Джой Филдинг
Гранд авеню (29)

28.

Бе почти шест часа вечерта, когато Вики пристигна в къщата на Сюзан. Тя забеляза с известно смайване, че Сюзан е все още със същите дрехи, с които беше у Барбара и че по бялата й тениска има бледокафеникави петна като от засъхнала кръв.

— Съжалявам, не можах да се измъкна по-рано — извини се Вики, прие предложението на Сюзан за чаша кафе, отпусна се в един от кухненските столове и се огледа. — Смешно е как винаги накрая се озоваваме в кухнята, не мислиш ли?

— Можем да отидем във всекидневната…

— Не. Тук ми харесва. Къде е Трейси?

Сюзан вдигна очи към тавана.

— Спи ли?

— Гледа телевизия.

Вики отпи дълга глътка кафе.

— Странно момиче.

— Така е.

— Предполагам, че тя е част от проблема, за който ми спомена по телефона.

Сюзан се присъедини към Вики на масата и понижи гласа си до шепот.

— Навярно ставам параноичка…

— Но нещата не пасват?

— Просто нейното поведение не изглежда нормално. Все си повтарям, че трябва да е в шок, но…

— Мислиш, че е нещо повече?

— Може би, когато полицията изтръгне признание от Тони…

— Полицията го освободи. — Вики видя изненадата, която се изписа по лицето на Сюзан, тя пребледня, сякаш бе потопена в белина.

— Какво!

— Нямат достатъчно улики, за да го задържат.

— Не разбирам.

Вики забеляза, че ръцете на Сюзан треперят и ги покри със своите.

— Тони твърди, че цяла нощ си е бил вкъщи. Децата му го подкрепиха.

— Е, те естествено ще го подкрепят.

— Оказа се, че Рауди е настинал лошо и през нощта е държал всички будни с кашлицата си. Монтана се кълне, че по времето, когато мозъкът на Барбара е бил разбит, баща й е давал сироп за кашлица на Рауди. Извинявай, че съм толкова директна — извини се Вики, когато видя Сюзан да трепва.

— И това бе достатъчно да задоволи полицията?

— Това и фактът, че няма физически доказателства, които да свързват Тони с убийството. Никакво оръжие, никаква ски маска…

— Би могъл да ги изхвърли.

— Никаква кръв. Никакви следи от плът, косми или кости, по които и да е от дрехите му.

— О, боже.

— Следователите минаха цялата му кола с фина четка. Беше чиста.

— Може да не е бил с колата си; може да се е изкъпал; може…

— Може да не го е направил той.

— О, боже — отново каза Сюзан.

Вики си изпи кафето, стана и си наля ново.

— Тогава кой го е направил? Рон?

— Рон е бил в Атлантик сити. Полицията най-накрая го откри. В момента е на път за вкъщи.

— Не мислиш, че може да е бил Хауърд, нали?

— Ами, него още го разследват — отговори Вики. — Той няма алиби за времето на смъртта на Барбара.

— Тогава може да е бил той.

— Но също така няма и мотив.

— Тогава, накъде клониш?

— Мисля, че знаеш.

Сюзан поклати глава.

— Не зная.

— Мисля, че знаеш. Мисля, че затова ми се обади и каза, че имаме проблем, повика ме тук.

— Имах предвид само, че може да имаме проблем, защото Трейси се затрудняваше да разказва смислено.

— Обикновено хората не се затрудняват да разказват смислено, когато казват истината.

— Мислиш, че тя лъже?

Сякаш нарочно откъм тавана се разнесе внезапен изблик на смях.

— Мислиш ли, че е нормално да се смееш на някакво тъпо телевизионно предаване дванайсет часа след като черепът на майка ти е бил разбит?

— О, боже.

— Извинявай. Все забравям, че ти наистина си я видяла.

— Беше толкова ужасно. — Сюзан зарови лице в ръцете си, сякаш да прогони кошмара от видяното, раменете й се затресоха от плач.

Вики се върна на масата и обви с ръка треперещото рамо на приятелката си, когато нов прилив на смях се промъкна през стените.

— Наистина съжалявам. Знаеш, че това е моят начин да се справям с нещата, с които не ми се иска да имам работа.

