Джой Филдинг
Гранд авеню (6)

5.

— Мамо! Мамо!

Сюзан се обърна на дясната си страна и се помъчи в тъмното да види радиочасовника от страната на мъжа си. Нямаше още дори четири часа сутринта.

— О, боже — простена тя, защото разбра, че не бяха минали и два часа, откакто най-накрая бе легнала, отдадена на тревожни мисли и неспокойни сънища. Ето че не съм само аз, каза си, заслушана в повтарящите се викове на Ариел. Тъкмо се канеше да отметне одеялото и да види какво става с детето, когато мъжът й сложи ръка върху нейната и я спря.

— Аз ще отида — каза Оуен и прозвуча толкова уморено, колкото се чувстваше и тя.

— Сигурен ли си?

— Поспи малко. — Устните му леко докоснаха челото й, докато слизаше от леглото.

Сюзан чу съпруга си да се бори с халата в края на двойното легло и усети стъпките на босите му крака по килима, докато забързано излизаше от спалнята.

— Какво има, миличка? — чу го да пита, отваряйки вратата към стаята на Ариел.

— Имах кошмар — чу Ариел да хленчи.

Сюзан знаеше всичко за кошмарите. Особено за един от тях, помисли си тя, затвори очи и тутакси се видя прегърбена на чина си в часа по средновековна драма, как панически се опитва да обхване една безразборна купчина хартии, да ги натика в някакъв що-годе ред, но жалкият й опит пропада, а после чува името си, произнесено високо, сякаш по радиоуредбата:

— Сюзан. Сюзан Норман. Да чуем сега вашето есе. — Плешивата глава на професор Къриър се клати нагоре-надолу, а Сюзан събира разбърканите си листи, измъква се от мястото си и се отправя към предната част на стаята.

Винаги точно на това място в съня си Сюзан осъзнава, че е гола. Ужасена, тя се опитва да запази някакво приличие, като се крие зад листите, прихлупва рамене, при което увисналите й гърди се блъскат в малкото, но неприятно кълбо плът на корема. При тази нова поза обаче още повече изпъква голият й задник и тя чува смеха на останалите студенти, вижда подигравателните им пръсти, насочени към нея. Бързо премества едната си ръка отзад, но внезапното движение разпръсква листите по земята и тя е принудена да лази по колене и лакти в напразно усилие да ги събере, а жестокият смях наоколо прераства в почти оглушително кресчендо.

Обикновено в този момент се събуждам, с благодарност си помисли Сюзан, наблюдавайки как Оуен стъпва на пръсти по килима, обратно към леглото. Той метна хавлията си на един стол наблизо, мушна се под завивките и се сгуши до нея.

— Какво беше? — попита го тя.

— Беше се подмокрила — спокойно съобщи мъжът й.

Цялото тяло на Сюзан се стегна. Рано сутринта имаше час, а не можеше просто да хвърли на майка си една купчина мръсни чаршафи, веднага след като горката жена прекрачи прага. Би ли могла? Здравей. Ариел пак се подмокри в леглото. Зная, че я гледаш всеки ден и това не бе част от нашето споразумение, но би ли могла да пуснеш една пералня и да смениш чаршафите, понеже аз имам важен час, а ти така и така си седиш тук без да правиш нищо друго, освен че ми гледаш децата?

— Няма нищо — обади се Оуен, като че ли бе говорила на глас. — Аз смених чаршафите и сложих мръсните в пералнята.

Сюзан седна на леглото и се взря в съпруга си, с когото бяха заедно от единайсет години.

— Направил си всичко това?

— Чудо голямо — промърмори той със затворени очи.

— Как извадих такъв късмет?

— Опитай се да поспиш. — В бръчиците около очите и устата на Оуен се появи доволна усмивка.

— Обичам те — прошепна Сюзан и се сгуши в извивката на ръката му.

Оуен Норман може и да не минаваше за хубавец — бе среден на ръст и тегло, а чертите му бяха твърде обикновени, за да ги намери човек за забележителни или интересни — но бе мил и почтен човек, да не говорим какъв чудесен лекар бе и всички, които го познаваха, както пациенти, така и приятели, му вярваха и се възхищаваха от него.

