Кен Маклуър
Донор (9)

Глава осма

Клайв Търнър тъкмо се канеше да си тръгва след десетчасово дежурство в Детската болница, когато го потърсиха по телефона. Беше Лео Джордано от Медик Екоз.

Доктор Търнър? Имам добри новини за вас. Доктор Киншърф и доктор Рос се съгласиха да приемат дъщерята на семейство Чапмън за наша пациентка.

— Това не е добра новина! Това е чудесна новина! — възкликна Търнър. — Трябваше да кажа на родителите, че нито един от двамата не е подходящ за донор. Бяхме ги предупредили, разбира се, но никога не е лесно да чуеш нещо, което не искаш да чуеш. Честно казано, не мислех, че има големи шансове да приемете Аманда.

— Честно казано, и аз не възлагах големи надежди, но красноречието ви изигра голяма роля. Предадох на Рос и Киншърф думите ви за родителите, които заслужават малко да си починат и предполагам, че те се съгласиха с вас.

— Невероятно съм доволен — възкликна Търнър. — Сигурен съм, че родителите й също. Кога ще я преместим оттук?

— Страхувам се, че остана още едно препятствие, което трябва да се преодолее.

— Какво е то?

— Може би сте чули, че наскоро бяхме обект на разследване от страна на държавните институции.

— Спомням си.

— По отношение на финансите постигнахме договореност, но част от споразумението ни беше да приемем техен човек, който да наблюдава дали държавните пари не се харчат за шампанско и хайвер, както са склонни да смятат, че става в частните болници.

Търнър се засмя тихо.

— Мисля, че първо трябва да съгласуваме въпроса с този човек или вие ще искате да се свържете с него, за да му обясните случая? Както вече говорихме, трансплантациите са скъпи, така че става въпрос за сериозен алтруизъм. Името му е доктор Стивън Дънбар. Ако искате, мога да ви дам телефона му тук в болницата. Какво решихте?

— Ще се обадя — отвърна Търнър. Записа си номера и попита: — Смятате ли, че ще се окаже сериозен проблем?

— Честно казано нямам никаква представа, но можете да му съобщите, че имате нашето съгласие. Може това да повлияе на решението му.

— Добра идея — съгласи се Търнър. — А ако каже да?

— Ще можем да я приемем в петък. Така ще имаме време да оправим документите.

— Много добре.

— И още нещо — каза Джордано с нотка предпазливост в гласа.

— Да?

— Ще бъдем много доволни, ако на този случай не се дава гласност.

Търнър бе леко стреснат.

— Но това е чудесен и щедър жест от ваша страна — възрази той. — Мислех, че ще сте доволни от възможността да си направите реклама. Заслужавате го!

— Благодаря, но истината е, че по всички изчисления това дете е много болно и само един господ знае дали подходящият орган ще се появи навреме. Обществото желае мигновен успех. Иначе му става скучно. Затова ще бъдем доволни, ако точно тази постъпка остане само между нас.

— Разбира се, щом предпочитате така — съгласи се Търнър.

— Добре — каза Джордано. — Не ме разбирайте погрешно. Ако се намери бъбрек, тогава шансовете на детето са толкова добри, колкото и на всеки друг пациент. Но ако се наложи да чакаме по-дълго и проблемът с деградацията на тъканта се задълбочи, тогава не бихме искали провал, който да стане публично достояние. Това няма да е добро за никого — нито за нас, нито за вас.

— Разбрано — прие Търнър.

— Предполагам, че вече е в регистъра на чакащите?

— Да.

— Ще трябва само да сменим подробностите по пребиваването й в друга болница. Ако можете да ми дадете регистрационния й номер, ще накарам някоя от секретарките да изпрати поправките.

— Мога веднага да ви го дам — откликна Търнър и отвори папката, която стоеше пред компютъра на бюрото му.

— Казвайте.

Той прочете номера, а след това Джордано го повтори.

— Добре. Сега всичко зависи от доктор Дънбар. Ако се съгласи, ще я чакаме в петък, освен ако не се появят някакви непредвидени усложнения.

— В петък. И още веднъж благодаря. Сигурен съм, че говоря от името на всички заинтересовани, когато казвам, че сме много благодарни.

— Няма за какво.

Търнър затвори телефона и погледна номера, записан на листчето пред него. Още само едно препятствие, само още едно. Проклетият представител на правителството! Но поне беше лекар. Не можеше да реши дали това е добре, или не. Взе слушалката и набра номера. Вдигнаха телефона още при първото позвъняване.

