Джой Филдинг
Гранд авеню (30)

29.

Крис седеше на тъмно в апартамента си, без да помръдва. Пред нея телевизионният екран мигаше без звук. Пред слисаните й очи се изреждаха различни образи — на Барбара, Трейси, къщата на Гранд авеню. Накрая тя вече почти не ги виждаше: Барбара с нейната усмивка на Мона Лиза, усмивка, която ангажираше колкото се може по-малко мускули, но все пак успяваше да изрази неудържимата радост в душата й; Барбара, с очи, излъчващи майчинска гордост, плътно обвила с ръце Трейси, безстрастно гледаща към обектива; Трейси, като пълничко бебе, като къдрокоса кукла, като малка женичка в нейната розова рокля от тафта, с дълга къдрица, падаща през челото й към големите, празни кръгли очи. Защо никога преди това не бе забелязвала колко са празни, зачуди се Крис. Или само в ретроспекция очите на Трейси й изглеждаха лишени от емоция? Имало едно време едно малко момиченце — Крис чуваше Барбара да припява през дългата поредица снимки — което имало малка къдрица… Крис седеше неподвижно, а остра болка, като от нож, забит в гърдите й, спираше въздуха й, така че тя трябваше да си напомни да диша.

Как е могло това да се случи? Как може нещо толкова ужасно да се случи на такъв чудесен човек като Барбара? Как е възможно по какъвто и да е начин, Трейси да е отговорна за него? Не, това просто бе невъзможно. Някой е направил грешка. Барбара не бе мъртва; Трейси не бе обвинена за убийството й. Нищо от това, което й бе казала Сюзан, не бе вярно. Сюзан си правеше някаква ненормална, жестока шега. Просто й бе ядосана, че изчезна след погребението и не остана в къщата на Барбара, както бе обещала, че отсъства цял ден и половината нощ.

— Къде беше? — бе я попитала веднага, щом Крис вдигна телефона, преди да успее да каже дори „ало“. — Цял ден ти звъня.

— Какво има? — попита в отговор Крис, но вече знаеше, че нещо не бе наред и се боеше да си представи какво.

— Не си ли чула? Къде, по дяволите, беше?

— Какво да чуя? Какво става?

— О, боже.

В този момент стомахът на Крис сякаш се смъкна в петите й. Първата й мисъл беше за децата й. Катастрофа с Монтана или някое от момчетата. Монтана вече бе достатъчно голяма да шофира. Мили боже, ако нещо й се бе случило…

— Кажи ми — каза тя, но вместо нормалния й глас излезе някакво странно гъргорене, сякаш гърлото й бе прерязано от ухо до ухо и всяка дума трябваше с усилие да изскача през обилния поток кръв.

— Барбара. — Гласът на Сюзан още отекваше в ушите й. Барбара. Барбара. Барбара. — Тя е мъртва. — Мъртва. Мъртва. Мъртва.

Крис не помнеше какво стана след това. Смътно си спомняше, че някой пищи, но вече не бе сигурна дали това бе Сюзан, или самата тя. Някой й разказа всички ужасни подробности. Може би Сюзан. Може би телевизора. Не си спомняше да го е пускала, но ето го, той светеше и мигаше като дискотечна лампа, шумен и натрапчив, дори и с изключен звук. Кога ли го бе включила?

Чантата й лежеше на пода до тънкия й морав пуловер, където навярно ги бе пуснала, бързайки да вдигне телефона. Отнякъде се носеше слаба миризма на повърнато, но само неприятният вкус в устата подсказваше на Крис, че й е призляло.

— Кой го е направил? — помнеше, че попита. — Знае ли се?

— Полицията арестува Трейси.

Трябва да е станала грешка. Или някой от налудничавите номера на Тони. Това беше — Тони. Разбира се. Защо по-рано не си бе помислила за него? На телефона не беше Сюзан. Бил е Тони, имитирайки нейния глас. През годините той бе изработил доста добра способност да имитира всичките й приятелки. Какво й ставаше, че не можа веднага да го познае?