Сюзан се обърна на лявата си страна, после усети, че и Оуен се обръща заедно с нея, а ръката му пада върху изобилната плът на бедрото й. Тя бе неспокойна. Инцидентът с Крис този следобед я обезпокои и разстрои. Явно, нещо съвсем не бе наред, нещо повече, отколкото Крис даваше да се разбере, нещо повече от перспективата за ново бебе, колкото и ненавременна да бе. Жените бяха обсъдили това на кафе в къщата на Вики, опитваха се да измислят как да я изкарат навън, но накрая бяха решили, че нямат друг избор, освен да чакат, докато Крис не стане готова сама да дойде при тях. Каквито и проблеми да имаше, каквото и да премълчаваше, си беше нейна работа. Те трябваше да бъдат търпеливи, да проявяват разбиране и най-вече да не вдигат шумотевица. В противен случай рискуваха напълно да я изгубят.

Сюзан се отпусна по гръб и се опита да определи в кой точно момент Крис бе започнала да се отдръпва. Имаше ли някакъв определен момент или промените в отношението на Крис към останалите бяха настъпили постепенно? Дали тяхното приятелство не се бе разпадало бавно и незабележимо, подобно на продължителен брак в последните стадии на неговото загиване?

Това ли беше проблемът, зачуди се Сюзан и се обърна на другата страна. Имаше ли пукнатини в брака на Крис и Тони? Крис бе отрекла, но ако Тони сериозно мислеше да открие собствена агенция, това би било много скъпо, а те явно бяха закъсали с парите. Трето бебе…

Той й следи цикъла! При тази мисъл Сюзан ритна одеялото от крака си.

— Сюзан — каза Оуен, — какво не е наред?

— Не е наред ли? — Сюзан пак легна по гръб и видя загриженото лице на Оуен да се надвесва над нейното.

— Не си спряла да се въртиш, откак се върнах в леглото.

— Съжалявам. — Сюзан си спомни страха в очите на Крис, когато призна, че може да е бременна. От какво точно се страхуваше? Той й следи цикъла! — пак си помисли тя. — Просто не мога да се наместя удобно.

— Още ли се притесняваш за Крис?

— Не. — След малко тя призна: — Е, поне се опитвам. — Какъв смисъл имаше да се преструва? Никога не бе успявала да излъже Оуен. Всъщност никога не бе искала, осъзна тя и пак си помисли каква късметлийка бе.

— Късметът е само част от уравнението — бе казала веднъж майка й. — Ти работи много упорито за това, което имаш. И имаше достатъчно здрав разум да направиш правилния избор.

Накрая майка й й бе казала, че ние сме избора, който правим.

— Обичам те — отново се обърна към съпруга си Сюзан, чудейки се дали го бе казвала достатъчно често. Тя приближи глава към неговата и го целуна по устните.

— И аз те обичам — каза той, отвръщайки на целувката й с неочакван плам. Неочакваното желание ги свари неподготвени, но бързо нарасна, така че онова, което започна като невинен израз на благодарност скоро се превърна в нещо съвсем различно. Сюзан усети как в отговор на нежното докосване на съпруга й тялото й се възбужда, а сетивата й, които само преди миг бяха на ръба на пълен срив, изведнъж се изостриха и събудиха в очакване на нови ласки.

— Готова ли си? — попита той след малко и Сюзан кимна, обвивайки крака около кръста му, докато той проникваше в нея. Телата им се движеха бавно и в хармония, докато Оуен отново попита: — Готова ли си? — И тя отново кимна, а той се изправи на колене и проникна по-дълбоко в нея, докато главата й взе да бучи, тялото й пламна, цялото й същество затрепери. Никога не ти говорят за това в часовете по здравеопазване, помисли си тя, когато всичко в нея бе готово да експлодира. Използват студени, медицински думи като кулминация, която е по-подходяща за обозначаване на литературен термин, или оргазъм, която пък звучи като нещо, сведено до лабораторна работа, но никога не се доближават до онова, което в действителност се случва, когато двама души правят любов: чистата и всеобемаща радост на пълното отдаване.

„Кой получава по няколко оргазма?“ — Сюзан си спомни въпроса, който Вики зададе в неделя, по време на суперкупата, преди около осем месеца.

