Кен Маклуър
Донор (3)

Глава втора

Конвоят от три служебни автомобила, придружени от полицейска кола, зави през портала на болницата Медик Екоз в Глазгоу и спря точно пред входа. Шофьорите отвориха вратите на пътниците и застанаха чинно, докато те слязат и се подредят. Всеки се ориентираше за себе си по околните. Започнаха да се пристягат възли на вратовръзки и да се броят копчетата по саката, докато официалната група по посрещането се появи през плъзгащите се стъклени врати, за да ги поздрави. Навсякъде имаше усмивки за добре дошли.

Лео Джордано, административен директор на Медик Екоз, част от Медик Интернешънъл Хелт Груп, пристъпи и се здрависа със заместник-министъра от Министерството на вътрешните работи Нийл Банън.

Джордано бе висок, тъмен и добре сложен, с маслинена кожа, загатваща за средиземноморските му прадеди, въпреки че самият той беше второ поколение американец.

Банън бе нисък, червенокос и склонен към пълнеене. Наскоро си беше пуснал мустаци с погрешното убеждение, че това ще придаде по-голяма притегателна сила на личността му. Непредубедените наблюдатели смятаха, че така още повече прилича на продавач на употребявани автомобили.

Банън и Джордано се бяха срещали няколко пъти по време на подготвителните работи при създаване на болницата и сега размениха любезности, преди Джордано да започне официалното представяне. Приключиха бързо, за да се спасят от ръмящия дъжд и ледения вятър, и се скупчиха пред вратата, за да влязат.

— Предлагам да изпием по едно кафе, преди да се захванем за работа. Така хората ще могат да се опознаят по-добре.

Банън, без особен ентусиазъм или коментари, кимна в знак на съгласие и го последва през постлания с килим вход към дълга стая с висящ таван и големи панорамни прозорци, гледащи към поддържана градина. По това време на годината паркът беше най-доброто въплъщение на северния климат. Голи клони кръстосваха сивото небе, мъх пълзеше по каменните пътеки, устоявайки на влагата и студа. Своеобразен център, разположен в средата на изкуственото езеро, беше една скулптура, явно повлияна от древна Гърция. Ловната фигура изглеждаше патетична далеч от дома.

Келнерки, облечени в бледорозови униформи с емблемата на Медик Екоз, поднесоха кафето в сребърни подноси.

— Не е чудно, че са във финансова криза — прошепна един от групата посетители, местният съветник от партията на труда. — Това не е болница, а направо дворец. Погледнете! Навсякъде има килими, климатични инсталации, специални униформи за персонала. Болниците не би трябвало да са такива.

— Напротив — отговори му негов колега. — Може би предпочитате Викторианските болници за бедни, миришещи на дезинфектанти и огласени от ругатните на съботните пияници. Честно казано, смятам, че всички болници трябва да изглеждат точно така и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

— Имате предвид приватизацията — каза подигравателно съветникът. — За богатите ще бъде много удобно, но всички останали? Кажете? А хронично и душевноболните? Кой ще се грижи за тях?

Вторият мъж определено не желаеше да повтаря стари аргументи, особено след като нямаше да се стигне до никакво решение. Той прекрати разговора с рязко вдигане на ръка:

— Добре, добре, тази песен ми е позната. Да не я подхващаме на нов глас.

— Ще ви кажа само едно — добави съветникът. — Ако си мислят, че ще приема какъвто и да било план за потъването на още пари на данъкоплатците в този монумент, за да облагодетелстват, и то неоснователно, някои хора, не са познали. Обещаха ни, че това място ще започне да се самоиздържа след дванайсет месеца и че ще има прилична печалба до година и половина. Обещаха работа и средства, с които да се подобри микроструктурата на района, а докъде стигнахме? Три години след началото пак просят милостиня. Това е възмутително. Хората няма да го подкрепят.