— Бих искал да говоря с доктор Стивън Дънбар, ако обичате. Доктор Дънбар? Казвам се Клайв Търнър. Лекар съм в урологичното отделение на Детската болница в Глазгоу.

— С какво мога да ви помогна, докторе?

Търнър обясни случая на Аманда Чапмън и доколко са слаби шансовете й за оцеляване, ако скоро не бъде поставена поне на стабилна диализа, и ако не й бъде направена трансплантация, вероятността да оживее е много малка.

— Разбирам.

— Доктор Рос се съгласи да приеме Аманда в отделението си като безплатен пациент. Доктор Киншърф и господин Джордано също дадоха съгласието си, но ме препратиха към вас като краен арбитър.

— Разбирам — повтори Дънбар. Беше абсолютно неподготвен за подобно нещо. Не го бяха предупредили, но можеше да предположи защо. Много лесно щеше да отхвърли молбата, ако беше направена от болничните власти. Да го чуе от Търнър имаше почти същия ефект, колкото и ако го беше научил от родителите на детето. Силно се колебаеше. Ако беше такъв, за какъвто се представяше, със сигурност трябваше да отхвърли молбата, позовавайки се на разходите, но той не беше. Като човек той смяташе, че детето трябва да опита всеки появил се шанс.

— Нямам нищо против, доктор Търнър — каза той.

— Сериозно ли говорите? — Търнър заекна. Беше се подготвил за дълги и отчаяни спорове.

— Пожелавам й да се оправи — добави Дънбар.

— Благодарността ми няма да е достатъчна. Да не съм чул вече и дума срещу държавните служители.

— Тогава всичко би си дошло на мястото — усмихна се Дънбар и затвори телефона.

Търнър бе възхитен. Това беше чудесна новина и не можеше да дойде в по-подходящо време. Аманда Чапмън не беше добре. Продължителната диализа беше започнала да се отразява на детската й гъвкавост и бе започнала да отпада психически. А веднъж започнал този процес, имаше всички шансове да се остави да я повлече пороят и краят да дойде много бързо.

При сериозните заболявания често се подценяваше психическото състояние на пациента. Силното позитивно отношение, волята за живот често беше разликата между живота и смъртта, и опитът на Търнър го беше доказал. Беше виждал деца така да се сражават, че извикваха сълзи в очите му, когато понякога губеха. Но беше виждал и деца да се отпускат по течението, без да хвърлят и един поглед назад. Аманда приближаваше до кризисната точка. И той не знаеше накъде могат да се обърнат нещата.

Болестта й се беше отразила и на родителите й. За последните няколко седмици виждаше как стресът и умората ги завладяваха все повече. Видимо бяха остарели. Намери телефона им от приемния картон на Аманда и се обади.

Женски глас каза:

— Да?

— Кейт? Обажда се Клайв Търнър от болницата на Аманда в Глазгоу.

— Случило ли се е нещо? Какво е станало? Аманда, тя…

— Нищо лошо не се е случило, Кейт, уверявам те — прекъсна я Търнър. — Дори напротив. Току-що ми се обадиха от Медик Екоз. Съгласиха се да приемат Аманда.

— Наистина ли? Божичко, това е чудесно! Толкова се тревожехме за нея. Тъкмо казвах на Сенди, че снощи беше много слаба, личеше й особено ясно.

— Мисля, че нещата ще се подобрят, когато в Медик Екоз я поставят на техните апарати за диализа — каза Търнър. — Никой нищо не може да обещае, но предполагам, че тя ще има подобрение. Ако успеят да я стабилизират, ще трябва да чакаме и да се надяваме да се появи подходящ бъбрек, но поне ще има повече време.

Търнър чу как Кейт се разплака от другата страна на линията.

— Знам — утеши я той. — Когато човек е подложен на много голямо напрежение, притесненията го изяждат отвътре. Докато внезапно не избухнем в плач, дори не осъзнаваме колко ни е обсебила мъката.

— Точно така е — потвърди Кейт, възвръщайки самообладанието си. — Не мога да ти благодаря достатъчно, Клайв. Ти беше единственият, който се сети за това.

— Просто имахме шанс, че видях писмото от министерството.

— Кога ще я преместите?

— В петък, ако всичко върви както трябва.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — извика тя. — Нямам търпение да кажа на Сенди. Тази вечер е дежурен.

