Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Grand Avenue, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежинка Вакрилова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Реалистичен роман
- Роман на възпитанието
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021)
Издание:
Автор: Джой Филдинг
Заглавие: Гранд авеню
Преводач: Снежинка Вакрилова
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Весела Люцканова
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Петекстон“
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-8453-94-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10408
История
- — Добавяне
32.
Началните пледоарии започнаха в четвъртък, 14 януари, 1993 година.
Вики видя как Майкъл Роуз стана от мястото си в прокурорската ложа и преднамерено се отправи към журито от съдебни заседатели. Съставът им бе избиран три дни и в крайна сметка се установиха на седем жени и петима мъже. Осем от членовете бяха бели, двама черни и двама от азиатски произход. Девет от тях бяха неженени, двама разведени и една самотна майка. Общо имаха трийсет и две деца, сред които и внуци, в това число двайсет момичета. Всички се заклеха, че нито са били повлияни от сензационните публикации, предшестващи процеса, нито са си съставили предварителни мнения. Половината изглеждаха нервни, очите им блестяха от нетърпение и те седяха на местата си, приведени напред; останалите изглеждаха отегчени, очите им бяха полупритворени и те седяха, облегнати назад, опитвайки се да се наместят по-удобно. Съдията вече ги бе предупредил, че процесът може да продължи от три седмици до три месеца.
— Дами и господа съдебни заседатели — започна Майкъл Роуз, — добро утро.
Позволете ми да ви благодаря предварително, познатата рецитация прозвуча в главата на Вики.
— Позволете ми да ви благодаря предварително — продължи Майкъл Роуз и закопча най-долното копче на тъмносивото си сако, същото, което винаги носеше в първия ден на важен съдебен процес. Нещо като талисман за добър късмет, както бе обяснил веднъж на Вики. Сив костюм, жълта вратовръзка за началната пледоария, син костюм, червена вратовръзка за заключителната.
Мъж, който планира нещата, помисли си Вики и закри уста с ръка, за да не се вижда как произнася безмълвно думите едновременно с него.
— Работата, която ви предстои, няма да е лека.
— Казахте ли нещо? — прошепна Трейси зад гърба й.
Вики махна ръка от устата си, протегна я назад и потупа Трейси по ръката, съзнавайки, че движението ще привлече погледа на поне един от съдебните заседатели. Ръцете на Трейси бяха хубави и топли, отбеляза Вики, за разлика от нейните, които сякаш цяла нощ са били затворени във фризер за месо.
— Но аз ще се опитам да я направя колкото се може по-лесна за вас — продължи Майкъл. Все същата проклета реч всеки път, помисли си Вики и погледна към съдия Фицджералд, чиято физиономия създаваше измамното впечатление за любезен господин на шейсет и четири години. Съдия Фицджералд изглеждаше като нечий любим чичо, със своето кръгло лице и прошарена коса, но приятелската усмивка прикриваше язвителен език, а зад добродушните му сини очи се таеше злобна душа.
— Фактите по този случай действително са твърде прости — продължи Майкъл. — По някое време между три и пет часа сутринта на осемнайсти август, 1992 година, една четирийсет и шест годишна жена, на име Барбара Ейзингер, е била брутално пребита до смърт.
Вики наблюдаваше лицето на Трейси, когато Майкъл подхвана своето драматично изложение на зловещите факти. Трейси изглеждаше спокойна, дори ведра, в бледосиния си пуловер и плисирана морскосиня пола, твърде подобна на добре възпитаната ученичка, която всъщност беше. Тъмни къдрици обграждаха ангелско лице без грим, с изключение на едва забележимата спирала за мигли, която Трейси бе настояла да си сложи, непосредствено преди журито да влезе. Достойна дъщеря на майка си, помисли Вики и забеляза, че в ъгълчетата на очите й се събират сълзи, докато Майкъл Роуз описваше в подробности характера и жестокостта на раните на Барбара.
