Джой Филдинг
Гранд авеню (31)

30.

Вики спря черния си ягуар на претъпкания паркинг близо до женския затвор „Хелън Маршал“ така, че нарочно да застане точно на разделителната линия между две места. Нека ме ругаят, помисли си тя, слезе от колата и си проправи път през паркинга към потискащо модерната осеметажна постройка, която приютяваше жените престъпнички. Последните два етажа бяха запазени за онези, на които им предстоеше съд. Поне не караше кемри или лесабр, нито пък някоя от онези луксозни имитации с претенции за величие, които понякога виждаше да се ширят на по две паркинг места, сякаш имаше значение дали някой щеше да ги одраска отстрани или не.

Тя бързо се изкачи по предните стъпала и влезе в просторното фоайе от розов гранит и черен мрамор, мина през металния детектор и подаде чантичката си от алигаторска кожа и куфарчето, в комплект с нея, на охраната за проверка. Взе си ги обратно, вписа името си в регистъра и се отправи към асансьорите отдясно на фоайето, благоразумно навела глава — послание към всички, които я срещаха, че няма време за случайни разговори.

— Вики — повика я някой все пак.

Тя вдигна глава, за да види една адвокатка на име Грейс или Джой, или Хоуп, или Фейт, едно от онези вдъхновени имена, които почти винаги гарантираха разочарование^[1]. Тя й махаше изпод голям гоблен, с преобладаващи оранжево-червени цветове, опънат на една от стените.

— Снимката ти във вестника онзи ден бе страхотна.

Вики кимна за благодарност, въпреки че изпита по-скоро леко раздразнение. Не намираше снимката си за чак толкова страхотна. Придаваше й по-скоро злокобен вид, а челюстта й изглеждаше твърде голяма. През следващите няколко седмици трябваше да внимава как се държи, да гледа да е с вирната брадичка и сведени очи, със самочувствие, но не надменна. С едва забележимо кокетство. Достатъчно да заинтригува, но не толкова, че да отблъсква. Бе номер, но успешен. Трейси не беше единствената, на която предстоеше дело.

И най-добре щеше да направи да се придържа към тъмните тонове. Слава богу, че бе краят на септември и есенните цветове започваха да се възраждат. Освен че правеха човек да изглежда по-слаб, тъмните тонове бяха по-драматични, особено на снимка. А Вики очакваше често да се вижда в пресата през идните месеци. Две статии вече бяха посветени на нея, една в „Синсинати Инкуайърър“, другата в конкурентния му „Поуст“. Тази в „Инкуайърър“ определено бе по-ласкателна. „Поуст“ продължаваше да гледа на нея просто като на амбициозно продължение на своя съпруг. Луксозна имитация, помисли си Вики и предизвикателно сви рамене. Статията бе поставила под съмнение мотивите, способностите, дори решението й да защитава младото момиче, обвинено в хладнокръвното убийство на една от най-близките й приятелки.

И те не бяха единствените.

Сюзан, Крис, дори и Джереми, се бяха усъмнили дали е разумно да поема случая.

— Ами ако е виновна? — почти едновременно бяха попитали Сюзан и Крис.

— А ако не е? — бе възразила тя.

— Ако загубиш? — бе попитал Джереми.

— Какво значение има? — отговори Вики, съзнавайки, че в крайна сметка публиката щеше да запомни името й, а не дали е спечелила, или не.

Освен това, тя нямаше намерение да губи.

Вики влезе в асансьора, забила твърд поглед в кафявите си спортни обувки, докато няколко тела невнимателно се отъркаха в светлата кожа на сакото й.

— Седми етаж, моля — каза тя, на никого конкретно, с крайчеца на окото си погледна дали ще натиснат съответния бутон и не вдигна очи, докато не чу вратите да се затварят. Лек тласък и асансьорът започна болезнено бавното си изкачване.

Почти веднага той отново спря. Вики погледна таблото над вратите. Втори етаж, за бога. Една едра жена бавно тръгна да излиза, явно не бързаше да стигне там, накъдето се бе запътила. Щеше ли да умре, ако се бе изкачила по стълбите, зачуди се Вики. Тя протегна ръка да натисне бутона за затваряне на вратите и нетърпеливо потропа с крак, когато вратата не реагира достатъчно бързо.