— Тогава ще те оставя да му се обадиш — каза Търнър. — Звънни ми утре, за да приключим с подробностите.

Кейт затвори телефона и се свлече върху стола. Като че ли всичките й сили я бяха напуснали. За няколко секунди притисна глава с ръце, загледана в пода. Моля те, Господи, нека това бъде повратната точка в кошмара ни. Отсега нататък нещата трябваше да тръгнат към по-добро. Щяха пак да бъдат щастливото семейство, както беше преди да се случи лошото. Смехът щеше да се върне в живота им. Изведнъж се почувства по-сигурна, отново взе телефона и се обади на Сенди.

 

 

Дъждът в петък сутрин не можеше да угаси оптимизма, изпълнил дома на Чапмънови след обаждането на Клайв Търнър. Тишината и прекалено заинтересуваните погледи през прозореца по време на закуска, които се бяха превърнали в норма за последните няколко седмици, вече бяха останали в миналото. На дневен ред бяха усмивките и оживеният разговор. Това беше щастливото облекчение, за което и двамата се бяха молили. Все още трябваше да чакат да се появи подходящ донор за Аманда, но по необясними причини и двамата вярваха, че това ще стане. Бяха стигнали до повратната точка в кошмара си.

— В колко часа каза, че трябва да сме там? — попита Сенди, докато ставаше от масата и се протягаше да вземе каната с кафе.

— Клайв обясни, че ако отидем към два, ще можем сами да я заведем. Ще бъде по-хубаво, отколкото ако пътуваме с линейката, не мислиш ли?

— Точно така — съгласи се той. — Тримата отново заедно.

Стисна рамото на Кейт, докато се връщаше към мястото си и доля чашите.

— Да направя ли още сандвичи? — попита го тя.

Сенди поклати глава.

— Нека по пътя към Глазгоу спрем да обядваме някъде. Какво ще кажеш?

— Звучи приятно — съгласи се Кейт. — Мина цяла вечност, откакто не сме правили нещо подобно.

 

 

Доброто настроение не ги напусна и по време на пътуването. Обядът, който си поръчаха в закусвалнята, разположена почти на пътя, не беше особено вкусен, но се преглъщаше. Фактът, че правеха нещо заедно, беше по-важен, отколкото блудкавата храна. Пък и това им даде повод да се пошегуват за постиженията на шотландската кухня.

Когато пристигнаха в болницата, пак имаха проблеми с паркирането, но днес това не им се струваше толкова важно. Сенди не му обърна внимание, както обикновено правеше, за да си намери извинение и да излее гневно натрупаното притеснение.

Клайв Търнър ги видя, когато влизаха в отделението и им предложи първо да се отбият в кабинета му.

— Как е тя? — попита Сенди.

— Добре е — отговори Търнър. — Диализата й приключи преди около час, така че още известно време ще бъде добре.

— Ще е достатъчно ли, за да стигнем до Медик Екоз? — зададе въпрос Кейт.

— О, много повече — успокои я Търнър. — Ще бъде стабилна няколко часа. Ако искате, можете да се поразходите заедно с колата. Не бива да се уморява, но малко разходка само може да й подейства добре.

— В Медик Екоз няма ли да ни чакат? — попита Сенди.

— Говорих с тях преди малко. Наясно са с положението. Всяко време преди шест часа ги устройва.

— Много мило — прошепна Кейт. — Много сме ти задължени.

— Няма за какво — възропта Търнър. — Надявам се нещата да потръгнат добре. Заслужавате го.

— Благодаря — каза Сенди и се ръкува с Търнър.

Влязоха в отделението и видяха, че една сестра облича Аманда.

— Аз ще продължа — помоли Кейт с усмивка. — Напоследък тази възможност не ми се удава много често.

Сенди тръгна, за да докара колата, докато Кейт привърши с обличането. Беше паркирал на едно от местата за линейки, когато Кейт излезе да задържи вратата отворена. Клайв Търнър излезе, като носеше Аманда на ръце. Кейт и Аманда седнаха на задната седалка на Есмералда и напуснаха болницата след много махане през задния прозорец.

— Доктор Търнър каза, че този следобед можеш да хапнеш един сладолед — обърна се Кейт към Аманда, докато я прегръщаше. — Нали ще бъде чудесно?

