част на страницата в яркочервено. Като кръв, помисли си Барбара и пусна книгата обратно в скута на Трейси. Моята кръв.

— Помислила си, че може да ми хареса — измърмори Трейси и постави книгата на стола зад себе си. — Но е доста глупава книга. Няма да я чета. — Гласът й замря.

— Глупости. Ако ти харесва…

Трейси поклати глава.

— Не. Не ми харесва. Не е много добра.

Барбара си пое дълбоко дъх.

— Как се справя Пам с новото бебе? — Тя си прочисти гърлото, думите сякаш насила се изстъргаха от устата й.

— Не толкова добре. Той плаче през цялото време.

— Много лошо. — Барбара се усмихна. Благодаря ти, Господи, помисли си тя. — Кажи ми пак, как му беше името? Все забравям.

— Брандън. Брандън Тайрон.

Глупаво име. Нищо чудно, че не можеше да го запомни.

— Той е сладко бебе. Просто плаче през цялото време. — Трейси погледна право напред, без да гледа нещо специално.

Винаги ли е имала тази подутина на носа си, почуди се Барбара. Може би, като така и така са тук, нямаше да е лошо да накара доктора да я погледне.

— Извинете — обади се от мястото си Барбара, прогонвайки мислите за бебето Брандън Тайрон Ейзингер от ума си. — Колко още смятате, че ще се наложи да чакаме?

— Само още няколко минути — отговори жената на рецепцията иззад стъклената си преграда. Тя гледаше общо в посоката на Барбара, сякаш се взираше през гъста мъгла.

Разбира се. Защо не? Какво бяха няколко минути в повече? Така или иначе, нямаше какво по-важно да прави с времето си. Не се налагаше да бърза за вкъщи, за да се грижи за новородено с колики. Не се налагаше да решава задачи, нито да сменя памперси. Не се налагаше да приготвя вечеря за отрудения си съпруг. Не, нищо не я притискаше, нищо не изискваше спешно вниманието й. Тогава, какъв по-добър начин да убие един влажен летен следобед, от това да седи в плюшената чакалня на най-уважавания козметичен хирург на Синсинати? Времето нямаше значение. Нали затова бе тук? Да се справи с времето.

Но докторът можеше поне да си вземе по-удобни столове, помисли си Барбара и махна някакъв ненужен конец от тъмновиолетовото кадифе на седалката. Бяха претапицирани през двете години, откакто за последен път дойде тук. Барбара погледна стените в прасковен цвят и се опита да си спомни какъв цвят бяха по време на последното й посещение. Явно нищо в живота на доктор Стийвс не биваше да проявява признаци на старост.

Вратата на кабинета се отвори и в чакалнята влезе някаква жена, по-голямата част от лицето на която бе увито с огромен син шал от шифон. Тя тихо поговори с рецепционистката, после напусна стаята, като само хвърли поглед в посоката на Барбара. Никой не ме забелязва вече, помисли си Барбара и се почувства някак незначителна. Сякаш не съществувам.

— Госпожо Ейзингер — каза рецепционистката, докато гледаше някъде встрани от нея, — можете вече да влезете.

— Няма да се бавя дълго — каза Барбара на Трейси, която бе забила поглед в някаква литография на цветя на отсрещната стена. Момичето кимна, без да погледне към майка си. Сякаш не съществувам, помисли си отново Барбара.

— Барбара — поздрави я доктор Стийвс и протегна ръка. — Радвам се да те видя отново.

— И аз се радвам да ви видя — каза тя, въпреки че не можеше да не забележи, че Норман Стийвс гледаше малко уморено през ясните си сини очи. И бе качил няколко килограма от последната им среща, а изпод прошарената му брада се подаваше леко подута гуша.

— Изглеждаш добре. Как се отнася животът с теб напоследък?

— Доста добре. — Любовницата на мъжа ми наскоро роди трикилограмово бебе, на име Брандън Тайрон, а дъщеря ми има бричове, големи колкото Охайо, но аз се чувствам съвсем добре и готино, много благодаря.

— Кажи ми, какво смяташ, че мога да направя за теб. — Доктор Стийвс посочи към виолетовия фотьойл пред огромното му махагоново бюро. Барбара седна и преди да заговори изчака и докторът да седне, така че да е сигурна, че е привлякла цялото му внимание.

— Става дума за корема ми — каза му тя. Става дума за живота ми, помисли си. — Искам да кажа, винаги съм имала коремче, но напоследък то не е толкова малко.

Доктор Стийвс надзърна в картоните си.

— На колко години си сега?

— На четирийсет и четири — отговори Барбара и се покашля в дланите си, за да приглуши резкия звук.

— Колко деца имаш?

