Джой Филдинг
Гранд авеню (5)

4.

Крис чу звънеца на входната врата и помисли дали да не отвори, но реши, че е по-добре да го остави да си звъни. Тони щеше да отвори и да каже на приятелките й, че е заета и ще им се обади по-късно. Само дето по-късно тя вероятно щеше да е заета с нещо друго, а после би било вече твърде късно да им звъни и така щеше да мине още един ден, а след това друг. Можеше да мине цяла седмица без нито да види, нито да говори с тях. Вече бе пропуснала обяда по случай рождения ден на Сюзан, отложи пазаруването с Барбара, отклони последната покана на Вики за вечеря. Неусетно половината от септември се изтърколи, а тя се бе събирала с тях общо колко… три пъти от юни насам? Бяха свикнали да се чуват всеки ден. Нищо важно. („Здравей, просто се обаждам. Отивам до магазина. Имаш ли нужда от нещо?“) Такива неща. („Почакай само да чуеш какво направи вчера Ариел.“, „Трябваше да видиш колко сладка беше Трейси в новия си анцуг.“, „Кирстен каза, че дневният лагер е гадост.“) Всекидневните неща. („Ще се чуем по-късно.“, „Почакай да чуеш това.“, „Звънни ми утре.“) Нещата, които те пазеха да не полудееш.

(„Обичам те.“)

И аз те обичам.

Кога спря да им се обажда? От кога бе станала твърде заета да се вижда с приятелките си?

Чу Тони да отваря входната врата.

— А-а, здравейте, момичета. Каква приятна изненада.

Три гласа изведнъж заговориха едновременно.

— Къде е тя?

— Не приемаме „не“ за отговор.

— Крис, домъкни си задника тук, долу.

— Идвам веднага — провикна се Крис отгоре, а сърцето й думкаше, докато бързаше към спалнята да провери в огледалото на банята как изглежда. „Изглеждам добре“ — увери сама себе си, прокара гребен по дългата си до раменете коса и я захвана на конска опашка с една лилава шнола. Смени изцапания сив анцуг, който носеше през последните два дни с бял памучен панталон, а на мястото на похабената жълта тениска сложи бледолилава. И защо цялата тази суматоха, зачуди се Крис. Къде толкова отиваше? Просто долу да каже „здрасти“.

— Крис, какво, по дяволите, правиш там горе? — провикна се Вики от вратата.

— Веднага слизам. — Крис не помръдна. Може би, ако минеше достатъчно време, те щяха да се уморят да я чакат и да си тръгнат.

— Броя до десет, после се качвам горе — предупреди Барбара.

Крис хвърли последен поглед на огледалото и се втурна в хола. Появи се на върха на стълбите в мига, в който Барбара започваше да се качва.

— Ето я! — зарадвана обяви Барбара. — Истинска е. Съществува. Не сме си я измислили.

В следващия миг Крис се озова в прегръдките на Барбара, топлината на другата жена обгърна кожата й като кашмир, финият й парфюм затанцува около главата й като вълшебен прашец. Крис затвори очи и зарови глава във врата на Барбара, вдъхвайки чудесния й аромат.

— Всичко наред ли е? — прошепна Барбара и здраво я притисна.

От устните на Крис се откъсна неволен стон — наполовина плач, наполовина въздишка — и тя се отдръпна назад, далеч от ръцете на Барбара.

— Какво има?

— Явно не си знаеш силата, Барби — каза Тони през смях, присъединявайки се към двете жени на стълбите. Той обви ръка около жена си и внимателно я поведе надолу по стълбите към предния хол, където чакаха Сюзан и Вики. — Крис е малко контузена. Не ви ли каза, че миналата седмица падна по стълбите?

— Какво? — Сюзан.

— Паднала си по стълбите? — Вики.

— Боже мой, добре ли си? — Барбара.

— Само от последните две стъпала — успокои ги Крис. — И да, добре съм. Боя се обаче, че не мога да кажа същото за влакчето на Уайът, което строших напълно с приземяването си. — Опита се да се засмее, но болезненото пулсиране в ребрата й пресече смеха.

— Дай да видя. — Барбара моментално застана до Крис, повдигна фланелката й и нежно докосна с пръсти голямото кръгло петно с цвят на горчица, отляво.

— Уау, момичета — обади се Тони. — Да няма нещо между вас двете, което трябва да зная?

— Това натъртване изглежда доста зле — заяви Вики.

— Може би не е лошо Оуен да го види — предложи Сюзан.

— Добре съм — възрази Крис. — Наистина. Нищо не е.

