Джой Филдинг
Гранд авеню (27)

26.

В пет и половина сутринта телефонът в спалнята на Вики иззвъня. Тя се пресегна за него още при първото позвъняване, чу треперещия глас на Сюзан, бързо погълна информацията, затвори телефона, влезе в просторната си баня и повърна върху мраморния под. Четирийсет минути по-късно тя и Джереми завиха с новия си черен ягуар по Гранд авеню и паркираха пред бившата си къща. Полицията бе вече там, цялата околност бе завардена, а къщата на Барбара бе обградена с жълта лента, която я определяше като място на престъпление.

— Аз съм Вики Латимър — съобщи тя на минаване край един от полицаите.

— Съжалявам, госпожо…

— Аз съм Джереми Латимър — мъжът й каза на младия полицай и той тутакси се отдръпна да ги пусне.

Най-напред Вики видя Оуен. Той седеше на един стол край камината, главата му бе заровена в треперещите му ръце, целият пребледнял, сякаш бе покрит с фин тебеширен прах. Вики тъкмо се канеше да го попита къде е Сюзан, когато тя излезе от кухнята, също бледа и цялата покрита с петна. Носеше дълга бяла тениска върху отпуснати кафяви шорти, явно първото, попаднало й под ръка, помисли си Вики и погледна към младото момиче, което Сюзан бе прегърнала.

Трейси се движеше бавно, големите й кръгли очи отворени и празни, сякаш в тях завинаги се бе отпечатал ужасът на видяното. Лицето й бе смачкано от плач и просмукано от сълзи. Памучната й пижама представляваше странна комбинация от розово и червено. Само няколко секунди бяха нужни на Вики да разбере, че червеното бе кръв, и когато го осъзна, тя едва не повърна отново. Същото беше и когато забеляза изцапаните с кръв ръце на Трейси.

— Трейси? — каза Вики, без да е сигурна какво точно искаше да я попита.

Трейси вдигна глава от рамото на Сюзан и пак я отпусна, без да осъзнае присъствието на Вики.

— Тя добре ли е? — Вики попита Сюзан.

Сюзан поклати глава.

— В шок е. — Изражението на лицето й показваше, че всички са в това състояние.

— Беше ли в състояние да каже на полицията какво се е случило?

— Само откъслечни неща. — Сюзан насочи Трейси към стария зелен диван и потъна до нея, а Вики грабна един стол и го приближи до тях.

При тях дойде един полицай. Той бе висок и едър, с врат като на ръгбист и бицепси, които издуваха светлосивото му спортно яке. Бе на около четирийсет — четирийсет и пет години, с оредяваща руса коса и сини очи с гъсти мигли. Вики си помисли, че й изглежда бегло познат, но в този момент всички полицаи й изглеждаха така.

— Госпожо Латимър — обърна се той към нея, сякаш я познаваше.

— Полицай…

— Лейтенант Якобек — обясни той. — Миналата година давах показания по случая Кийвъл.

Вики бързо си припомни всяка дума от показанията му. Спомни си, че той бе много добър на свидетелското място. Толкова добър, че почти й бе провалил случая.

— Разбирам, че сте се познавали с жертвата.

Думата жертва бързо върна Вики тук и сега. Тя мъчително преглътна, за да противодейства на повдигането в гърлото си.

— Тя бе една от най-близките ми приятелки. — Вики ахна като се чу с каква лекота използва минало време. Забеляза една сълза да се търкулва по бузата на Сюзан. — Какво точно се е случило тук?

— Надяваме се да можете да убедите момичето да ни разкаже — заяви лейтенант Якобек. Няколко полицаи забързано преминаха през всекидневната и се заизкачваха по стълбите.

Съдебни полицаи, реши Вики, стана от стола си и коленичи пред Трейси. Чу мъжа си да говори с Оуен.

— Видя ли я? — питаше Джереми.

