Джой Филдинг
Гранд авеню (16)

15.

Крис внимателно слизаше надолу по стълбите към малкото помещение с пералнята до гаража. На всяко стъпало тя спираше да си почине, поемаше си въздух на малки глътки, защото така я болеше по-малко, притискаше ризите на Тони до все още болезнените си ребра, не поглеждаше нито наляво, нито надясно, само надолу към пантофите си. Не искаше краката й да поддадат. Не можеше да рискува още едно падане. Нали така каза на лекарите при последното си посещение в спешния кабинет — че е стъпила на някакъв лед и е паднала по външните стълби?

— Сигурна ли сте? — бе попитал младият лекар с нисък глас. Той бе първият доктор, който се усъмни в рутинния й отговор. — Сигурна ли сте, че някой не ви е причинил това? — И бе погледнал към завесата, зад която Тони крачеше нетърпеливо напред-назад, глухият шум от стъпките му отекваше по коридора. Тя знаеше, че Тони подслушва. Слуша и чака. Чака я да направи някоя грешка, да каже погрешното нещо.

Тя винаги грешеше.

Единственото, в което никога не го разочароваше.

— Стъпих на някакъв лед — бе настояла упорито, а по момчешкото лице на доктора се изписа разбираща гримаса, подобна на сянка. — Никой не ми го е причинявал.

— За какво, по дяволите, бе всичко това? — ядосано попита Тони в колата на път за вкъщи. — Ти стоя с оня почти половин час. Какво, по дяволите, стана там?

Крис се взря през прозореца на колата, без да каже нищо.

— Какво? Сега пък не ми говориш ли? Откарвам ти тромавия задник до болницата, а ти не ми говориш? Какво ти има, Крис? Изприказва си приказките ли? Новото ти гадже те е изтощило от приказки и не можеш да говориш с мъжа си ли? Какво ти става все пак? Трябва ли да тичаш след всеки мъж, който видиш? Трябва ли да ме притесняваш така? Какво, по дяволите, ти става?

— Извинявай. — Сълзи потекоха надолу по наранената й брадичка, а мислите й вече бяха в тяхната спалня, подготвяха я за бруталността, която знаеше, че ще последва. Мисълта за нея с друг мъж изглежда го възбуждаше. Той използваше безоснователните си обвинения като стимулант. Подобни тиради бяха просто предварителна любовна игра. Сексът в резултат на нея обикновено биваше жесток и противен, юмрукът му притискаше устата й, за да заглуши писъците. Но това нямаше значение. Никой никога не чуваше нищо.

Откакто напуснаха Мариемонт се бяха местили много пъти. Първо наеха къща в Батавия, после друга в градската зона Андерсън, след това в Амелия, а сега тази — мебелирано дървено бунгало в Ню Ричмънд. Колкото по-далеч от приятелките й се местеха, толкова по-страшно ставаше насилието над нея, сякаш сега, когато вече не се налагаше Тони да се притеснява от тях, неговата бруталност се бе разюздала напълно. И защо не? Наоколо нямаше никой, който да го спре.

Крис стигна подножието на стълбите, намести размъкнатите си розови пантофи, нахлузени на босите й крака, и се усмихна на децата си, струпани около баща си в оскъдно мебелираната всекидневна. Монтана си пишеше домашното; Уайът седеше на пода и си играеше със своя „Геймбой“; Рауди се бе сгушил в скута на Тони и гледаше „Роузен“.

— Къде отиваш? — попита Уайът с гласа на баща си, втренчил в нея обвинителен поглед.

— Да пера. — Крис протегна трите ризи в ръката си почти като оправдание.

— Можеш да свършиш това по-късно, скъпа — каза Тони и протегна към нея едната си ръка. — Защо не седнеш и не си починеш за малко? — Той потупа празното място до себе си на износения морскосин кадифен диван. — Хайде, Криси. Пералнята няма да избяга.

