Джой Филдинг
Гранд авеню (35)

34.

— Вики — секретарката й се обади по интеркома. — Това беше от съдебната зала. Журито се е върнало.

— Какво? Това е невъзможно. — Вики си погледна часовника. — По-малко от три часа!

Бе прекалено скоро. Бе някак прекалено скоро, помисли тя, грабна си палтото и се втурна към паркинга. След един процес, продължил почти пет седмици, бе невероятно журито да е стигнало до присъда за по-малко от три часа. Какво означаваше това?

— Добре ли е, че се върнаха толкова бързо? — попита Трейси, когато заеха местата си в залата.

Вики вдигна ръце във въздуха. Колкото ти знаеш, толкова и аз, говореше жестът. Неведоми бяха пътищата, по които тръгваха съдебните заседатели. Никога не можеше да предвиди какво ще направи едно жури, независимо колко експерти си наел, независимо колко добре си проучил състава им. Те си изработваха собствени методи, собствена логика и правила, които не биха могли да бъдат отгатнати. Безполезно бе да се опитва.

Точно както бе безполезно да се опитваш да отгатнеш присъдата по времето, което е отнело на журито да я постигне. Някои състави бяха бавни и методични, припомняха си всяко късче от доказателствата, преди да си дадат гласа; други биваха бързи и решителни. Някои се случваха толкова нетърпеливи, че гласуваха веднага, щом влезеха в стаичката си. Защо да се губи време да си припомнят доказателствата, ако всички вече бяха постигнали съгласие? Пет седмици бяха достатъчно дълго време. Хайде да приключваме с това шоу и да се махаме от тук, по дяволите.

— Дами и господа съдебни заседатели, стигнахте ли до присъда? — запита съдия Фицджералд. Във въпроса му звучеше изненада, сякаш и той самият не бе очаквал да се върне в залата толкова скоро, след заключителните си инструкции.

— Да, Ваша чест — отговори мъжът на средна възраст, който бе говорител на журито.

Вики затаи дъх, когато тя и Трейси се изправиха с лице към журито. Това беше. Още няколко секунди и всичко щеше да приключи. Също и приятелството й с двете жени, чиято любов и подкрепа я бяха съпътствали от четиринайсет години.

Може би след време Сюзан и Крис щяха да й простят, че бе защитавала Трейси. Може би щяха да разберат, че го е направила колкото за себе си, толкова и за Барбара. Но разпитът, на който подложи Крис, бе отишъл твърде далеч. Бе престъпила линията, бе използвала доверените й тайни като оръжие, за един час бе причинила повече вреди, отколкото бе успял да причини Тони за десет години. По дяволите, та Тони бе аматьор в сравнение с нея.

Не, Сюзан и Крис никога нямаше да й простят. А дали самата тя щеше да си прости, зависеше до голяма степен от присъдата.

Говорителят на журито погледна право към съдията.

— Ние считаме обвиняемата…

Той изглежда толкова сериозен, помисли си Вики. И не гледа към Трейси. Никой от съдебните заседатели не гледаше към Трейси, което не бе добър знак. Съжалявам, Трейси, безмълвно се извини тя. Съжалявам, Барбара. Моля те, прости ми.

— … за невинна.

— О, боже мой! — прошепна Вики. Коленете й трепереха.

— О, боже мой — изпищя Трейси, а залата избухна. — О, боже мой! О, боже мой! — Тя се хвърли в ръцете на невярващата Вики. — Благодаря ви. Толкова ви благодаря.

В един миг в очите на Вики блеснаха светкавици от щракащи фотоапарати, репортери й навираха микрофони в устата, размахваха бележници и химикали пред лицето й. От всички страни зрители крещяха към нея поздравления, а Майкъл Роуз гневно си проправяше път покрай нея в коридора, думата „кучка“ се отрони като отрова от езика му, попарвайки душата й. „Жалък нещастник“ — почти извика след него Вики, но вместо това се засмя, знаеше, че смехът й е много по-унищожителен за него. Видя как Рон се приближи до дъщеря си, внимателно я прегърна, макар че младата му жена се отдръпна. По гладкото й лице бе изписано неудобство. Трейси благодари на всеки член на журито.