Съветникът се премести, за да бъде заменен от член на личния екип на Банън, който беше чул всичко.

— Не знам за вас, но аз не съм сигурен, че виждам някаква алтернатива — започна новодошлият. — След като вече сме вложили двайсет и седем милиона в проекта, едва ли можем лесно да ги отпишем и да махнем с ръка. Освен всичко останало, ще бъде добре дошло за опозицията.

— Така е, но си спомням шума, който вдигнаха в подготвителния период. Казаха, че това никога няма да стане. Казаха, че има по-голяма вероятност да се основе спиртоварна в Риад или фабрика за свинско месо в Тел Авив, но не и частна болница в самото сърце на трудовата партия в Глазгоу. — Мъжът се усмихна на спомена.

— Това, което наклони везните, беше голямата безработица в строителния бранш. Перспективата да се изпусне голям строителен проект беше твърде висока цена, която трябваше да се заплати заради нечия грандомания — обобщи чиновникът.

— Управляващите имат навика да са горди, когато са замесени и пари — каза мъжът.

Чиновникът се засмя. Това беше лека усмивка със световно значение. Усмивката на човек, който познава правилата на играта и знае как да я играе.

— Доколко е голямо затруднението, в което са изпаднали?

— Ако питате мен, няма нищо, което не би могло да бъде спасено с благоразумен маркетинг. Бизнесът леко спадна и за Медик Интернешънъл, компанията майка, съществува добра възможност да покаже на какво е способна. Те смятат, че правителството не може да си позволи болницата да бъде изправена до стената заради неизбежната публичност и загубата на работни места, затова си играят и искат още обществени инвестиции, вместо сами да разрешат проблема. От задкулисните приказки Банън подскача като ужилен.

— Но защо позападна бизнесът? Защо всички тези богаташи и семействата им не си позволяват най-доброто медицинско лечение, което може да се купи?

— Трудно е да се каже. Може би предпочитат да отидат в Лондон за троен байпас или операция на бедрото — вдигна рамене чиновникът. — Там винаги могат да си поръчат храна от Дорчестър и да прескочат до „Анабелс“ за чаша стара безалкохолна бира, когато се почувстват по-добре. — Мъжът се усмихна на представата за въздържанието. — Но разбрах, че когато става въпрос за трансплантация, нещата стоят другояче — продължи той. — Медик Екоз вече си е създала репутацията на болница, в която се правят най-добрите трансплантации в страната.

— Без съмнение — съгласи се чиновникът. — И Джеймс Рос е известен като един от най-добрите трансплантационни хирурзи.

— Веднъж се срещнах с него на някакъв прием — каза мъжът. — Мил човек. Необичайна комбинация — блестящ професионалист и приятен човек.

— Разбрах, че научните му изследвания също са феноменални. На списъка с публикациите му в специализирани издания може да завиди всеки научен работник. Може би при вземането на решение авторитетът му ще наклони везните.

— Май скоро ще разберем — въздъхна мъжът, защото видя министъра на вътрешните работи и административния директор да тръгват.

Високият мъж, който стоеше до тях, също тръгна и веднага бе зададен въпросът:

— От вашите ли е, или от техните?

— Казва се Дънбар. От Лондон е — отговори служителят. — Не ме питайте защо.

Мъжът, за когото ставаше дума, беше доктор Стивън Дънбар. Висок, тъмнокос, облечен в тъмен официален костюм, от който личеше добрият лондонски шивач. Вратовръзката му говореше за минали контакти с парашутен полк. Имаше тъмни, интелигентни очи, които постоянно наблюдаваха и изучаваха. Устните му бяха широки и създаваха впечатлението, че всеки момент ще се усмихне, но никога не го правеше.

Беше изпратен от Министерство на вътрешните работи или по-точно от негов клон, познат като Научно-медицински инспекторат (Си-Мед). Той обединяваше малка група специалисти с разностранни и широки познания в науката и медицината. Бяха използвани от правителството да провеждат дискретни разследвания в сфери, оставащи извън обичайното поле на дейност на полицията.

