Джой Филдинг
Гранд авеню (15)

14.

Ръцете на Барбара трепереха.

А още дори не съм започнала упражненията, помисли си тя и постави тежките торби, които носеше на зеления мраморен под, за да се пребори с внушителната стъклена врата, през която се влизаше във фитнес центъра „Тела по поръчка“, разположен на шестнайсетия етаж на комплекса „Силвън Тауър“ на „Мърсър стрийт“ в центъра на Синсинати.

— Някой сериозно е напазарувал за Коледа — русата, с бронзов загар рецепционистка изчурулика иззад бюрото си, боядисано в същите цветове, когато Барбара мина покрай нея на път за стаята с уредите в дъното на центъра.

— Дяволски сте права — подвикна й тя и се засмя. Почакай само Рон да получи сметката от „Виза“ за този месец. Да, господине, Дядо Коледа бе особено добър към бившето ви семейство тази година. Костюм от „Армани“ за Барбара, яке „Гучи“ за Трейси, подходящи часовници „Картие“. С кожени каишки, изсумтя презрително Барбара, докато минаваше покрай залата с огледала, претъпкана от потящи се бели жени на средна възраст, които се опитваха да не изостават от своята неуморна, млада чернокожа инструкторка по аеробика. Не й стигна дързостта да купи другите със златни верижки, които й харесваха повече. Може би догодина.

1990 бе към края си. Приближаваха се към новото хилядолетие.

Един бог знаеше какви изненади криеше следващото десетилетие.

— Нямам търпение — промърмори Барбара в черната лисича яка на зеленото си туидено палто, миналогодишният коледен подарък на бившия си безобразен съпруг. Сам не знаеш колко си щедър, нали, помисли си Барбара и се засмя, но лицето й остана неподвижно.

— Още четири пъти! — крещеше в микрофона, окачен на врата й инструкторката по аеробика и протегна напред първо дясната, после и лявата си ръка. — Още три.

— Повече не — изтананика Барбара, пренареди торбите в ръцете си и се заклатушка на високите токове на зимните си ботуши към задната част с уредите, чудейки се дали Сюзан и Вики са вече там. Вероятно. Тя бе закъсняла поне с половин час. Сюзан винаги бе толкова точна. А офисът на Вики бе само два етажа по-долу. Въпреки че бе събота, тя без съмнение бе прекарала сутринта в работа. Както и най-вероятно щеше да се върне там, след като свърши тук. Вики винаги работеше.

Тя дори не си даде труда да дойде на училищната пиеса на дъщеря си миналия месец. Твърдеше, че имала работа. Някакво неубедително извинение, че била вързана с някакъв клиент, не си дала сметка за времето и т.н., и т.н. Дали пак нямаше някоя авантюра, чудеше се Барбара и си помисли, че това нямаше да е първият път, в който мами съпруга си, но щеше да й е за първи път да крие тази информация от приятелките си.

Не че Барбара бе доверила на Вики или Сюзан за кратката си забежка с Кевин. Защо ли не го направи? Притесняваше ли се? Срамуваше ли се? Боеше се да не я съдят? Или да не я съжаляват?

Нещата се бяха променили, тъжно си помисли Барбара, макар жените с всички сили да се преструваха, че не е така. Гранд дамите някак бяха понесли преместването на Вики от „Мариемонт“ в „Индиан хил“, но ненавременното напускане на Крис бе нанесло фатален удар върху тях. Бавно, неусетно, неумолимо живецът на групата бе угаснал. Това не бе съвсем неочаквано. В края на краищата, сега имаше три, вместо четири жени и Барбара се чувстваше излишна. Особено след развода си.

Барбара признаваше, че нито Вики, нито Сюзан имаха намерение да я изключват. Те просто по-добре си пасваха, и двете образовани жени, със съпрузи, които ги обожаваха, с богати доходи и успешни кариери, които им носеха удовлетворение. Те не можеха да си представят какво е да си в нейното положение, да си без образование, без любов, без сигурност. И макар че Вики и Сюзан никога не го казваха гласно, Барбара бе сигурна, че си мислят, че за нея е крайно време да се вземе в ръце и да започне да прави нещо полезно с живота си. Рон никога нямаше да се върне; беше й време да продължи напред.