— Не се бой да заплачеш — Вики я бе инструктирала по-рано. — Дай възможност на журито да види колко много си обичала майка си.
Истински ли бяха сълзите й сега, или Трейси просто следваше адвокатския съвет?
Не е моя работа, каза си тя и нервно обходи с поглед високия таван и тъмната ламперия на удобната стара съдебна зала. Аз съм просто адвокат. Не съдия, нито съдебен заседател. Моята работа не е да отсъждам вина или невинност, а само да осигуря на клиентката си възможно най-добрата защита.
Колко пъти още трябваше да си напомня това, за да престане да се чувства толкова дяволски виновна? Имаше работа да върши и щеше да я свърши. Фактът, че и Сюзан, и Крис не й бяха говорили от месеци, че и двете доброволно се бяха съгласили да свидетелстват в полза на обвинението, само засилваше решимостта й и правеше работата й по-лесна.
— Моите уважавани колеги ще се опитат да ви убедят, че Трейси Ейзингер е убила майка си при самозащита — продължи Майкъл. Гласът му представляваше интересна смесица от възмущение и неверие. Сега, след като бе приключил с изложението на случая, той се опитваше предварително да дискредитира защитата, да приглуши ефекта от аргументите, които Вики би могла да предложи. — Те ще се опитат да замъглят простите и ясни очертания на този случай, като призоват вашата нужда да вярвате, че децата не могат просто така да убиват родителите си, без достатъчно основателна причина. И за да направят това, ще се наложи да се справят с добре познатия костелив орех — да обвинят жертвата.
Добре познат костелив орех, повтори си Вики и си представи един чепат кафяв орех да се търкаля по износения бежов килим на залата. Вики спря смешната метафора с острия връх на черната си обувка и с токчето си я стри на невидим прах. За пред журито тя поклати глава в подигравателно недоумение и си погледна часовника. Майкъл говореше вече повече от четирийсет минути.
— Ще ви кажат, че всеотдайната майка е имала скрита страна, за която не е знаел никой друг, освен нейната дъщеря и която тя успешно е крила от най-близките си повече от едно десетилетие. Те ще се опитат да ви убедят, че Барбара Ейзингер е била чудовище, което редовно е малтретирало сексуално дъщеря си.
— Но с какви доказателства разполагат за неоснователните си обвинения? — Вики си помисли думите секунди, преди Майкъл действително да ги произнесе.
— С никакви — каза той, отговаряйки на собствения си въпрос. — Те не разполагат с абсолютно никакви доказателства до момента. С нищо друго, освен думата на момичето, убило майка си.
— Не им позволявайте да се измъкнат с това, дами и господа съдебни заседатели. — Вики прошепна заедно с него и отмахна някакво малко бяло пухче от правата си зелена пола.
— Фактите по този случай са несъмнени. — Майкъл припомни на съдебните заседатели, които слушаха внимателно. — Не се оставяйте да бъдете заблудени от театралните и словесни упражнения на защитата.
Словесни упражнения, безмълвно повтори Вики. Това беше ново.
— Не позволявайте на това момиче — Майкъл посочи към Трейси, която пое дълбоко дъх и го погледна право в очите, — което вече си призна убийството, да убие майка си отново.
Вики бе на крака и се намираше пред журито, още преди Майкъл Роуз да си седне на мястото.