Звучеше толкова смислено, разумно, обичливо, помисли си Крис. Ако само можеше да се научи да не го предизвиква, всичко щеше да бъде наред. Можеха отново да са щастливи, както в началото на брака си. Крис затвори очи и се опита да си припомни последния път, когато бе изпитала нещо, което поне малко се доближаваше до щастие.

— Какво има, Криси? Не искаш ли да правиш компания на мъжа си?

Крис почувства скритата заплаха в мекия глас на мъжа си. Не ставай глупава, напомни си тя. Нямаше никаква заплаха. Причуваха й се разни работи, точно както Тони казваше винаги. Приписваше му измислени думи. Правеше неверни заключения. Прибързани изводи. Сама си създаваше проблеми.

Крис стоеше в коридора, неспособна да помръдне. Пристъпваше от крак на крак, тялото й се клатеше неуверено, докато наблюдаваше семейството си, скупчено в другата стая. Къде бе нейното място, почуди се тя. Никъде ли нямаше място за нея?

— Прави каквото искаш — каза Тони, оттегляйки поканата си, и отново насочи вниманието си към телевизора.

Крис остана замръзнала на мястото си, опитвайки се да реши кое ще й донесе по-малко пагубни последици по-късно.

— Какво чакаш? — с равен глас се обади Тони, без да откъсва очи от телевизора. — Да дойде Коледа ли?

Рауди избухна в детински кикот.

— Коледа! — весело заповтаря той. — Какво чакаш? Да дойде Коледа ли?

Коледа, безмълвно повтори Крис. Не се бе сещала за Коледа, а тя бе почти дошла, след по-малко от три седмици. Тони бе споменал нещо, че ще ги изведе всички тази седмица да изберат елха. Може би щеше да го уговори да й даде малко допълнителни пари, за да купи картички и да ги изпрати на приятелките си. Не беше ги виждала от толкова дълго време. Те нямаха представа къде е тя, нито че все още е в областта на Синсинати. Нито че е още жива.

— И докато переш тези ризи — обади се Тони, тъкмо когато се бе обърнала да излиза, — можеш да помислиш дали да не изпереш и тази нощница на тебе. Приличаш на пачавра.

— Пачавра! — високо повтори Рауди. — Пачавра, пачавра, пачавра.

— Млъкни, глупчо — заповяда му Уайът и за миг Крис си помисли, че той може би се опитва да я защити. Тя се обърна, в очите й избиха сълзи на благодарност, но това което видя, бе как Уайът ядосано размахва своя „Геймбой“ пред лицето на по-малкия си брат. — Сгреших заради теб! Развали всичко!

— Мамо! — проплака Рауди, слезе от скута на баща си и изтича към нея. Блъсна се в коленете й и тя изпусна ризите на Тони, които се свлякоха на пода.

Тони тутакси се озова до тях и насила откъсна ръцете на Рауди от краката й.

— Ти какво, да не би да си някакво мамино синче — тичаш при майка си, вместо сам да се защитаваш? Върни се обратно и фрасни брат си по носа.

— Тони!

— Ти нямаше ли да переш? — попита той, а Рауди се върна във всекидневната и се изправи срещу брат си. Крис с тревога наблюдаваше как двете момчета започнаха да се блъскат. Тя се наведе и вдигна ризите от земята.

Тони се усмихна и закачливо я плесна по задника, докато се отдалечаваше. Сигурно замисля нещо специално за нея по-късно, помисли си Крис, отвори вратата на пералното помещение, после я затвори след себе си, приглушавайки звуците от битката на двамата си сина. Всяка секунда Монтана щеше да затръшне учебниците си и раздразнено да избяга от стаята, крещейки към майка си: „Какво ти става? Не можеш ли да направиш нещо?“. А какво можеше да отговори тя? Нищо. Крис бе точно толкова безполезна, колкото всички твърдяха.

Тя пусна топлата вода и внимателно положи ризите на мъжа си в големия леген до автоматичната пералня със сушилня. Тони отдавна бе решил, че химическото чистене е ненужен разход и че предпочита ризите му да се перат и гладят на ръка. Крис имаше много свободно време. Нямаше причина да не може да включи прането на ризите му в дневната си програма. Ръчно изпрани, бе настоял той, дори и след като тя му показа инструкциите, разясняващи, че няма опасност ризите да се перат и сушат машинно. Спорът бе приключил с една звучна плесница през лицето й, която отекна чак до окото и предизвика нервен тик на бузата, задържал се три седмици, преди да изчезне.