— Трейси, скъпа — започна Вики. Канеше се да вземе ръцете на Трейси в своите, но кръвта по пръстите на момичето я накараха да се отдръпне и да отпусне ръце. — Трейси, можеш ли да ме чуеш?

Трейси кимна, но очите й си останаха все така празни и разфокусирани.

— Трейси, можеш ли да ни кажеш какво се случи, скъпа?

Тялото на Трейси започна да се тресе напред-назад, а от гърлото й се изтръгнаха тихи стенания. Те изпълниха стаята, извисиха се по стените и закапаха от тавана като дъжд.

— Откакто сме дошли все е така — каза Сюзан.

— Тя ли ти позвъни? — Вики се опита да не издаде изненадата си, че Трейси се е обадила на Сюзан, а не на нея.

— Беше неадекватна. Не можахме да разберем какво е станало. Оуен повика полицията и ние незабавно дойдохме. Входната врата беше широко отворена.

Вики забеляза, че най-малко един полицай си водеше записки.

— После какво?

— Втурнахме се нагоре по стълбите и намерихме Барбара. — Едва сега някой за първи път споменаваше името й и то увисна във въздуха. Сюзан направи безпомощен жест към стълбите. — О, боже, толкова беше ужасно. Тя лежеше на пода до леглото си, покрита с кръв. Отначало дори не я познах. Цялото й лице бе размазано. О, боже, след всички тези операции…

— Къде беше Трейси? — Вики се взря в момичето, но то гледаше през нея, сякаш я нямаше.

— Седеше на пода до майка си. Държеше й ръката. Имаше толкова много кръв. Опитахме се да я накараме да говори, но…

— Трейси, говори ми — заповяда Вики. Трейси извърна поглед. Вики хвана с ръка брадичката й и я завъртя обратно. — Трейси, трябва да ни кажеш какво се е случило. Чуваш ли ме? Трябва да помогнеш на майка си.

— Майка ми…

— Тя има нужда от твоята помощ, Трейси. Нужно й е да ни кажеш кой й е сторил това.

— Тя е мъртва — каза Трейси.

— Да — съгласи се Вики, но думата прозвуча странно, като че ли идваше от нечия друга уста.

— Той го направи.

— Кой?

— Тони.

— Сигурно си е помислил, че Крис е тук — каза Сюзан, сякаш се опитваше да обясни. — Полицията тръгна да го търси.

— Крис не спа тук — каза Трейси и всички в стаята се наклониха към нея. — Майка ми я караше, но тя каза, че е наред и че ще се оправи сама.

— Къде е Крис сега? — попита Вики.

Нови сълзи потекоха по бузите на Сюзан.

— Не знаем. Не си беше в апартамента.

Вики не произнесе онова, което вероятно всички си мислеха — че Тони я е намерил и че сигурно бе само въпрос на време, преди още едно ужасяващо телефонно обаждане.

— Добре, Трейси — каза отново Вики. — Наистина е важно да ни кажеш какво се е случило тук тази нощ.

Трейси се огледа из стаята, празният й поглед изведнъж се фокусира, като обектив на фотоапарат.

— Аз спях — започна тя, с изненадващо оживен глас. — Изведнъж дочух онези звуци. Отначало си помислих, че сънувам кошмар, но после осъзнах, че съм будна. Чух блъскане, стъпки, майка ми пищеше, още звуци… — Трейси вдигна ръце във въздуха и отново ги отпусна. — Бях уплашена. Станах от леглото. И тогава го видях.

— Видяла си Тони?

— Да. — Трейси погледна от Вики към Сюзан и към лейтенант Якобек, после пак към Вики. — Сигурна съм, че беше той — каза тя така, като че ли изобщо не беше сигурна.

— Видя ли лицето му? — попита лейтенант Якобек.

Трейси поклати глава.

— Той носеше ски маска.

— Ски маска? — попита Вики. В тази горещина, почти чу Барбара да пита.