— Късмет, скъпа — Вики дочу няколко от съдебните заседатели да промърморват.

— Благодаря — повтаряше отново и отново Трейси, тъй убедителна в победата си, както беше и на свидетелската ложа. — Толкова съм ви благодарна!

На Вики й отне повече от час да се откъсне от различните представители на пресата и да се върне в кабинета си, където бе посрещната със спонтанни аплодисменти от своите партньори и колеги.

— Браво! — чуруликаше секретарката й и се отдели от бюрото си, за да я прегърне.

Вики намираше проявите им за смущаващи. Може би просто бе уморена. Определено раздразнителна. Което бе странно, защото обикновено се чувстваше приповдигната след победа. Особено след победа от такава величина, несъмнено най-голямата в нейната кариера. Едно промърморено „благодаря“ към развълнуваното множество, събрано пред кабинета й, бе всичко, на което бе способна.

— Съпругът ви се обади да ви поздрави — съобщи й секретарката, след като всички си отидоха. — Каза да ви предам, че е ангажиран с някаква среща, но ще се видите по-късно.

Вики кимна, престори се, че отмахва няколко косъма от челото си, в опит да прикрие разочарованието в очите си. Сега пък оставаше да се разплаче! Мили боже, трябва да беше много изморена! И все пак, щеше да бъде хубаво да може да сподели триумфа си с някой друг, освен с наетите помощници. Ако не с Джереми, то поне със Сюзан или Крис. Или Барбара, помисли си Вики, влезе в кабинета си и се строполи в масивния стол зад бюрото. За първи път от месеци насам си позволи да си представи човека зад името, допусна мислите за убитата й приятелка да изпълнят ума й. Образът на Барбара изплува пред очите й. Все още носеше онези проклети осемсантиметрови токчета, помисли си с усмивка Вики. „Зная, че ти ме разбираш“ — прошепна в дланите си тя. По бузите й потекоха сълзи и стигнаха ъгълчетата на устата й. В този миг, изведнъж зазвъняха всички телефони.

— Тук ли си? — извика секретарката й.

— Не — викна в отговор Вики и нервно изтри сълзите от лицето си. — Приемай съобщенията.

— Какво има? — попита един глас от прага. — Нямаш ли настроение да празнуваш?

Нямаше нужда да вдига глава, за да разбере кой говори.

— Сюзан — каза тя с глас, равен, като спаднала автомобилна гума. — На какво дължа удоволствието?

— Чух новината по радиото. Помислих си, че може да имам късмет да си тук.

— Струва ми се, че не си дошла да ме поздравиш.

— Напротив. Както обикновено, ти беше блестяща. Не всеки може да предизвика най-първичните предразсъдъци на журито и да направи това да изглежда благородно дело.

— Това ли си мислиш, че съм направила?

— А ти как би го нарекла?

— Истината — просто отговори Вики.

— Истината? — Сюзан поклати глава с удивление. — Истината е, че онази нощ нищо не се е случило между Крис и Барбара и ти го знаеш. Истината е, че дори и нещо да се беше случило, то няма абсолютно никакво отношение към делото. Истината е, че да си гей, не те прави автоматично педофил. В действителност, повечето възрастни, които малтретират сексуално деца, не са хомосексуалисти. Дяволски извратени — продължи тя, гласът й ставаше все по-тих, както когато бе много разстроена, — но не са хомосексуални. — Сюзан отиде до прозореца и се загледа в лекия сняг, който валеше над улицата долу.

— Зная, че не разбираш.

— Какво не разбирам, Вики? Решението на журито? Грешиш. Разбирам, че съдебните заседатели са човешки същества. Разбирам, че на никой не му се иска да повярва, че едно добро момиче от средната класа, ще вземе да убие майка си без причина. Така е много по-лесно, много по-удобно, майката да се изкара чудовище. И защо не? В тази страна мразим майките, колкото мразим и хомосексуалистите. — Сюзан се отдръпна от прозореца и втренчи силния си поглед във Вики. — Мисля дори, че разбирам защо точно ти пое случая.

