Джой Филдинг
Гранд авеню (19)

18.

— Ариел, виждала ли си лилавия ми кашмирен пуловер? — Сюзан стоеше посред вградения си гардероб, около босите й крака бе разхвърляна купчина пуловери. Тя чуваше радиото да гърми откъм стаята на Ариел, така че дъщеря й си бе там и вероятно още се излежаваше. Сюзан си погледна часовника. Осем и трийсет и пет. Което означаваше, че Ариел ще закъснее за училище. Отново. А това бе нещо, с което Сюзан не бе подготвена да се заеме точно в този момент. В девет часа имаше съвещание на редколегията и тъкмо сега липсата на лилавия й пуловер бе по-важна от нейната патологично мудна тийнейджърка. — Ариел?

На вратата на гардероба се показа главата на Оуен.

— Нещо не е наред ли?

— Лилавият ми пуловер го няма. Сигурна съм, че Ариел го е взела.

— Нищо няма да постигнеш, докато стоиш в гардероба и крещиш.

Сюзан се засмя, но всъщност й се искаше да метне някоя обувка към главата на мъжа си. Винаги ли трябваше да бъде толкова дяволски логичен? А и тя не крещеше.

— Ариел, скъпа — извика по-силно, — виждала ли си лилавия ми пуловер?

Този път последва бърз, яростен отговор, който се блъсна в стената помежду им като възпламенен динамит:

— Откъде да зная къде е глупавия ти пуловер!

— Не казвай нищо. — Сюзан предупреди съпруга си, който бързо отстъпи назад и изчезна от погледа й. Тя пое дълбоко въздух и насочи вниманието си обратно към рафтовете, които вече бе претърсила. — Ако се караш — хапеш — тържествено произнесе тя мантрата, препоръчана й от доктор Слотник за случаите, когато я обхващаше неудържимото желание да удуши трудната си по-голяма дъщеря или лесно отстъпващия си съпруг. Според изтъкнатия семеен терапевт, с когото за кратко се бе консултирала Сюзан, Ариел просто опипваше почвата, бунтуваше се, защото от тийнейджърите се очакваше да го правят. Това бе нейният начин да се отдели от родителите си, обясни добрият доктор, нейният начин да добие индивидуалност, да докаже своята уникалност и независимост. Сюзан трябваше да положи усилия да не го приема лично. Което и щеше да направи, само да не беше уникалната независимост на Ариел толкова уникално непоносима.

Оуен, от друга страна, изглежда, че не срещаше трудности да следва съвета на доктор Слотник. Той се отнасяше към дъщеря им с нейния лош характер също толкова мило, както и към пациентите си. Бе нежен, проявяваше разбиране и неизменно уважение, независимо колко грубо и невъзпитано се държеше Ариел. Той бе класически модел за правилно родителско поведение, помисли Сюзан и осъзна, че наистина започваше да й лази по нервите.

Тя издърпа най-горното чекмедже, ръката й претършува сред спретнато подредените бикини и сутиени и без изненада установи, че пуловерът не е там. И защо би го сложила другаде, а не при останалите пуловери? Тя затръшна чекмеджето, забравяйки, че пръстът й все още е вътре.

— По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Заподскача в тясното пространство, мятайки пръсти във въздуха, сякаш да изтръска ужасната болка.

— Какво има сега? — попита от спалнята Оуен.

Не какво има, а какво има сега? Къде отиваше прословутото му търпение, когато ставаше дума за нея? Сюзан влезе с окаян вид в спалнята.

— Прищипнах си пръста с чекмеджето. — Тя протегна ръка към мъжа си.

— Ще се оправиш. — Той хвърли бегъл поглед към сгърчените й пръсти. — Престани да ги мяташ така.