— Мама падна по стълбите и смачка влакчето на Уайът — обяви Монтана, която в този момент влезе от кухнята в хола.

— Така разбрахме и ние — каза Вики. — Това не е било много умно от нейна страна, нали?

— Тя винаги пада — констатиращо отбеляза Монтана.

— Може би, ако ти и брат ти си прибирахте играчките от време на време… — започна Тони.

Монтана направи физиономия, сграбчи пръстите на майка си и взе да я тегли за ръката.

— Хайде, мамо. Ти обеща да правим курабийки.

— Защо не накараш баща ти да ти помогне да направите курабийките? — предложи Сюзан.

— Да, а ние ще вземем мама с нас за малко — добави Вики.

— Не! — сопна се Монтана.

— Не се мръщи — предупреди я Барбара. — Ще ти излязат бръчки.

— Не мога да дойда — каза Крис, а Монтана продължи да я дърпа за пръстите. — Уайът всяка минута ще се събуди, а и наистина обещах на Монтана…

— Аз мога да гледам децата — предложи Тони. — Върви, скъпа. Не си излизала от къщата цели седмици.

— Не! — пак се провикна Монтана. Деликатните й черти се събраха по средата на мъничкото й личице, а дългата й руса коса се мяташе от буза на буза с всяко упорито тръсване на главата. — Тя обеща да правим курабийки.

Тони незабавно взе дъщеря си в ръце.

— Какво има, дечко? Мислиш, че татко ти не може да прави шоколадови курабийки ли? Ще ти дам да разбереш какъв майстор на шоколадовите курабийки съм. Всъщност, аз ги правя много по-хубави от майка ти. Не знаеш ли, че най-добрите готвачи в света са мъже?

Монтана се изскубна от ръцете на баща си и се вторачи в майка си.

— Не те харесвам повече. Ти не си добра мама.

— Монтана…

— Всичко е наред, Крис — каза Тони, когато Монтана избяга отново в кухнята. — Ще й мине. Върви с приятелките си.

— По-късно ще си добра мама. — Вики бързо поведе Крис към входната врата.

— Наистина, не би трябвало…

— Ще я върнем вкъщи навреме за обяд. — Сюзан отвори вратата и избута Крис навън.

— Къде отиваме? — попита Крис и дълбоко си пое дъх, поемайки топлия септемврийски въздух. Вдигна лице към слънцето, затвори очи и усети как слънцето изгаря бузата й като гореща ютия. Дали не ми остави белег, почуди се тя, наведе отново глава, обърна се към къщата и зърна сянката на Тони да я наблюдава иззад спуснатите завеси на всекидневната.

— Отвличаме те — обяви Вики и поведе жените към „Ягуар“-а в цвят бежов металик, паркиран на половин пресечка надолу по улицата.

— Наистина. — Крис рязко спря. — Не мога да направя това. Трябва да се върна.

Жените я обградиха, пречейки й да избяга, а Вики отключи колата.

— Влизай в колата — каза една от тях.

 

 

Крис надзърташе през задното стъкло на голямата луксозна кола и гледаше как виещият се път бяга назад. Караха едва от десет минути, а вече изглеждаше сякаш са в друг свят, вълшебен, недокоснат от прозаичните проблеми на суровата действителност. Свят, в който просторни имения се редяха далеч от пътя, а пътни знаци предупреждаваха, че се пресичат алеи за езда. Свят, в който мирни, заоблени хълмове създаваха приятната илюзия за провинциален живот, макар че до центъра на Синсинати имаше по-малко от половин час. Много пари, както стари, така и нови, помисли си Крис, са хвърлени на по-малко от петдесет квадратни километра, колкото е модното предградие „Индиън Хил“. Дали тези хора бяха засегнати от рецесията? Бяха ли чували изобщо за нея?

— Какво правим тук? — попита тя.

— Просто разглеждаме — отговори Вики. — Харесахте ли си нещо?

— Всичко — обади се от мястото си до Крис Барбара.

Крис почувства ръката на Барбара върху своята и се почуди дали не я пази да не избяга от колата. Толкова е красива, разсеяно си помисли тя, потискайки импулсивното си желание да прокара другата си ръка по меката буза на Барбара. Не й трябва всичкият този грим и лак за коса. Не й трябва абсолютно нищо.

— Казах ли ви какво измисли онзи ден Уитни? — попита от предното място Сюзан. В гласа й се долавяше кротка майчина гордост. — Тъкмо се готвехме да излизаме на разходка, когато заваля. Аз й казвам, че ще се наложи да излезем по-късно, а тя отговоря: „Няма нищо, мамо. Този път ще вземем отворен чадър“. — Сюзан се засмя. — Помислих си, че е доста добре за двегодишен човек, тоя тип дедуктивно разсъждение.