Само че, разбира се, как тогава можеха да се обяснят образите, излъчвани от телевизионния екран? Те се навираха в лицето й, притискаха се до носа и устата й, като задушаваща възглавница, независимо колко пъти сменяше канала. Как можеха да се обяснят мистериозно сменящите се говорители, които изреждаха все едни и същи ужасяващи подробности от престъплението, напълно безчувствени към жестокостта? Крис бе изключила звука, за да заглуши веднъж завинаги репетираното им безразличие, но все пак нещо я възпря напълно да загаси телевизора.

Значи не е бил Тони.

И това не бе шега.

Барбара бе мъртва. Трейси бе обвинена за убийството й.

— Къде е Трейси сега? — Крис си спомни, че бе попитала Сюзан.

— В женския затвор „Хелън Маршал“. Рон искаше да плати гаранцията, но явно жена му не е желаела Трейси в дома си.

Сигурно имаше още, но Крис бе твърде уморена, за да го вади от шокираното си съзнание. Нека да й се изяснява малко по малко, късче по късче, на малко парченца. Нека идва и си отива.

Наистина ли се случваше всичко това?

Последната нощ бе толкова хубава. Всичко в крайна сметка си бе дошло на мястото. А сега това…

Крис облегна глава назад върху ярките синьо-зелени квадрати на дивана. Той бе отвратителен, толкова неудобен за сядане, колкото и на вид, но какво друго да очаква човек от мебелиран апартамент в един от евтините квартали на града? Когато бе наела това едностайно жилище, не очакваше да остане в него повече от няколко месеца. Веднага, щом откриеше адреса й, Тони щеше отново да почне да я тормози, да я бомбардира с телефонни обаждания по всяко време на деня и нощта, да стои с часове от другата страна на прозореца й, да залива хазяина й с невероятни истории за нея, да подхвърля кучешки лайна пред вратата й. Независимо колко строга бе охраната, Тони винаги намираше начин да я преодолее. Нямаше значение на кой етаж бе апартамента й, никога не бе достатъчно нависоко. „Надигни се и изгрей“ — щеше да припява в телефонната слушалка той в четири часа сутринта. — „И отдай на Бога слава, слава.“

Но вече бе средата на август и до неочакваната поява на Тони в къщата на Сюзан онзи ден тя не го бе нито виждала, нито чувала от месеци. Може би това бе част от големия му план да я държи в неведение и напрежение? А може и да си мислеше, че сам по себе си, този апартамент бе достатъчно наказание. Нямаше начин да знае, че тук Крис бе по-щастлива, откъдето и да било другаде, след напускането на Гранд авеню. Не знаеше, че тук тя бе намерила онова спокойствие, което така и не откри цял живот.

Какво ли би казал, ако разбереше къде бе прекарала последната нощ?

Какво ли биха казали всички останали?

Какво би казала Барбара, зачуди се Крис и в гърлото й се надигна нов писък. Барбара. О, боже, Барбара. Защо Барбара? Какво изобщо бе направила Барбара, за да заслужи такава ужасна смърт?

— Това трябваше да съм аз — простена на глас Крис. Не беше ли тя тази, за която всички се страхуваха? Нима не бяха затаявали дъх с години, в очакване на това страшно телефонно обаждане посред нощ, което да им съобщи, че приятелката им е била пребита до смърт в леглото си?

Само че, когато най-накрая обаждането бе дошло, то не спомена името на Крис. Смазаното тяло, с неестествено извити крайници, лежащо на пода до леглото в локва от собствената си кръв, не бе нейното.

И какво бе правила Крис, докато главата на приятелката й бе удряна, за да се превърне в кървава пихтия? Намираше се в шикозно двойно легло в един старомоден малък хотел в покрайнините на града, заслушана в сладки любовни слова. Докато Барбара е пищяла от ужас, Крис бе пищяла от удоволствие, доведена до оргазъм от най-нежни докосвания, от най-възбуждащи ласки с език. Крис се бе унасяла в сън, докато Барбара е умирала на пода и се бе събудила в любовна прегръдка, когато най-добрата й приятелка е била напъхана в чувал за трупове и отнесена в моргата.

Тя бе закусила в леглото, бе направила дълга разходка сред природата, бе поела чистия въздух дълбоко в дробовете си, бе попила мира и спокойствието и бе внимавала нищо да не наруши новото за нея умиротворение. Никакви вестници, никаква телевизия, никакво радио. Нищо такова дори и в колата на връщане към града. До вкъщи я съпровождаше само изпълнението на пиано на Глен Гулд.