— Боли ме. — Не можеш ли поне да ги целунеш, за да ми стане по-добре, почти произнесе, но замълча. Бе уморена от формалните целувчици, които осейваха дните й. Целувка за добро утро на закуска, целувка за довиждане, когато всеки тръгваше на работа, целувка за здрасти, когато се върнеха, целувка за лека нощ, когато изтощени се покатерваха на леглото. Целувки като препинателни знаци, помисли си Сюзан, зачудена кога приятностите бяха изместили страстта в брака й, кога сексът бе станал привичка, нещо, което правеха, защото така се очакваше, почти от любезност. Все още бяха съхранили способността си да се задоволяват един друг, но вече не успяваха да се изненадат. Кога за последен път бяха опитали нова поза или техника? Кога за последен път бяха правили любов сутринта? А защо не сега, хвана се, че мисли тя и направи крачка към съпруга си. Може би бих могла да го сграбча, да разтворя чистата му бяла риза, да разкопчея лъскавия му черен кожен колан.

— Не мислиш ли, че трябва да се обличаш? — попита Оуен.

Сюзан се вледени, погледна надолу към сутиена и бикините си в телесен цвят и се почувства, сякаш я бяха залели с кофа студена вода.

— Добре ли си? — попита мъжа й.

— Да.

— Не закъсняваш ли малко?

— По дяволите — възкликна Сюзан, осъзнала времето, върна се при гардероба, пребори се с чифт боксерки, смъкна една бежова копринена рокля от закачалката, нахлузи я през главата си, вмъкна ръце в дългите ръкави, после нервно я придърпа надолу по бедрата си. Влетя в банята, бързо прокара четка през своенравната си, дълга до брадичката коса и се намръщи на отражението си в огледалото. Отново бе взела да пълнее. Нищо чудно, че Оуен бе почнал да губи интерес. Не че самият той бе в кой знае каква форма. Не и като Питър Басет, който работеше упорито, за да поддържа тялото си стегнато с три посещения седмично в гимнастическия салон.

— Би трябвало да се присъединиш към мен някоя вечер — беше й предложил едва миналата седмица, а тя се засмя, макар че не знаеше защо и каза, че ще си помисли.

Какво толкова имаше да му мисли? Нямаше начин да позволи на Питър Басет да я види по спортни гащи-страстоубийки или по-лошо — по трико. Дотолкова не беше във форма, че сигурно нямаше да минат и десет минути, преди да й паднат акциите. Не бе спортувала от векове. Което беше глупаво. Редовните упражнения не само щяха да й помогнат да свали излишните килограми, но и щяха да подобрят самочувствието й. Общо взето прекарваше твърде много време да се тревожи за майка си, да воюва с дъщеря си и да поглъща всичко, което й се изпречи на пътя.

— Изглеждам ужасно — произнесе на глас.

— Добре изглеждаш — обади се Оуен, приближи се зад нея и я целуна по врата.

— Благодаря — потиснато отговори тя. Добре не бе най-въодушевяващата подкрепа.

— Лек ден — каза й той на излизане от стаята.

Минута по-късно Сюзан чу дрънченето на гаражната врата, докато се отваряше и затваряше.

— И на теб също — промърмори тя.

— Пак ли си говориш сама? — сухо попита Ариел, която изскочи отнякъде. Току-що разрошената й синьо-черна коса стърчеше като прясно боядисани бодли на таралеж на върха на главата й.

Сюзан скочи, както правеше напоследък, щом видеше по-голямата си дъщеря, това крехко малко ангелче, откърмено от нея, с мека златна косица, излъчваща чудесни бебешки миризми и обещания за бъдещето. Обещания за какво, почуди се Сюзан, опитвайки се да изпълни съвета на доктор Слотник и да мисли позитивно.

Е, я да видим: Ариел имаше красиви очи, независимо че упорито ги обграждаше с нещо като дебел слой сажди; имаше чудесна кожа, макар че понякога бе трудно да се забележи под всичката тая бяла пудра; имаше красива фигура, въпреки че прекомерно големите парцали, които навличаше далеч не я правеха привлекателна; имаше остър ум.

И още по-остър език.

Мисли позитивно. Мисли позитивно.

Имаше си собствено мнение.

Това положително ли беше?

— Откъде изкопа тая рокля? — въпросът на Ариел прозвуча като обвинение.

От същия магазин, от който си купих и лилавия пуловер, искаше й се да отговори, но си замълча.