— Може би е същото и с Трейси. Може да е в състояние на отрицание — упорито настоя Сюзан. — Може би чувствата й са толкова объркани…

— Може би няма никакви чувства.

Сюзан вдигна глава и се взря право в очите на Вики, сякаш молеше за пощада.

— Какво говориш? Мислиш, че Трейси би могла да убие майка си?

— А ти не мислиш ли същото?

Настъпи тишина.

— Но това би я направило някакво чудовище.

Вики сви рамене. Жестът означаваше, че нищо не би я учудило.

— Не може да бъде — възрази Сюзан. — Искам да кажа, защо? Защо Трейси би искала да нарани майка си? Барбара я обичаше повече от всичко друго на света. Трейси бе нейният живот, за бога. Тя правеше всичко за това момиче. Няма никакъв смисъл.

Вики отново сви рамене. Жестът питаше: А кое има?

— Мисля, че трябва да я повикаме тук. Да се опитаме да поговорим с нея, преди да дойде полицията.

— Ти си повикала полицията?

Вики потри чело. Какво й ставаше на Сюзан, нервно си помисли тя. Как можеше жена на нейната възраст да е толкова дяволски наивна?

— Естествено, че не съм повикала полицията. Но колко време мислиш, че ще им трябва, преди да почнат да си задават същите въпроси, които си задаваме и ние? Колко време, преди да стигнат до същите изводи?

— О, боже.

— Би ли могла да спреш да повтаряш това? — попита Вики и веднага се извини. — Съжалявам. Предполагам, че нервите ми са малко опънати.

— Няма нищо. Разбирам.

Отгоре се разнесе нов смях.

— Може би ще успееш да обясниш това — каза Вики.

Сюзан поклати глава, пое дълбоко въздух и вдигна брадичка към тавана.

— Трейси! — извика тя. — Трейси, можеш ли да слезеш за малко?

Стъпки. Звук от изключване на телевизора. Още стъпки.

— Къде е Оуен? — попита Вики, внезапно осъзнала отсъствието му.

— Трейси помоли за китайска храна на вечеря — отговори Сюзан и сега неверието в гласа й звучеше силно като камбана. — Оуен отиде да купи. Взе момичетата със себе си.

— Пристигна ли храната? — попита Трейси, отваряйки кухненската врата. Изражението й на щастливо очакване изчезна, щом видя Вики. — О, здравейте, госпожо Латимър. Как сте?

При други обстоятелства това би могло да мине за нормален въпрос, помисли си Вики, изучавайки невъзмутимото лице на момичето.

— Добре съм, Трейси. А ти как се справяш?

— Добре… Е, нали знаете.

— Не. Не зная. Кажи ми.

— Не разбирам.

— Седни, Трейси. — Вики издърпа стола до Сюзан, гледа докато Трейси се настаняваше на него.

— Всичко наред ли е? — попита Трейси.

Странен въпрос, помисли си Вики и по погледа на Сюзан разбра, че и тя си мисли същото.

— Ами, всъщност не — каза тя и зае третото място до масата. — Полицията разпитва Тони цял следобед и после го освободи.

— Освободили са го? — невярващо повтори Трейси. — Защо?

— Изглежда, че нямат достатъчно улики, за да го задържат.

— Но това е смешно. Всички знаят, че Тони го е направил.

— Така ли? — попита Вики. — Откъде?

— Какво имате пред вид?

— Разкажи ми за снощи — предложи Вики.

— Вече ви разказах за снощи.

— Разкажи ми пак.

— Не искам. — Трейси се размърда неудобно на стола си. — Не искам отново да минавам през това. — В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи, но Вики забеляза, че нито една не се търкулна по бузите й.

— Знаем, че ти е трудно, миличка — нежно каза Сюзан. — Но ти сигурно разбираш, че ако не бе толкова важно, Вики не би те питала.

— Просто още веднъж си припомни нещата заедно с мен — убеждаваше я Вики. — Спяла си, когато си чула някакъв шум.

— Чух шум — повтори Трейси.

— Какъв шум?

— Не зная. Силен. Блъскане.

— Какво блъскане?

— Не зная.

— Блъскане по пода, по леглото или по стената?

— Не зная.

— Защото нито по пода, нито по стените имаше следи.

