Кен Маклуър
Донор (15)

Глава четиринайсета

Дънбар реши първо да прегледа някои от научните публикации на Рос, преди да отиде във Вейн Фарм. Сигурно щяха да му помогнат да разбере това, което очакваше да открие там. Си-Мед му бяха предоставили преписки от наскорошни издания на Рос, но засега той предпочете да ги остави настрана. Бяха четири — три върху животински разработки, а четвъртата за нещо, наречено „Имуноподготовка“, което той остави в папката, тъй като смяташе да се концентрира върху наглед по-важните публикации.

Предполагаше, че четивото ще го затрудни, но се оказа, че Рос има добър стил на писане и представяше данните си в сравнително прав текст. Най-голяма помощ му оказа един от документите, който представляваше преглед на статия за настоящата му работа в областта. Като всички научни прегледи, и този беше насочен към обществото на учените, но не и за работещите в същата област. Техническите подробности бяха сведени до минимум.

От публикациите на Рос ставаше ясно, че той вярва в употребата на животински органи, по-специално прасета, за човешка трансплантация далеч в бъдещето. Това щяло да елиминира неприятната несигурност на пациентите, които трябва да изчакват доставката на подходящ за тях орган, като на всичко отгоре съществувала и моралната дилема — да желаеш злото на донора. Освен това щяла да се избегне и упоритата борба с обществото да бъде убедено да носи донорска карта със себе си, след като интуицията на хората ги съветва да си пазят телцето цяло. Смята се за един вид предизвикателство към съдбата или някакъв друг вид суеверие.

Винаги, когато медицината достигала до някакъв напредък в тази насока, всеки очаквал да чуе историята за възстановяването на пациент, изпаднал в кома и обявен от експертите с мозъчна смърт. Това веднага събуждало страховете за едновремешните наказания да те погребат жив. Само в такива случаи хората си представяли как техните органи се отстраняват, докато са още в съзнание, без да могат да протестират.

Друг аргумент за използването на животински органи, според Рос, бил, че животното донор може да се запази живо до последния момент преди операцията, точно когато е нужен органът. Тогава бил пълен с кислород и е един вид — пресен. Нямало да има нужда да се бърза излишно и да се обикаля целия свят с разлагащата се тъкан в ръце. Тогава нямало да съществува и феномена надежда против чуждата надежда, щели да се избегнат закъсненията, които правели органа непригоден. Още един плюс бил, че социалните и морални проблеми, свързани със закъсненията на болниците, които поддържат нечий силно казано живот само и само да запазят органите му, щели да останат в миналото.

Основният проблем в изследването бил имунологичният, възникващ при присаждането на чуждата тъкан. Също както тъканите от който и да било друг източник, така и животинските органи трябвало да бъдат пригодени към имунната система на пациента, тъй като в противен случай бързо щели да бъдат отхвърлени като чужд материал. Това щяло да бъде провал за трансплантацията и пациентът в крайна сметка щял да умре. Експерименталната работа на Рос показва, че било възможно да се отглежда прасе с имунната система на човешки организъм като допълнение към тази на прасето. Това щяло да гарантира, че органите на прасето ще бъдат напълно приемливи за пациента, чиято имунна система прасето вече е дублирало. Всичко това било само на експериментална база, разбира се, но все още нямало готова основа за доказване на теорията. Идеята за подготовка на прасе донор за всяко отделно човешко същество в случая изисквала много време, което за момента не било осъществимо. Моралната страна на проблема е също под въпрос.

Дънбар се чудеше дали е възможно да са правени опити с подбрани индивиди в Медик Екоз, но реши, че е малко вероятно. Тогава времето нямаше да съвпада в случаите с Ейми Тийздейл и Кенет Линиъм. Тези пациенти бяха дошли в Медик Екоз вече болни и със спешна нужда от трансплантация.

Колкото повече четеше, толкова по-депресиран се чувстваше. Освен ако Рос не беше направил някакво тайно откритие, което да е придвижило напред във времето технологията, то тогава провеждането на експерименти с имплантиране на свински органи в хора губеше смисъл. Отхвърлянето си беше направо гарантирано. Дали Рос не е постигнал такъв пробив? Дънбар се надяваше да открие това във Вейн Фарм.

 

 

Дънбар пристигна в осем без пет в „Крейн“, а Дъглас вече го чакаше. Двамата се ръкуваха и седнаха на същите места.