— Не трябваше ли вече да си на училище? — каза вместо това и мълком се прокле. Определено не беше правилното нещо да се каже, ако искаше да избегне сблъсъка. Нали доктор Слотник я бе посъветвал да остави училището да се справя с патологичните закъснения на Ариел? Това е тяхна работа, не твоя, бе заявил оплешивяващият терапевт.

Внезапно Сюзан си припомни първия път, когато Питър Басет я бе повикал в своя кабинет. Говореше по телефона с училището на дъщеря си, обсъждаха същия проблем. Нищо чудно, че толкова добре я разбираше. Имаха много общо помежду си, помисли си тя с усмивка.

Изненадващо, Ариел също се засмя. Ясно изразени трапчинки се очертаха изпод дебелия слой бяла пудра, който покриваше лицето, но свършваше до врата й, така че тя изглеждаше като пострадала от някаква пълзяща кожна болест.

— Да — призна Ариел. С пръстите на дясната си ръка тя пукаше кокалчетата на лявата, а Сюзан се стараеше да не потръпва при звука им. — Закъснявам, а днес е класното по математика за първия срок.

— Тогава по-добре тръгвай. — Сюзан на два пъти си погледна часовника. Почти девет часа. Даже ако Ариел тръгнеше на секундата, нямаше шанс да стигне навреме в училище. А тя дори не бе облечена още. Или пък беше? Сюзан се опита да не се взира в развлечената риза осеяна с мръсни петна и торбестите раздрани дънки, които носеше дъщеря й.

— Има ли нещо? — Самият тон на Ариел бе провокиращ.

Сюзан поклати отрицателно глава и се втренчи в пръстите на краката си. Ако се караш — хапеш.

— Надявах се, че ще ме хвърлиш.

— Да те хвърля?

— До училище. Така няма да си изпусна класното.

Сюзан затаи дъх, мълчаливо преброи до десет, отвори уста да каже нещо, после я затвори и пак преброи до десет. Колко пъти вече бяха говорили за това?

— Това вече сме го говорили.

— Хайде де, мамо. Един път…

Никога няма да се научи, ако през цялото време я спасяваш, бе я предупредил доктор Слотник. Трябва да я оставиш да си носи последствията от собствените постъпки.

— Не мога — чу се да казва Сюзан.

— Какво искаш да кажеш с това „Не мога“?

— Ариел, имам важно съвещание в девет часа. Нямам време да те закарам.

— Ще отнеме само една минута.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Трябва да се обличам.

— Ти си облечена.

— Изглеждам ужасно.

— Е, и?

Въпросът изумяваше с простотата си. Кой го е грижа, ако изглеждаш ужасно, означаваше той. Така или иначе, кой те поглежда? Кой те вижда? Ти си жена на средна възраст, за бога, не съзнаваш ли, че си невидима?

— Боя се, че просто ще трябва да отидеш до училище сама.

— И да закъснея за класното?

— Може би е трябвало да помислиш за това преди половин час.

— Може би ти трябва да вървиш по дяволите — изстреля в отговор Ариел.

— Една минута, млада госпожице — започна Сюзан, но Ариел бе вече изчезнала, обзета от собствената си ярост, краката й тропаха надолу по стълбите. Входната врата се отвори и затръшна, неприятни вибрации отекнаха из къщата. Сюзан се завтече към стаята на Ариел и си проправи път до прозореца, който гледаше към улицата.

— Не си взе чадър — разстроено промърмори тя. Видя как дъщеря й извади от задния си джоб пакет цигари, запали една и, без да обръща внимание на априлския дъжд, леещ се върху нея, бавно се упъти към ъгъла. — Вали като из ведро, а тя дори не забелязва.

Трябваше да закара Ариел до училище. Само още веднъж. Една цигара по-малко. Валеше, за бога. Сега дъщеря й ще закъснее, няма да си направи класното и отгоре на всичко ще хване пневмония. Сюзан стоеше насред стаята на Ариел, която изглеждаше, сякаш през нея току-що е преминала тропическа буря и едва не се разплака. Какъв хаос! Леглото, бюрото, пода, всяко налично пространство бе отрупано с дрехи, гримове, касети. Подобно на трохи, по килима бяха пръснати монети. На пода, до крака на леглото стоеше пластмасова опаковка от използван тампон. Сюзан затвори очи и се помоли да не намери и другата му част, когато се наведе да го вдигне. Пусна го в празното кошче за боклук, може би единствената вещ в стаята, която не бе запълнена с нищо.