— И защо? — Вики сама се хвърли срещу обвиненията, за които бе сигурна, че ще последват.

— Дали ми вярваш или не, но аз не смятам, че всичко е било за пари и слава. Мисля, че направи това, което искрено си вярвала, че Барбара би желала. А наистина смешното нещо е, че аз съм напълно съгласна с теб. Мисля, че Барбара би желала ти да защитиш Трейси, независимо от всичко.

По изгарящото чувство в гърдите си Вики разбра, че не диша.

— В такъв случай разбираш защо трябваше да направя това, което направих.

— Не — бързо каза Сюзан. — Никога няма да разбера нещата, които направи.

— Говориш за Крис — каза Вики и разтри челото си, за да прогони болката. — Тя добре ли е?

— Ами, дай да видим. Тя изгуби работата си заради негативните публикации и се наложи да се измести от апартамента си. Освен това, връзката й с Монтана се върна в начална позиция и може да забрави някога отново да види децата си. Но, ей, дай да погледнем от хубавата страна — една хладнокръвна социопатка се отърва безнаказано. Така че — защо да не е добре?

Вики не каза нищо. Какво можеше да каже?

— Странното е, че аз мисля, че Крис наистина е добре. Ще си намери друг апартамент. Ще си намери нова работа. Мисля, че след време може дори да ти прости. Познаваш я Крис. Тя е много лоялна към приятелите си.

Вики почувства как думите пронизаха сърцето й.

— А ти? Ти можеш ли да ми простиш? Толкова неща преживяхме заедно.

— Да, така е.

— Обичам те — каза Вики и от очите й потекоха сълзи.

— И аз те обичам.

— Ще ми простиш ли някога?

Сюзан отиде до вратата на кабинета.

— Няма шанс да ти простя дори и в ада.

 

 

Вики пиеше вече четвърта чаша червено вино, когато на входната врата се позвъни.

— Роза — викна тя, преди да осъзнае, че прислужницата си беше тръгнала поне преди един час. Кое ли време беше? Погледна си часовника, но двете стрелки танцуваха напред-назад по оградения с диаманти циферблат и тя не можа да разбере дали е по-близо до осем или до девет часа. Кой можеше да се отбива, без да се е обадил предварително, независимо колко е часа? Тя с мъка се изправи от стола в трапезарията и се запрепъва към входната врата. Навярно Джереми или някое от децата. Колко пъти трябваше да им се напомня да си взимат ключовете? Впрочем къде ли бяха всички?

— Трейси! — каза Вики на червенобузата млада жена, когато отвори вратата и отстъпи назад, за да я пропусне. Какво правеше тя тук?

— Навярно трябваше предварително да се обадя. — Трейси изтърси финия снежец от черните си ботуши, но не направи никакво движение да свали тежкото си яке от агнешка кожа.

— Всичко наред ли е?

— Чудесно — с лекота отговори Трейси и се огледа. — Да не прекъсвам нещо?

Вики прогони притеснението й с махване на несигурната си ръка.

— Нищичко. В действителност съм сам-сама. Джереми е ангажиран с някаква среща, а децата са… някъде. — Тя се засмя. Смътно си спомняше, че Джош спомена нещо за тренировка по хокей, а Кирстен вероятно бе в библиотеката. — Искаш ли чаша вино? — По дяволите, помисли си Вики и се понесе обратно към трапезарията. Ако децата са достатъчно големи да убиват майките си, тя е достатъчно голяма да си пийне.

Трейси я последва.

— По-добре не. Аз шофирам.

— Баща ти е позволил да караш скъпоценния му „Мерцедес“? — Вики наля в чашата си малкото останало вино в бутилката.

— Всъщност, карам колата на майка ми. — Трейси се изкиска. — Предполагам, че сега е моя.

Вики гаврътна част от виното си.