— Как върви? — попита Дънбар.

— Изглежда ми възможно. Всички служители си тръгват до десет вечерта. Остават само двама охранители на вратата. Би трябвало да патрулират района на всеки половин час, но малко след полунощ го раздават по-свободно. Може би разчитат на електрическата ограда, която им върши работата.

— Електрическа ограда? — възкликна Дънбар.

— Не е толкова отчайващо — успокои го Дъглас. — По-скоро е вид алармена инсталация, отколкото отбранителна. Напрежението е ниско, така че можем да я преминем лесно.

— Ами самата сграда?

— Е, това е най-големият проблем. Не можем да използваме прозорец, тъй като няма такива, а вратата е с електронно заключване.

— Но ти каза, че е възможно.

— Мисля, че е възможно — уточни Дъглас. — Ще зависи от това. — Той извади от джоба си малко парче пластмаса с размерите на кредитна карта. Не беше маркирана и имаше място за магнитна лента на нея.

— Ключ?

— Може и така да го наречем, ако свърши работа.

— Ти пробва ли?

— Да кажем, че се запознах с един, който ще успее. Убедих го да си вземе почивен ден от Банк ъв Скотланд и да го изработи.

— Не трябва ли да има някакъв кодиран номер, прикрепен към ключалката? — запита Дънбар.

Дъглас кимна.

— Кодът се набира чрез бутоните. Спомням си звуците, които издаваха, когато охраната влезе в сградата. Знам номера.

— Ако ключът не свърши работа?

— Това зависи от теб. Можем да отстраним охраната и да използваме техните карти.

— Без насилие! — заповяда Дънбар.

— Както искаш.

— Кога?

— Тази вечер, ако си готов, разбира се.

Дънбар кимна.

— Добре. Кога и къде? — попита.

Дъглас го погледна замислено.

— Правил ли си нещо подобно досега?

— Да — призна той.

Не каза повече подробности, а и Дъглас не ги поиска. Просто кимна и даде нарежданията си как да стигнат до двора на вече неизползваемата железопътна гара в северната част на града. Можеше да остави колата си там и да отидат до Вейн Фарм с ланд ровъра на Дъглас.

— Просто в случай че се наложи да се разпръснем по-късно из района — каза Дъглас. — Имаш ли нужда от дрехи?

— Имам тъмни — отвърна Дънбар. — Мога да използвам и защитен костюм.

— Няма проблеми. Ръкавици?

— Имам си.

— В един часа тогава.

Дънбар се върна в хотела и пусна телевизора, разгледа дрехите, с които смяташе да се облече по-късно, след това ги остави на леглото. Нуждаеше се от още шум, за да го разсее от мислите му за последиците, ако нещо се провали. Шотландската телевизия показваше епизод от Тагарт. Тялото беше извадено от Клайд в присъствието на мрачни лица и гадни шегички. Това не бе най-подходящото за разсейване, помисли си той. Загаси телевизора и пусна радиото, като го нагласи на Класик Еф Ем. Концертът за духови инструменти на Моцарт щеше да свърши работа.

В дванайсет и половина Дънбар провери джобовете си за последен път и излезе от стаята. След това тихо стигна до асансьора. Адреналинът започна да приижда бързо в главата му. Остави ключа си на рецепцията, където мъжът потвърди с кимване приемането му, след което се върна отново към попълването на някакви документи. Дънбар се зарадва от липсата на любопитство у мъжа.

Инструкциите, които Дъглас му беше дал, бяха перфектни. Всичко беше изчислено съвсем точно. Не срещна никакви трудности при намирането на двора на гарата. Оставаха още седем минути до един, когато стигна мястото на срещата. По това време на нощта почти нямаше движение. Той подкара бавно колата около двора, беше оставил светлините на габарити. Осветяваха се само малките камъчета на чакълената настилка. Намери си място в затънтено кътче, откъдето можеше да наблюдава входа и изгаси фаровете.

Луната се плъзна иззад малко облаче и освети лентата на пътя, водеща нагоре по хълма към паркинга и нататък в храсталаците. Беше почти пълнолуние. Последният път, когато бе наблюдавал луната, беше в иракската пустиня. Той и останалите чакаха тогава да се скрие зад някой облак, за да продължат нататък. Опита се да си спомни имената на придружаващите го колеги, когато чу приближаването на кола. Отначало си помисли, че ще отмине, но в последния момент тя намали и сви към паркинга. Дънбар бе заслепен от светлините й при завиването, след това автомобилът бавно паркира встрани. Той включи фаровете си и видя тъмнозеления ланд ровър. Излезе, заключи колата и забърза към Дъглас.