— Удивително — завъртя глава Барбара.

— Ще засрами и Айнщайн — засмя се Вики.

— Да, и аз си помислих, че е доста умно за нейната възраст.

— Спомням си, когато Трейси беше на две години — обади се Барбара. — Един цял следобед играх с нея, изморих се много и й казах, че трябва да полегна за малко, но тя разбира се, не беше уморена, тъй като е едно от онези деца, които никога не спят. И така, аз си отидох в стаята, легнах си на леглото, а след няколко минути чух малките й крачка да шляпат в стаята. Отворих едно око и я видях да се бори с голямото одеяло, което най-накрая успя да хвърли върху мен. После се покатери на стола в другия край на стаята, седна там и взе да ме гледа. Следващото нещо, което си спомням, е, че заспах дълбоко. Събудих се час по-късно и я намерих пак там, седи си, без да е помръднала. Седи и се взира в мен.

— И Джош е нещо подобно — каза за четиригодишния си син Вики. — Малко е зловещ.

— Аз нямах предвид, че Трейси е зловеща — възрази Барбара.

— Но Джош определено е зловещ — потвърди Вики. — Искам да кажа, аз го обичам и така нататък, но той просто е малко странен. Знаете ли какво ми поиска онзи ден? Тампон!

— Тампон! Но защо, за бога?

— Каза, че чул, че с него се плува по-добре.

Жените избухнаха в смях. Дори Крис се хвана, че се смее на глас. Незабавно усети стягане в ребрата.

— Кирстен и тя — продължи Вики. — Не е лесно да я разбере човек. Никога не зная какво си мисли.

— Така е по-добре — обади се Сюзан. — Ариел ми съобщава всяка мисъл, която й хрумне. Повечето са свързани с това колко мрази сестра си. Не мисля, че някога ще ми прости.

Жените се засмяха, после утихнаха и се загледаха през прозорците във великолепната гледка на заоблените хълмове.

— Е, кога ще ни кажеш какво става? — Барбара попита Крис, като успя да прозвучи небрежно, макар че стягането на пръстите й върху ръката на Крис я издаде.

Крис почувства как дъхът й секва в дробовете. Макар и да очакваше този въпрос, откакто се качи в колата на Вики, прямотата му я стресна. Смехът на жените, лекотата, с която си споделяха, бяха приспали бдителността й.

— Не разбирам какво имаш предвид — отговори тя, но дори и за самата нея думите прозвучаха неубедително. Барбара се облегна назад и повдигна едната си вежда; Сюзан се обърна от мястото си на предната седалка, а веждите на Вики се събраха в огледалото за задно виждане. — Какво сте ме зяпнали? Какво ви става на всички? Нищо няма. Честна дума.

— Вече почти не те виждаме, не отговаряш на обажданията, винаги си заета…

— Знаете как е — възрази Крис.

— Не знаем.

— Кажи ни.

— Толкова неща има — каза Крис.

— Ти току-що каза, че няма нищо — припомни й Вики.

— Какво?

— Кое е вярното, Крис? Не може и двете.

— Внимавай. Започваш да звучиш като адвокатка.

— Аз съм твоя приятелка — просто каза Вики.

— Съжалявам — извини се Крис. — Просто вие всички правите голям въпрос от нищо.

— Наистина ли? — попита Сюзан.

— Да не си ни сърдита? — попита я Барбара. — Да не би да сме казали или направили нещо, с което да те обидим?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо вече не те виждаме?

— Просто напоследък нещата са малко напрегнати, това е всичко — упорито продължи Крис. — Уайът е болен през цялото време, изглежда, че хваща всеки вирус, който се появи. Знаете какви са децата — малки инкубатори на зарази. Така че първо той се разболява, после аз се разболявам. Само дето на мен ми трябва повече време да оздравея. После пък трябва да насмогна с всичката работа вкъщи, която се е натрупала.

— Тогава защо уволни чистачката? — попита Барбара.

— Уволнила си Марша? — възкликна Сюзан, понеже всички те ползваха услугите на една и съща жена.

— Тони не беше доволен от работата й — опита се да обясни Крис. — А и аз съм си вкъщи по цял ден. Няма причина да не го правя.

— Харесва ли ти да го правиш? — попита Вики с такъв тон, сякаш подобна мисъл бе отвъд разбирането й.

— Нямам нищо против — каза Крис — Наистина. Нямам.

— Да не си развила агорафобия? — Гласът на Сюзан бе тих, а очите й широко отворени.