— Искаш ли да се кача горе? Да те сложа да спиш? — бяха я попитали.

— Не, добре съм — бе отговорила Крис. И тя наистина беше. За първи път в живота си тя честно можеше да каже, че е добре и го вярваше. Намираше се в мир. Знаеше каква е. Вече не се страхуваше.

Чу телефона да звъни, още щом излезе от асансьора. Сигурно е Тони, помисли си и без да бърза тръгна по коридора. Беше я открил. Чудесно. Така да бъде. Тя вече не се страхуваше.

Отвори вратата, заключи я след себе си, зачуди се дали да вдигне телефона или просто да го остави да си звъни. Кой друг, освен Тони, можеше да й звъни в единайсет часа посред нощ? Тя почти го остави да спре от само себе си, но нещо я тласна към слушалката. Ами ако беше нещо важно? Крис вдигна телефона до ухото си и гласът на Сюзан я връхлетя преди още да е казала „ало“.

— Къде беше? Цял ден ти звъня.

Може да е било сън, помисли си Крис сега и макар да знаеше, че не е така, предпочете да се преструва. Тя затвори очи и си представи лицето на Барбара. Милото й лице, помисли си Крис и го видя как се променя, как става неестествено по-младо, колкото повече време минаваше. Барбара нямаше нужда от тежкия грим, който упорито носеше, нито пък от пластичните операции, на които се подлагаше през годините. Действително, тя си бе останала красива, сякаш напук на себе си. Защо никога не разбра колко бе красива?

— Моята сладка, красива Барбара — проплака в твърдата възглавница на карирания синьо-зелен диван Крис. — Дори не успях да й кажа сбогом.

Думите освободиха поток от яростни, горчиви сълзи и Крис трябваше да захапе възглавницата, за да не запищи на глас.

— Не! — виеше тя и се гърчеше като от физическа болка, покрила лице с възглавницата, сякаш за да прогони всякакви звуци, образи и чувства. — Не! — Думата потъна в евтиния плат, мокър от сълзите й. — Не, не, не, не, не!

Крис почти не чу плахото почукване по вратата, но дори и когато го чу и осъзна, че това не бе умът й, който се блъскаше в черепа, за да се освободи, че в коридора действително имаше някой, който искаше да бъде пуснат вътре, тя не бе сигурна дали има силите да стане и да отвори. Навярно бе Сюзан, дошла да види как е. Или някой от съседите, ако е чул приглушените й стонове. А може би Тони, дошъл лично да й поднесе новините. Или да я отърве от нещастията й веднъж завинаги.

— Кой е? — провикна се тя от дивана и се насили да стане. Но единственият отговор, който получи, бе ново почукване. Крис тръгна по посока на звука, без да си дава труд да изтрие сълзите си, нито да пита отново кой е, нито да погледне през шпионката, изобщо не я бе грижа кой се намираше от другата страна. Чудесно, каза си тя. Така да бъде. Пое дълбоко дъх и отвори вратата. Дъхът обаче тутакси заседна в гърлото й, въздухът около нея замря.

— Боже мой — прошепна тя. — О, боже мой.

— Може ли да вляза?

Крис отстъпи назад, влажните й очи бяха широко отворени от шока.

— Добре ли си?

Крис кимна, поклати глава, затърси думите, които не й идваха.

— Не мога да остана дълго. Татко мисли, че съм у една приятелка. Не мога да остана дълго.

Крис нетърпеливо изтри сълзите от очите си. Те й пречеха, а тя нямаше да позволи нищо да скрие гледката на прекрасното младо момиче, стоящо пред нея.

— Монтана — прошепна тя едва чуто, а очите й поглъщаха вида на дъщеря й като животворна течност — дългата руса коса, бледата кожа, облите бузи, невероятните морскосини очи. Тя вече бе млада жена.

— Добре ли си? — отново попита дъщеря й.

— Добре съм — чу се да отговаря Крис.

Монтана затвори вратата след себе си, но направи само няколко предпазливи крачки навътре.