Отначало Тони имаше навика да я гледа, докато пере и да критикува всяко нейно действие. Водата беше или твърде гореща, или твърде студена; използваше или твърде много препарат, или твърде малко; изстискваше или твърде силно, или твърде слабо. Какво й ставаше, не можеше ли нещо да направи като хората?

Но след известно време той се отегчи, остави я и Крис откри, че всъщност ритуалът по прането на ризите му й доставя удоволствие. Харесваше усещането на ръцете си, потопени в топлата вода, уверените движения на пръстите си, които премахваха потта от яките му, неуловимият ритъм на влажната памучна материя, когато шляпаше по стените на емайлирания леген. Харесваше й спокойствието и тишината. Тръпката да бъде сама. Пералното помещение се оказа единственото място, където се чувстваше сигурна, единствената стая, която можеше да нарече своя.

Собствена стая, помисли си Крис, припомняйки си новелата на Виржиния Уулф. Сюзан й я бе заела и тя жадно я бе погълнала. Преди колко години бе това? Преди цял един живот, помисли си Крис. В един друг живот, в който тя не бе нито глупава, нито безполезна. Живот, който включваше книги, филми и приятно прекарване. Живот, в който тя имаше чувство за хумор, способна бе да накара хората да се смеят и самата тя да се смее в отговор. Някога имах такъв живот, спомни си Крис, изплаквайки сапуна от ризите на Тони. Имах радост. Имах любов. Имах приятели.

Гранд дамите, помисли си с усмивка тя и си представи четирите млади жени, накацали внимателно на ръба на пясъчника в малкия парк на края на Гранд авеню. Какво стана с нас?

Тя все още следеше отстрани какво става с тях. Важни подробности от живота им достигаха до нея от разстояние, от време на време, на отделни парченца, като в сън. Понякога прочиташе във вестниците за подвизите на Вики, във вечерните новини чу за последните постижения на Джереми. Веднъж, докато чакаше в чакалнята на болницата, видя името на Сюзан сред редколегията на един изоставен брой на списание „Виктория“. Тони злорадо й бе съобщил за развода на Барбара. Крис плака, защото се досещаше през какво преминава Барбара, искаше й се да можеше да помогне на приятелката си, но съзнаваше, че не може. Как би могла, като не бе в състояние да помогне дори на себе си?

Крис струпа мокрите ризи на Тони отгоре на пералнята и изсипа сапунената вода от легена. Гледаше как и последните сапунени мехурчета танцуват около дупката на канала, преди да потънат. Нейният живот се бе изплъзнал между пръстите й също толкова лесно, помисли си тя. Изчезна пред очите й.

— Какво правиш тук, Крис? — чу Тони да вика. — Колко време отнема да се изперат няколко ризи?

— Почти свърших. — Тя бързо пусна студената вода да изплакне ризите.

— Малко съм гладен. Имаш ли нещо против да направиш на мъжа си един сандвич?

— След минутка.

— И внимавай да не извиеш яките като миналия път.

Ръцете на Крис трескаво се заеха да оправят гънките по влажните яки на бледосините ризи на Тони. Но ризите бяха стари и лесно се сбръчкваха. Без значение колко внимателно ги переше, колко педантично ги гладеше, яките им все пак се набръчкваха. „По дяволите тези ризи“ — прошепна тя с нарастваща паника, докато пръстите й безуспешно разтриваха упоритата материя. — „По дяволите тези тъпи ризи.“

Тони почука на вратата.

— Крис, какво правиш тук, скъпа? — Вратата се отвори. Главата му надникна вътре. Той се усмихваше. Крис затаи дъх. — Имам малък подарък за теб — каза той със закачлива усмивка.

— Подарък ли?

— За по-късно.