— Господи, как може да живее така? — Тя автоматично се захвана да събира дрехите от пода, да ги изтръсква и скатава. Отвори вратата на гардероба, махна замърсените и изпомачкани дрехи и направи място за другите.

И тогава го видя — смачкан на стегната топка и заврян в най-отдалечения ъгъл на втория рафт. Нейният лилав кашмирен пуловер. Пуловерът, в търсене на който отиде половината й сутрин, същият за който Ариел отрече да знае каквото и да било, пуловерът, който искаше да носи на съвещанието тази сутрин, онзи, за който Питър бе казал, че подчертава синьото в очите й.

— Ще я застрелям — прошепна Сюзан, когато видя друг свой пуловер, едно бяло ангорско поло, което не бе виждала от месеци, да се подава изпод купчина смачкани тениски. Тя грабна пуловерите и се върна с тях в стаята си, въпреки че знаеше, че са твърде мръсни, твърде пропити с цигарен дим, за да ги носи където и да било в скоро време. Мисли позитивно, каза си тя. Може би това означаваше, че вкусът на Ариел се подобрява. — Тя ме излъга — каза Сюзан и спря. Гласът на дъщеря й още ехтеше в ушите й.

Откъде да знам къде е глупавият ти пуловер?

— Опитай се да не го приемаш лично — припомни си съвета на доктор Слотник.

— Майната ти — заяви Сюзан на добрия доктор, върна се при своя гардероб и нахлузи чифт нови кафяви обувки с високи токчета. Бяха малко по-високи, отколкото носеше обикновено и отколкото й беше удобно да носи, но реши, че има нужда малко да си повдигне духа.

Бог ми е свидетел, че имам нужда, помисли си тя.

 

 

— Сюзан, мога ли да поговоря с теб за минута? — попита я Питър Басет, докато тя напускаше заседателната зала след края на сутрешното съвещание.

— Разбира се. — Сюзан присви пръстите в обувките си, които й убиваха цяла сутрин. Другите редактори и асистентите им напускаха залата.

— Защо не затвориш вратата?

Тя тутакси затвори вратата на просторното помещение, едно от общо двете на етажа, които не бяха със стъклени врати. Питър предпочиташе тази зала за съвещанията, защото тук по-малко се разсейваха. Нямаше прозорци, нито вътрешни, нито външни, които да привличат окото. Четири бежови стени обграждаха дълга дървена маса и шестнайсет скучни бежови стола. Единственото цветно петно в стаята се привнасяше от подредените в три редици обложки на „Виктория“, поставени в рамки и подредени на едната стена. Останалите стени бяха празни. На отделен плот в единия край на залата бе поставена кафемашина. Поднос с недокоснати сладкиши стоеше зад нея.

Сюзан се бореше с желанието да си грабне от тях, още откакто бе влязла, но бе закъсняла с десет минути и съвещанието течеше с пълна пара. Освен това, забеляза, че никой друг на масата не ядеше нищо. Очевидно всички бяха имали време да закусят, поне онези, които изобщо ядяха. По дяволите всички тези тънки бедра, така или иначе, прокле ги Сюзан и реши, че започва да звучи като Барбара. Кога бе започнала да се тревожи от такива неща?

— Извинявайте, че закъснях — бе изрекла тя, преди шефът й да има време да я упрекне.

— Всичко наред ли е?

Сюзан сви рамене. Което означаваше: все същото.

— Дъщеря ти още ли ти създава проблеми?

Сюзан се засмя.

— Не би трябвало да й позволявам да си играе с мен.

— Понякога не е лесно. Повярвай ми, зная го от личен опит.

— Така или иначе, това не извинява закъснението ми. — Не трябваше ли той да го каже, зачуди се тя.

— Няма значение — каза вместо това Питър. — Не е краят на света. Как е майка ти?

— Не много добре.

— Съжалявам да го чуя.