Сенди намести огледалото за обратно виждане, за да може да наблюдава отговора на Аманда. Тя леко кимна и се опита да се усмихне. Сенди преглътна. Беше много слаба.

— Знам къде ще намерим най-вкусния сладолед в града — съобщи той.

— Чакай да позная — предложи Кейт. — В „Даниели“ ли?

— Покажи на жената пръст… — каза Сенди. — Ще си купим най-големите фунийки, които господин Даниели може да си представи.

Аманда направи храбър опит да изяде сладоледа си, но бързо загуби интерес и предпочете да се сгуши в майка си на задната седалка. Очите на Сенди питаха: „А сега какво?“.

Кейт вдигна рамене и погали косата на Аманда.

— Можем да погледаме патиците в парка.

Идеята допадна на Аманда, която кимна с нещо, наподобяващо ентусиазъм.

— Точно така — каза Сенди. — Но първо ще купим хляб.

По пътя за парка спряха пред една фурна и Сенди купи половин дузина хлебчета. На Аманда и Кейт беше възложена задачата да ги разкъсат на малки парченца, докато Сенди ги откара до парка и паркира Есмералда почти до ръба на езерото.

Кейт и Аманда останаха в колата — не искаха Аманда да настине — Сенди излезе и привлече патешката публика с хляба. Той започна да се придвижва, оставяйки следа, която доведе патиците почти до колата. Когато бяха достатъчно близо, Кейт отвори прозореца и двете с Аманда ги хранеха оттам. Сенди ги наблюдаваше отстрани. Повече от всичко на света искаше Аманда да се засмее, толкова отдавна не беше чувал този звук. Но не стана. Аманда бавно пускаше трохичките и гледаше как патиците не пропускаха нито една, но погледът й говореше, че е много далеч.

Към четири часа й се приспа и Кейт тихо предложи:

— Дали не е време да я заведем?

Сенди кимна и запали колата. Бяха в Медик Екоз след петнайсет минути.

— Клайв Търнър даде ли ни някакви документи? — попита Сенди, след като спря на паркинга за посетители.

— Не — разтревожи се Кейт. — Мислех, че всичко е уредено предварително.

— Дано да си права — притесни се и Сенди. Щеше да му е много неприятно да обяснява на персонала кои са и защо са тук. Убеди се, че греши почти веднага, след като влязоха.

— Господин и госпожа Чапмън? — каза жената на рецепцията с усмивка. — И Аманда. Очаквахме ви. Ще се обадя на доктор Рос. Веднага ще слезе. Настанете се удобно, докато го почакате.

Тя им показа чудесно мебелираното място за чакане.

Аманда седна на коленете на Кейт, Сенди застана отстрани. Аманда си смучеше пръста, както правеше винаги, когато беше уморена. Тя погледна към кутията с играчки, която беше сложена там, за да могат децата да се забавляват, докато чакат, но не прояви особен интерес. Очите й все още имаха онзи поглед, от който му заседна бучка в гърлото. Тя се обърна да погледне баща си и той бързо се усмихна, за да прикрие тъгата си.

— Доктор Рос скоро ще дойде, принцесо. Той ще ти помогне да се оправиш. Обещавам.

Аманда продължи да си смуче пръста.

Джеймс Рос се появи, придружен от Томас Киншърф и две сестри. Приближи се до Чапмънови и се представи. Естествената му дружелюбност веднага допадна на Сенди и Кейт.

— А това е малката госпожица, която не се чувства добре. — Рос застана на едно коляно, за да хване ръката на Аманда и леко се здрависа. — Е, ще проверим това, нали? Имаме изненада за теб. Обичаш ли изненадите?

Аманда, все още с палец в устата, кимна.

— Добре — продължи той и се обърна към една от сестрите, тя му подаде увит в цветна хартия пакет, който той на свой ред даде на Аманда. — Това е за теб. Да ти помогна ли да го отворим?

Аманда кимна отново и Рос разкъса хартията, откъдето се появи пухкаво зайче.

— Казва се Албърт. Какво ще кажеш? — попита той.

Аманда извади палеца си от устата и широко се усмихна, докато вземаше играчката. Беше заразително и всички се засмяха.

— Много мило — зарадва се Кейт.

Сенди кимна в знак на съгласие.

— Нищо особено — каза Рос. — Правим това за всичките си млади пациенти.

Сенди се опита да му напомни, че те не са от пациентите, които ще платят, но Киншърф почти веднага го прекъсна.