Крис усети как сърцето й заби учестено и устата й пресъхва.

— Ще го оставя на леглото.

Тя кимна.

— Побързай с тези ризи — добави той.

 

 

Точно след новините в единайсет часа Тони обяви, че е време за лягане. Монтана измърмори, но иначе не се противопостави. Момчетата бяха вече в стаите си, макар че Крис се съмняваше Уайът да е заспал. Представи си го как яростно натиска копчетата на своя „Геймбой“ под чаршафите в тъмното и се усмихна. Няма ли малко място и за мен там, почуди се тя. Искаше й се да можеше така лесно да изчезне. Но за нея никъде нямаше място. Знаеше това. Особено в живота на децата си. Тони се бе погрижил за това. За тях тя бе съвсем малко повече от добра прислужница, някой, на когото крещяха заповеди или пренебрегваха, в равни дози.

Крис не се чудеше на момчетата — съвсем естествено бе да последват примера на баща си. Рауди бе на седем години, растеше бързо и макар че все още тичаше при нея, щом нещо не вървеше както трябва, това щеше скоро да престане. Вече чувстваше, че го губи. Още половин-една година и той ще се отдръпне. Тя тъжно си даде сметка, че Уайът никога не е бил неин. Той бе син на баща си още от деня, в който грубо си проправи път извън утробата й.

Монтана бе тая, от която Крис най-много се изненадваше. Тя винаги се бе надявала, че Монтана ще прозре манипулациите на баща си, не дотам прикрития му тормоз, явните побоища. Може би не, докато беше на възрастта на Рауди, нито дори колкото Уайът. Но сега вече Монтана със сигурност бе достатъчно голяма, за да схване какво всъщност става. Въпреки това, тя безгрижно поглъщаше всяка скръбна приказка за измислената непохватност на майка си, приемаше за даденост това, че майка й е чисто и просто „предразположена“ към инциденти. С еднаква лекота пренебрегваше видяното със собствените си очи и страха в очите на Крис. Нямаше много търпение, още по-малко пък съчувствие към съдбата на майка си. Всъщност, ако Монтана съчувстваше на някого, това бе баща й. Как бе възможно?

Крис си припомни една прочетена във вестника статия, в която се обясняваше как жените съдебни заседатели съчувстват по-малко на изнасилените жертви, отколкото мъжете. Това бе някакъв женски начин да се дистанцират от жертвите, твърдеше статията. Ако жените съдебни заседатели намерели начин да държат жертвите поне частично отговорни за това, което им се е случило, то тогава те се чувствали по-спокойни, по-сигурни, че подобна ужасна съдба не би могла да сполети самите тях. Да съчувстваш на жертвата, означава да се чувстваш уязвим. Да се идентифицираш с насилника, означава да се чувстваш силен. Да си безпомощен или да владееш контрол над нещата. Това бе изборът, който предлагаше на дъщеря си.

Нищо чудно тогава, че Монтана се придържаше на страната на баща си. Каква друга възможност имаше?

— Е, какво чакаш? — попита я Тони. Той седеше на ръба на двойното легло и наблюдаваше Крис, докато тя въртеше малкия пакет в ръцете си. — Отвори го.

Тя бързо разкъса ярковиолетовата хартия, по която на равни интервали, с големи розови букви, бе щампована фразата „Страстно време“. Тя затвори очи. Моля те, Господи, нека бъде просто шал, отправи молитва тя и почти се засмя. Кой каза, че нямала чувство за хумор?

— Харесва ли ти?

Крис отвори насила очи, макар че нямаше нужда да гледа, за да разбере какво е. Чекмеджетата й бяха пълни с евтини черни бикини, колани с жартиери и воланчета, чорапогащи и неудобни червени бюстиета. Тони редовно й ги купуваше, настояваше да ги носи, да се разхожда с тях пред него и да имитира пози от „Пентхаус“ — всичко това като прелюдия към все по-ексцентричен секс. Мили боже, какво ли й бе приготвил тази нощ? Крис се втренчи в прозрачния лилав комплект от изрязан сутиен и бикини, украсени с изкуствена кожа. За презрамките на сутиена бе прикрепено наметало от шифон. Сигурно се шегува, помисли си Крис и щеше да се засмее, ако не бе толкова ужасена.