— Имате толкова красив дом.

— Какво те доведе по целия този път до тук? — Вики се просна отново на стола си, като едва не се размина с яркооранжевата му седалка.

Трейси остана права от другата страна на дългата тясна маса. Тя сви рамене, сякаш не бе съвсем сигурна какво я е довело до „Индиан хил“.

— Нуждаех се от малко свеж въздух. В къщата на баща ми е такъв хаос. Децата постоянно пищят. Мисля, че ще ми се наложи да си потърся собствено жилище.

Вики глътна остатъка от виното си.

— Какво ще стане с къщата? — попита Трейси.

— Къщата ли?

— Къщата на майка ми. Моя ли е, или на баща ми? Зная, че той още плаща ипотеката и всичко.

— Нямам представа — нервно й отговори Вики. Нямаше търпение да изпрати момичето. — Трябва да попиташ някой адвокат.

— Аз питам някой адвокат.

— Съжалявам. Това не е в моята област. — Вики покри носа си с вече празната винена чаша и вдиша тежката й възкисела миризма. Почуди се дали да не слезе долу в избата и да си вземе нова бутилка. Или може би да се фрасне по главата с нея. Да се цапне така, че да изпадне в безсъзнание. По дяволите, каквото и да е, но да преживее нощта.

— Май трябва да вървя. — Трейси се усмихна, но не тръгна. — Вие ще се оправите ли?

— Аз ли? Аз съм добре. Благодаря ти, че попита.

— Щото ми изглеждате малко…

— Пияна?

Трейси отново се изкиска.

Господи, какъв дразнещ звук.

— Трейси, имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — Вики се чу някак отстрани да пита.

— Забийте го.

Неподходящ избор на думи, помисли си Вики и залитна напред, а стаята леко се измести надясно.

— Защо уби майка си?

Трейси запристъпва от крак на крак. Или може би главата на Вики се люлееше. Тя не бе сигурна.

— Знаете защо.

— Зная какво представихме на съда.

— В такъв случай знаете всичко.

— Но аз познавах също така майка ти.

По иначе безизразното лице на Трейси се изобрази нещо средно между отегчение и ужас.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че точно сега журито не е тук. Делото приключи. Обвиняемият е реабилитиран.

— И аз вече не мога да бъда съдена, така ли е? Независимо от всичко?

В стомаха на Вики се надигна пристъп на гадене, като котка в кошница.

— Точно така.

Трейси сви рамене, разгледа полюлея от месинг и кристал, висящ над тъмната старинна дъбова маса.

— Тогава сте права — безгрижно произнесе тя. — Майка ми никога не ме е малтретирала сексуално.

Стаята яростно се завъртя. Вики сграбчи страничните облегалки на старинния си стол, опита се да стои изправена, да не се разпищи.

— Измислила си всичко?

Трейси отново сви рамене.

— Е, не всичко. Искам да кажа, тя наистина постоянно ме докосваше. Знаете я каква беше.

— Зная, че майка ти те обичаше повече от всичко останало на света.

— И аз я обичах.

Вики затвори очи и видя Барбара, Сюзан, Крис. Мили боже, какво бе направила?

— Обичала си я, но си я убила без причина?

— Имаше причина.

— Каква беше тя? — Имаше ли смисъл този разговор? — Защото си я ревнувала от връзката й с Хауърд?

Трейси вече клатеше глава.

— Не беше това.

— А какво?

— Няма да разберете.

— Не, навярно няма. Но все пак ми кажи.

— Не съм сигурна, че ще мога да обясня. — Трейси разкопча най-горното копче на зимното си яке и помаха с пръсти пред лицето си, сякаш искаше да си набави малко въздух. — Бяхме толкова близки, че понякога изглеждаше сякаш сме един човек. Сякаш не съществувах наистина, когато тя не бе наоколо. Разбирате ли какво искам да кажа?

Вики кимна, но в действителност нямаше представа за какво говори Трейси.