— Прокурорът бе прав, когато заяви, че фактите по този случай са несъмнени, че в ранната утрин на осемнайсти август 1992 година Трейси Ейзингер е взела железен стик пети номер от гардероба на първия етаж и с него е пребила майка си до смърт. Той бе прав, когато ви каза, че по-късно тя излъга полицията за това, че си измисли история за някакъв маскиран непознат, който нахлул в дома им и че тя дори го идентифицира. — Вики обходи с очи посетителите в залата и забеляза Тони Маларек, който й отговори с многозначително подхилване. — Той каза, че тя е променила показанията си, едва когато се е сблъскала с планината от улики срещу нея. Това е вярно. — Вики направи достатъчно дълга пауза, за да даде възможност казаното от нея добре да се възприеме. — И същевременно не е вярно. — Очите й упорито се местеха от един съдебен заседател към друг и в крайна сметка успя да установи контакт с всички. — Да, Трейси Ейзингер излъга. — На това място тя рязко се обърна към Трейси, убедена, че погледите на всички съдебни заседатели ще я последват. Трейси отвърна на погледа през тежка пелена от сълзи. — Но тя излъга не за да предпази себе си — нова пауза, още по-дълга от предишната, — а за да предпази майка си.
Вики стоеше неподвижно и внимаваше фокусът да не се отклони от клиентката й.
— Тя е излъгала, понеже не е искала никой да разбере за ужасните противоестествени неща, които майка й е вършела с нея от години. И ако мога да си послужа с елегантната фраза на прокурора, тя не е искала „да убие майка си отново“. Но в крайна сметка тя нямаше избор. Точно както не е имала друг избор, освен да убие майката, която е обожавала, за да се предпази от ескалиращото й сексуално малтретиране.
С крайчеца на окото си Вики забеляза Майкъл Роуз да клати глава, както бе направила тя преди това.
— Помощник областният прокурор заяви, че ние не разполагаме с никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Той греши. Каза, че ще ви представим само думата на Трейси. Той отново греши. Сгреши също, когато ви посъветва да пренебрегнете онзи малък гласец в главите ви, който упорито ви пита: „Защо? Защо едно любящо и обичано шестнайсетгодишно момиче би направило такова ужасно нещо?“. Аз ви моля да послушате този глас. Това е гласът на разума. Това е гласът на разумното съмнение.
Вики тъжно се усмихна на журито, после бързо премина покрай прокурорската ложа и зае мястото си.
Обвинението призова на свидетелската ложа най-напред лейтенантите Якобек и Джил. Те описаха по сходен начин сцената на убийството, поведението на Трейси, променливите й разкази, явните й лъжи. Друг полицай съобщи как е намерил оръжието на убийството, затрупано в дъното на гардероба на Трейси, как после открил годежния пръстен на Барбара в кутията за бижута на Трейси и че по него още имало миниатюрни частици кървава плът, полепнала по тънката платина. Няколко експерта описаха в мъчителни подробности броя на жестоките удари, нанесени от Трейси, точното разположение на раните, степента на увреждане на тялото, преднамереното обезобразяване на лицето на Барбара.
Вики задаваше конкретни и кратки въпроси. Нямаше смисъл да се опитва да дискредитира физическите улики. Един дълъг разпит само щеше да запечата ужасните образи в колективното съзнание на съдебните заседатели.
— Как бихте описали поведението на Трейси, когато отидохте в къщата онази сутрин? — питаше тя всеки от полицаите.
— Тя бе твърде разстроена — призна лейтенант Якобек.
— Беше в истерия — съгласи се и лейтенант Джил.
— Изглеждаше травматизирана — прочете в бележките си третият полицай.
— Нямам други въпроси — каза Вики.
На петия ден от изслушването на свидетелите Майкъл Роуз призова на свидетелското място Сюзан Норман.
— Вдигнете дясната си ръка — инструктира я областният служител. — Моля кажете си името и го произнесете по букви за протокола.
Сюзан си каза името, произнесе го още веднъж бавно и внимателно, после си седна, без да отвърне на усмивката на Вики.
Както искаш, помисли си Вики и забеляза, че червеното поло на Сюзан подчертава естествената руменина на бузите й.
— Каква бе вашата връзка с Барбара Ейзингер? — попита Майкъл Роуз. Той бе облечен в кафяв костюм на фини райета, а двуредното му сако много приличаше на това, което носеше Вики. Щом забеляза това, Вики се намръщи и полу на шега си помисли по-късно да го попита в какъв цвят ще се облече на другия ден.