— Не мога да нося това — думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре.

Тони незабавно се изправи на крака и тръгна насреща й.

— Защо не? Не ти ли харесват?

Крис започна да отстъпва.

— Много са малки, Тони. Сигурна съм, само като ги погледна.

— Половината удоволствие е в това да са малки. — Той се притисна към нея и потърка ръка между бедрата й. — Хайде, Крис. Облечи ги.

Крис го изчака да си махне ръката и треперейки се упъти към банята. Какво й ставаше? Защо му създаваше проблеми? Само отлагаше неизбежното. На нищо ли не се бе научила досега?

Гласът на Тони я спря до вратата:

— Мислех си за приятелката ти Барбара.

Крис бавно се обърна, боеше се да му отговори. От къде дойде пък това?

— Преди няколко седмици се натъкнах на нея. Не ти ли казах?

— Видял си Барбара?

— Забравил ли съм да ти спомена?

Крис кимна. Тя знаеше, че Тони никога нищо не забравя.

— Как е тя?

— Изглежда великолепно.

Крис се усмихна, представи си приятелката си и се зачуди как ли са я променили годините.

— Какво каза тя? Пита ли за мен?

— Какво каза тя? Пита ли за мен? — злобно й се подигра Тони. — Чуй се само. Човек би си помислил, че сте били любовници, като те гледа как се държиш.

— Исках само…

— Защо не се обадиш на кукличката Барби — внезапно предложи Тони.

— Какво? — Сигурно не бе чула добре.

— Обади й се като толкова те интересува как е.

— Не разбирам.

— Сигурно е много самотна да живее сама в онази грозна стара къща и да няма с кой друг да си поговори, освен с дъщеря си. Вероятно започва да изпитва отчаяна нужда от малко мъжка компания. От колко време мислиш, че не са я чукали?

Крис не каза нищо, умът й препускаше напред, опитваше се да разбере накъде води този разговор.

— От колко време? — повтори Тони.

— Не зная.

— Обзалагам се, че от достатъчно дълго. Което е срамота. Тя изглежда дяволски добре, казвам ти.

Крис мачкаше тънкото бельо, докато то се превърна в стегната малка топка.

— Ти не би имал нищо против, ако й се обадя?

— Защо да имам нещо против? По дяволите, обади се на куклата Барби. Покани я тук.

— Да я поканя тук? Кога?

— Кога? А ти кога мислиш? Тази нощ. Веднага.

— Сега? — На къде клонеше той? — Късно е, Тони. Тя няма да дойде по това време.

— Сигурен съм, че ще дойде. Само да чуе гласа ти и ще е на половината път. Ще довтаса преди още да си затворила телефона.

И тогава какво, зачуди се Крис.

— И тогава какво?

— И тогава ще оставим природата да си вземе своето. — Тони млъкна за малко и прокара многозначително език по долната си устна. — Ние, тримата.

Крис поклати глава. Сигурно се шегуваше. Наистина ли намекваше за тройка, включваща нея и най-добрата й приятелка? Допускаше ли и най-слабата вероятност Барбара да се съгласи?

— Какъв е проблемът, Криси? Да не би да искаш да запазиш малката си приятелка само за себе си?

— Сигурно се шегуваш — прошепна Крис и болезнено й се прииска да изтича до телефона и да се обади на приятелката си, дори само за да чуе гласа й отново.

— Майка ти не те ли е научила да си даваш нещата? Не ти ли е казвала, че не е учтиво да си пазиш играчките само за себе си?

— Това е смахнат разговор, Тони.

— Моля? Какво каза? — Главата му се наклони на една страна. — Какво става тук, Криси? Трябва ли да ти давам урок? Това ли ме караш да направя?

Крис паникьосано се огледа от едната стена в убит цвят на горчица, към другата. На горната й устна и челото изби пот.