— Благодаря. — Тя се върна на стола си, без да е сигурна защо е тук. Бе предположила, че Питър иска да я смъмри за закъснението, да й напомни, че колкото и да й влиза в положението, те имаха да правят списание и тя не бива да допуска личните й проблеми да пречат на работата й. Нима Джуди Бътлър не бе уволнена по съвсем същата причина преди няколко месеца? Вместо това обаче, ето, шефът й й казва да не се притеснява, че не е дошъл краят на света. И се усмихваше, не се мръщеше, с протегнати напред крака и ръце, подвити под главата му, която лежеше отпусната в дланите. — Искаше да говорим за нещо? — започна предпазливо тя.

— Исках да ти възложа да изготвиш програмен доклад.

— Програмен доклад? — За какво говореше той?

— Нали не си си помислила, че съм забравил предложенията ти относно подобряването качеството на списанието?

На Сюзан й трябваше една минута да проумее какво имаше предвид Питър Басет. Онзи разговор бе толкова отдавна, че тя дори не си спомняше какви бяха предложенията й.

— Нещата в нашия бизнес се придвижват много бавно. Отговорните фактори не обичат да променят формулата на успеха си, дори когато тя започва да става безнадеждно остаряла. Доста трудно бе да убедя висшестоящите да променим основната насока, особено в светлината на растящите цифри от продажбите. Менажерите твърдят, че читателската аудитория на „Виктория“ ще продължава да се разширява, само ако списанието остане сладко и лъскаво и най-вече повърхностно. — Той поклати глава. Жестът говореше: заедно сме в това. — Но искам да знаеш, че не съм се отказал, че имам намерение да продължа да настоявам за подобрение. И съм решен повече от всякога да пробутам няколко съществени статии.

— Как можеш да направиш това?

— Много внимателно — отговори той с намигане. — Ще открадна тук една страница, там — друга. По-аргументирани, с по-богат контекст и дълбочина. Накрая — кой знае — може дори да успеем да вмъкнем между другото и някоя напълно сериозна статия.

— Това би било чудесно. Всъщност, имам цял куп идеи.

— Например?

— Ами, надявах се, че ще можем да измислим нещо във връзка с тази нова терапия чрез замяна на хормони, около която толкова се вълнува медицинското съсловие. Темата в действителност витае от доста време, но изведнъж стана много актуална. Зная, че не е нещо, което непременно ще ангажира по-младите ни читатели, но…

— Можеш ли да го направиш да звучи секси? — прекъсна я Питър.

— Какво?

— Секси. Като обувките ти. — Той отново намигна.

Сюзан усети как бузите й силно се изчервяват. Добре че не си сложи лилавия пуловер, помисли тя. В този момент никак нямаше да й отива.

— Предполагам, че бихме могли да му придадем някакъв секси нюанс — заекна тя, опитвайки се да се съсредоточи върху мисълта си. — Нещо като: „ТЗХ — новият извор на младост?“.

Питър наклони глава, сякаш се опитваше да си представи заглавието.

— Мисля, че това може и да е находка.

— Наистина ли?

— Абсолютно. — Питър Басет се изправи на крака, заобиколи масата до мястото, където седеше Сюзан и седна на стола до нея. Краката му леко докоснаха нейните, но той не даде вид, че е забелязал.

Сюзан изживя шок, подобен на онзи, сутринта, когато си прищипна пръста, само че този път трепереха бедрата й от вътрешната страна.

— Защо не опиташ самата ти да го напишеш? — попита той.

— Какво?

— Това е твоя идея. Защо не я осъществиш ти?

— Наистина ли?

— Не обещавам нищо, разбира се.

— Разбира се. — Тя се опита да стане, но той седеше толкова близо до нея, че не можеше да мине. — Веднага се захващам.

— Защо бързаш?

Тя се засмя, глупав момичешки смях, помисли си, отвратена от звука.

— Нещо смешно ли казах? — попита отново той.

Сюзан поклати глава, а той се наведе още по-близо.

Боже мой, нима щеше да я целуне?