— Лесно ли го намери? — попита той.

— Без никакъв проблем.

Двамата се возеха мълчаливо, докато Дъглас се обади:

— Ето я сградата от ляво. Ще минем покрай нея. Има един завой към фермата на около двеста метра нататък. Ще оставим ланд ровъра там.

Дънбар видя осветената от фаровете им табела „Вейн Фарм Институт за отглеждане на животни“. Усмихна се вяло.

— Това ли е мястото? — попита Дъглас, като звучеше малко разтревожен.

— О, да, това е. Просто името малко ме обърка.

— Какво ли не правят в наши дни — въздъхна Дъглас. — Предполагам, че щеше да бъде доста по-ясно, ако го бяха кръстили Дом за вивисекция или Институт за срязване на малки мъхести неща без никаква причина.

— И аз така си мисля.

— Какви ги вършат вътре?

— Прасета.

— Не звучи толкова трогателно от емоционална гледна точка, като например опитни зайчета, но май това няма никакво значение за касапите.

— Имало ли е някога тук проблеми с природозащитници — попита внезапно Дънбар.

— Имаше нещо такова. Подпалиха една лаборатория около Единбург преди няколко месеца, а двама учени получиха писма-бомби. Сигурно скоро ще утрепят някого.

Дъглас отби ланд ровъра от пътя, паркира странично от фермата и изгаси фаровете.

— Време е за работа. — Протегна се назад и вдигна малък сак и два черни дъждобрана. Единия подаде на Дънбар и двамата се преоблякоха. — Ще се върнем през полето, като се прикриваме зад храстите, докато стигнем територията на фермата. След това ще тръгнем на север по оградата, след това на североизток и там ще пресечем мрежата. Ясно?

— Разбрано.

Дъглас връчи на Дънбар ножици за тел и обясни:

— Аз ще се заема с напрежението, а ти ще срежеш телта.

Те заключиха колата и бързо се спуснаха покрай пътя надолу към лекото възвишение и към полето, където се прикриха в сянката на крайпътен плет. Дъглас водеше и държеше Дънбар за ръка, когато двамата падаха на колене. От позицията си Дънбар можеше да разгледа входната врата на фермата. През огромния, добре осветен прозорец, видя двамата пазачи. По всичко личеше, че четяха нещо.

Дъглас направи движение с ръка надясно и Дънбар го последва на път към оградата. Като стигнаха мястото, Дъглас свали сака от рамото си и извади два кабела, всеки с огромна крокодилска щипка в двата края. Свърза и двата към оградата и Дънбар преряза телта на две места, така че да не се наруши потока на тока. Двамата разтвориха телта, за да се промушат през нея и влязоха — Дъглас мина пръв, а Дънбар прибра ножиците в сака и му го подаде.

Дъглас направи знак, че трябва да пълзят по корем. Дънбар почувства, че това е прекалено, но предпочиташе придружителят му да е по-стриктен, вместо обратното. Подчини се без възражения. Пълзяха един до друг до основната сграда, като използваха лактите си за придвижване.

От мястото, до което стигнаха, се виждаше главния вход. Един от пазачите седеше и четеше вестник с лице към тях. Ако вдигнеше поглед, докато отключват вратата, можеше да ги види. Дъглас погледна часовника си и прошепна:

— Хайде да изчакаме малко. Да видим дали ще се мръдне.

Минаха няколко минути, но пазачът не показа никакви признаци на отегчение от вестника. Дъглас и Дънбар си размениха мимики, но бяха принудени да продължат да чакат. Изминаха още десет минути, най-накрая пазачът сгъна вестника и взе кафеварката. Стана от стола си и изчезна от полезрението.

— Да действаме! — нареди Дъглас като се изправяше и тичаше към вратата, за да вкара картата. Набра номера на кода, докато Дънбар гледаше нетърпеливо към вратата, страхувайки се, че пазачът ще се върне. Ключалката не помръдна. — Хайде, хайде де! — мърмореше той, докато вкарваше пак картата и се опитваше отново. Пак нищо не се получи.

— Времето ни изтича! — изсъска Дънбар през зъби.