Само че тя не можеше да се помръдне.

Бе вързана.

И не знаеше как да излезе от кашата, наречена неин живот.

Ако поне Крис бе тук да си поговорят. Крис би я разбрала. Но Крис си бе отишла, отвлечена посред нощ от едно чудовище, което тихомълком бе продало къщата й на Гранд авеню и я бе затворило в малка къща под наем в недалечното предградие „Батавия“. Вики нае един частен детектив, който бързо откри местонахождението им и жените отидоха на „Елм стрийт“ и се изправиха срещу Тони на входната им врата. После, когато той отказа да им позволи да видят Крис, повикаха полиция. Но полицаите ги уведомиха, че нищо не може да се направи, понеже Крис отказва да подаде оплакване и им изнесоха строга лекция за това, че трябва да си гледат своята работа.

Барбара бе пренебрегнала предупрежденията им и в следващите няколко седмици продължи да ходи до „Батавия“ почти всеки ден, паркираше колата пред миниатюрното дървено бунгало, с надеждата да зърне Крис. Но завесите бяха винаги дръпнати. Нямаше признаци на живот. Месец по-късно Барбара спря пред къщата, за да открие, че предната врата зее разтворена и къщата е напусната. Крис бе изчезнала.

Не последваха други опити да я намерят. „Нищо не можем да направим“ — казваха от време на време жените през следващите години, но Барбара не вярваше в това, а бе сигурна, че и другите не вярват. В процеса на времето, неизречената им вина се сгъстяваше, после се втвърди като защитна обвивка. Когато се срещнеха, те вече не се целуваха по бузите, а вместо това си пращаха въздушни целувки. Когато се прегръщаха, вината им ги държеше на разстояние.

Гранд дамите не бяха толкова велики без Крис.

Барбара стигна до залата за упражнения в дъното на дългия коридор и забеляза Сюзан да се бъхти на една от шестте ленти за тичане, докато Вики упражняваше тласъци на най-близкия от трите гладиатора. Това не е много подходящо за теб, помисли си Барбара, бутна стъклената врата с рамо и незабавно усети гореща вълна в лицето си.

— Ето я! — извика Вики и пет запотени глави се обърнаха в нейната посока. — Чудехме се какво ти се е случило.

— Започнахме да се притесняваме — упрекна я Сюзан.

— Извинявайте. Изгубих представа за времето. — Барбара пусна пликовете си на земята, свлече палтото си от раменете и остана по току-що закупеното си трико на синьо-черни райета. Тя осъзна, че си е забравила гащетата.

— Хубав екип — каза Сюзан. Носеше свободни сиви панталони за джогинг и безформена бяла тениска. Кафявата й коса, дълга до брадичката, бе влажна от усилията. — Кога го купи?

— Тази сутрин.

Сюзан поклати глава и няколко едри капки пот се плъзнаха надолу от челото до върха на носа.

— Нещо ми подсказва, че известен колежански професор няма да е особено щастлив. — Струйка пот се търкулна към устата й и несигурно се задържа върху извивката на горната й устна.

— Следващият път, когато се развежда, трябва да чете и най-ситно изписаното — каза Вики, скочи от уреда и стисна ръката на Барбара, отправяйки се към свободните тежести в центъра на помещението. Носеше черни шорти и подходяща тениска със знака на „Тела по поръчка“ върху лявата си гръд.

— Тя отново е бременна — съобщи Барбара. Думите отекнаха в ушите й, замаяха я.

— Какво?

— Кой?

— Гаднярът Рон и Гнусната Пами — каза им Барбара и се подпря на най-близката скамейка. — Чакат друго бебе през юни. Можете ли да повярвате? Тя все още кърми невръстния Брандън, за бога.

— Кога разбра?

— Трейси ми се обади от дома им рано сутринта.

— Тя как го приема?

— Напълно спокойно — удиви се Барбара. — Знаете каква е Трейси. Нищо не е в състояние да я развълнува.

— А ти? — Сюзан намали скоростта на пътеката си и загрижено погледна Барбара.