Въпреки че и полицията имаше специализирани клонове като отдела по измамите, например, или офицерите, обучени да работят в света на изкуството, беше всеизвестно, че съществуваха цели области от съвременния живот, в които познанията им, за жалост, не бяха достатъчни.

Инспекторите на Си-Мед извършваха професионални проучвания. Тяхно задължение беше да разследват доклади за евентуални нарушения или необичайни инциденти и да констатират съществува ли или не проблем, заслужаващ по-детайлно проучване. Дънбар беше един от медицинските им специалисти.

Понеже често ставаше въпрос за чувствителността на могъщи и влиятелни личности, и дискретността беше много важна, Дънбар не беше представен. Официално той присъстваше като представител на лондонските цивилни служби, временно прикрепен към министерството и само Нийл Банън беше информиран за истинската му мисия.

Откакто беше пристигнал предишния ден, домакините се отнасяха към Дънбар любезно, но хладно. Това не го притесняваше. Беше свикнал да работи сам, като аутсайдер. Дори го предпочиташе. На колкото по-малко хора се доверяваше, толкова по-добре. Това улесняваше работата му. Идеалната мисия беше, когато се захващаше с работата, откриваше каквото трябва да узнае и си тръгваше, без някой да разбере какво всъщност прави. Никой не обичаше шпиони около себе си, особено когато нямаше истински проблем, който да се проучва, а често ставаше така.

Да пази разследването в тайна беше може би най-трудната страна от работата на Дънбар, но може би и най-важната. Всяко съмнение за некомпетентност или незаконни действия изваждаха на бял свят най-лошото в медицинската професия. Никоя друга социална група не се проявяваше толкова видимо като затворена общност и не поддържаше по-ясна линия на самодоволно негодувание спрямо останалите. Трябваше да е напълно сигурен в основанията си, преди да разкрие самоличността си. На този ранен етап той разполагаше само с недоказани твърдения на две бивши медицински сестри от болницата, които трябваше да провери. Нуждаеше се от много повече, преди да разкрие кой е и защо е тук.

Дънбар се настани на удобния стол срещу табелката с името си, поставена върху дъбовата маса. Наля си малко вода от кристалната гарафа и отпи, докато наблюдаваше останалите присъстващи да заемат местата си. Дебелината на килима превръщаше това в странно тиха процедура. Знаеше малко за обстоятелствата, довели делегацията на посещение в Медик Екоз — само факта, че болницата е с известно финансово затруднение и молеше правителството за допълнителна помощ. Шефовете му видяха в това възможност да го вкарат в болницата без излишен шум. Всичко стана малко прибързано. Получи много оскъдни сведения от министерството и трябваше да успее да сглоби отделните парчета от разговорите, които чу отвън, докато хората пиеха кафе. Мислеше, че знае кои са важните играчи, затова сега щеше да наблюдава ръкопашния бой и кръвопусканията, до които подозираше, че щеше да се стигне.

Джеймс Рос, хирург и директор на трансплантационното отделение, беше един от двамата старши членове на медицинския персонал на болницата, присъстващи около масата. Другият беше доктор Томас Киншърф, медицински директор на болницата, усмихнат и определено знаещ как да се държи с хората. Мястото на Рос беше срещу това на Нийл Банън, който любезно слушаше какво се говори около него и от време на време се усмихваше. Случаен поглед към часовника го накара да прояви известно нетърпение за започване на съвещанието.

Рос беше приятен мъж, току-що прехвърлил четирийсетте, със средна фигура и руса коса, сресана назад. Кожата му беше гладка и мургава и носеше очила без рамки с големи квадратни стъкла. Изглеждаше като човек, който се харесва, който е уверен в себе си, който е успял в избраната професия и няма нужда да доказва никому нищо. Костюмът му беше консервативно черен, но носеше розов шал с подходяща кърпичка в малкото джобче. Яркост, типична за хирурзите.