Дъглас опита още веднъж със същия резултат, но Дънбар точно в този момент каза:

— Връща се!

И двамата се шмугнаха с глави напред на земята и погледнаха към входа, за да видят дали са били забелязани. Пазачът отвори отново вестника си и седна.

— Какво ще правим сега? — прошепна Дънбар.

Дъглас погледна към входа:

— Можем да ги нападнем.

Дънбар поклати глава.

— Хайде да обиколим сградата. Трябва да има и друг начин за влизане.

— Няма прозорци, няма други врати — каза Дъглас. — Проверих я, не помниш ли?

— Подигравай ми се ако искаш — каза Дънбар и тръгна към задната част на сградата, където нямаше опасност да ги видят от входа. Придвижваха се плътно до стените, които бяха абсолютно гладки, с изключение на огромна плоска тръба, която заемаше почти половината от стената.

— Какво мислиш, че е това? — попита Дънбар.

— Да не е някаква тръба за отпадъци?

Продължиха нататък по стената, без все още да намерят някакъв начин за влизане. Същото се отнасяше и за края й. Отдръпнаха се малко назад, за да огледат дали е възможно през покрива. Нямаше никакви светлини, антени или дори вентилационни шахти.

— Казах ти! — натърти Дъглас.

— Нека огледаме по-добре отходната тръба — предложи Дънбар.

Тръбата се състоеше от сглобяеми метални части и беше в ширина около два метра. Докато пълзеше по земята около основата й, Дънбар откри два метални капака. Дъглас му подаде ръка да се повдигне на един от тях. Миризмата на разлагащи се гадости накара и двамата да приклекнат от отвращение.

— Исусе! — възкликна Дъглас.

— Това са свински нечистотии — уточни Дънбар. — Дай ми фенерчето.

Дъглас му подаде фенерче с дълга гумена дръжка и Дънбар прегледа вътрешността на тръбата. В края нямаше отпадъци. Протегна се надолу, за да види дали няма някаква решетка на дъното. Нямаше. Изправи се и каза:

— Мисля да влезем през тази тръба.

Дъглас се намръщи на предложението, но трябваше да се съгласи, тъй като нямаше никакъв друг вход. Погледна надолу към отпадъците и попита:

— Колко, мислиш, е дълбоко това?

— Има само един начин да разберем. — Дънбар прекрачи през ръба на шахтата и пусна краката си надолу. Установи, че едва покрива коленете му. — Стигнах дъното.

— Ще трябва да се отърва от това — каза Дъглас, като сваляше сака.

Дънбар клекна, за да стигне до края на тръбата. Миризмата заплашваше да надделее над силите му в тясното пространство, докато влизаше. Първо пъхна ръцете си, после главата и раменете си. Изправи се и се опита да намери някакви дръжки по гладките вътрешни стени. Беше трудно, но откри, че има достатъчно място пръстите му да се пъхнат между сглобките на металните стени. Ако можеше да се издърпа на още три метра, щеше да стигне до хоризонталната част на тръбата и да изпълзи до края.

— Добре ли си? — попита Дъглас.

— Засега.

Дънбар се издърпа с огромни усилия нагоре, използвайки само върха на пръстите си, след това успя да издраска до хоризонталната част. Запълзя бавно до края и установи, че е стигнал до решетка. Все пак беше в сградата, успокояваше се той. Натисна силно решетката и тя отскочи. Най-накрая успя да влезе в широк, плитък метален басейн. Шумът, който се разнасяше около него, му подсказваше, че наоколо е пълно с прасета. Той се обърна назад, за да окуражи Дъглас, който се появи след няколко минути, ругаейки с всяка изминала крачка.

— Тук явно държат прасетата — каза Дънбар победоносно.

— А стига бе — отвърна Дъглас кисело.

Дъглас завъртя фенерчето си в същата посока. Двамата стояха в средата на свинските отпадъци. Имаше две огромни мивки на стената до изхода на тръбата. Дънбар пусна едната и започна да се мие целия, след това изчака Дъглас да направи същото.

— Сега може би ще умрем от пневмония — каза Дъглас, като се заливаше с колкото се може повече вода. — Все пак е по-добре, отколкото да смърдим така.