— Тук е хаос — извини се Крис, гледайки стаята през погледа на дъщеря си — старомодния оръфан килим в същите крещящи тонове като дивана, малката масичка, покрита със стъклен плот, притисната от два различни стола, малката като каюта кухня.

— Няма нищо.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Сюзан ми каза. Обадих й се днес следобед. Тя ми позвъни, след като бе говорила с теб.

— Ти си й се обадила?

— Барбара е мъртва. Те си помислили, че татко може… — Монтана млъкна, преглътна, сведе очи към пода, сякаш да избегне настойчивия поглед на майка си. — Никой не знаеше къде си.

— Ти си се притеснила за мен?

— Къде беше?

Крис се опита, но не можа да откъсне очи от дъщеря си, сякаш се боеше, че ако извърне поглед, дори за част от секундата, момичето ще изчезне.

— Искаш ли да седнеш?

Монтана поклати отрицателно глава и се облегна на вратата.

— Мога ли да ти предложа нещо за ядене или за пиене? Вода?

— Няма нужда — каза Монтана и добави: — А ти искаш ли вода?

Крис кимна и се отпусна на дивана, понеже усети, че краката й не я държат. Проследи с поглед дъщеря си до миниатюрната кухня и продължи да я гледа, докато тя напълни една чаша с вода и я донесе във всекидневната. Когато пръстите им за кратко се докоснаха, като че ли електрически заряд премина през тялото на Крис. Трябваше да събере и сетните си сили, за да не се хвърли към дъщеря си и да не покрие лицето й с целувки.

— Къде беше? — повтори въпроса си Монтана.

Крис поклати глава, неуверена какво да каже.

— След погребението на майката на Сюзан, реших да се поразходя в провинцията. Прекарах нощта в един малък хотел, на другия ден се поразходих наоколо, посетих няколко магазина за антики…

— Сама?

— Не. Бях с приятели. — Колко можеше да й довери, зачуди се Крис. Мили боже, имаше толкова много да й разказва.

— Значи не си чула нищо за това, което се е случило…

— Допреди около час. — Крис бавно отпи от водата, без да откъсва очи от красивата млада жена, която нервно пристъпяше от крак на крак. Монтана носеше бели дънки и розов пуловер без ръкави, ръцете й бяха тънки и загорели. До болка й се искаше да почувства тези ръце около себе си, помисли си Крис. Монтана дръпна един стол от малката, кръгла стъклена масичка и седна.

— Отначало помислиха, че татко го е направил.

— Зная.

— Но снощи той си беше вкъщи, грижеше се за Рауди.

— Рауди болен ли е?

Монтана енергично поклати глава.

— Просто е настинал. Кашля през цялото време. Не оставя никой да заспи.

— Водихте ли го на лекар?

— Това е просто настинка — отговори Монтана с отбранителен тон. — Татко добре се грижи за него. Всяка нощ става да му дава лекарството.

Крис не каза нищо. Нейното бебче е настинало. Тони му дава лекарството.

— Той е добър баща — каза Монтана. — Добре се грижи за нас.

— Радвам се.

— Предполагам, че не ми вярваш.

— Вярвам ти.

— Зная, че вие двамата имахте проблеми…

Нищо не знаеш, искаше й се да отговори, но не каза нищо.

— Но откакто ти ни напусна…

— Много пъти се опитвах да ви видя. Знаеш колко много…

Монтана скочи на крака.

— Трябва да си вървя.

Крис тутакси също скочи.

— Не, моля те. Моля те, не си отивай. Моля те.

Очите на Монтана взеха нервно да се движат между майка й и вратата, сякаш се опитваше да прецени колко време ще й отнеме да пробяга късото разстояние и се боеше, че ако опита, майка й ще я събори на земята. Колебанието продължи цяла вечност, после тя отново седна.

— Той е добър баща — повтори тя.

Крис кимна. Боеше се да каже каквото и да било, да не би Монтана отново да скочи от мястото си.

— Как е Уайът? — осмели се да попита след дълга пауза.

— Добре е.

— А ти?

Монтана изглеждаше изненадана от въпроса.

— Аз? Аз съм добре.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

— Училището върви ли?

— Да. Още една година и отивам в колежа.

— Само още една година?