— Добре съм. — Барбара сви рамене, макар че в действителност бе всичко друго, но не и добре. От седмици не бе спала като хората, а уикендите, които Трейси прекарваше у Рон, бяха особено тежки. Бе свикнала Трейси да спи до нея в леглото. Новината за бременността на Пам се бе стоварила върху нея с тежестта на петкилограмова плесница. Да харчи парите на бившия си съпруг бе само временно облекчение за нея. Дори догадката, че най-вероятно бившата й свекърва плаща сметките, донесе само моментно удовлетворение.

Такава каша забърках, помисли си сега Барбара, досещайки се колко ядосан щеше да е Рон от безконечните й прищевки. Нима вече не я бе заплашил да се върнат отново в съда, ако не започне да контролира разходите си? Какво се опитваше да направи тя? Не знаеше ли, че като му извива ръцете може да получи шамар по лицето?

Барбара се завъртя, стараейки се да избегне отражението си в огледалните стени наоколо. Какво толкова имаше да се види в крайна сметка, освен една истерична жена на средна възраст в нелепо трико на синьо-черни хоризонтални ивици, които само подчертаваха наедрялата й талия. И какво изобщо правеше тук? Упражненията нямаше да й помогнат. Нищо не можеше да й помогне.

— Е, чу ли новината за Кевин? — питаше Вики.

— Кевин? — повтори Сюзан, а сърцето на Барбара спря.

Мили боже, помисли си тя. Той има СПИН. Аз съм мъртва.

— Треньорът ми — обясни Вики. — Нашият треньор. — Тя протегна ръка в посоката на Барбара. — Бивш треньор май трябва да кажа.

— Да не е умрял? — ахна Барбара.

— Умрял! Не, просто го уволниха, това е всичко. Защо си мислиш, че е умрял, за бога?

— Защо са го уволнили? — попита Барбара, пренебрегвайки въпроса, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Явно е спял с половината си клиентки. Стигнало до управата и те изритали сладкия му малък задник.

— И ти ли? — попита Барбара, ужасена от мисълта, че тя и приятелката й може да са споделяли един и същ сладък малък задник.

— Какво и аз ли? Дали съм спала с Кевин? Ти майтапиш ли се? Аз си имам правило никога да не спя с някой, който е по-хубав от мен. А ти?

— Какво? Разбира се, че не.

— Твърде лошо — каза Вики и върна петкилограмовата щанга на стенда й. Взе две гири по два килограма и половина и почна да ги повдига последователно зад врата си и над главата си. — Предполагам, че теб няма нужда да те питам — добави тя, поглеждайки към Сюзан, която само превъртя очи. — Не съм си и помислила. Както и да е, боя се, че трябва да си съкратя тренировката. Един мой клиент ще дойде в два часа.

— Днес е събота — припомни й Сюзан.

— Това е бизнес — отговори Вики. — Какво става с обяда в петък? Аз си сверих календара и действително имам свободен час тогава.

— Не мога — каза Сюзан. — В петък ще обядвам с прекия ми началник.

— О-о, това звучи интересно. Какъв е той, все пак?

— Много мил. Много умен.

— Много готин, както схващам.

— Не съм забелязала.

Сега беше ред на Вики да превърти очи.

— Господи, Сюзан, не си никак забавна. Нали, Барбара?

Барбара сви рамене. Очакваше Вики да отправи поканата си за обяд и към нея. Но Вики продължи да повдига гирите над главата си в тишина и не каза нищо повече за обяда в петък.

— Добре, трябва да тръгвам. По-късно ще се чуем, момичета — след няколко минути обяви Вики, пусна гирите, събра си нещата, прати им въздушни целувки и с бързи, резки движения, които й придадоха вид на размазана фотография, напусна залата.

Само въпрос на време е тя напълно да изчезне от живота ми, помисли си Барбара, докато гледаше как вратата се затваря зад гърба й. Първо Крис я напусна, после Рон. А сега Вики и Сюзан се сближаваха, прекарваха си времето заедно, споделяха си и все повече я изоставяха навън, на студеното. По дяволите, дори сладкият малък задник на Кевин си бе отишъл. Колко ли време оставаше, докато Трейси реши, че предпочита да живее с баща си? Колко още имаше, докато остане съвсем сама?

— Барбара?

Сюзан слезе от пътеката и направи няколко стъпки към нея.

— Барбара, какво става?

— Да става ли? Какво имаш предвид?