— Голяма дата? — попита изотзад един познат глас.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е.

— Майкъл — каза тя и бавно се завъртя, по-скоро за да установи кой друг бе в асансьора, отколкото от нетърпение да види помощник щатския прокурор и неин бивш любовник. В дъното стоеше жена в дънки и отпуснат жълт пуловер, вглъбена във вестника си и безразлична към двамата юристи. — Как си?

— Чудесно — каза той.

Действително, той изглеждаше страхотно. Вики забеляза, че косата му е вчесана различно от последния път, когато бе в такава близост до него. Тя подуши познатия му афтършейв, и почувства нежелано потръпване между краката си. Да, наистина, Майкъл Роуз изглеждаше доста елегантен в тъмносиния си раиран костюм, бледосиня риза и яркочервена вратовръзка. Всичко в него издаваше успешния обвинител, помисли си тя, борейки се с импулсивното желание да прекара ръка по предницата на панталона му в името на доброто старо време. Вики отхвърли нежеланата мисъл от главата си. Тя нямаше интерес отново да изминава този път, още повече че скоро щеше да се наслади на голяма част от Майкъл Роуз в съда.

— Разбрах, че списание „Тайм“ подготвят водеща статия за теб — саркастично вметна той.

— Засега не — отговори Вики с усмивка. Всъщност, тя още обмисляше предложението на „Венити Феър“ за интервю с оглед на статия, която те подготвяха по случая, както и молба за снимка на нея и младата й клиентка. Една голяма правна фирма от Ню Йорк бе направила любезни проучвания, дали може да изпрати свой представител в Синсинати, който да се срещне с нея на обяд, когато тя намери свободно време. А друг, холивудски агент, си бе предложил услугите и опита, в случай че Вики реши да размаха криле и да отлети на запад.

Колко ли време оставаше, преди списание „Пийпъл“ да я впише в списъка на „Петдесетте най-красиви хора“? Колко ли време, преди „Тайм“ наистина да я отпечата на корицата? Дори и да загуби този случай, Вики знаеше, че вече е спечелила.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и жената, която си четеше вестника, го затвори и излезе.

— При клиентката си ли отиваш? — попита Майкъл, когато вратите бавно се затвориха отново.

Вики погледна към таблото и видя, че Майкъл също отива на седмия етаж.

— А ти?

— Една сладка млада дама, наела човек да убие новата приятелка на бившия си приятел, казва, че е готова на споразумение.

— Предполагам, че наемният убиец е бил ченге под прикритие?

— Не са ли всички такива?

Вики си помисли, че за момичето е по-добре да рискува и да отиде в съда. Майкъл Роуз, макар и свестен прокурор, бе така лишен от въображение в съда, както и в леглото. Един добър адвокат би могъл да го оплете в мрежите си. А тя бе много добър адвокат, помисли си Вики, и разтегли в усмивка тясното си лице.

— Може би и от твоя страна би било умно да пледираш за доброволно признание, адвокат — подхвърли Майкъл.

Вики повдигна едната си вежда. Да иска доброволно признание в най-големия случай от своята кариера? Луд ли беше?

— Какво предлагаш?

— Пълни самопризнания. Излежава максимална присъда.

— Сънуваш. Освен това, тя не го е направила. Защо да я карам да признава?

— Уликите са недвусмислени. Заглавията са едно, а доказателствата — друго нещо.

— Много хора четат само заглавията. — Господи, колко време трябваше, за да стигнат до седмия етаж?

— Това ли е всичко, което има значение за теб? Заглавията? Мислех, че убитата ти е била приятелка.

— Мотивите ми — и приятелствата ми — едва ли са твоя работа, Майкъл.

— Боже, тя ми произнесе името. Успокой се, сърце.

Вики пое дълбоко дъх и се опита да говори с възможно най-помирителен тон.

— Хайде да не правим това, става ли?

— Жена ми е подала молба за развод — каза той по начин, който някак си внушаваше, че това е по нейна вина. — Знаеше ли?

— Да, мисля, че чух нещо такова. Съжалявам.

— Наистина ли?