— Какво е агорафобия? — попита Барбара.

— Буквално, това е страх от пазарища — обясни Сюзан.

— Аз мразя пазарищата — намеси се Вики.

— Означава да се боиш да излезеш от къщи.

— Аз не се боя да изляза от къщи.

— Днес следобед изглеждаше сякаш те е страх.

— Всичко наред ли е с Тони?

— Какво имаш предвид?

— Вие двамата разбирате ли се добре? — попита Барбара.

— Естествено. Всичко е наред. Искам да кажа, напоследък бе малко напрегнато, понеже Тони не е много щастлив с новата си работа и мисля, че е загубил доста пари на борсата.

— Мислиш? — попита Сюзан. — Не знаеш ли?

Крис поклати глава.

— Знаеш колко съм безнадеждна с парите.

— От кога?

— Имаш си собствена банкова сметка, нали? — попита я Вики.

— Имаме обща сметка. Защо ми е собствена?

— Всяка жена трябва да си има собствена сметка. За всеки случай. И при първи признаци за нещо нередно, трябва да започне да заделя пари настрана.

— Но това е толкова нечестно — възкликна Крис.

— Не, не е — обясни й Вики. — Това е самосъхранение. Пък и ти сигурно не би искала да ходиш при Тони за всяко дребно нещо. Нали? Не и за всяка дреболия?

— Разбира се, че не. — Крис усети, че бузите й се зачервяват от гняв. Какво й влизаше на Вики в работата как те с Тони си управляваха парите? Вики бе женена за богат мъж. Не можеше да разбере какво означава за един мъж да работи омразна работа, за да може да осигури храна на масата. Точно сега парите не стигаха. Тони беше прав да я ограничава, да я кара да се отчита за всяка стотинка.

— Първата ти работа в понеделник сутринта — продължаваше Вики, — искам да бъде да отидеш в банката и да си отвориш собствена сметка. Чуваш ли ме, Крис?

— Чувам те — отговори Крис, решавайки, че е по-лесно да се съгласи, отколкото да спори.

— Ще дойда с теб — пожела Барбара и я потупа по ръката. — Неудобно ми е да призная, но и аз си нямам своя сметка.

— Господи, не ви вярвам на вас двете — възкликна Вики. — В кой век живеете, всъщност?

— Защо не спрем — предложи Сюзан, когато завиха надясно по „Съншайн Лейн“. — Да се поразходим.

Вики тутакси спря колата до тротоара. И четирите врати се отвориха. Жените излязоха в топлия септемврийски следобед.

— Толкова е спокойно тук — отбеляза Барбара, хванала ръката на Крис, размахвайки я напред-назад, сякаш бяха ученички. Вики вървеше няколко крачки напред, Сюзан няколко крачки назад.

— Може ли малко по-бавно — помоли Сюзан.

Макар и с около десет килограма наднормено тегло, Сюзан изглеждаше чудесно, помисли си Крис. Чудесната й кестенява коса се подвиваше към силната й челюст, кръглите й бузи изтриваха всеки знак на възрастта и я правеха да изглежда дори по-млада, отколкото когато се бяха запознали.

— Хайде, дами, не мога да ходя толкова бавно — изпъшка Вики.

Типично за нея, каза си Крис. Търпението на Вики бе ограничено. Нима не й бе омръзнало да чака да й се накъдри косата и не я отряза почти на два сантиметра дължина? Късмет, че късото й отиваше. Крис се засмя. Вики си имаше начин да превръща дори най-мръсната слама в злато.

Вървяха по пътя, докато стигнаха „Каюга Драйв“.

— Аз съм до тук, дами — каза Крис и рязко спря, внезапно почувствала, че й се повдига. — Жегата ми действа. — Тя усети как коленете й се подгъват, отпускат се и видя земята да се втурва срещу нея, докато пада надолу.

Незабавно я обградиха грижовни ръце.

— Господи, Крис, какво стана?

— Удари ли се?

— Дишай дълбоко.

Крис се опита да ги отблъсне с ръка, но вместо това избухна в сълзи.

— Какво има, Крис? Какво не е наред?

— Мисля, че се нуждаеш от лекар.

— Нямам нужда от лекар — възрази Крис.

— От колко време падаш така?

— Не е нищо.

— Крис, ти си паднала по стълбите. Монтана каза, че падаш през цялото време. Сега колабира по средата на улицата.

— Горещо е.

— Не чак толкова.

Крис въздъхна дълбоко, рязко забърса потока от сълзи, който сякаш нямаше да спре никога и зарови ръце в косата под опашката си.

— О, боже — проплака тя.

— Какво има?