— От две минути ти говоря, а ти нищо не чуваш, не е ли така?

— Извинявай.

— Добре ли си?

— Разбира се. Защо? Има ли някакъв проблем?

— Ти ми кажи. Стоиш си просто така по средата на залата. Не си помръднала, откакто си свали палтото.

Барбара преглътна неочакваните си сълзи. Какво й ставаше?

— Предполагам, че нямам много настроение да се упражнявам днес.

— А за какво имаш настроение?

— За сладоледа на Грейшър — тихо отговори Барбара, очаквайки Сюзан да я упрекне.

Но вместо това тя се засмя.

— Звучи чудесно.

— Участваш ли?

— Не мога — извини се Сюзан. — Оуен ще дойде да ме вземе след половин час. Ще идем да видим майка ми.

Барбара незабавно се почувства виновна, задето не се бе поинтересувала за майката на Сюзан, която бе в болница и се възстановяваше от последната си операция. Горката жена — мастектомия миналата година, а сега още една операция за премахване на раков лимфен възел на врата.

— Тя как е?

Сюзан се опита да се усмихне, но едва помръдна устни и ги прехапа.

— Ще се оправи.

— Зная. — Сюзан се качи на един от стационарните велосипеди, но тутакси слезе отново. — По дяволите упражненията. Животът е адски кратък, а имам половин час, докато се покаже Оуен. Какво чакаме? Да поемаме за Грейшър. — Ръката й се плъзна по рамото на Барбара. — Казвала ли съм ти напоследък, че те обичам? — попита я тя с тъжна усмивка.

— Кажи ми отново — отговори Барбара.

 

 

Тъкмо излизаше от „Сакс“, когато го видя.

Не, каза си моментално Барбара и докосна очите си да изтрие от тях късното следобедно слънце. Почувства ги влажни от избликналите сълзи. Какво й ставаше? Защо плачеше, за бога? Продавачката не искаше да я разстройва. Та тя бе още дете, бога ми. Какво разбираше от дипломатичност, от такт, от живота? „“Лалик" тъкмо пуснаха тази чудесна нова серия за зряла кожа" — бе казала тя, когато Барбара я попита за някакъв нов крем за лице. И тогава изведнъж се разплака. Точно там, в центъра на отдела с гримовете, в „Сакс“. Точно пред ужасената продавачка и любопитните клиенти.

Напоследък май плачеше през цялото време, сякаш всички я гледаха накриво или казваха не каквото трябва, или поне си го мислеха и тя тутакси започваше да лее сълзи, за което доктор Стийвс без съмнение би й казал, че е много лошо.

Толкова бе уморена. Уморена от дните си. Още повече от нощите си. Умори се да се справя. Умори се да страда. Умори се да пазарува, господи. Умори се да се преструва, че всичко ще се оправи, че Рон ще се вразуми и ще се върне у дома. Той никога нямаше да се върне. Сигурна беше. Той си имаше Пами и Брандън и още едно бебе на път. Цял един нов живот. А какво имаше тя? Раните от стария си живот.

Понякога си мислеше, че ще е хубаво да заспи някоя нощ и никога да не се събуди. Може анестезиологът да ме приспи, мислеше си тя по време на последната козметична процедура, нещо да се обърка и никога повече да не се съвземе. Случва се. Доста често бе чела за подобни неща. Тогава Вики би могла да ги осъди и да направи Трейси богата млада жена. Приятелките й ще се грижат за дъщеря й и повече няма да се налага Барбара да се притеснява как да остане млада и да си придвижва живота. Какъв живот?

Барбара си представи шишенцето с хапчета в аптечката вкъщи. Сигурно, ако ги погълнеше всичките това щеше да сложи край на нещастията й. Нямаше да изпита буквално никаква болка. Жалкото й подобие на живот щеше да приключи веднъж завинаги, без повече да чака тялото й да се изравни с душата. Само че Трейси щеше да бъде тази, която да я намери и без съмнение щеше да обвинява себе си, да си мисли, че тя е провалила майка си. А Барбара не можеше да причини това на дъщеря си, не би могла да натресе този ужас на единственото същество, което за нея значеше повече от всичко друго на света. Барбара си припомни колко опустошена бе самата тя след смъртта на майка си, колко самотна се бе почувствала, колко черен й изглеждаше светът и колко безсмислено собственото й съществувание.