— Може би беше по-скоро шум от боричкане — каза Трейси, озъртайки се към двете жени.

— Шум от боричкане, достатъчно силен да те събуди?

— Да.

— Но преди ти каза, че е бил шум от блъскане. Има голяма разлика между шум от блъскане и шум от боричкане.

— Не зная какъв звук е бил. Зная само, че ме събуди.

— После какво?

— Чух майка ми да пищи.

— Първо си чула блъскането, после майка ти да пищи?

— Да.

— После какво?

— Имаше още шумове. Повиках майка ми, но тя не ми отговори.

— Продължавай.

— Бях уплашена. Видях някакъв мъж с черна ски маска. Взираше се в мен, сякаш щеше да ме убие. Не можех да помръдна.

— В леглото си ли беше?

— Да.

— На полицията каза, че си била в коридора.

— Какво?

— Тази сутрин. Каза на полицията, че си отишла в коридора. Тогава си видяла мъжа.

— Точно така.

— Току-що каза, че си си била в леглото.

— Обърквате ме.

— Кога видя мъжа, Трейси?

— В коридора.

— Сигурна ли си?

— Да. Сега си спомням. Чух шумовете. Чух майка ми да пищи. Станах от леглото. Отидох в коридора.

— И тогава си видяла мъжа с черната ски маска?

— Да. Той ме погледна така, сякаш искаше да ме убие, после се обърна и побягна по стълбите.

— И навън през входната врата?

— Предполагам.

— Как е влязъл в къщата, Трейси?

— Какво? Не зная. Разбил е вратата, предполагам.

— Нямаше следи от нахлуване с взлом.

— Може да съм оставила входната врата незаключена. — Очите на Трейси нервно се въртяха насам-натам. — Понякога забравям да я заключа.

Вики се опита да прикрие нарастващото си отвращение. Невинните хора никога не се оправдаваха. Само виновните поднасят неочаквани обяснения.

— Той носеше ли някакво оръжие?

— Не зная. Беше тъмно. Не можах да видя.

— Но е било достатъчно светло да видиш очите му.

— Не видях оръжие. — Отново се появиха сълзи.

— Трейси, не мога да ти помогна, ако не зная какво се е случило.

— Казах ви какво се случи.

— Чула си майка ти да пищи и си се събудила — подтикна я отново Вики.

— Да.

— Преди това каза, че те е събудил някакъв силен шум.

— Чух силен шум. Тогава чух и майка ми да пищи.

— И си се втурнала в коридора?

— Да.

— И си видяла мъжа.

— Да.

— И си си помислила, че е Тони.

— Да. Но бях уплашена, а той целият бе приведен. Би могъл да бъде всеки.

— Баща ти?

— Не. Не зная. Може би.

— Не би ли познала баща си?

— Той носеше ски маска.

— Дори и със ски маска.

— Мисля, че беше Хауърд — заяви Трейси. — Хауърд Кърбъл. Той и майка ми имаха голям скандал снощи.

— Преди изобщо не спомена за голям скандал.

— Забравих.

— Забравила си да кажеш на полицията, че майка ти и нейният годеник са имали голям скандал в нощта на нейното убийство?

— Бях объркана. Бях разстроена. Страхувах се, че ще се върне и ще ме хване.

— Ти каза, че си мислела, че е Тони.

— Сбъркала съм!

— Но сега казваш, че е бил Хауърд?

— Не зная кой беше! — Трейси скочи от стола си с такава сила, че той се прекатури и падна с трясък на пода.

Сюзан незабавно скочи на крака, изправи стола и се опита да успокои Трейси.

— Трейси, миличка, всичко е наред. Нещата ще се оправят.

— Защо ми причинява това? — Трейси погледна обвинително към Вики. — Майка ми е мъртва! Някакъв ненормалник я уби! Не зная кой беше. Какво се опитвате да ме накарате да кажа?

Откъм входната врата се чу превъртане на ключ, вратата се отвори и затвори, което бе последвано от шума на стъпки по коридора. Ариел и Уитни се появиха на прага с големи кафяви пликове, разнесе се лютива миризма на китайска храна.

— О, чудесно — каза Трейси. — Умирам от глад.