— Барбара бе една от най-близките ми приятелки.
— От колко време бяхте приятелки?
— От четиринайсет години.
— Можете ли да разкажете на съда какво се случи на сутринта, в която бе убита Барбара?
Сюзан си пое дълбоко дъх, прочисти гърло, погледна към журито, след което бавно и внимателно описа подробностите на онази ранна августовска сутрин. Поколеба се, само когато стигна до вратата към спалнята на Барбара.
— Какво видяхте в тази стая, госпожо Норман? — попита Майкъл Роуз.
— Видях Барбара. — Обикновено силният глас на Сюзан се разтрепери. — Тя бе на пода, покрита с кръв. Нямаше лице.
— А къде беше Трейси?
— Тя бе на пода до Барбара, държеше й ръката.
— Каза ли нещо?
— Каза, че Тони Маларек е убил майка й.
— Какво стана после?
— Пристигна полицията. А после и семейство Латимър.
Майкъл Роуз обвинително погледна към Вики.
— Имате предвид адвокатът на защитата?
Сюзан кимна.
— Да. Аз й се обадих. Тя и съпругът й също бяха приятели на Барбара.
Останалата част от показанията на Сюзан се отнасяше за странното поведение на Трейси по време на краткия й престой у тях, за променливите й истории.
— Вие сте ставали все по-подозрителна?
— Да. Трейси изглеждаше почти безразлична към смъртта на майка си. Изглеждаше сякаш има нужда да й се припомня да скърби.
— Възразявам, Ваша чест — каза Вики.
— Приема се.
— Как бихте описали връзката на Барбара с нейната дъщеря?
— Барбара бе чудесна майка. Тя обожаваше Трейси. Би направила всичко за нея.
— През всичките години, в които сте познавали Барбара, виждали ли сте я да малтретира дъщеря си по какъвто и да било начин?
— Не. Това е смешно. Барбара никога не би направила нещо, с което да нарани Трейси.
— Нямам повече въпроси — завърши Майкъл Роуз.
Вики се изправи.
— Госпожо Норман, заявихте, че когато Трейси ви се е обадила онази сутрин, тя толкова силно е плачела, че не сте могли да разберете какво казва.
Сюзан изпъна рамене и се взря във Вики с неприкрито презрение.
— Точно така.
— Била е в истерия?
— Създаде впечатление, че е в истерия.
— Звучеше или не звучеше истерично?
— Да.
— Била е в такава истерия, че вие веднага сте се втурнали натам. Такава истерия, че сте се обадили на полицията. Така ли?
— Да.
— А когато сте намерили Трейси, тя се е намирала на пода до тялото на майка си, това също ли е вярно?
— Да.
— Мисля, че казахте, че е държала ръката на майка си.
— Да.
— Странно поведение за хладнокръвна убийца, не мислите ли?
— Възразявам. — Майкъл Роуз почти скочи на крака.
— Приема се.
— Вие какво направихте, когато видяхте Трейси да седи в кръвта на майка си и да й държи ръката?
При този въпрос Сюзан се замисли за момент.
— Мисля, че я обгърнах с ръка, помогнах й да се изправи и я изведох от стаята.
— Значи сте била загрижена за състоянието й?
— Да.
— Изпитвахте ли някакво съмнение, че Трейси е искрено разстроена?
— Тогава не.
— Тогава не — повтори Вики. — И след като полицията я разпита, вие отведохте Трейси в дома си. Така ли е?
— Да.
— Защо го направихте?
— Баща й отсъстваше от града. Не можех просто да я оставя сама.
— Защото е била толкова разстроена ли?
— Защото майка й беше мъртва.
— И не сте имали никаква причина да подозирате Трейси в нещо лошо — по-скоро заяви, отколкото попита Вики.
— Не, тогава не.
— Но после сте започнали да изпитвате подозрения.