— Щом сме се съгласили, Аманда е наш пациент и към нея ще се отнасят по същия начин, както към останалите пациенти. Всички те заслужават и получават най-доброто.

— Благодаря ви — трогна се Сенди.

— Мисля, че трябва вече да приемем тази млада дама, нали, сестра? — каза Рос.

Една от сестрите пристъпи и внимателно взе Аманда от ръцете на майка й. За момент им се стори, че Аманда ще се възпротиви, но Рос бързо подхвърли:

— Не се тревожи. И мама ще дойде след малко. Ще тръгваме ли?

Всички се придвижиха до асансьора, който ги отведе в отделението по трансплантации. Там една сестра се приближи към Сенди и Кейт, за да ги придружи, докато колежката й се погрижи за Аманда. Поговориха си накратко за времето, и следваха Рос и Киншърф по коридора.

— Ето ни — спря Рос. — Това е стаята на Аманда.

Когато влязоха, Кейт и Сенди широко се усмихнаха. Стаята изглеждаше така, сякаш беше специално обзаведена за момиче на възрастта на Аманда. По стените бяха нарисувани герои от „Алиса в страната на чудесата“ и „Мечо Пух“. Много кукли и пухени играчки бяха подредени край стените, осъществявайки преминаването от реалността към героите от стената. Огромна куклена къща стоеше в ъгъла до леглото.

Рос се обърна към Аманда и й обясни:

— Ние с мама и татко ще си поговорим в съседната стая, докато сестрата те приготви за лягане. Ще се върнем след няколко минути, обещавам ти. Съгласна ли си?

Аманда кимна и Кейт и Сенди се усмихнаха на това колко бързо се поддаде на очевидния талант на Рос да общува с деца. Последваха го до кабинета му и седнаха в две кожени кресла срещу бюрото, докато той отваряше папката на Аманда.

— Тази вечер ще я включим на диализа и ще видим как реагира, преди да предприемем каквото и да било — каза Рос. — Важно е да се опитаме да я стабилизираме, за да може да се назначи определена схема на лечение, вместо непрекъснато да се прилага диализа според моментното й състояние. Ако успеем да направим това, тя ще се успокои и общото й състояние ще се подобри. Трябва да се справим и с проблема за разпадането на тъканта, но всяко нещо с времето си, нали?

— Точно така — кимна Кейт.

— Но искам да ви предупредя нещо. Колегите ни в детската болница не са успели и аз също не мога да ви обещая нищо със стопроцентова сигурност — каза Рос. — Ще направим всичко по силите си, но трансплантацията все още е най-доброто разрешение за Аманда. Може да се окаже и единственото, но това, както знаете, е извън нашите възможности.

— Разбираме — каза Сенди.

— Добре.

— Кога можем да я посещаваме, докторе? — попита Кейт.

— Винаги, когато пожелаете — успокои я Рос. — И ако решите да пренощувате, няма да има никакъв проблем. Можете да останете като наши гости.

— Хубаво е да го знаем — каза Кейт.

— Предлагам ви тази вечер да не оставате. Искаме Аманда да свикне с нас. Важно е да спечелим доверието й. Не се тревожете, ще се грижим за нея.

— Сигурна съм в това — каза Кейт. — Благодаря ви, докторе. Много сме ви благодарни.

Кейт и Сенди се върнаха в стаята на Аманда и я откриха по пижама, заслушана в сестрата, която й обясняваше входовете и изходите на куклената къща.

— Тук отзад има едно малко копче, от което се пали светлината. Виждаш ли?

Прозорците в къщата на куклата светнаха и Аманда се засмя. Тя погледна към майка си и баща си, а после отново към куклената къща, като че ли малко притеснена, че толкова много й харесва.

Сенди и Кейт си размениха погледи и се усмихнаха.

— Искаш ли татко да ти построи такава, когато си дойдеш вкъщи? — попита Сенди, въпреки че нямаше никакво съмнение за отговора. Аманда кимна и се сгуши на възглавницата си. Сенди коленичи до нея. — Значи решено — заключи той. — Бъди послушна и прави каквото ти казват лекарите и сестрите, и аз ще ти построя най-красивата къща за кукли, която някога си виждала.

— Ще има ли лампи? — попита Аманда.

— Във всяка стая. — Сенди леко я целуна по челото.

Аманда си пъхна палеца в устата.