Двамата успяха да намерят изхода на свинарника и попаднаха в основния коридор на сградата. Липсата на прозорци им даваше пълна свобода да използват фенерчето си, не искаха да рискуват да палят основното осветление. Минаха покрай няколко малки лабораторийки, една голяма и най-сетне последната, която Дънбар търсеше. Помещението беше оборудвано с множество компютърни системи. Той запали лампата на бюрото и започна да търси някаква полезна информация. Имаше няколко писма на бюрото, адресирани до Джеймс Рос, което потвърждаваше, че е попаднал на точното място. Прерови всички незаключени чекмеджета на бюрото, но никъде не намери кутия за дискети. Най-долното чекмедже беше заключено. Дънбар се обърна за помощ.

Дъглас коленичи, за да разучи ключалката и се усмихна. Извади нещо, което приличаше на комплект метални клинове и си избра един. Погледна нагоре към Дънбар, докато въртеше клина, опитвайки се да налучка какво става в ключалката.

— И-и-и, абра… кадабра! — оповести той при изщракването на ключалката.

Дънбар дръпна чекмеджето и намери вътре пластмасова кутия за дискети. Всяка дискета беше педантично номерирана и описана, което явно се дължеше на характера на Рос, нещо, за което му беше изключително благодарен. Остави настрана тези, на които бяха записани всички архиви и счетоводни сметки и запази маркираните със заглавието „Данни от експерименти“. Включи компютъра.

— Колко време ще ти отнеме? — попита Дъглас, като в гласа му се усещаше нетърпение.

Дънбар бръкна в якето си и извади найлонова торбичка, в която имаше няколко празни дискети.

— Няма да е много — увери го той. — Просто трябва да ги копирам.

— Аз ще взема да поогледам наоколо — съобщи Дъглас.

— Недей да пипаш нищо — предупреди го Дънбар. — Не искаме никой да разбере, че дядо Коледа е идвал, нали?

Той направи копия на три дискети с данни, изключи компютъра и постави всичко обратно на място.

— Готово — каза той, когато Дъглас се върна. — Можеш ли да заключиш пак чекмеджето?

Дъглас го погледна така, сякаш Дънбар беше поискал най-невъзможното нещо на света, но се подчини. Заключването беше доста по-сложно от отключването, но най-накрая се чу успокоителното щракване и всичко си беше, както преди.

— Да тръгваме — предложи Дънбар.

Излязоха от лабораторията и започнаха да търсят пътя обратно към свинарника.

— Не забелязваш ли нещо странно? — попита Дъглас.

— Какво?

— Загледай се по-внимателно, след това си спомни как изглеждаше сградата отвън.

Дънбар се огледа и освети с фенерчето всички стени.

— Какво? — попита с неразбиране.

— Част от сградата липсва. Загрях, докато оглеждах наоколо. Погледни дължината на помещението. — Той развъртя фенерчето напред-назад. — Сега си спомни дължината отвън!

— Прав си — призна Дънбар, като насочваше фенерчето направо. — Това явно е фалшива стена.

— Ако не може да се влиза отвън, трябва да има някаква врата оттук.

Те стигнаха до края на стената и започнаха да търсят някакъв проход през нея.

— Странно — измърмори Дънбар, като опипваше с ръце стената. — Изглежда цяла.

— Идиотщина — съгласи се Дъглас. Изведнъж, без да иска натисна нещо, което плъзна панела в стената назад. Това го стресна и той изпусна фенерчето. Обхвана ги пълен мрак.

— Господи! Какво беше това? — извика Дъглас, след като силен грухтящ шум ги връхлетя.

— Още прасета, предполагам.

— Не ми мирише на прасета — усъмни се Дъглас, предпазливо влезе в новото помещение, опитвайки се да намери някакъв ключ за лампа. — Къде по дяволите е това? — изруга той, като не намери никакъв ключ.

Дънбар се плъзна покрай стената, воден единствено от гласа на Дъглас. Изведнъж замръзна на място, след като Дъглас разкъса въздуха с виковете си.

— Какво, по дяволите… Къде си? — прошепна Дънбар.

Стигна до входа и потърси ключ за лампата. Намери го и светна. Лицето на Дъглас беше изкривено от болка. Опипом беше попаднал в стоманената клетка на огромна женска маймуна. Тя беше захапала ръката му и се опитваше да я откъсне. Очите на Дъглас умоляваха за помощ, кръвта струеше от рамото му.