— Имаш нещо под окото — каза и наплюнчи пръста си. — Стой спокойно. — Той се наклони дотолкова към нея, че устните им се оказаха само на сантиметри едни от други. Лявата му ръка се протегна и хвана брадичката й, а средният пръст на дясната остави мокра следа от слюнка под лявото й око. Сюзан имаше чувството, че се разтапя от допира му, сякаш щеше да се превърне в поток гореща лава. Кога за последен път някое докосване на Оуен бе имало такъв наелектризиращ ефект върху нея? — Ето — каза Питър. — Така е по-добре.

Щеше ли да я целуне?

Как щеше да постъпи тя, ако го направеше?

Той се облегна назад и се усмихна. Боже мой, какво й ставаше? Разбира се, че нямаше да я целуне. Той й беше шеф и можеше да има която си пожелае жена. Клюките мълвяха, че вече бе имал няколко. Не възтежки майки на средна възраст с бежови дрехи, които ги правеха да изглеждат като част от мебелировката, присмя се на себе си Сюзан, а привлекателни по-млади жени, като Роза Леони и Джуди Бътлър, неработещи вече за списанието. Не че Сюзан вярваше на клюките в офиса. Тя разбираше, че зачестилите обеди и частни срещи на Джуди с шефа й бяха строго ограничени до работата. И все пак, не можеше да се каже, че е нещастна от напускането на Роза Леони или Джуди Бътлър. Не че беше ревнива, за бога. Та тя бе омъжена жена. Щастливо омъжена жена, патетично си напомни и сключи ръце в скута си. Мили боже, какво й ставаше? От къде се взеха тези странни мисли?

— Кажи ми нещо лично за себе си — каза Питър Басет.

Сюзън помълча, несигурна накъде бие.

— Не съм сигурна, че разбирам. Какво би искал да знаеш?

— Каквато и да е информация, която можеш да довериш. Ти си мистериозна жена, Сюзан Норман.

Тя би могла да се изсмее, ако не бе така нелепо поласкана.

— Едва ли.

— Не мога да намеря път към теб.

— Така ли?

— Работим заедно вече, от колко време? Почти две години? А ти все още ме интригуваш.

— Аз те интригувам? — повтори Сюзан, хипнотизирана от думите, които бе подбрал. Тя бе на четирийсет и три години. През целия си живот не бе интригувала никого.

— Ти си очарователна жена.

Мистериозна, интригуваща, а сега и очарователна, помисли си Сюзан. Нямаше повече съмнения — Питър Басет флиртуваше с нея и тя го знаеше. И той знаеше, че тя знае, и всичко това бе толкова очевидно и глупаво, че Сюзан би превъртяла очи и би се изсмяла в лицето му, ако не се нуждаеше от цялата си енергия, за да се възпира да не скочи в скута му и да не обвие бедра около кръста му. Мили боже, какво й ставаше?

— Наистина бих искал да те целуна точно сега — прошепна Питър Басет.

Сюзан не каза нищо. Разнесе се звук, сякаш някой имаше проблеми с дишането и тя знаеше, че собственото й тяло я предава. Питър се наклони още по-близо, докато тя почти усети дъха му на върха на езика си. Миглите му докоснаха нейните. Устните му обхванаха нейните. Тя усети някаква искра, като от клечка кибрит, да изгаря кожата й. Какво правя, помисли си Сюзан, докато устните му се притискаха все повече към нейните, а езикът му нежно обхождаше устата й.

Твърде интелигентна съм за подобно нещо, помисли си и сякаш се наблюдаваше някак отстрани, как ръцете му я придърпват още по-близо. Коя е тази жена? Със сигурност не е принципната, практична, възтежка Сюзан Норман, жената на добрия доктор. Не беше ли казала веднъж на Вики, че няма начин някога да помисли да мами съпруга си?

Никога не казвай никога, бе я предупредила Вики.

Почукване по вратата изведнъж ги раздели.

— Да? — попита Питър, скочил на крака и вече до вратата, владеещ се напълно.

— Джейсън Елиът чака в кабинета ви — Сюзан чу секретарката му да съобщава.

— Веднага се връщам. — Питър се обърна към Сюзан, която продължаваше да седи на мястото си, неспособна да помръдне. — По-късно — каза й той.