Административният директор Джордано беше просмукан от обаяние, докато говореше с хората от Вътрешното министерство. Всяка дума, казана от посетителите, го караше да проявява най-голямо внимание, всеки намек за хумор предизвикваше широка усмивка и сърдечен смях. Беше ясно, че хората от Медик Екоз се държаха по възможно най-подходящия начин. Денят беше посветен на добрите отношения.

— Ще започваме ли? — попита Банън. Беше от малкото тук, които не се усмихваха.

Джордано обяви началото на срещата и предложи „финансовата страна на дебатите“ да започне. Това беше основанието да се прочетат финансовите доклади — от една страна на счетоводителите на Медик Екоз, а от друга — на екипа от Вътрешно министерство.

Четенето завърши, Банън огледа навъсените лица около масата и каза:

— Господа, смятам, че трябва да срежем Гордиевия възел и да пристъпим направо към целта. Пределно ясно е, че тази болница не може да функционира, ако не получи незабавна финансова инжекция. Въпросът е откъде ще дойде тя. — Той направи пауза, а хората около масата си размениха погледи. — Разбирам, че Медик Интернешънъл Хелт Груп вече не е в състояние да прави по-нататъшни инвестиции. Остават обществените средства, и честно казано, това също е доста немислимо във време, когато настояваме за ограничения на бюджета и за съкращаване на наистина съществени пера. — Преди да продължи, направи пауза, за да затихне шушукането. — Но алтернативата също не е за предпочитане. Ако болницата бъде затворена, ще се изгубят парите, които вече са инвестирани, да не говорим за големия брой съкратени. А това ни поставя, както биха казали американските ни приятели, между чука и наковалнята. Лично аз смятам, че ще бъде истинска трагедия, ако една съвсем нова великолепна болница с персонал на световно равнище ще трябва да затвори врати, но това е голата истина.

— Няма нужда да споменаваме политическите притеснения и огромните разходи за партията на торите — промърмори съветникът от партията на труда.

— Щом е великолепна и е на световно равнище, защо тогава губи пари? — попита един мъж, който, за разлика от останалите, носеше светъл костюм. Той бе представител на Шотландската застрахователна компания, която беше инвестирала при създаването на Медик Екоз.

— Смятаме, че това е проблем, с който можем да се справим — отговори Томас Киншърф. — Просто точно в този момент нямаме достатъчно пациенти.

— Защо?

— Получава се така, че потенциалните ни клиенти все още предпочитат лондонските болници. Но ние вярваме, че с подходяща рекламна кампания този проблем може да бъде преодолян. Това е географски проблем, на който в началото не обърнахме сериозно внимание и все още не сме предприели необходимите стъпки, за да го неутрализираме.

— Има много пациенти, които са на по-малко от километър и половина разстояние — прекъсна го съветникът. — Само че нямат пари да си платят за скъпото лечение.

— Вече сме коментирали този въпрос — сряза го Банън доста сприхаво. — Болницата стартира основно като място за лечение на чуждестранни клиенти, които да влагат пари в тази страна. Това е индустрия на услугите, точно както хотелите или парковете. Няма нищо лошо в това. В края на краищата е от полза за всички ни.

— Не и ако няма никаква печалба.

— Ще има, господине — увери го Киншърф. — Просто ни трябва още малко време.

— И още много обществени средства — добави съветникът.

— Честно казано, по-нататъшно безусловно финансиране е изключено — каза Банън. — Нашите хора направиха подробен анализ на данните от всяко отделение и излязоха с проектни изчисления за следващите три години. Като се основаваме на тях, сме готови да ви предложим финансиране с подходяща лихва, но при определени условия.

Джордано и Киншърф размениха погледи. Вече нито един от двамата не се усмихваше.