Дънбар нападна маймуната, като я мушеше през решетките, крещеше й, опитваше се да отвлече вниманието й, но животното продължаваше да стиска ръката на Дъглас. Огледа се наоколо за нещо, което да използва като оръжие. Забеляза изпуснатото фенерче и го светна. Силният лъч светлина принуди животното да пусне Дъглас и да се дръпне назад. Дънбар успя да издърпа Дъглас навън. Той се свлече на земята, целият треперещ от шока.

Дънбар се опита да спре кръвотечението с две кърпи, които намери на мивката в другия край на помещението. Докато ги пригаждаше като турникет забеляза, че имат публика. В помещението имаше още пет маймуни. Всичките бяха женски и до една бременни. Въпреки временното отвличане на вниманието, не можеше да не забележи, че всичките имаха белези на коремите, сякаш са им правили цезарово сечение, но продължаваха да са си бременни.

Дъглас се хвана с мъка за врата и измърмори нещо, което Дънбар не чу. Доближи се до него.

— Омнопон — изсвистя Дъглас.

Дънбар се сети за какво става дума и бръкна във вътрешния джоб на ризата му и извади малка торбичка с болкоуспокоително „Омнопон“, което висеше в кожена торбичка на врата му.

— Старите навици умират последни — каза той.

Дъглас явно е служил като морски пехотинец някога, тъй като това беше техен навик. Подаде му хапчетата, сгъна якето си и го нагласи като възглавница. След като постави главата на Дъглас върху него, се замисли какво да предприеме. В същия момент чу отварянето на предната врата.

— Сега се връщам — прошепна, изправи се и изгаси осветлението.

— Казвам ти, чух ужасен вик — чу се мъжки глас.

— Абе въобразяваш си — отвърна друг спокойно. — Било е от радиото.

— Сигурно Джеймс отново си е правил майтап по радиото.

Дънбар се притисна до стената, като се опитваше да измисли някакъв изход от положението. Двамата мъже от охраната бяха дошли да огледат, но все още у тях се усещаше някакво колебание. Звучаха сякаш само единият е чул нещо, така че шансовете да не докладват за случката не бяха малки. Ако можеше да затвори панелът, пазачите щяха да си отидат без да открият нищо необичайно, освен ако разбира се, не решат да претърсят щателно цялата сграда. Почна да напипва за бутона, когато Дъглас се опита да се премести и издаде лек стон. Играта приключи, охраната вече тичаше натам.

След включването на основното осветление, почти без да се замисля, Дънбар свали шубата си и се затича към тях. Нападна ги от засада. Единият едва беше успял да си отвори устата, когато той го удари остро отляво на брадичката и той се свлече надолу. Другият се обърна да бяга към вратата, но Дънбар го хвана и го свали на земята с удар по врата. След като падна, Дънбар го повлече до колегата му. Въздържаше се колкото му е възможно, защото не искаше да им причинява болка.

Върна се да види как е Дъглас. Успокоителното вършеше работата си, а Дъглас вече беше спокоен и придържаше кърпата към ръката си.

— Можеш ли да се изправиш?

— Мога. — Той се опита да се изправи и успя с малка помощ от Дънбар, който облече пак якето си.

— Сложи здравата си ръка около врата ми.

Дънбар почти понесе Дъглас към предната врата, след това изгаси осветлението, преди да натисне бутона за заключване на вратата. Тя се плъзна назад и двамата поеха дълбоко чистия хладен въздух навън.

— Къде остави сака? — попита Дънбар.

Дъглас изглеждаше заспал. Поколеба се преди да отговори:

— Зад тръбата.

С много усилия и бавни крачки успяха да стигнат до задната част на сградата, където беше тръбата за отпадъците. Дънбар взе сака и го метна на рамо, но Дъглас го спря.

— Вътре… — промълви той. — Боя… спрей-боя…

Дънбар отначало си помисли, че приятелят му е в делириум, но след това се сети. Въпреки болката и шока си, Дъглас все още мислеше за мисията им.

— В случай че нещо… се случи. Да… е виновен някой друг.

Дънбар претърси сака и намери флакон с боя.

— Ще останеш ли за малко самичък? — попита.

— Тръгвай…

Дънбар стигна до стената и започна да пръска с боята. „Не на вивисекцията… освободете животните… учени копелета… спрете опитите си… зловещи изроди“. Флаконът свърши. Изтича до Дъглас и пъхна празното шише в сака, след което го сложи на рамо и помогна на Дъглас да се изправи на крака.

— Трябва да те заведа в болница — предложи Дънбар.