„Аз никога не съм получавала оргазъм“ — бе признала Крис, а Барбара бе признала, че нейните винаги са преструвка. Дори и Вики бе споделила, че не е получавала оргазъм вследствие на полов акт. Когато я притиснаха, Сюзан бе отказала да коментира и бе напуснала стаята. По-добре да я вземат за срамежлива, отколкото за самодоволна, бе решила тогава и предпочете да не казва на останалите, че обезпокоително често изпитва оргазъм. Понякога единственото, което Оуен трябваше да направи, бе да докосне едно определено място на врата й…

Може би просто е по-лесно да бъда удовлетворена, помисли си сега тя, макар че никога не се бе имала за особено чувствена. Определено не се виждаше като секси жена. Достатъчно привлекателна, да, особено ако изгубеше някой и друг килограм, но в никакъв случай не толкова симпатична като Барбара, Крис, или Вики. А и със сигурност щом погледнеше Оуен никой нямаше да се хвърли към леглото му. Биха предпочели съпруга на Барбара, Рон, понеже бе висок и хубав, или мъжа на Вики, Джереми, заради богатството и властта му, или мъжа на Крис, Тони, защото имаше самочувствие и се перчеше. Но всички те биха сбъркали.

В крайна сметка, ние сме избора, който правим.

— Как си? — попита я сега съпругът й.

— Добре — отговори Сюзан с мъркащ глас. — Аз съм добре.

Секунди по-късно, удобно сгушена в ръцете на мъжа си, Сюзан затвори очи и заспа.

 

 

— В нашето изследване на църковните начала на драмата — обясняваше професор Ян Къриър пред клас от приблизително четирийсет и пет, недотам ентусиазирани студенти, — говорихме за шепата пиеси от дванайсети век, които имат действителни художествени заслуги, най-вече за тези на Флъри.

Сюзан се разшава на коравата седалка от полирано дърво, борейки се да задържи очите си отворени. Трябва да поспя повечко, реши тя, при все че не бе ясно как точно ще извоюва този подвиг. Между тичането по лекции, писането на есета, ученето за тестове и изпити, отглеждането на две малки дъщери — макар, слава богу, Уитни във всяко отношение да бе по-лесна от Ариел, което само правеше Ариел толкова по-трудна — и грижите мъжът й да не се чувства пренебрегнат, тя разбираше, че просто нямаше достатъчно часове в деня или по-точно в нощта, когато най-много имаше нужда от тях. Сюзан се насили да стои по-изправена на стола си, изви гръб назад, потисна една прозявка и насочи отново вниманието си към мекото бръмчене на гласа на професор Къриър, глас, в който крещящо присъстваха многобройните му бил-съм-тук, направил-съм-това, мразя-да-правя-онова. Какво правеше тя тук? Къде по-точно си мислеше, че ще я отведе една научна степен по английска литература?

— И все пак, дори и пиесите на Флъри са били тясно свързани с твърде специфични църковни случаи и са се пеели по време на интервалите през редовната църковна служба — продължи професор Къриър. — Както ще видим в „Покръстването на Св. Пол“, тази пиеса, която вероятно е била поставяна на фестивала по случай покръстването на Св. Пол, доста тясно се доближава до библейското описание на покръстването му, както е предадено в „Действията на апостолите“.

Сюзан чу около себе си движението на забързани химикалки по хартия, подобно на множество миниатюрни мишки и осъзна, че не бе записала и ред, откакто бе започнала лекцията. Отвори си тетрадката и се пресегна към голямата платнена чанта в краката си за химикал. Тутакси усети как нещо се прилепи към пръста й, подобно на пиявица в сладководно езеро. Тя си помисли това, припомняйки си неприятния инцидент от детството, когато едно лято родителите й я бяха завели на вилата, заедно с по-големия й брат и по-малката й сестра и Сюзан бе настояла още същия следобед да влезе във водата, въпреки че майка й я бе предупредила, че може да има пиявици. Но заета да се перчи пред по-малката си сестра, тя не оцени напълно предупреждението и после се показа от водата с няколко отвратителни черни топчици, захванати за ръцете и краката й, само за да види как сестра й в ужас хуква далеч от нея. Сюзан се бе опитала да ги издърпа в напразно усилие да ги отстрани, но това само влоши нещата и скоро по крайниците й потече кръв на лъкатушещи червени линийки. Майка й бе обяснила, че страшните неща не могат да се издърпат, без да се повреди кожата и че могат да се премахнат, само ако обилно се наръсят със сол.