Но Трейси я бе спасила. Барбара не си бе позволила лукса да се разпадне, защото имаше невръстна дъщеря, за която трябваше да се грижи. Същото важеше и сега. Трейси може и да бе тийнейджърка, но все още си беше нейното бебче. И то имаше нужда от майка си. Колкото и всеки друг път. Може би дори повече. Заедно двете можеха да преминат през всичко това. Заедно биха могли да преминат през всичко.

Какво й ставаше? Защо не можеше да заприлича поне малко на Сюзан, която приемаше трудните ситуации като предизвикателство, или на Вики, която със сила си проправяше път право през тях? Или на Крис, която сякаш приемаше всяка трудност и унижение, които животът й предоставяше. О, господи, горката Крис. Горката, сладка, чудесна Крис. Защо ли мислеше толкова много за нея напоследък? Дали защото до Коледа оставаше само един месец, а Крис винаги бе изпитвала детинско удоволствие от празниците? Загубата на Крис бе като ампутация. Крайникът бе премахнат, но дори и сега, години по-късно, фантомните болки оставаха.

Което обясняваше защо й се привиждаха духове, видения, които не бяха истински. Излиза си от „Сакс“, в ушите й звучи коледна музика, някакъв непознат пресича улицата, лицето му е заровено в яката на дебелото яке, умът й й погажда номера, мисли за Крис се въртят в мозъка й като безразборните снежинки, които вятърът хвърля в очите, слънчевият блясък рисува чертите на Тони върху лицето на непознатия, мъжът изчезва в тълпата и видението се стопява.

Разбира се, това не беше Тони.

Само че, ето го пак. Барбара го видя, докато изкарваше колата си от паркинга зад пощата на „Пета“ и „Мейн“. И този път нямаше никакво съмнение, че е някой друг, а не самия той — подло, злобно, малко човече.

— Боже мой — прошепна Барбара, сърцето й учести биенето си, на предното стъкло се образуваха замъглени петна от дъха й. — Какво да правя сега — прошепна си тя, забави колата, наведе брадичката и очите си, в случай че Тони се обърне и я види.

Той вървеше бързо, с дълги и уверени крачки и тръгна по „Шеста улица“. Барбара зави зад ъгъла, като внимаваше да спазва достатъчна дистанция помежду им. По някое време Тони спря за секунда да си завърже обувката и тя паркира на едно свободно място до тротоара. Естествено, той не носеше ботуши, подигравателно си помисли Барбара. Те не бяха за такъв мачо като него.

Къде отиваха? Колко време смяташе да го преследва?

На „Рейс стрийт“ Тони свърна наляво. Намираха се точно в центъра на хотелската област: „Синсинейшън“, „Клериън“, „Теръс Хилтън“. Възможно ли бе да е отседнал в някой от тези хотели? Може би по-добре бе да слезе от колата и да го последва пеша, помисли Барбара, но реши, че идеята не е добра. Нямаше да насмогне на неговото темпо, особено с тези високи токчета, пък и какво щеше да прави, ако той внезапно се качеше на колата си и потеглеше?

Даде си сметка, че се връщат обратно в „Сакс“. Защо? Къде отиваше той? В кръг ли се въртеше? Знаеше ли, че тя го следи? Барбара хлътна на мястото си и рязко натисна спирачки. Мъжът в колата зад нея изрази негодуванието си със силно натискане на клаксона. Барбара дишаше на къси, болезнени спазми. Страхуваше се да се изправи, да вдигне очи. Ами ако Тони стоеше до прозореца на колата? Ако точно сега бе застанал там и гледаше надолу към нея с онази своя ужасна, самодоволна усмивка?

Нетърпеливите шофьори отзад надуваха клаксоните си. Барбара бавно повдигна глава, като костенурка, която се подава от черупката си. Тони бе изчезнал.

— По дяволите! — извика тя и удари с длан по волана. С ужас долови звука на собствения си клаксон да цепи въздуха.