— Не, всъщност не — изстреля Вики, напълно изгубила търпение. — Виж, не искам да прозвуча…

— Като кучка?

— Мисля, че този разговор приключи.

— Аз съм изхвърлен? — попита Майкъл, докато вратите на асансьора се отваряха.

Вики мина покрай него и излезе в коридора, без да каже дума.

— Знаеш ли, наистина очаквам с нетърпение да те захапя за задника — извика след нея той.

Вики отметна глава назад и се засмя.

— Задникът ми вече не е в твои ръце — каза тя, без да поглежда към него.

 

 

— Винаги се радвам да ви видя.

Вики влезе в малката стая без прозорци в края на дългия коридор. Стените бяха боядисани в някакъв болезнен нюанс на зеленото, като презрял пъпеш, а флуоресцентното осветление на тавана не им помагаше особено. По средата на стаята имаше правоъгълна маса от некачествено дърво, цялата покрита с драсканици: „Няма гравитация, земята ни засмуква!“; „Мартин обича Синди, Синди обича Джоана“; „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“. Толкова много „Да го начукам“, че при последното си посещение Вики не успя да ги преброи.

Тя седна на дървения стол с висока облегалка от другата страна на масата, срещу Трейси. Ако се изключи очевидното й безпокойство от това, че бе затворена вече повече от месец, Трейси изглеждаше забележително добре. Въпреки флуоресцентната светлина цветът на лицето й изглеждаше добре, косата й бе чиста и гладко сресана. Нямаше торбички под очите, никакъв знак, че е прекарала нощта плачейки, докато заспи. Бледосиният цвят на затворническата униформа по-скоро й отиваше. Ръцете й изглеждаха стегнати, сякаш е вдигала тежести и навярно беше така. Вики потръпна, когато осъзна, че Трейси изглежда чудесно, че всъщност животът в женския затвор „Хелън Маршал“ й понасяше много добре.

— Всичко наред ли е?

— О, да — безгрижно отговори Трейси. — С изключение на съквартирантката ми. Затова ви повиках. Трябва да уредите да я преместят.

Вики заби лакираните си нокти в алигаторското куфарче на масата пред себе си.

— Това ли беше толкова неотложно, че да ме викаш по спешност?

Трейси изглеждаше искрено учудена от изненадата й.

— Тя по цял ден си седи на леглото и плаче. След известно време това почва да ти къса нервите.

— За какво плаче?

Трейси сви рамене, при което няколко от къдриците й паднаха. Тя ги отметна от челото си. Една отново падна.

— Просто си хленчи. Сещате се — съжалява за случилото се. Нямала предвид да рита детето толкова силно. Искала мама. Такива неща.

— Всичките тези приказки за майка й — услужливо подсказа Вики. — Предполагам, че те разстройват.

— Е, ами, както вече казах, почва да ми лази по нервите.

— Липсва ли ти майка ти, Трейси?

Трейси изглеждаше озадачена от въпроса. Раменете й се повдигнаха.

— Предполагам.

— Предполагаш?

— Мислите ли, че можете да уредите да я преместят?

Вики кимна.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. — Трейси се усмихна.

— Как е всичко останало? — Вики отвори куфарчето си и извади няколко документа.

— Чудесно.

Вики поклати глава. Боеше се да вдигне глава към клиентката си, да не би очите й да разкрият какво й се върти в главата. Колко хора биха описали живота зад решетките като „чудесен“ и да звучат така, сякаш наистина го мислят?

— Как мина срещата ти с Нанси Джоплин?

Трейси гледаше безизразно.

— Служебният психиатър — обясни Вики. — Не трябваше ли да се срещнеш с нея тази сутрин?

— О, да. Тя беше мила.

— Мила — повтори Вики, предъвквайки думата, сякаш искаше да я преглътне. — Какви въпроси ти зададе?

Трейси отметна къдрицата от челото си.

— За майка ми. Сещате се.

— Не се сещам.

— Ами, я да видим. Каква е била връзката ни, ако сме били близки, какво съм изпитвала по отношение на годежа й, такива неща.

— Ти какво й каза?

— Истината. Както ми казахте. Че сме имали чудесни взаимоотношения, че сме били много близки, че съм харесвала Хауърд.

— Какво друго те пита?