— Уморена е. — Кейт зае мястото на Сенди и махна косата от челото й. — Мама и татко трябва вече да си тръгват, но ще се видим утре. Бъди добричка.

— Не се тревожете — успокои ги сестрата, виждайки притеснения поглед на Кейт, докато ставаше. — Ще се грижим за нея.

Отвън Сенди прегърна през рамо Кейт.

— Ей, хайде! — окуражи я той. — Това е началото на хубавите неща, забрави ли?

Кейт стисна ръката му.

— Прав си. Но понякога изглежда толкова мъничка. Тя е едно малко детенце, а трябва да се бори с толкова неща.

— Ще се справи — каза Сенди. — Ще видиш.

— Боже, надявам се! — Кейт изтри очи с измачкана кърпичка, която извади от чантата си. Подсмръкна, после изправи рамене: — Хайде да вървим.

Отвън на паркинга Сенди рязко спря, когато наближиха Есмералда.

— Какво има? — попита Кейт.

— Нямаш ли впечатлението, че сме на място, където… не ни е мястото?

Кейт го погледна учудено, а после разбра какво имаше предвид. От едната страна на Есмералда беше паркиран мерцедес, а от другата — BMW.

— О, боже — възкликна тя. — Страхувам се, че имаш право.

Един бърз поглед наоколо й показа, че повечето от колите бяха на по две години и все страхотни марки.

Сенди задържа отворена вратата и я покани с глас на иконом:

— Госпожата желае ли да влезе?

— Идиот — усмихна се Кейт и се качи.

Сенди завъртя ключа за стартера, но нищо не се получи.

— По дяволите! — изруга той.

— Шегуваш се, нали? — каза Кейт.

— За съжаление, не — промърмори той с гримаса. — Еси ни прави кални номера.

— Знае точно кога да избере момента — каза Кейт, докато се оглеждаше наоколо. — Имаш ли идея как ще решим проблема?

— Моторът не иска да запали. Сигурно се е задавил.

— Можеш ли да го оправиш?

— А птицата може ли да лети?

Сенди отвори вратата и излезе. Кейт търпеливо изчака, докато той се появи иззад отворения капак. Различните цветисти думички й подсказаха, че положението се влошава. Колата се затресе.

— Опитай да запалиш, Кейт.

Тя се премести зад волана и завъртя ключа. Чу се единично прищракване, последвано от проклятие иззад капака.

— Нямаме ли късмет? — попита Кейт с леко безпокойство.

— Акумулаторът е. Ще трябва да го заредя.

Кейт отпусна ръчната спирачка и хвана кормилото, докато Сенди затваряше капака.

— Готова ли си? — погледна я той, докато отиваше отзад и се приготвяше за бутане.

— Готова съм.

Паркингът беше равен, така че нямаше удобен наклон, който да улесни нещата. На Сенди му беше много трудно да засили Есмералда.

— Надясно! — каза той, като вдигна ръце от багажника и се изправи.

Кейт пусна амбреажа, колата се задруса и спря, без да прояви никакво намерение да запали.

— Добре, ще опитаме пак — каза Сенди.

— Мога ли да ви помогна? — стресна ги мъжки глас.

Сенди се обърна и видя висок тъмнокос мъж.

— Май е доста упорита — подметна непознатият.

— Не мога да разбера защо — каза Сенди. — Не е изстинала чак толкова. Паркирахме само преди час и половина, а акумулаторът е изтощен.

Двамата мъже добре подхванаха Есмералда и този път тласъкът беше по-силен.

— Надясно! — извика Сенди.

Есмералда отново се задруса, а след това спря в пълна тишина.

— Третият път носи късмет — каза непознатият и постави отново ръцете си върху багажника.

Сенди кимна, а после внезапно го погледна, сякаш се сети нещо:

— Кейт!

— Да? — дойде отговорът.

— Дала си контакт, нали?

Настъпи дълга пауза, преди един тих глас да каже:

— Съжалявам.

Сенди и непознатият се усмихнаха и отново бутнаха Есмералда. Този път, когато Кейт пусна амбреажа, моторът се съживи. Тя направи едно кръгче, докато Сенди благодареше на непознатия за помощта.

— Няма защо. При някой наш пациент ли бяхте?

— Току-що приеха дъщеря ни в трансплантационното отделение.

— Това на доктор Рос.

— Значи работите тук? — каза Сенди. — Лекар ли сте?

— Нещо такова. — Мъжът подаде ръка: — Стивън Дънбар.