— Бе дръпната върху цялото му лице. Виждаха се само очите му.

— Значи е възможно и да не е бил Тони?

— Кой друг би могъл да бъде? — попита в отговор Трейси. — Хауърд?

— Хауърд? — повтори лейтенант Якобек.

— Хауърд Кърбъл, нейният годеник — обясни Оуен.

— Невъзможно — каза Вики. — Хауърд обожаваше земята, по която стъпва.

— Някой трябва да му се обади — каза Сюзан.

— Ние ще се погрижим — каза й лейтенант Якобек и кимна на партньора си.

— Хауърд обожаваше майка ми — намеси се Трейси. — Трябва да видите пръстена, който й подари.

— Тя носеше ли този пръстен снощи? — попита лейтенантът.

— Винаги го носеше — отговори Трейси.

— Пръстенът липсва — отбеляза един от близко стоящите полицаи.

— Ти къде беше, когато най-напред видя мъжа? — Лейтенант Якобек попита Трейси.

— Какво?

— Ти къде беше? — повтори Вики. Искаше й се лейтенантът да се дръпне. Ако не внимаваха, Трейси можеше отново да изпадне в кататония.

— Не зная. В коридора, предполагам.

— Той видя ли те?

Трейси кимна.

— Гледаше право в мен.

— Колко беше висок? — попита лейтенантът.

— Не зная. Стана толкова бързо. Беше се привел, бягаше.

— Бягал е надолу по стълбите?

Трейси енергично кимна.

— Носеше ли нещо?

— Не разбирам.

— Бейзболна палка? Някаква тояга?

— Не зная. Не мисля. Не зная. — Тонът й постепенно се повишаваше.

Вики се опита да я успокои.

— Няма нищо, скъпа. Справяш се чудесно. Кажи ни какво стана след това.

— Отидох в спалнята на майка ми. — Гласът на Трейси се нормализира. Говореше бавно, замислено, сякаш повтаряше стъпките си една по една. — Отначало не я видях. Извиках й, но тя не ми отговори. После чух стенание, заобиколих леглото и тогава я видях. Лежеше на пода. Беше покрита с кръв. Отначало даже не бях сигурна дали е тя. Лицето й…

Вики погледна към пода и преглътна няколко пъти, преди отново да вдигне очи. Трейси бе използвала почти същите думи, които каза по-рано Сюзан.

— Изтичах до телефона — продължи Трейси. — Обадих се на Сюзан.

— А баща ти? — попита Вики.

— Какво за него? Не беше той.

— Не, разбира се, че не.

— Само защото те много се караха не означава, че…

— Разбира се, че не — повтори Вики и крадешком хвърли поглед на лейтенант Якобек.

— Как можем да се свържем с баща ти, Трейси? — попита той.

— Не беше той — настоя тя.

— Някой трябва да му каже какво се е случило тук тази нощ.

Трейси неохотно даде на полицаите адреса на баща си.

— Баща ми е много зает човек. Има две малки деца и Пам отново е бременна. Не искам да остана с тях.

— Няма да се наложи — увери я Вики.

— Ще останеш с нас — каза Сюзан и погледна към лейтенант Якобек да потърси съгласието му.

— Няма проблеми. Може да остане там, където ще й е най-удобно.

— Не искам да остана при баща ми — повтори Трейси. — Леглото скърца и децата стават много рано. Никога няма да мога да се наспя.

За момент Трейси напомни на Вики за сестрата на Сюзан, Даян. Тя бързо прогони неуместното сравнение от главата си. Какви ли не смахнати неща говори човек, подложен на краен стрес, помисли си и несигурно се изправи на крака.

Трейси се изкиска.

— Коленете ти изпукаха.

Откъм стълбите се дочу шум и Вики видя няколко полицаи да носят голям зелен чувал за трупове към входната врата.

— О, боже — прошепна тя, осъзнавайки, че вътре е тялото на приятелката й.