И тогава той отново се появи. Караше стар син „Нисан“, влезе в потока коли и зави надясно по „Елм стрийт“. Барбара засече един черен „Фолксваген“, чийто собственик незабавно й показа среден пръст, после изпревари друга кола от вътрешната лента. Тони зави надясно по „Шеста улица“, после пак надясно по Сентръл авеню и отново надясно по „Седма улица“. Тогава изведнъж се оказаха извън район „Квадратния фонтан“, на Джилбърт авеню. Подминаха автобусната спирка „Грейхаунд“, подминаха район „Маунт Адамс“ и навлязоха в 184-те красиви акра, които съставляваха историческия район „Идън парк“.

Какво правеше Тони тук, почуди се Барбара, заобиколи покрай градския резервоар и сезонния „Павилион на Мърей“, построен през 1959 година в чест на бившия кмет. След още няколко завоя те се озоваха пред „Художествения музей на Синсинати“, после пред водната кула на „Идън парк“, отличителен знак на долината на Охайо, която не функционираше от 1908 година. Минаха покрай консерваторията „Ървин М. Крон“, покрай каменните орли, които украсяваха стария мост „Мелан арч“, за да се озоват на входа на онази част от „Идън парк“, която се наричаше „Туин лейкс“. „Туин лейкс“ някога е бил каменна кариера, затова предоставяше великолепни изгледи към река Охайо, особено през пролетните и летни месеци. Сега обаче дърветата бяха голи, а алеите кални. Нямаше деца, които да си играят край водата, само от време на време по някой случаен любител на джогинга. Какво правеше тук Тони?

Те минаха покрай колежа „Еджклиф“ на „Виктори паркуей“, подминаха старите черкви по „Медисън роуд“ и продължиха край „Провинциалното висше дневно училище“ и „Крайградския клуб“ на Синсинати, докато не стигнаха виадукта „Грандин роуд“ на възвишението „Лукаут“. Дали Тони не възнамеряваше да спре и да се порадва на гледката? Какво щеше да прави тя тогава?

Той не спря. Тони продължи по „Грандин роуд“, навлизайки в един чудесен квартал, с просторни домове, озеленени площи и гледки към реката. Възможно ли бе те с Крис да живееха тук? Барбара затаи дъх. Възможно ли бе той да я отведе при Крис?

Но те завиха надясно покрай красивите къщи и живописните терени и навлязоха в зоната за отдих на „Алмс парк“, за да завият обратно в подножието на един хълм. Няколко пресечки преди изхода на „Колумбия паркуей“ Тони паркира отстрани на пътя и изключи мотора. В следващия миг той бе вече извън колата и се движеше право към нея.

Барбара замръзна. За секунда през главата й мина налудничавата мисъл да го блъсне, после — да скочи от колата и да хукне пеша, но не направи никое от тези неща. Вместо това, тя също паркира, свали стъклото и се загледа в глупавата усмивка, залепена на лицето му. Като си помислиш само, че изобщо някога го бе намирала за привлекателен. Нешлифован диамант, бяха решили тогава.

— Здравей, кукло Барби — каза той, думите му сякаш се понесоха към нея на бяло въздушно мехурче. — Хареса ли ти разходката? Да знаеш, че обикновено вземам такса за това.

— Ти си знаел, че те следя — проговори Барбара, повече на себе си, отколкото на Тони.

— Трудно е да се пропусне тази коса, скъпа. — Тони се засмя. — На няколко пъти си помислих, че може да съм те загубил, но трябва да ти призная, че ти ми се лепна идеално. Харесвам това в една жена.

— Къде е Крис? — попита Барбара, пренебрегвайки подигравателната усмивка и циничния поглед.

— Крис е вкъщи, където й е мястото, грижи се за децата, приготвя вечеря за мъжа си. Затова ли ме следеше? Надяваше се да зърнеш моята невеста? А аз си помислих, че животинският ми магнетизъм те привлича и възбужда. — Той се наведе по-близо, усмивката му се разтегна и добави: — Не бих имал нищо против да те привлека и възбудя.

— Върви по дяволите!

Тони настръхна.

— Отивай си вкъщи. Гледай си своята работа. На хората, които не си гледат работата, им се случват лоши неща.

— Заплашваш ли ме? — невярващо попита Барбара.

Но Тони вече вървеше към колата си. Тя го чу да подвиква нещо през рамо. В следващия миг репликата му стигна до ушите й:

— Карай внимателно.