— И тогава трябва да ги изядеш — весело я бе подразнил брат й, а тя хукна, препъвайки се по пясъка и пищя уплашено, докато майка й не я хвана и не я успокои, уверявайки я, че ако се наложеше някой да изяде противните неща, това щеше да бъде брат й.

Сюзан измъкна ръка от чантата и с облекчение, но и със слисване видя, че от вътрешната страна на показалеца й бе залепнала наполовина изядената близалка на Ариел.

— Чудесно — произнесе тя доста по-силно, отколкото имаше намерение.

— Извинете, госпожо Норман — незабавно се обърна към нея професор Къриър, — искате ли да споделите нещо с класа?

По дяволите тези големи уши, помисли си Сюзан, клатейки глава. Не пропускат нищо.

— Съжалявам — промърмори тя и дръпна от пръста си виновната близалка по-силно, отколкото трябваше, така че тя се разпадна и няколко парченца паднаха на пода, пръскайки се като парченца стъкло.

— Малка закуска ли, госпожо Норман? — попита професор Къриър, при което брадичката му се сниши, а очите му надникнаха над кръглите му очила с телени рамки.

Да не би да имаше и рентгенов поглед, зачуди се Сюзан. Няколко от студентите се засмяха нервно, може би от благодарност, че не те са прицел на присмеха му, от който доста се бояха.

— Бих казал, че трябва да сте по-добре запозната с опасностите, които крие безразборното хранене — отбеляза професорът и преди още забележката му да е напълно осъзната, върна взор към катедрата пред себе си. — В „Покръстването на Св. Пол“ — каза той, сякаш едната мисъл естествено следваше след другата, — имаме познатите елементи на църковната драма от дванайсети век, включително обръщането на грешника към Божията милост, трудното измъкване от преследването на опасни врагове, както и продължителния конфликт между земните сили и силата на Божието спасение.

Сюзан усещаше как кожата под белия й пуловер гори, вратът й се изчервява, бузите й също стават огненочервени. Как смееше да й говори по този начин! Как си позволяваше да й се подиграва за теглото!

Но това ли направи той наистина, тутакси се усъмни. Или тя бе прекалено чувствителна на тази тема? Може би забележката му бе просто леко негодувание от факта, че го прекъсна. Той вероятно съзнава, че е смъртно досаден и се възползва от някои ситуации, за да внесе мъничко безгрижие в лекциите си, те доста се нуждаеха от това. В бъдеще щеше да внимава да не му предоставя подобни възможности за своя сметка. Нека другите студенти да понасят подлите удари на неговата ехидност. Те можеха да ги понесат. Те бяха заедно и по-силни и поне едно десетилетие по-млади от нея.

Кого лъжеше, помисли Сюзан и незабелязано огледа претоплената стара зала. Та те бяха деца, за бога, повечето все още тийнейджъри, лицата им бяха недовършени платна, в очакване четката на опита да ги довърши. Какво правеше тя сред тях, когато бе очевидно, че мястото й не е тук? Какво изкривено самолюбие я бе убедило да преследва тази научна степен, която нищо нямаше да й донесе в бъдеще? Освен образование, напомни си. Освен удовлетворението от добре свършената работа.

И кой би могъл да твърди, че една научна степен по английска литература няма да се окаже необходима в крайна сметка? Вики непрекъснато я окуражаваше да говори с мъжа й за работа в едно от неговите списания. Може би когато си осигуреше дипломата и двете й деца прекарваха по цял ден в училище, е, след всичко това би могла да посети непрекъснато разширяващата се империя на Джереми Латимър.

— Главната цел на църковната драма от дванайсети век не е била да образова масите, а по-скоро да създава красиви произведения, благочестиви и мъдри, а използването на най-разнообразни поетични форми и литературни жанрове, както и асоциации с класиката, предполага известно ниво на значителна литературна изтънченост. — Професор Къриър вдигна поглед от бележките си и огледа залата. — Е, добре. За следващия петък искам да видя по едно есе от пет хиляди думи, сравнение между версиите на Дигби и Флъри относно „Покръстването на Св. Пол“. Няма да има допълнителни занятия и от това есе ще зависят двайсет и пет процента от срочната ви оценка. Но — продължи той с намигване, — жените с големи бюстове минават автоматично. — След което сложи бележките си в износеното си кожено куфарче и го затръшна. — Това е. — Безочливата му усмивка направи главата му да изглежда още по-изпъкнала. — Свободни сте.