Изминаването на близо тристате метра до ланд ровъра им се струваше цяла вечност, но все още не се чуваше паника зад тях. Много беше възможно охраната още да е в безсъзнание. Дънбар взе ключовете от джоба на Дъглас и го остави на земята, докато отключи колата. Набута го на предната седалка и го завърза с колана, да не пада. Главата му клюмна на гърдите, но все още беше в съзнание.

— Добре ли се чувстваш?

— Добре съм — прохърка Дъглас.

Дънбар запали колата, обмисляше по какъв начин да излезе от околността, като избягва възможността да срещне по пътя полиция. Все пак прецени, че не трябва да минава през черни пътища, тъй като Дъглас не биваше да се друса и реши да рискува по пътя.

Погледна вдясно, докато минаваха през входа на фермата. На портата нямаше никого. След това се обърна към Дъглас и попита дали омнопона все още действа.

— Засега — отвърна той, но си личеше, че е изпаднал в дълбок шок.

Като стигнаха до двора на гарата, Дънбар паркира ланд ровъра до собствената си кола и премести Дъглас в нея. Преди това обаче отпусна за малко турникета на ръката на Дъглас. Опасяваше се да не се наруши кръвообращението му.

— Ще трябва да оставим колата ти тук — каза той. — Не искам да оставям моята, в случай че някой я проследи и ме свърже със станалото във Вейн Фарм. Няма да имат много големи подозрения спрямо ланд ровъра.

— Ще помоля някой от момчетата да я вземе — каза Дъглас.

— Колкото по-бързо те заведа в болницата, толкова по-добре — обясни Дънбар.

— Никакви болници — изхриптя Дъглас.

— На теб ти е нужна подходяща помощ и лечение — настояваше Дънбар. — Раната е тежка.

— Никакви болници — повтори Дъглас. — Ще задават какви ли не въпроси, аз искам да работя отново. Необходимо ми е. Нищо друго не ми е останало бе, човек.

— Ако не получиш съответното лечение може и никога вече да не работиш. Може да изгубиш ръката си.

— Толкова ли е сериозно?

— Толкова — потвърди Дънбар.

— Ти да не би да си лекар? — попита Дъглас, като явно очакваше отрицателен отговор.

— Лекар съм.

Дъглас поклати глава, сякаш не вярваше.

— Тогава защо, по дяволите… Намести я ти, тогава — предложи той.

— С какво? С инструментите за колата или с крика? Необходима ти е болница.

Дъглас въздъхна тежко.

— Откарай ме пак в „Крейн“ — помоли той.

— „Крейн“ е затворен вече от няколко часа.

— Аз живея в апартамента над него. Мога да се обадя оттам и да потърся помощ. Той е правил това и преди.

— Искаш да ми кажеш, че някакъв стар тъпанар превързва издирвани престъпници само за кинти за бира?

— Нещо такова. Няма да ходя в болница.

— Добре, предлагам ти сделка — каза Дънбар. — Ще отидем у вас, но ще се обадим на моите хора. Ще им обясня, че е изключително важно да бъдеш излекуван тайно.

— Мислиш ли, че ще хване дикиш?

— Сигурен съм. Е, няма да е като в болница.

— Никакви болници.

Току-що бяха навлезли в оживен район, две полицейски коли минаха покрай тях в обратната посока. Дънбар се почувства облекчен, не само защото ги бяха подминали, но и защото това означаваше, че поне един от охраната се е свестил.

Стигнаха до улица Саламандър без инциденти и Дънбар паркира през кръчмата, която намери с огромни усилия поради липсващите светлини отпред. Незабележимата фасада се появи ясно на дългата, мрачна пресечка сред необитаемите жилищни сгради. Дъглас не можеше вече да се справя сам. Успокоителните не действаха, болката се увеличаваше с всяка минута и обземаше съзнанието му. Той седна с глава назад, очите му бяха стиснати.

— Наистина смятам… — започна Дънбар.

— Не! — отсече Дъглас.

Дънбар вдигна безпомощно рамене.

— Как да вляза? — попита.

— Вратата… в ляво. Ключовете… в страничния джоб на сака.

Дънбар намери ключовете и отключи тежката врата отляво на бара. Върна се до колата и помогна на Дъглас да излезе, като го крепеше по тротоара до дългия тъмен вход. В тъмнината се чуваше само влаченето на краката им.

— Кой апартамент? — попита Дънбар.