Вики поклати с недоумение глава. В един момент момичето пищеше, че някакъв ненормалник е убил майка й, а в следващия вече се облизваше за китайска храна.

— Къде е баща ви? — Сюзан, не по-малко потресена, се обърна към момичетата.

— Говори с някакви хора отвън — отговори Уитни. Тя и сестра й сложиха пликовете на тезгяха, а Трейси тутакси се озова там и взе да наднича в тях.

— Хора? Какви хора?

— Заприличаха ми на ченгета — каза Ариел.

В този момент Оуен, последван от лейтенант Якобек, влезе в кухнята. Елегантно облечена жена, почти официална, вървеше след тях. Вики се изправи.

— Лейтенант Якобек — поздрави тя, приемайки ролята на домакиня, сякаш домът бе неин, а не на Сюзан.

— Госпожо Латимър, госпожо Норман. — Лейтенант Якобек кимна по посока на жената, чиято тъмна коса отиваше на мургавия й тен. — Това е моята партньорка, лейтенант Джил.

— Разбрах, че сте освободили Тони Маларек — обади се Сюзан.

— Боя се, че нямахме друг избор.

— Мисля, че беше Хауърд Кърбъл — заяви Трейси.

— Мълчи, Трейси — нареди Вики, без да откъсва очи от полицаите. — Защо точно сте тук, лейтенант?

— Имаме още няколко въпроса към Трейси — предпазливо отговори лейтенант Якобек. — Имате ли нещо против? Тя явно желае да сътрудничи.

— Това не може ли да почака за след вечеря? — попита Трейси.

Оуен пристъпи напред и съпроводи дъщерите си до вратата.

— Защо мислиш, че Хауърд Кърбъл е убил майка ти? — лейтенант Якобек попита Трейси, веднага щом те излязоха.

— Защото двамата с майка ми имаха голям скандал снощи. Забравих да ви кажа за него.

— Трейси… — прекъсна я Вики.

— Тъкмо разказвах на госпожа Латимър и госпожа Норман за това — продължи Трейси. — Скараха се, понеже майка ми му каза, че не иска да се женят. Дори му върна пръстена. Затова не беше на нея.

— По кое време стана този скандал? — попита лейтенант Джил, която внимателно записваше всичко, казано от Трейси.

— Не зная. Предполагам, около седем часа.

— Снощи, към седем часа, Хауърд Кърбъл е вечерял заедно със сина си — съобщи лейтенант Якобек.

— Това стана по-късно — незабавно се поправи Трейси. — Трябва да е било по-скоро към девет.

— Той не е напуснал къщата на сина си преди десет часа.

— Значи е било десет. Какво значение има по кое време е било?

— Мълчи, Трейси — отново й каза Вики. — Накъде клоните, полицай?

— Просто се опитваме да установим какво се е случило — отговори лейтенант Якобек, точно както очакваше Вики.

— Моята клиентка заподозряна ли е? — попита тя.

— Тя ваша клиентка ли е?

— Заподозряна ли е?

— Окървавен стик за голф бе открит в дъното на гардероба на Трейси. В кутийката й за бижута бе намерен диамантен пръстен.

— Каква работа сте имали да ми ровите в нещата? — протестира Трейси. — Не се ли изисква да имате някаква заповед?

— Млъкни, Трейси — сопна й се Вики. Тя погледна към Сюзан, която бе затаила дъх. — Повтарям, клиентката ми заподозряна ли е?

— Нещо повече, адвокат — отговори лейтенант Якобек. — Тя е арестувана.

Сюзан ахна при вида на двамата полицаи, които приближиха до Трейси.

— Имате право да мълчите — започна лейтенант Джил.

Трейси се изкиска.

— Също като в „Закон и ред“.

— Не казвай нищо повече — обади се Вики през монотонната рецитация на полицайката. — Обади се на баща й — нареди тя на Сюзан, докато полицаите извеждаха през кухненската врата замаяната Трейси. — Ако още не се е прибрал, остави му съобщение. Кажи му да дойде да се срещне с мен в полицейския участък, колкото се може по-скоро.

— А после? — попита Сюзан.

— Вечеряйте. Опитай се да поспиш. Нещо ми подсказва, че нещата ще станат по-лоши.