— Едно. — Барбара сведе поглед, опита се да прогони мисълта за бебето Брандън Тайрон. — Мислех си евентуално за лифтинг на корема.

— Добре, съблечи се и дай да погледна. Малко хора се кандидатират за този вид операция. — Той й подаде една синя памучна роба и тръгна към вратата. — Можеш да останеш по бикини. Когато си готова, кажи на сестрата.

След по-малко от пет минути тя лежеше на кушетката за прегледи, синята памучна роба бе вдигната и разкриваше чифт черни дантелени бикини, дръпнати надолу към бедрата й, а опитните ръце на доктор Стийвс опипваха релефния белег от цезаровото сечение.

— Мускулният тонус е доста добър, като се има предвид — каза той, но не си даде труда да уточни какво. — Бихме могли да направим разреза върху вече направения.

Барбара трепна. Спомни си предишната операция, месеците, които й бяха необходими, за да се възстанови. Наистина ли искаше отново да премине през същата болка и неудобство?

— Е, какво мислиш за иракското нашествие в Кувейт? — внезапно попита доктор Стийвс. — Смяташ ли, че Хюсеин ще завладее Саудитска Арабия?

Барбара си помисли, че неволно е заспала и отново сънува един от онези причудливи сънища, които й се явяваха напоследък. Възможно ли бе наистина да лежи тук почти гола, ако не се смятат черните й дантелени гащички, смъкнати почти до пубиса й, някакъв мъж да я опипва по корема и в същото време да й говори за Садам Хюсеин? Дали все пак на бе изчезнала окончателно?

Със сигурност още бе в състояние да привлече вниманието на мъжете, да ги накара да обръщат глави след нея. Със сигурност единственото, което трябваше да направи, бе да излезе сред хората, да се постави на разположение, да излъчи съответните сигнали. Бог знае, че все някой ще я забележи.

Имам нужда някой да ме забележи, помисли си.

— Защо не отделиш няколко дни и не проучиш литературата — попита я доктор Стийвс, след като приключи с прегледа. Барбара кимна и се зачуди защо лекарите винаги наричат брошурите, които ти дават „литература“. — Поговори със съпруга си и ме уведоми какво си решила.

Барбара се намръщи, но докторът вече се бе запътил към вратата.

— Кога най-скоро ще можете да направите операцията?

— Трябва да провериш при сестрата на рецепцията. Тя ми има програмата.

— А колко ще…?

— Отбелязано е в литературата.

Имам нужда някой да ми покаже, че още съм желана, помисли си тя.

— За какво е всичко това? — няколко минути по-късно попита Трейси, кимайки към брошурите в ръцете на Барбара, докато чакаха асансьора.

— Литература — засмя се Барбара и забеляза, че Трейси не носи нищо. — Забравила си си книгата…

— Нарочно я оставих там. — Трейси се усмихна. — Глупава книга. — Тя сви рамене. — Ще кажа на Пам, че съм я загубила.

— Ти си добро момиче.

Имам нужда от мъж, помисли си Барбара.

 

 

Оказа се, че мъжът е по-скоро момче, което беше най-важното, като се замислиш, реши Барбара, докато се възхищаваше на твърдото голо тяло, извито над нейното. Горе-долу на възрастта на противната Пами. По дяволите, ако Гаднярът Рон можеше да почувства щастие с една овчеглава фльорца, то същото можеше и тя.

Казваше се Кевин. Поне Барбара така си мислеше. Напоследък май всички се казваха Кевин. Беше висок и силен, и красив по онзи сладникав начин от билбордовете на Калвин Клайн, целият нацупена арогантност и плочки по корема. Той така ги и нарича, помисли с усмивка Барбара. Плочки. Като че ли щеше да отнеме бог знае колко време и усилия да каже коремни мускули. А може и в действителност да си мислеше, че това е названието на коремните мускули. Плочки.

— Зная едни страхотни упражнения за долните и горни плочки — каза Кевин, когато тя за пръв път се доближи до мускулестия млад треньор в салона по гимнастика в деня, след посещението си при доктор Стийвс. — Нямаш нужда от операция — заяви й с лукава усмивка. — Отдели ми един месец. Ще те вкарам във форма. — Това бе всичкото насърчение, от което Барбара се нуждаеше, за да реши, че Кевин Младото Твърдо Тяло е тъкмо нещото, предписано от доктор Стийвс.

Кевин бе работил през последните шест седмици във фитнес клуба в сградата, където се помещаваше и офисът на Вики. Личните треньори са последният писък на модата, обяви Вики. Струват си всяка стотинка. Барбара тутакси се записа при Кевин за осем лични тренировки, по два пъти седмично, независимо че кредитните й карти вече бяха почти стигнали до лимита, а Рон надаваше вой относно всички тези пари, които харчи. Да, той се бе съгласил да поеме разноските от кредитните й карти в продължение на пет години, като част от споразумението по развода, но в рамките на разумното.