— Не ми се говори за това.

— Трейси, времето ни изтича. Отиваме на съд през януари. Не мога да ти помогна, ако не искаш да говориш.

Трейси протегна крака пред себе си и погледна към тавана.

— Разпитва ме за нощта, в която почина майка ми.

— Ти какво й каза? — попита Вики.

— Знаете какво. — Трейси скръсти ръце на гърдите си, устните й се нацупиха.

— Не зная — настоя Вики, без да си дава труд да прикрива нарастващото си раздразнение. Колко пъти още трябваше да повтарят едно и също. — Казала си й, че някакъв маскиран е нахлул и е убил майка ти?

— Да.

— Тогава защо няма никакви улики, че такъв човек съществува?

— Не зная.

— Нека ти обясня срещу какво сме изправени. — Не беше ли обяснявала това вече сто пъти? — Дори ако оставим настрана липсата на каквито и да е следи от насилствено нахлуване, липсата на кръв където и да било другаде, освен в спалнята и навсякъде по теб, остава незначителният факт, че полицията откри оръжието на престъплението, скрито в твоя гардероб, покрито с твоите отпечатъци, а също и липсващият диамантен пръстен на майка ти, който полицията откри в твоята кутия за бижута…

— Зная всичко това.

— Как се е озовало оръжието на престъплението в твоя гардероб?

— Не зная — настоя Трейси. — Може той да го е сложил там.

— Кой? Самотният воин?

Отговорът на Трейси бе нервен кикот.

— Кога го е сложил там?

— Не съм сигурна.

— Ти каза, че той не е влизал в стаята ти, че си се сблъскала с него в коридора.

— В такъв случай, трябва да е влязъл по-късно, когато бях при майка ми.

— Но ти каза, че той изтичал по стълбите и излязъл през вратата.

Трейси скочи на крака и започна да крачи напред-назад.

— Не зная какво е направил. Объркана съм. Вие толкова ме обърквате, че не мога да си спомня какво се случи.

— Това не върши работа.

— Защо не?

— Защо не! — с удивление повтори Вики. — Защото не можеш все да си променяш историята. Не можеш да твърдиш едно, после друго. Областният прокурор ще обръща внимание и на най-малкото несъответствие. Майкъл Роуз може и да не е най-добрият прокурор в света, но не му се и налага. Той разполага с цял куп показания на експерти; има възможност; има и мотив.

— Мотив? Какъв мотив?

— Ще каже, че си ревнувала майка си от връзката й с Хауърд Кърбъл.

— Това не е вярно. Аз харесвам Хауърд.

— Че си свикнала майка ти да е само твоя.

— Е, и?

— Че си убила майка си в пристъп на ревност.

— Аз не я убих в пристъп на ревност!

— А защо я уби?

— Защото така! — изкрещя Трейси и ахна, сякаш се опитваше да си върне думите обратно. Тя остана безмълвна, втренчена в стената.

Вики затаи дъх, цялото й тяло се тресеше. Боже мой, нима Трейси действително призна, че е убила майка си? Това ли се канеше да признае? Вики почувства как мускулите й се превръщат на желе. Тя се хвана за масата, за да не падне от стола си.

— Защото така — повтори Трейси, в очите й се появиха сълзи и се търкулнаха по бузите й.

— Кажи ми какво се случи онази нощ, Трейси.

Трейси поклати глава.

— Не мога.

— Моля те. — Вики бавно се изправи на крака, с треперещи колене се приближи до Трейси, която започна да обикаля наоколо във все по-нервни малки кръгове. Вики протегна ръце и обгърна Трейси в мига, в който от гърлото й се откъсна отчаян вопъл.

— Не мога да ви кажа. Не мога. Моля ви, не ме карайте. Не мога. Не мога.

Вики отведе Трейси до стола й, сложи я да седне и коленичи пред нея на нестабилните си колене. В този момент вратата се отвори и една мускулеста надзирателка, с изненадващо женствена физиономия, надникна вътре.

— Всичко наред ли е тук? — попита тя.

— Да, благодаря ви — каза Вики на жената, макар в действителност отговорът да беше „не, нищо не е наред“. Нищо вече нямаше да бъде наред. И щеше да стане много по-лошо. Сигурна бе в това.