— Моля те, Крис. На нас можеш да кажеш.

Крис се втренчи в загрижените очи на приятелките си. Можеше ли да им каже истината? Можеше ли? Мили боже, какво щяха да си помислят за нея?

— Мисля, че съм бременна — прошепна тя.

— Ти си бременна? — повтори Барбара. — Това е чудесно. — Тя млъкна за малко. — Или не е?

Крис сведе глава към гърдите си, раменете й се тресяха, докато плачеше.

— Не е ли чудесно? — тихо попита Сюзан.

— Не зная. — Крис се чу да проплаква, мразейки гласа си. Той издаваше слабост и отчаяние, и неблагодарност. — Това не значи, че не обичам децата си.

— Разбира се, че не значи.

— Обичам децата си повече от всичко друго на света.

— Ние знаем това.

— И не че не искам никога вече да имам деца. Може би след някоя и друга година, когато нещата малко се пооправят. Просто времето ми изглежда неподходящо. — Крис повдигна ръце в своя защита, после ги отпусна отстрани. — Миналия месец се наложи да направим втора ипотека на къщата, а Тони мрази новата си работа и вече говори за напускане. Мисли да започне самостоятелно, да си отвори собствена агенция и да работи вкъщи. А това понякога ми идва твърде много, нали разбирате. Сякаш никога няма да имам грам време за себе си. Съзнавам, че звучи лошо, защото зная колко много ме обича Тони и оценявам всички неща, които прави за мен, колко добре се грижи за мен и децата, наистина, но понякога се чувствам, сякаш не мога да дишам. И точно сега още едно бебе…

— Не си длъжна да раждаш това бебе — каза просто Вики.

Настана тишина.

— Не мога да направя аборт. — Крис започна да клати глава, както Монтана по-рано, опашката й се мяташе напред-назад по бузите. — Не мога. Не мога.

— Трябва да обсъдиш това с Тони — внимателно предложи Барбара.

— Не мога да говоря с него за това. Никога не би ме разбрал. Никога не би ми простил дори само обсъждането…

Отново за кратко настана тишина, а после:

— Не е нужно той да знае.

Крис се вторачи невярващо във Вики. Откъсна се от грижовните ръце на приятелките си, изправи се на крака и взе да крачи напред-назад по улицата.

— Не. Не мога. Не разбирате. Тони ще разбере. Той ще разбере.

— Как ще разбере? — попита Барбара.

— Той ще разбере — каза Крис и яростно заклати глава нагоре-надолу. — Той следи.

— Какво значи той следи? — попита Сюзан. — Да не искаш да кажеш, че ти следи цикъла?

— Той не е спирал да иска друго бебе, още откак Уайът се роди.

— А какво искаш ти?

— Не зная какво искам аз. — Ето защо имаше такъв късмет, че е с Тони, почти изкрещя Крис. Той знаеше какво е най-добре за нея.

— Той ти следи цикъла — удивено повтори Сюзан, сякаш се опитваше да открие смисъла на думите.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Вижте, аз изопачих всичко. Правя го през цялото време.

— Не, не е така.

— Да, така е.

— Кой казва, че е така? — попита Барбара. — Тони?

— Ти не изопачаваш нещата, Крис — обади се Сюзан. — Крис, слушаш ли ме?

— Трябва да се връщам вкъщи — каза Крис, завъртя се на пети и тръгна обратно към колата. — Ако не ме откарате, ще се върна на автостоп. — Тя се огледа нагоре-надолу по улицата, но не видя никакви коли.

— Разбира се, че ще те откараме — последва я Вики.

— Крис, почакай! — Чу ги да викат някъде зад нея.

— Крис, моля те, ние сме на твоя страна.

Бяха ли наистина?

— Не искахме да те разтревожим — каза Барбара, когато се качиха в колата.

По обратния път към Мариемонт Крис държеше главата си наведена, с поглед, забит в скута й.

— Аз наистина искам това дете.

— Разбира се, че го искаш.

— Всеки иска каквото си иска.

— Не се тревожете за мен — каза Крис, щом Вики спря на Гранд авеню. Когато отвори задната врата и излезе от колата Крис видя сянката на Тони да наблюдава иззад прозореца на всекидневната. Дали е стоял там през цялото време?

— Обичаме те — извика след нея Барбара. — Нали знаеш това?

— Зная. — Крис обви думите около себе си като шал. — И аз ви обичам.

Входната врата се отвори.

— Здравей, скъпа — каза Тони. — Рано се прибираш.

— Липсваше ми — отговори му Крис, пристъпи прага и затвори вратата след себе си, без да се обръща.