— Сенди Чапмън. Това е съпругата ми Кейт, която се мъчи в зеленото уилямс рено, наречено от нас Есмералда.

Дънбар веднага си спомни името Чапмън от разговора си с Клайв Търнър и се усмихна.

Есмералда бавно приближи, а Кейт притеснено поглеждаше от прозореца.

— Кога мога да спра? — попита тя.

Двамата мъже се засмяха на лъжливата мъка, изписана на лицето й.

— Когато искаш — отговори Сенди. — Само не изключвай мотора.

Тя спря Есмералда и за момент се заслуша в празните обороти. Доволна, че са достатъчно стабилни, тя слезе и се присъедини към Сенди.

— Кейт, това е доктор Дънбар.

— Здравейте — запозна се Дънбар. — Всъщност тук аз съм по-скоро в ролята на държавен служител, отколкото на лекар. Следя за финансовите интереси на държавата при финансирането на болницата.

— Звучи интересно — каза Кейт учтиво.

— Тогава едва ли ще бъдете много съгласен да приемете нашата Аманда за безплатно лечение — предположи Сенди.

— Напротив. Много съм доволен, че я приехме.

— Благодаря за бутането — засмя се Сенди.

— Няма за какво — отвърна Дънбар.

Той гледаше, докато двамата се качиха в Есмералда и отпътуваха, маха им с ръка, докато изчезнаха зад портала. Беше доволен, че разреши приемането на дъщеря им. Трябва да беше преценил погрешно политиката на Медик Екоз, свързана с пациентите на безплатно лечение, като ги подозираше, че приемат само случаи, с които да станат популярни.

Но все пак имаше нещо, което му се струваше странно. Току-що идваше от пресконференцията, дадена по повод лицевата операция и там никой не спомена, че се приема безплатно случай за трансплантация. Защо не го направиха? Защо пропуснаха възможността да си направят чудесна реклама?

Срещата не мина толкова зле, колкото той предполагаше. Пациентката беше обикновено момиче от града, което нито за миг не заподозря, че е било използвано. Изглежда й харесваше да бъде в центъра на вниманието, да се обръща по молба на фотографите първо на тази страна, после на другата, да позира с персонала и с местния съветник от опозицията, който използва възможността да натрупа малко политически капитал. Дънбар го помнеше. Това беше представителят на партията на труда — на срещата между министерството и болницата беше използвал всяка възможност да изрази отрицателното си отношение към частната медицина. А сега ето го — усмихваше се на фотоапаратите с ръка, сложена на рамото на пациентката — звезда, полагайки всички усилия да създаде впечатлението, че началният тласък на цялата кампания е бил даден от него.

Но нищо не подразни Дънбар, защото, както каза Ингрид, се наблягаше на най-важното, а то беше, че с операцията на момичето е бил подарен нов, по-добър живот. Болницата щеше да получи малко реклама, която нямаше да навреди и ако местните политици използваха възможността да представят собствените си интереси, какво толкова? Така действат политиците. Така се движеше светът. Природата не прощава пропуснатата възможност в света на личните интереси.

Затова беше толкова изненадан, че и думичка не се спомена за приемането на дъщерята на Чапмънови. Трансплантацията беше нещо много по-голямо от победата на лицево-челюстната хирургия, която току-що празнуваха. Ще попита за това Ингрид след почивните дни. А в това време щеше да отиде до Беърсден и да върне дневника на Шийла Барнс.

Беше почти на половината път дотам, когато започна да изпитва съмнения. Имаше ли смисъл да го оставя в къщата, когато беше почти сигурно, че нито Шийла, нито съпругът й ще се върнат някога. От друга страна се чувстваше виновен да го разнася напред-назад. Това беше нещо повече от дневник с доказателства; той красноречиво говореше за самата жена. Реши, че ще го върне лично на Шийла. През почивните дни щеше да й го занесе в Хелънсбърг и да й каже, че му е бил много полезен.

Докато се връщаше към града, усети, че мисли за Лиза Феърфакс. Наистина трябваше да й каже за Шийла Барнс — коя е и какви са били твърденията й. Но той беше свикнал да не казва на хората повече от това, което трябваше да знаят, затова си замълча. Информацията, обаче, че и някой друг е изказал същите съмнения като нейните по отношение на Медик Екоз, щеше да я накара да се почувства по-добре, а ако някой имаше нужда от подобно нещо, то това беше Лиза Феърфакс. Животът й не беше особено интересен — без работа и в непрекъснати грижи за умопобърканата си майка. Той импулсивно зави към апартамента й и натисна бутона на домофона.