Да се шибаш, Гаднярю Рон, помисли си Барбара. А после, през смях — не, шибай мен! Което и правеше толкова добре Кевин, хиляди благодарности. Тя си помести задника, за да се нагоди към продължителните тласъци на тесните бедра на Кевин. Колко много енергия имат младите, помисли си и хвърли поглед на часовника от другата страна на огромното, но твърде кораво легло на Кевин. Трябваше ли всичко негово да бъде толкова дяволски твърдо? Тя почти се изкиска, но смехът й можеше да се изтълкува погрешно.

Кого се опитваше да измами? Той не би я чул. Можеше дори и да не помни, че тя бе все още там, от толкова време вече се клатеше. Почти четирийсет минути, ако можеше да се вярва на този часовник. Бе два часа сутринта. Той никога ли не се изморяваше? Колкото до нея, тя бе изгубила всякакъв интерес към цялата работа още преди двайсет минути, когато стана ясно, че няма да изпита оргазъм. Обещаващите тръпки се бяха превърнали в болезнени дразнения. Вместо възторг, изпитваше огорчение. Ако не й се удадеше скоро да заспи, торбичките под очите й щяха да стигнат до брадичката. Време бе малко да ускори нещата. Да ги вземе в свои ръце. Което и направи.

Тя го сграбчи за задника, простена, започна добре усвоения ритуал. Последва серия от къси стенания, придружени от леки движения с главата. Нищо твърде драстично, само колкото да даде на момчето да разбере, че е готова и не се налага да се старае толкова. Но Кевин сякаш не разбра и продължи постарому. Стоновете преминаха в писъци, писъците в задъхване. Но момчето си знаеше своето.

Като пътнически влак, помисли си Барбара и се стовари върху възглавниците, опитвайки се да се намести удобно. Явно, тя нямаше да ходи никъде. Представи си как става от леглото, а младият мъж стои прилепен към тялото й като куче, захапало крак. Можех да съм коя да е, даде си сметка и задоволството й премина в удивление. За Кевин тя не съществуваше в по-голяма степен, отколкото за Рон или за доктор Стийвс, или за Садам Хюсеин, ако беше на въпрос. Бе изчезнала в някакъв по-долен свят на захвърлените, мъглива област, пълна с жени над четирийсетте, статистки във филм, които запълват сцените, или заемат място, без да отвличат вниманието от главните герои. Служат за фон. Може би привлекателен, но все пак фон.

Над нея Кевин продължаваше тласъците си с плътно затворени очи.

Той не ме вижда, помисли си Барбара, също затвори очи и взе да си възстановява нещата, които трябваше да свърши на следващия ден. Трейси щеше да се прибере след уикенда с Рон към три часа. Май трябваше да напазарува, да пооправи малко къщата, може би да приготви на Трейси любимата й вечеря от макарони със сирене, преди да отидат до „Индиан Хил“, за да гледат участието на Кирстен Латимър в пиесата „Оливър!“, поставена от нейната гимназия. Не, реши Барбара и обви с крака стегнатия малък задник на Кевин, щеше да изведе Трейси на вечеря. Нека плаща милият й стар татко. На ти, Гаднярю Рон, помисли си тя и яростно се изтласка с бедра. И пак, копеле такова. И пак. И пак.

В следващия миг Кевин, може би изненадан от нейния неочакван страстен изблик, нададе силен вик, стегна се, сякаш зае стартова позиция за бягане, после изведнъж се стовари отгоре й, като кукла, чиито конци внезапно са били прерязани.

— Уау — възкликна той, тялото му лъщеше от доволна пот. — Невероятно беше. Ти си нещо различно, знаеш ли?

Барбара се засмя. Подходящо описание, помисли си тя. Главата й бе обхваната от познато усещане за обърканост, подобно на фина мъгла. Бе станала чужда дори на себе си.

Нещо различно.

Нещо друго.

 

 

Барбара напусна малкия апартамент на Кевин в три часа сутринта. Тръгна си с колата, като смотолеви някакво извинение, че рано сутринта трябва да посрещне Трейси вкъщи.

— Мога да те събудя — каза й той и залепи влажна целувка на врата й, а Барбара все повтаряше, че точно от това се страхува. Последното нещо, от което се нуждаеше нещастното й тяло, бе още един маратон с момчето чудо. Всеки с възрастта си.