— Мисля да подам документи за „Дюк“. Или може би „Корнел“.

„Дюк“ или може би „Корнел“, безмълвно повтори Крис в почуда.

— Още не съм сигурна какво точно да избера. Може би политология. А може и английска литература. Още не съм решила.

Наистина ли просто си седяха тук и водеха учтив разговор? Нещо от това случваше ли се в действителност?

— Имаш ли си приятел? — позволи си да попита Крис. Страхуваше се да не прекали, но бе така зажадняла за информация, че го усещаше почти физически.

— Да — каза Монтана. — Не зная дали може да се нарече точно приятел. Ходим заедно.

— Как се казва?

— Дейвид.

— Дейвид — повтори Крис. — Винаги съм харесвала това име. Как изглежда?

— Висок, с чувство за хумор, доста интелигентен.

— Внимателен ли е?

— Какво?

— Внимателен ли е?

Монтана сви рамене, изразявайки нарастващата си досада от разговора.

— Предполагам.

— Това е най-важното. Да е внимателен.

Настана миг тишина. Крис умоляващо гледаше към Монтана. Ако нищо друго не ти остане от това посещение, говореха очите й, разбери това.

— Е, къде работиш напоследък? — попита Монтана и се размърда неудобно на стола си. Кръстоса крака, после пак стъпи с двата на пода.

— Работя в приемната на една рекламна агенция. „Смит-Холъндейл“. Може да си ги чувала. На ъгъла на „Вайн“ и Четвърта улица.

Монтана поклати отрицателно глава.

— Шефката ми е наистина чудесна жена. Емили Холъндейл. Запознахме се, когато работех във ветеринарната служба „Мариемонт“. — Крис си спомни ужасния ден, когато бе излетяла от кабинета на доктора. Джобовете й тогава бяха пълни с приспивателни, а умът й — със самоубийствени мисли. Отново почувства ръката на лакътя си, видя се как се обръща и застава пред загрижените очи на Емили Холъндейл. Неохотно бе приела поканата на Емили за кафе, а после с благодарност бе приела предложението й за работа. В „Смит-Холъндейл“ Крис бе срещнала голямата любов на своя живот. Смешно, как се извъртат нещата, бе си помислила тогава.

Смешно, как се извъртат нещата, помисли си и сега.

— Мислиш ли наистина, че Трейси е убила майка си? — попита Монтана с нисък глас, сякаш се боеше, че някой може да подслушва.

— Не зная какво да мисля — искрено отговори Крис.

— Никога не успях да я опозная достатъчно.

— Така е — съгласи се Крис.

— Но винаги ми е изглеждала мила.

— Да, така е.

— Не мисля, че тя го е направила. Искам да кажа, как може да убиеш собствената си… — Монтана рязко млъкна и нервно се огледа. — Наистина трябва да вървя. — Тя се изправи. — Нали няма да кажеш на татко…

— Разбира се, че няма. — Крис последва дъщеря си до вратата, давайки си сметка, че няма смисъл да протестира. — Може ли пак да повторим това някой път? — попита тя, чувствайки се като нервен ухажор.

Монтана бавно кимна с гръб към майка си.

— Аз ще ти се обадя. — Тя отвори вратата и вече се канеше да излезе.

— Монтана?

Монтана спря, здраво стиснала дръжката на бравата.

— Мога ли да те прегърна? Само за миг? Става ли?

Монтана бавно се завъртя към протегнатите ръце на майка си, поколеба се, после спря, отдръпна се и поклати глава.

Крис неохотно отпусна ръце. Явно дъщеря й не бе готова за тази внезапна стъпка. Бе отнело цялата й енергия, всичкия й кураж, само да поднови контакта помежду им. Крис почувства леко стягане на мускулите около сърцето си.

— Няма нищо. Разбирам.

Монтана отново се обърна към вратата.

— Радвам се, че си добре. Ще ти се обадя.

И после си отиде, вратата се затвори след нея.

Крис протегна ръце да прегърне аромата на бебешка пудра, примесена с малко лимон, останал след дъщеря й. Тя пое дълбоко дъх, обви ръце около кисело-сладкия аромат, задържа го дълбоко в дробовете си.

— Ще чакам — каза на празната стая.