— Тя беше толкова красива — говореше Трейси, на никого конкретно. — Беше бивша Мис Синсинати, нали знаете?

Вики кимна в знак на съгласие.

— Лицето й бе напълно смазано. — Сега, след като Трейси бе принудена да заговори, тя не можеше да спре. — Изглеждаше, сякаш изобщо няма лице. — Тя издаде звук, нещо средно между смях и плач. — След всичко, което направи, за да остане красива. Да няма лице. — Гласът й пресекна така рязко, като навита играчка, на която й е развита пружината.

Вики затвори очи, опита се да не си представя приятелката си, как лежи посред пода на спалнята си, обезобразена до неузнаваемост.

— Мога ли сега да отведа Трейси у дома? — попита Сюзан, явно изтощена от събитията през последната седмица. Първо смъртта на майка й. Сега убийството на приятелката й.

Лейтенант Якобек кимна.

— Ще се отбием по-късно, ако е удобно. — Той подаде визитката си на Оуен. — Ако междувременно вие или Трейси се сетите за нещо…

— Ще ви уведомим — каза Оуен.

— Ще се кача горе и ще взема някои от нещата ти — предложи Сюзан.

— Не — каза Трейси. — Аз ще отида. Не знаеш какво ще искам.

Вики видя как младият полицай, който ги бе спрял на вратата, съпроводи Трейси по стълбите.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва — проплака Сюзан. — Продължавам да си мисля, че е някакъв лош сън и всяка секунда ще се събудя.

— Мислиш ли наистина, че Тони е способен на това? — попита Вики.

— Мисля, че е способен на всичко. Горката Барбара!

— Ето кое няма никакъв смисъл — каза Вики. — Защо Барбара?

— За какво говориш?

Вики почувства нарастващото раздразнение на Сюзан.

— Просто не виждам никакъв смисъл.

— Нищо, свързано с Тони, няма смисъл — заяви Сюзан. — Той е долен, жесток човек. Чу го днес у нас. Заплаши Крис, че ще я убие.

— Крис, да. Не Барбара.

— Той заплаши всички нас. — Сюзан се обърна към лейтенант Якобек и му разказа за инцидента след погребението на майка си. — С пръсти имитира пистолет. Насочи го към Крис. Каза още, че имало достатъчно куршуми за всички нас.

— Ще поставя полицаи до къщата ви, докато го издирваме — каза той, след като си нахвърля тази последна информация.

Не мисля, че е необходимо, помисли си Вики, но не каза нищо. Дори и Тони да бе виновен за смъртта на Барбара, тя не мислеше, че ще тръгне да преследва Сюзан. Крис бе тази, която тероризираше от години, нея искаше да унищожи.

Така че, защо ще убива Барбара?

Дали е нахлул в къщата на Барбара, предполагайки, че Крис е там? Толкова ли е бил разярен, задето не я открива, че вместо нея се е нахвърлил на Барбара? Дали я е убил в знак на предупреждение към Крис, знак, че ще последва още по-голям ужас?

И ако е така какво?

Оставил е мястото, покрито с кръвта на жертвата си, сигурен, че никой няма да го види? Спокойно се е върнал у дома си, при децата си, сменил си е дрехите и е унищожил доказателствата, убеден, че нито ще го заподозрат, нито ще го издирват, въпреки факта, че е оставил Трейси жива и способна да го идентифицира?

Нямаше никакъв смисъл.

Естествено, не се и налагаше да има смисъл, напомни си тя. Имаше опит с достатъчно криминални престъпления, за да знае, че убийството рядко имаше смисъл, че хората си имаха собствена сложна система, оправдаваща всичко, което правят, независимо колко отвратително е то. Никой никога не се виждаше в ролята на лошия. Винаги имаше някаква причина, колкото и перверзна и налудничава да е тя. И убийците, както и всички останали нарушители на закона, винаги се мислеха за неуязвими. Въпреки всички следи, които оставят след себе си, никога не вярват наистина, че ще бъдат заловени.