— Виж, нека се преоблека в това хубаво бельо, което си ми купил. — Тя започна да го разгъва и да го приглажда върху бедрата си. — Не се нуждаем от никой друг, за да си прекараме добре.

— Виждал съм те как гледаш другите жени, Крис. Зная, че би искала лично да опиташ как е. Просто се опитвам да направя нещо хубаво за теб.

— Ти си единствения, когото искам, Тони.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така.

— Защото понякога не чувствам да ме цениш достатъчно — говореше той, сякаш на себе си. — Случва се да отделя време и грижи да ти купя нещо хубаво — той посочи все още смачканото бельо в ръцете й, — а ти не изглеждаш наистина щастлива от това. Ето защо си помислих, че може би ще се зарадваш повече, ако включим още някой, когато правим любов.

О, боже, помисли си Крис. От колко ли време зрее тази идея?

— Не е нужно да е куклата Барби, ако това ще те накара да се чувстваш твърде неудобно. Бихме могли да намерим някой друг.

— Наистина, Тони. Не искам никой друг. Ние двамата сме всичко, което ми е нужно.

— Наистина ли?

Тя трескаво закима.

— Позволи ми да ти го докажа. Моля те, Тони, нека ти докажа.

— Преобличай се.

Крис се втурна в банята, затвори вратата след себе си, а от очите й се стичаха сълзи надолу по бузите, докато разкопчаваше нощницата си. „Моля те, Господи, помогни ми.“ Какво щеше да прави? Достатъчно добре познаваше Тони, за да знае, че тази идея не му е хрумнала просто така, че от известно време я е обмислял и е изчаквал удобно време да й я подхвърли. И нямаше да я изостави. Само защото временно е изоставил тези мисли, не означаваше, че ги е забравил. Не, помисли си Крис и изхлузи нощницата през главата си. После обу тънките лилави бикини с тяхната абсурдна гарнитура от изкуствена кожа и несръчно ги опъна на бедрата си. Нямаше начин Тони да се откаже от последната си гадост, докато не я принуди да се съгласи. „Не мога да го направя“ — прошепна тя, докато нахлузваше неудобния сутиен с нелепата му шифонена пелерина. „Няма да го направя.“

Само дето си знаеше, че ще я принуди. Щеше да й се кара, да я тормози и да я бие, докато накрая тя не просто щеше да се предаде, но и сама да го желае. Точно както стана тази нощ. Нима не го бе молила сама? „Ти си всичко, от което се нуждая“ — бе повторила повече от един път. — „Моля те, Тони, позволи ми да ти го докажа.“

— Отвращаваш ме. — Тя заплю отражението си в огледалото и видя как една струйка от слюнката потече надолу по стъклото. — Жената чудо — подигра се и размаха лилавата шифонена пелерина, украсена с изкуствена кожа, която падаше свободно по гърба й. Сети се за трите си деца в стаите им надолу по коридора, какво ли щяха да си помислят, ако видеха майка си, облечена като някаква противна анимационна героиня. Какво по дяволите, каза си и отвори вратата на банята, скочи в спалнята, сякаш скачаше от висока скала.

— Аз съм Супермама! — обяви, съзнавайки, че е обезумяла, че Тони няма да намери нищо смешно в нелепото й поведение, че предизвиква бедствие, подписва си присъдата, подпечатва собствения си смъртен акт. Нарочно ли го направи?

Подготви се за яростта на Тони, стегна се да посрещне юмруците му. Нека просто да свършваме, помисли си тя. Довърши ме. Можеш. Един добър ритник в главата и всичко ще приключи милостиво. Лилавата Жена гушва букета!

Само че ръцете на Тони си останаха отпуснати, а краката му — на тънкия кафяв килим. Той спокойно се взираше в нея, устните му се сключваха в равна линия, тъмните му очи бяха кухи. Крис го погледна и разбра, че вижда най-лошия си кошмар, че всичко, случило се до този момент, бе нищо в сравнение с това, което щеше да последва.

— Мислиш, че това е някакъв майтап ли? — попита той с нисък, уверен и овладян глас.