Банън продължи:

— Нашите финансисти определиха най-проблемното звено, с което бихме искали да се справим. Всъщност, настояваме за това.

— Надявам се, че ще можем да разгледаме вашите предложения — уклончиво отвърна Джордано.

— Притеснени сме от изключително слабата печалба, реализирана от отделението за трансплантация — каза Банън.

Джеймс Рос изглеждаше изненадан. С мъка успя да остане на мястото си.

— Да не намеквате, че отделението ми не работи както трябва? — попита той.

Изненадата му очевидно беше споделена от мнозина около масата.

— Далеч съм от тази мисъл — отговори Банън. — Отделението ви работи много успешно. За съжаление е единственото в момента.

— Тогава защо се насочвате към нас?

— Честно казано и, нека не задълбаваме особено, успехът ви е повече медицински, отколкото финансов. Режийните ви са изключително високи.

— Трябва да правим най-доброто за пациентите си — обясни Рос изненадан. — Трансплантационната хирургия е много скъпа, що се отнася до оборудването и персонала, то резултатите ни са много добри.

— И това се отразява на таксите, плащани на болницата — реагира Банън. — Никой не коментира способностите ви, докторе. Превъзходството на отделението ви е видимо. И, както разбирам, процентът на успешно излекуваните е доста висок.

— Действително е така — намеси се Джордано.

— Тогава какво искате от мен? — попита Рос. — Невъзможно е да съкратя персонала.

— Не става въпрос за съкращаване на персонала, докторе. В отделението ви идват пари, но инвеститорите не получават печалбите, които би трябвало. Щекотливият проблем са вашите много високи разходи по изследванията.

Рос изглежда търсеше думите, преди да отговори спокойно:

— Според договора ми, определен процент от приходите трябва да ми бъде предоставян. Това беше основната причина, поради която се съгласих да дойда тук.

— Това ни е пределно ясно — кимна Банън. — Ако трябва да бъдат вложени още обществени средства, за да се осигури съществуването на болницата, тази договорка просто не може да продължи.

— Но ако искаме да повишим знанията си и да подобрим грижите за пациентите, изследователската програма е крайно необходима — призова Рос.

— Разбирам как се чувствате, докторе, и ви прави чест, но това не е изследователски институт, а търговско предприятие. Това е частна болница. Тук се лекуват болни хора. Лекуват се и съответно им се представят сметките. Толкова е просто, финансиране на изследвания осигуряват университетите и изследователските институти. Медик Интернешънъл и съинвеститорът й — правителството на Нейно Величество, не го правят.

— Но договорът ми…

Мисля, че ако прочетете отново съдържанието на договора си, докторе, ще видите, че процентът на финансиране, който ви се предлага, е валиден само ако и останалите отделения в болницата се справят толкова добре.

— Мисля, че не разбирам. — Рос се наведе напред, като че с желание да се предпази и погледна за подкрепа към Джордано и Киншърф.

— Според споразумението, петдесет процента от печалбата на вашето отделение ще се връща при вас, за да подкрепя изследователската ви програма — продължи Банън.

— Точно така — съгласи се Рос.

— Но — продължи Банън и вдигна показалец, — само ако постъпленията от отделението за трансплантация се равняват на не повече от двайсет процента от общия приход на болницата. А в сегашното състояние разходите на вашето отделение надминават шейсет процента от печалбите.

Рос се отпусна в креслото и погледна към Джордано, който си шушнеше със счетоводителя на болницата, седнал до него. Изражението му красноречиво показваше темата, която обсъждаха. Кимването, което получи в отговор, беше ясно за всички.

— Каквото и да е приближаване до тези показатели ще доведе изследванията ми до задънена улица — каза Рос, очевидно разстроен.

— Съжалявам, докторе — повдигна рамене Банън. — Ще повторя, че това е болница, а не университет.