— Да?

— Стивън Дънбар е. Мога ли да се кача?

— Предполагам — поколеба се тя.

Ключалката на вратата се отвори и Дънбар бързо се качи до третия етаж.

— Не очаквах да ви видя отново — каза Лиза и го пусна да влезе.

Дънбар се огледа надясно и наляво, когато влезе в хола.

— Спи — успокои го тя.

— Минавах насам — излъга той. — Има нещо, което не ви казах онзи ден, а мисля, че трябваше да го сторя. Нещо за Шийла Барнс.

— Шийла Барнс ли? — повтори Лиза. — Сестрата, за която ме питахте. Чудехте се дали я познавам.

— Точно така. Тя е напуснала малко преди да започнете работа в Медик Екоз, но това, което не ви казах е, че е претърпяла почти същото като вас. Казала е почти същите неща за пациент, който е починал в трансплантационното отделение по нейно време.

Лиза го погледна, колебаеше се дали да се докачи от това, че не й е казал по-рано или не.

— Искате да кажете, че не съм единствената ли?

— Не, не сте — потвърди Дънбар. — И това е истинската причина да бъда изпратен в Шотландия. Вече сте двама, които настоявате, че на пациент е бил присаден неподходящ орган по време на трансплантация.

— И с нея ли са се отнесли като с идиот?

— Никой не я е приел на сериозно — съгласи се Дънбар. — За съжаление двамата със съпруга й са болни от рак. Тя умира. Ходих да я видя в санаториума, където лежи. Намира се в Хелънсбърг. — Той й обясни за дневника. — Тя искаше да прочета записките, които е правила по време на инцидента.

— Научихте ли нещо повече?

— Бяха много подробни. Накрая бях поразен от това доколко версията й съвпадаше с вашата.

— Значи може и да ни повярвате.

— Трудно ми е да не ви повярвам.

— Добре. Не казахте ли, че съпругът на Шийла също е болен от рак?

— И той е в същия санаториум.

— Колко странно. И какъв отвратителен късмет. Дано съумеят да се поддържат взаимно.

Дънбар мълчаливо отбеляза доброто й отношение.

Лиза стана и намали печката.

— Не ви ли липсва професията на практикуващ лекар? — попита тя.

— Ни най-малко. Всъщност аз не я харесвам, нямам призвание за нея, отказах се. Много просто.

Тя се усмихна.

— Забележителна честност! Познавам много лекари, които също нямат призвание, но последното нещо, което би им хрумнало, е да се откажат. Ще си висят там, докато им дойде времето и докато получат благодарствено писмо от бедните хорица, успели да надживеят помощта им.

— Трудно е да избягаш, ако веднъж си започнал — каза Дънбар.

— Може би — съгласи се Лиза. — Искате ли да пиете нещо?

Той кимна:

— С удоволствие. Денят ми беше дълъг.

Тя наля и на двамата джин с тоник, подаде едната чаша на Дънбар, а после седна.

— Защо всъщност дойдохте? — попита с внезапна директност.

Въпросът го свари неподготвен.

— За да ви кажа за Шийла Барнс. Помислих, че имате право да знаете.

— Но аз нямам право — опроверга го Лиза. — Въобще нямате никакви задължения към мен, така че защо дойдохте?

— Реших, че все пак би трябвало да знаете — каза Дънбар. Звучеше елементарно, дори за него.

— Да не би от съжаление? Заради положението, в което се намирам?

— Аз…

— Не обичам да ме посещават от съжаление. Нямам нужда.

— Няма нищо общо със съжалението, честна дума — промълви той. — Просто ми беше много приятно с вас и тъй като не познавам никого тук, потърсих извинение да се върна.

— Така е по-добре — съгласи се тя след кратко обмисляне.

— Лиза! — чу се вик от спалнята. — Къде ми е закуската? Искам си закуската!

— Идвам, мамо! — отговори Лиза, без да сваля очи от Дънбар.

Той автоматично погледна часовника си. Беше десет вечерта. Изправи се:

— И без това беше време да си тръгвам. Може ли пак да намина? В най-скоро време?

За кратко тя го изгледа с недоверие:

— Ако обещаете, че няма да си донесете и съжалението.

— Ще донеса джин — обеща Дънбар.