— Да.
— И какво направихте?
— Не съм сигурна, че разбирам въпроса.
— Обадихте ли се на полицията?
— Обадих се на теб. Помолих те да дойдеш.
Вики кимна към журито.
— И когато дойдох, какво ми казахте?
— Не си спомням точно.
— Колкото си спомняте.
— Мисля, че изразих загриженост по отношение поведението на Трейси и че май й е трудно да поддържа версията си.
— Спомняте ли си моята реакция?
За първи път, откакто зае свидетелското място, Сюзан се усмихна.
— Казахте, че на хората не им е трудно да поддържат версиите си, ако говорят истината.
Вики също се усмихна. Това бе точно отговорът, на който се надяваше.
— Значи аз бях първата, която допусна, че Трейси може би лъже.
— Да.
— А вие спорихте с мен, не е ли така?
Усмивката рязко изчезна от устните на Сюзан.
— Да.
— Не ме ли попитахте каква причина би могла да има Трейси да убие майка си?
Сюзан се размърда на мястото си.
— Може би.
— Значи ви е изглеждало неприемливо, Трейси да е направила такова нещо?
— Отначало да.
— А сега? Не се ли питате все още защо?
— Възразявам, Ваша чест.
— Ще перифразирам въпроса — бързо каза Вики. — Обвинението предположи, че Трейси е убила майка си от ревност към новата й връзка с Хауърд Кърбъл. Трейси казала ли е или направила ли е някога нещо, с което да ви остави това впечатление?
— Възразявам, Ваша чест — отново се обади Майкъл Роуз. — Свидетелката не е психиатър.
— Отхвърля се — каза съдията. — Свидетелката е напълно способна да отговори на въпроса.
— Не — призна Сюзан.
— Трейси казвала ли е някога нещо, което да ви накара да си помислите, че не се е чувствала щастлива от годежа на майка си?
— Не.
— Всъщност, изглеждаше щастлива за майка си, нали?
— Изглеждаше щастлива.
— Не се ли вълнуваше, че ще бъде шаферка на сватбата на майка си?
— Предполагам.
— Нямате причина да подозирате обратното, нали?
— Не.
— Барбара някога изразявала ли е притеснение, че Трейси може да е ревнива или нещастна?
— Не.
Вики обърна озадаченото си лице към журито.
— Вие свидетелствахте, че сте познавали Барбара Ейзингер от четиринайсет години. Колко често сте се събирали?
— Различно.
— Бяхте ли заедно по двайсет и четири часа на ден?
— Разбира се, че не.
— Колко тогава? По няколко часа на ден?
— Опитвахме се да се виждаме поне по веднъж седмично.
— Разбирам. По няколко часа веднъж седмично. И все пак, вие сте в състояние да се закълнете с абсолютна сигурност, че Барбара никога не е малтретирала дъщеря си.
— Да — упорито каза Сюзан.
— Барбара някога обсъждала ли е сексуалния си живот с вас?
Сюзан погледна към помощник областния прокурор, сякаш го молеше за помощ. Той услужливо се изправи на крака и възрази.
— Ще позволя въпроса — каза съдията.
— Понякога.
— Казвала ли ви е някога, че намира сексуалния си живот с бившия си съпруг за незадоволителен?
— Да.
— И че по време на брака си само се е преструвала, че изпитва оргазъм?
— Да, но какво от това? Милиони жени се преструват. Това не значи, че сексуално малтретират деца. Барбара беше нормална жена. Тя харесваше нормалния секс.
— Барбара харесваше секса с мъже; следователно, не е имала причини да малтретира дъщеря си. Това ли искате да кажете?
— Да — предпазливо произнесе Сюзан с треперещ глас, погледът й уплашено се мяташе насам-натам, сякаш се боеше да не попадне в капан.
— Благодаря ви, госпожо Норман — усмихнато каза Вики. — Нямам повече въпроси.