Освен това, всичките й гримове и кремове бяха у дома й, а нямаше да допусне Кевин да види лицето й оголено, както не му бе позволила да я види гола. „Така е по-секси“ — бе настояла, когато той се опита да свали розовия й сатенен комбинезон. — „Остави го.“

Нямаше да може да заспи, даде си сметка тя, когато отвори входната врата. Бе твърде неспокойна, разстроена и огорчена. Вероятно ще получа възпаление на пикочните канали, помисли си и се отправи към дъното на тъмната къща. Или гъбички. Или по-лошо, сепна се Барбара. Какво й бе станало? Защо не бяха използвали презерватив? Нима вестниците не бяха пълни с напътствия за безопасен секс? Да не се мислеше за неуязвима, да не би средната възраст да бе ваксина срещу СПИН?

— Това изисква чаша кафе — каза на глас тя и думите й проехтяха в празната къща. Включи чайника и сипа в чашата си лъжичка нескафе. Барбара не обичаше Трейси да я няма, сякаш отсъствието й я караше да чезне още повече. Откри, че винаги когато Трейси я нямаше, почваше да си говори на глас — звукът я уверяваше, че наистина я има. Напоследък дъщеря й бе почнала да спи в нейното легло. Може би трябваше да преустанови това, помисли си Барбара и си наля вода от чайника, преди да е кипнала. Но какво лошо имаше? Приятно й беше да се събужда, обгърната от ръцете на дъщеря си. Цял ден след това се крепеше, благодарение на тези ръце.

Кафето горчеше, дори и с две лъжички захар и Барбара прибави трета. Сега пък стана много сладко. Какво от това, каза си тя и потърси в хладилника дали не е останало нещо от онзиденшната ягодова пита. Но нямаше. Това означаваше, че Трейси я бе изяла, което не бе добре. Трябваше да направи нещо по този въпрос, да уговори онази среща със специалиста по храненето, да сложи Трейси на диета, преди нещата да са излезли от контрол.

За това ще платиш пак ти — каза Барбара, мислейки си за Рон и погледна към белия телефон на стената.

В следващия миг тя се намери до телефона, набра един номер, чу сигнала веднъж, после отново, докато отсреща не го вдигнаха.

— Ало? — обади се сънлив женски глас, нещо средно между детски и женски. Горката Пами, сигурно току-що бе заспала след храненето на Брандън в два сутринта. Какво безобразие някой да звъни и да я буди.

— Ало? — повтори Пам.

— Кой е? — Гласът на Рон бе обида за слуха на Барбара, премина през телефона и изпълни малката кухня.

Тя незабавно затвори. Сърцето й биеше бясно. Закрачи напред-назад между телефона и кухненската маса.

— Това бе доста глупаво — каза на глас и се засмя. — „Ало?“ — имитира детското гласче на Пам. — „Ало?“

Барбара седна, довърши си кафето, чувствайки се странно ободрена. Може и да бе глупаво да се обажда в дома на Рон, но със сигурност бе забавно. Достави й удоволствие, каквото от дълго време не бе изпитвала, включително преживяването от тази вечер. За един кратък, но славен момент тя бе тази, която диктуваше и владееше нещата, тя определяше кой ще спи и кой не. Не че Рон щеше кой знае колко да пострада. Щеше да му отнеме само няколко минути да успокои уплашената си малка женичка, после ще се обърне на другата страна и ще заспи. Но горката малка Пами бе друга работа. Тя бавно ще се унесе в неспокоен сън, вероятно ще сънува мъже без лица, които дебнат с ножове зад вратата й, докато накрая бебето Брандън Тайрон ще я събуди ненавреме.

Няколко седмици така и кой знае? Може самата Пам да започне да посещава доктор Норман Стийвс.

Внезапен пристъп на страх вдигна Барбара на крака. А какво, ако Рон и Пам я заподозрат, че им е звъняла? Но не, реши тя и пак взе да крачи, нямаше начин да проследят обаждането, а и нямаше причина да я подозират. Не бе направила нищичко, с което да ги усъмни. Хората получаваха случайни обаждания през цялото време. Тя бе в безопасност. Никой нямаше представа. Можеше да пробва пак след една седмица и отново никой нямаше да я подозира. Или утре вечер. Или даже още сега…

Барбара се върна при телефона. Изчака цели пет минути, достатъчно дълго време, за да се успокоят онези, да прогонят болните си фантазии. После набра номера на Рон и нетърпеливо зачака сигнала.

— Ало? — изрева сърдитият глас на Рон в телефона. — Ало? Ало?

Барбара затвори с доволно изражение. Нямаше причина тя да е единствената будна цяла нощ. После се качи нагоре към спалнята си, съблече се и се мушна в леглото. Заспа, преди още главата й да докосне възглавницата.