— При това положение, господа, трябва много сериозно да преосмисля позицията си — започна да събира документите си Рос.

На всички им беше неудобно заради начина, по който Банън се държа с него. Всички осъзнаваха, че Рос беше най-големият капитал на болницата. Без него и отделението за трансплантация, болницата при всички случаи щеше да бъде принудена да затвори врати, но представителите на правителството явно бяха решили да държат твърди позиции.

Като страничен наблюдател Дънбар можеше само да предполага, че министерството, ядосано от слуховете, които Медик Интернешънъл се опитваше да разпространи по негов адрес, беше решило да направи едно ужасно залагане. Той подозираше, че ултиматумът всъщност беше блъф и че ще омекнат, когато стане ясно, че Рос ще изрази желание да напусне. А тъй като той беше шеф на отделение, за което бе загрижен, сигурно щеше да иска да види как ще се развият нещата.

Известно време Банън наблюдава Рос, който се готвеше да напусне масата и тогава каза:

— Докторе, искрено се надявам, че ще решите да продължите великолепните хирургически постижения, които имахте през последните няколко години.

Рос прие думите с бледо подобие на усмивка. Очевидно беше абсолютно неподготвен за случилото се. Той прочисти гърлото си и попита:

— Има ли някаква възможност за компромиси?

— Страхувам се, че не — отговори Банън.

Рос преглътна, после стана от масата.

— Бихте ли ме извинили, господа? — каза той. — Има няколко неща, които трябва да свърша.

Банън го погледна:

— Повярвайте ми, докторе, ако имаше някаква възможност да продължим да ви финансираме, щяхме да го направим. Знам колко държите на изследванията си и това ви прави чест. Съветвам ви да не вземате прибързани решения. Болницата ще трябва да се справи с много трудности, за да реализира потенциала си.

Съветникът от партията на труда, който седеше срещу Дънбар, се наведе напред и му прошепна:

— Проклети бюрократи. Не дават и пукната пара за изследванията. Единственото нещо, от което разбират, е печалбата.

Дънбар се усмихна на завъртането му на триста и шейсет градуса, но разбра какво има предвид. За Рос нещата ставаха много трудни. Той можеше да усети напрежението около масата. Хората знаеха колко високи са залозите. Все едно гледаха въртенето на топчето в рулетката.

— Ще има ли други условия? — попита Джордано, след като Рос излезе от стаята. Каза го през зъби, явно очакваше отрицателен отговор.

Банън прие въпроса с открито лице.

— Да — отговори той. — Ще има. Бихме искали да се направи нещо за възприемането на болницата от обществото. Каквито и да са условията, ще предизвикаме дълбоко обществено негодувание, ако продължим с обществени средства да финансираме една частна институция. Ако искаме да постигнем съгласие и обществото да вложи още средства в това начинание, до което в по-голямата си част няма достъп, смятам, че в замяна Медик Екоз ще трябва да направи известни алтруистични жестове.

— Имате предвид нещо като раздвижване на връзките с обществеността ли? — попита Джордано.

— Така го кажете. Добре ще е да предложите безплатно лечение на разумен брой пациенти, които се лекуват в държавни болници. За тях отличната ви апаратура и професионално диагностициране ще са от полза.

Джордано беше възстановил хладнокръвието си. Той се усмихна:

— Господин министър, смятам, че това е великолепна идея. Досега сме приемали няколко подобни пациенти, но със сигурност мога да кажа, че няма да има възражения, ако приемем още няколко. Това ще бъде чудесна реклама за нас.

— Добре. Смятам, че и приятелите ни също ще бъдат доволни — погледна Банън към съветника от трудовата партия.

Мъжът сви рамене:

— Ако зависеше от мен, щяхме да вземем цялото проклето място и да го използваме за благото на целия народ.

— И без съмнение да го разтръбите навсякъде — подметна Банън.

— Нещо друго? — изгледа ги Джордано.