— Бе толкова хубаво, когато баща ми ни напусна и си останахме само двете. Бяхме винаги заедно. Но тогава тя срещна Хауърд и всичко се промени. Изведнъж тя си имаше цял нов живот, а аз бях просто… Не зная… Аз бях нищо. Сякаш не съществувах повече. Сякаш ми бе откраднала въздуха. И единственият начин, по който можех да си го върна, единственият начин, по който можех да си върна живота, бе да я убия. Разбирате ли? Не исках да я наранявам. Просто си исках живота обратно.

Главата на Вики се въртеше. Имаше ли смисъл нещо от това, което Трейси току-що каза?

— А сега? — попита тя. Думите се блъскаха в мозъка й. Като стика, който Трейси бе стоварила върху главата на майка си, помисли си Вики и затвори очи. — Нищо ли не чувстваш? Никаква вина? Никакви угризения?

Настана дълга пауза.

— Чувствам облекчение.

О, боже.

В ключалката на входната врата се превъртя ключ.

— Здрасти — извика след секунда Джереми. — Има ли някой вкъщи?

— Тук съм. — Вики не направи никакъв опит да стане, знаеше, че краката няма да я издържат.

Трейси се усмихна.

— Трябва да вървя. Баща ми ще започне да се тревожи. Сама ще изляза. Благодаря ви още веднъж — извика тя, когато стигна коридора, после: — Здравейте, господин Латимър. Как сте?

Неизменно учтива млада жена, помисли си Вики, а стенният часовник с махало зад гърба й отмерваше минутите. Вики си представи баща си да седи на леглото си, втренчен в стените на старческия дом. Така ли прекарваше нощите си, запита се тя. Брои минутите до сутринта и се моли да изпадне в безсъзнание?

— Вики? — чу мъжа си да казва. Гласът му идваше някъде отдалеч, макар да се оказа, че стои точно пред нея. — Добре ли си? Вики?

Вики премигна и бавно кимна с глава. Мислеше си — той изглежда толкова стар.

— Трейси изглежда много щастлива.

— Е, ние определено не бихме искали Трейси да е нещастна. — Вики взе празната винена бутилка. — Празнувах. Защо не донесеш отдолу нова бутилка и не се присъединиш към мен?

Джереми тъжно се усмихна.

— Не съм сигурен, че съм в настроение да празнувам тази нощ, скъ-ъпа.

О, боже, и той, помисли си Вики. Какъв ли беше неговият проблем?

— Имах интересна среща по-рано тази вечер.

Вики го погледна въпросително. Защо й говореше за срещи?

— С Майкъл Роуз.

О, боже. Вики усети как стомахът й пропадна.

— Срещнал си се с Майкъл? Защо?

— Повярвай ми, не беше моя идея. Той дойде в офиса ми, хвана ме тъкмо когато се канех да си тръгвам и ми наговори доста интересни неща.

— Е, надявам се, че не си взел на сериозно нищо от това, което си е наумил да ти каже. Той е ядосан, ревнив и навярно пиян.

— Навярно. И все пак, бе доста убедителен.

Вики се взря в очите на съпруга си и видя, че знае и го боли. Можеше ли още да го обижда като го излъже в лицето относно любовната си авантюра? Не беше ли причинила вече достатъчно вреди на хората, които обичаше?

— Това не означаваше нищо — призна тя и изтрезня по-бързо, отколкото й се искаше.

— А кое означава? — просто попита Джереми.

— Какво?

— Просто започвам да се чудя, скъ-ъпа, това е всичко.

Щеше ли да я напусне, запита се Вики и си помисли, че всички хора в живота й я напускат. Успяваше да привлече вниманието им, но въпреки всичките си театрални усилия, не успяваше да ги задържи.

— Както и да е, скъпа, днес бе дълъг ден и аз съм уморен. Отивам да си легна. — Джереми направи пауза. — Идваш ли?

— Веднага — каза с благодарност Вики. — Идвам веднага.

После се отпусна назад на коравата облегалка на старинния стол, от време на време излизаше от дрямката си и слушаше как стенният часовник зад гърба й отброява минутите до сутринта.