Надзирателката кимна и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Кажи ми какво се случи, Трейси.

— Ще ме намразите.

— Няма да те намразя.

— Нямах намерение да го направя.

— Зная, че е така.

— Не исках да я наранявам. Умолявах я да престане.

— Да престане? Какво?

Трейси разтърси глава толкова силно, че косата й се уви около врата й, като докосна Вики по лицето. Очите на Вики тутакси се напълниха със сълзи. Тя ги изтри и зачака отговора на Трейси.

— Беше около девет часа — започна Трейси. — Крис вече си беше отишла. Мама каза, че ще си вземе хубава гореща вана и ще си легне. — Трейси млъкна и целенасочено се взря в отсрещната стена, сякаш беше екран. — Помоли ме да й изтрия гърба и аз го направих. После ме попита дали искам да спя в леглото при нея. Аз бях свикнала често да спя в нейното легло, но не и напоследък. Вече не мислех, че е толкова добра идея.

Вики неудобно се размърда. На къде клонеше това?

— Казах, добре, но не исках. Не исках тя да…

— Какво не си искала? — попита с чужд глас Вики.

— Сещате се.

— Не се сещам. — Какво се опитваше Трейси да каже?

— Не исках да ме докосва.

— Да те докосва? Какво искаш да кажеш, да те докосва? — Вики се изправи на крака, по ръцете си усещаше сърбеж от нарастваща нервност.

— Вие се ядосвате — тутакси отбеляза Трейси. — Мразите ме. Знаех си, че ще ме намразите.

Разбира се, че те мразя, глупава малка лъжкиня такава, безмълвно възнегодува Вики. В действителност каза:

— Разбира се, че не те мразя. Продължавай. Моля те, Трейси, кажи ми какво се случи. — А после върви по дяволите, лъжлива малка кучка такава!

— Тя винаги ме докосваше.

— Тя ти беше майка, Трейси. Майките докосват дъщерите си.

— Не по този начин. Не и по гърдите. Не и между краката.

— Майка ти те е докосвала между… — Вики не можеше да се накара да повтори думите й. Нужно й беше цялото самообладание да не зашлеви шамар по лицето на Трейси, да не извие нейния глупав, лъжлив малък врат.

— Наричаше това нашата малка игричка. Играехме я от години. Заявих, че вече не искам да я играем. Тя каза, че нямам избор, че тя ми е майка и може да прави каквото си поиска. Умолявах я да спре. Умолявах я да не ме изоставя. Но тя не слушаше. Грабна годежния си пръстен, сложи го на пръста ми и каза, че аз съм единствената й истинска любов.

Вики отклони поглед.

— После какво?

— Не си спомням точно. Предполагам, че някак съм изключила. След като всичко свърши, тя заспа. Аз просто си лежах там и треперех. По някое време през нощта слязох долу и взех стика за голф от гардероба във всекидневната. Намирах се в някакъв транс, сякаш бях някъде извън себе си, сякаш изобщо не бях аз. Върнах се горе в спалнята й. Спомням си, че застанах над нея. Тя отвори очи и се пресегна към мен. И тогава си казах, не мога да ти позволя да ме докосваш повече. Трябва да те спра. Ти си ми майка и аз те обичам, но не мога да ти позволя да продължаваш да ме нараняваш. Трябва да те принудя да престанеш.

Вики се строполи на най-близкия стол, здраво стиснала зъби да не повърне. Знаеше, че всичко, което Трейси току-що каза, е куп дебели лъжи. Барбара не бе способна сексуално да малтретира дъщеря си повече, отколкото да си обръсне главата или да носи ниски сандали. Нямаше и най-малка възможност нещо от казаното да е вярно. Или имаше?

Имаше ли?

— Майка ми винаги казваше, че ако кажа на някого, никой няма да ми повярва и всички ще ме намразят — проплака Трейси. — И сега го виждам в очите ви. Вие не ми вярвате. Мразите ме.

Вики не каза нищо. Чувстваше се така, сякаш Трейси отново бе използвала зловещото си оръжие, но този път върху нейната глава. Тя потри чело с пръсти, студени като смъртта.

Милостиви боже, какво се очакваше от нея сега?