— Само още едно нещо — каза Банън. Стаята отново се изпълни с мълчание. — Искаме един от нашите хора да бъде допуснат в болницата. Нещо като наблюдател на това как вървят нещата.

— Още един аспект на връзките с обществеността ли? — попита тихо Джордано.

— Може и така да се каже — съгласи се Банън. — Той ще бъде тук, за да следи за благоразумното използване на парите на данъкоплатците.

— Счетоводител ли?

— Нещо повече. Бихме искали да има достъп до всичко, свързано с болничната администрация, включително документацията и протоколите.

— Да не би да предлагате този човек да има някаква изпълнителна власт?

— Не става въпрос за изпълнителна власт — поясни Банън. — Просто да разчита на подкрепа от ваша страна и от страна на персонала.

— В такъв случай не виждам никакъв проблем.

— Добре — кимна Банън.

— Имате ли някого предвид? — поинтересува се Джордано.

Банън посочи към Стивън Дънбар:

— Доктор Дънбар ще бъде нашият човек на местна почва.

Дънбар се усмихна и кимна. Той наблюдаваше реакцията на хората от болницата — усмивките им бяха неуверени.

— За това се споразумяхме — каза Банън. — Големият въпрос сега е дали стигнахме до цялостно одобрение?

Нямаше гласове против, но всички знаеха колко много зависи всичко от Джеймс Рос, а той не беше в стаята.

— Защо не направим обедна почивка? — предложи Джордано. — Храната тук е много добра. Мисля, че няма да имате никакви оплаквания.

— Никога не съм мислил, че Банън ще има смелост да направи подобно нещо — подхвърли мъжът срещу Дънбар, когато излизаха от стаята.

— Престъпници! Как се отнесоха с Рос! — вметна колегата му. — Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Всичко зависи от Рос. Без него те са като всяка друга болница.

— Или петзвезден хотел.

— Мислиш ли, че ще напусне?

— Зависи в каква степен са готови за намаление на разходите за изследвания. Може да реши да се махне просто заради едната чест. Защото за него не е проблем да работи където пожелае. С неговата репутация може да постъпи навсякъде по света. Ако питаш мен, министерството сега залага на губеща карта.

— Но няма да променят становището си.

— Аз се чудя защо Рос въобще е дошъл тук — размишляваше първият мъж. — Ако наистина го интересуват изследванията, би трябвало да отиде в някое от големите медицински училища.

— Така е — съгласи се вторият.

— Помисли малко, може да е заради храната — каза първият с възхищение.

Бяха стигнали до столовата и гледаха към менюто. Масите изнемогваха под тежестта на разкошни ястия, приготвени специално за тях.

 

 

Обядът продължи до два часа. Беше обявено, че събранието ще се поднови в два и половина и двете страни използваха промеждутъка, за да обсъдят нещата помежду си. Дънбар се разхождаше с чаша кафе в ръка и доколкото можеше, събираше информация. Той отклони въпроса за предложената му роля с умение и хумор, казвайки, че е твърде скоро, за да говори за това.

Все още не беше постигнато никакво споразумение.

Малко преди началото на съвещанието той видя Джордано, който водеше много сериозен разговор с Рос, да си тръгва, и Банън, видимо нервен, да заема мястото му. Чудеше се дали Банън не започва да преосмисля своята безкомпромисност. Застана съвсем близо до двамата противници.

— Не е нищо лично, Рос, нали разбирате? — каза Банън с несполучлив опит за усмивка.

Рос го погледна по много красноречив начин, с което искаше да му каже, че политиците много приличат на нещо, което се намира в обувката му.

— Разбира се — съгласи се той монотонно.

— Оценявам колко важна е за вас изследователската работа, докторе, и че вероятно ще ви трябва малко повече време, за да обмислите позицията си, но се чудя дали вече не сте взели някакво решение?

— Да, господин Банън — отвърна Рос. — Взех решение.