Така че нямаше защо да се търси смисъл защо Тони е убил Барбара, а не Крис. Това, което имаше значение, бе фактът, че Тони се е намирал в убийствена ярост, а Барбара се е оказала на неподходящо място в неподходящо време.

Само дето тя си е била в собствения дом. В собственото легло.

— Няма следи от нахлуване с взлом — каза Вики на Джереми по дългия път обратно към дома. Тя вдигна ръце към очите си да ги засенчи от изгряващото слънце. Ленти от розови облаци, като парцали захарен памук, се носеха по блестящото бледосиньо небе. Червено небе през нощта, произнесе наум Вики, припомняйки си стиховете от своето детство, които майка й рецитираше заедно с нея, е радост за моряка. Червено небе сутринта, моряко, е знак за тревога. Барбара би харесала това небе, помисли си тя, борейки се с напиращите сълзи. Мъжът й разтри уморените си очи.

— Плачеш ли? — попита Вики, без да си дава труд да крие удивлението си.

— А ти не плачеш ли? — попита на свой ред учуден той.

Вики не бе плакала от почти четирийсет години, от онази сутрин, когато разбра, че майка й я бе напуснала и никога нямаше да се върне. В този ден бе проляла достатъчно сълзи, да й стигнат за цял живот, а до къде я бяха докарали? Точно до никъде. Сълзите й достигнаха до глухи уши. Майка й със сигурност не бе разбрала за тях. И да не би от сърцераздирателните й хлипове на Вики да й стана по-добре? Не. Ако имаха изобщо някакъв ефект, той бе, че се почувства по-зле. Сълзите отслабват силата на човек, замъгляват погледа му, затварят го в доброволната му мъка, не му дават да продължи напред, да си поеме живота в ръце. В живота на Вики нямаше място за ровене в миналото, в онова, което бе приключило безвъзвратно и не би могло да се промени, нямаше място за сълзи. Вече не.

— Какво искаш да кажеш, че няма следи от нахлуване с взлом? — попита Джереми, сякаш едва сега я чу.

— Проверих. — Вики порови в чантата си за слънчевите очила и ги сложи на носа си. — Нямаше счупени прозорци. Входната врата не беше разбита. Задната бе заключена.

— Може би Барбара е пуснала Тони вътре.

— Няма начин да го е пуснала.

— Може да я е измамил.

— Няма начин Барбара да го пусне — твърдо повтори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная.

— Мислиш, че е бил Хауърд или Рон? Предполагам, че всеки от тях би могъл да има ключ.

— По стълбите нямаше кръв.

— Какво?

— Който и да е убил Барбара, трябва да е бил покрит с кръв. Нямаше кървави стъпки, нямаше кръв по стъпалата, никъде, освен в спалнята. И по Трейси — добави тя и почувства как студени тръпки преминаха нагоре-надолу по гърба й.

— Трейси? Е, разбира се, тя бе покрита с кръв. Чу какво каза Сюзан. Трейси е седяла до майка си и й е държала ръката. Естествено е да е покрита с кръв. Какво целиш с това?

— Не зная.

— Да не мислиш, че Трейси прикрива някого?

— Не зная.

— Мислиш ли, че Трейси знае повече, отколкото казва?

— Не зная. — Колко пъти щеше да повтаря все едно и също? — Не зная — каза отново и после пак, понеже не се сещаше за друго: — Не зная.

— Спомена ли нещо от това на полицията?

— Защо да им върша работата?

Джереми вкара колата в алеята пред тяхната къща, изгаси мотора и се обърна с лице към жена си.

— Ти си странна и чудна жена, госпожо Латимър. Кажи ми, какво следва?

— Прибираме се, вземаме душ, отиваме на работа и чакаме телефонът да звънне.

— А после?

— Стискаме палци — каза тя. — Моли се да не съм права.