— Просто се опитвах…

— Аз съм просто един голям майтап за теб. Така ли?

— Не. Разбира се, че не.

— Обади се на куклата Барби.

— Какво?

— Докажи ми, че не съм един голям майтап за теб. — Тони се пресегна за телефона. — До тук с твоите тъпи игрички. Обади се на Барбито веднага. Покани я тук. Сега.

— Не мога. — Крис се чу да мърмори. И по-силно: — Няма.

— Не можеш? — с удивление повтори Тони, сякаш за първи път чуваше тази дума. — Няма? — Направи физиономия, сякаш бе сдъвкал нещо кисело.

Крис поклати глава. Нямаше начин да се обади на Барбара. Независимо как я заплашваше Тони, какво й правеше, независимо колко отчаяно й се искаше да види приятелката си, да чуе гласа й.

— Ще те напусна — прошепна тя, но думите се блъснаха в черепа й със силата на необуздан писък. Крис тутакси се опита да преглътне неочакваните си слова, да ги натика обратно в гърлото си, но бе твърде късно. Тони вече се приближаваше към нея с протегната ръка, пръстите му яростно сграбчваха въздуха, думите избликваха в стакато, като пушечен откос, изстрелван от устата му.

— Какво каза? Ще ме напуснеш? Това ли каза?

— Тони, моля те…

— Искаш да ме напуснеш? Веднага? Облечена така? Разбира се. — Той сграбчи Крис за лакътя и я заблъска към коридора.

— Какво правиш? Тони, спри! Пусни ме.

— Престани да викаш, Крис. Искаш да събудиш децата ли? — Той я изблъска към стълбите. — Да не би да искаш да те видят в този вид? Това ли искаш да е последният им спомен за майка им? — Той заметна шифонената пелерина над главата й. Тя падна върху очите й като було.

Крис се вкопчи в парапета, бореше се да се задържи права, но Тони издърпа пръстите й, изрита й краката и я избута по първите две стъпала.

— Последният им спомен ли? Какво говориш?

— Да не би да си мислиш, че някога отново ще видиш децата си? — Тони сграбчи развяващата се пелерина и изправи Крис на краката й. — Ставай! Нали искаше да напуснеш? Върви! Махай се от къщата ми, по дяволите!

— Какво правиш? Не можеш да ме изхвърлиш навън облечена така!

Без дума да каже, Тони продължи да блъска Крис надолу по стълбите. Всеки път, когато се препънеше, той я изправяше обратно и продължаваше да я бута по-надолу. Тя се подхлъзна на последните няколко стъпала и падна най-долу на коленете си.

— Моля те, Тони. Позволи ми да си облека нещо.

Но той бе вече зад нея, сграбчил я за ръцете и я дърпаше към входната врата. Мили боже, наистина ли щеше да я изхвърли навън в смразяващия декемврийски студ, без нищо по нея, освен бельото? Боса и без пари? Без нищо на гърба й, освен проклетата шифонена пелерина?

— Не можеш да направиш това!

— Само гледай. — Тони отвори входната врата с една ръка, а с другата дръпна Крис.

Снежният вихър я блъсна по голата плът.

— Не, Тони! — изпищя тя. — Не прави това! Дай ми поне да се облека!

Той се спря.

— Може би малко свеж въздух ще ти проясни главата — спокойно й заяви. После я грабна под мишниците и я изхвърли през вратата.

— Тони!

Вратата се затръшна в лицето й.

— Тони! — Крис започна яростно да блъска по вратата, ужасният студ на площадката изгаряше босите й крака, сякаш бе стъпила на горещи въглени. — Тони!

Тя слезе няколко стъпала надолу и като обезумяла огледа пустата заснежена улица. Зачуди се какво да предприеме. Треперейки вдигна глава и видя Монтана да я наблюдава от прозореца на стаята си.

— Монтана — извика тя, но думата бе отнесена от ледения пристъп на вятъра. Крис безпомощно видя как дъщеря й се отдръпна от прозореца и една по една всички светлини в къщата угаснаха.