Сред студентите се разнесе сконфузен кикот, докато събираха нещата си и напускаха залата. Само Сюзан остана на мястото си, неспособна да помръдне, едва дишайки.

— Някакви проблеми, госпожо Норман? — попита професор Къриър.

Сюзан поклати глава, с поглед закован в пода. В ъглите на очите й бяха натежали сълзи, сякаш й бяха зашлевили шамар. Какво й ставаше? Защо просто не станеше и не си тръгнеше?

— Има ли нещо? — настоя той.

Сюзан бавно повдигна очи от краката си и ги насочи по посока на професора, макар че внимаваше да не го гледа директно. Ако го погледнеше, можеше да каже нещо, за което да съжалява. А в края на краищата, той й бе професор, човекът, който решаваше дали да премине курса или не, дали да получи толкова желаната степен.

— Сюзан?

Така, сега пък самото ми име стана на въпрос, помисли си тя и й се поиска да избяга и да се скрие, както онзи следобед на плажа, когато бе залята от жестоките подигравки на брат си. Бягството — нейната първа реакция на всичко неприятно. Последвано от примирен жест. Гневът бе огромна загуба на енергия. Повечето проблеми можеха да се решат с няколко меки, добре подбрани думи. Само дето от какво точно бе толкова разстроена тъкмо сега? Една невинна забележка, явно намислена като шега, която никой не взе на сериозно и от която никой друг в класа не изглеждаше да се е обидил. Правеше от мухата слон, вероятно защото все още се измъчваше от предния му коментар за теглото й, макар без съмнение и него да интерпретираше погрешно. Бе прекалено чувствителна. Може би защото бе твърде изморена. Наистина имаше нужда от здрав сън.

Сюзан усети движение, погледна към подиума, но само за да види, че е изоставен, а професор Къриър върви към вратата. Много добре, тръгвай си, помисли си тя.

— Професор Къриър — произнесе Сюзан.

При звука от името му, Ян Къриър спря и се извърна към нея, така че, докато стигне до него, той вече я гледаше право в очите.

— Знаех си, че имате нещо наум — каза той и зачака.

Не е много по-стар от мен, осъзна Сюзан, втъкна косата си зад ушите в опит да реши какво искаше да каже.

— Мисля, че това бе доста неуместен коментар — започна, но си мислеше: По дяволите, твърде общо, твърде неясно.

— Кой по-точно? — попита той, както и очакваше Сюзан. Професорът се усмихваше, тъмните му очи я гледаха предизвикателно.

— Това, което казахте за жените.

— За жените?

— Жените с големи бюстове.

— А, да, жените с големи бюстове — повтори той. Устата му се бе изкривила от очевидното удоволствие, което изпитваше от неудобството й.

— Не мисля, че беше уместно.

— Не мислите, че жените с големи бюстове са уместни?

Той си играе с мен, помисли си Сюзан, става все по-безочлив, не иска да падне по гръб.

— Не мисля, че вашият коментар относно автоматичното преминаване на жените с големи бюстове, беше уместен.

Той кимна и насочи поглед към предницата на бялото й поло.

— Не виждам за какво трябва да се безпокоите, госпожо Норман. Вашият бюст изглежда предостатъчен да ви осигури преминаването. — Бузите му се разтеглиха в усмивка, която се разшири и оголи зъбите му.

Като ръмжащо куче, помисли си Сюзан Тя инстинктивно отстъпи назад.

— А сега, ако ме извините — додаде той.

— Не ви извинявам. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да има време да ги обмисли.

— Какво?

— Не ви извинявам. Мисля, че прекалявате със забележките си. Мисля, че дължите на целия клас — и на мен — извинение.

— А аз мисля, че вие сте тази, която прекалява, госпожо Норман — бързо отговори той, сякаш сдъвка името й и го изплю в пространството помежду им. — Вижте, зная, че сме в осемдесетте и женската свобода надделява над здравия разум, но наистина, Сюзан, нямате ли никакво чувство за хумор?

— Нямам чувство за вашия хумор — остро възрази тя.

Професор Къриър тъжно поклати глава, като че ли той бе обиденият.

— Очаквам есето ви — произнесе, после рязко напусна стаята.