— Първият… първата врата. Единствено този е обитаем.

 

 

Дънбар му помогна да се качи по спираловидните стъпала нагоре, опипом налучкваше пътя в мрака. Теснотията на стълбището усложняваше допълнително обстановката, тъй като стълбите бяха проядени по средата. С голямо облекчение достигнаха до площадката. Като крепеше Дъглас, той се промъкна по стената до първата врата, намери ключалката, отключи с втория ключ и влезе. Светна лампите в антрето и помогна на Дъглас, който беше вече в полусъзнание, а като влезе в стаята, почти припадна на дивана.

— Къде ти е телефонът? — попита Дънбар, но не дочака отговор.

Забеляза на малка масичка вляво от газовата печка апарата. Първо обаче дръпна пердетата и запали огън. Дъглас се тресеше силно, донякъде заради студа, но предимно от шока.

Дънбар позвъни на Си-Мед и обясни на нощния дежурен, че има нужда спешно от медицинска помощ за ранен.

— Тежка травма в горната част на ръката, инфектирана от лабораторно животно — съобщи. — Мястото е ухапано. Засега не ми е известно животното да е болно от нещо, въпреки че може да са правени опити с него. Голяма загуба на кръв. — Хрумна му, че като бивш пехотинец, Дъглас вероятно знае кръвната си група, попита го и повтори отговора в слушалката. — „А“ положителна. — Уточни местонахождението и попита за колко време ще пристигне помощта.

— Не мога да кажа. Ще направим всичко възможно.

След като затвори телефона, Дънбар отвърза турникета и превръзката и погледна раната.

— Малко ще почистя мястото — предупреди той. — Имаш ли тук някакъв алкохол?

— Нали не смяташ да го излееш отгоре? — поинтересува се Дъглас.

— Не, не смятам — увери го Дънбар. — Това да не ти е филм на Джон Уейн. Ще го изпиеш, тъй като ще боли ужасно.

Отново му постави турникета, изсипа уиски и се втурна към банята, за да намери нещо подходящо. Върна се пак в стаята, връчи на Дъглас пълната до половина чаша и махна отново турникета, натискайки с пръст, докато разглежда раната. След това с памук и антисептичен разтвор напои разкъсаната плът.

Дъглас пое огромна глътка от уискито и въздъхна:

— Какво мислиш?

— Трудно ми е да кажа.

Дъглас извърна отново назад главата си гневно и изкрещя:

— Господи! — възкликна той. — Прасета! Очаквах там да има прасета!

— Съжалявам. Не знаех — каза Дънбар виновно.

— Грешката не е твоя — успокои го Дъглас. — Много съм ти благодарен. Ти ми спаси живота. Тази шибана маймуна се опитваше да ме превърне в комплект лего. Видя ли, че беше бременна?

— Да — съгласи се Дънбар. — Всичките бяха.

С течение на времето Дъглас изпадна в нещо средно между сън и безсъзнание. Неспокойствието и частичните звуци, които издаваше, подсказваха, че не се чувства добре, но беше достигнал някакво споразумение с болката чрез алкохола и болкоуспокояващите. От време на време всички тези мерки действаха в съюз, но в следващия миг завършваха трагично с болка. Дънбар трябваше да го буди на петнайсетминутен интервал, за да отпуска турникета, така че да позволи на кръвообращението да се запази. Изминаха два часа, най-сетне се чу спирането на кола на улицата и след това отекна тропане на външната врата.

На входа чакаха двама мъже. На вече сивкавата светлина от зазоряването Дънбар забеляза, че са облечени в хирургични дрехи и панталони, и на двамата имаше табелки с името на клиниката Блейдън. Единият носеше сгъната носилка, а другият — черен куфар с всичко необходимо.

— Доктор Дънбар? Дойдохме за пациента ви.

Дънбар ги въведе в стаята, където Дъглас лежеше на дивана.

— Достатъчно ли е стабилен, за да се движи?

— Ще се справи. Не успях да направя нищо друго, освен да спра кръвотечението — обясни Дънбар. — Преди около четири часа взе омнопон и е поел достатъчно количество алкохол за болката. Може би ще му вкарате малко течност в тялото, преди да го местите, а ако имате някакви подходящи превръзки, най-добре ще е да сменим тази.

Новодошлите вкараха в ръката система с физиологичен разтвор и Дънбар смени превръзката.

— Какво, по дяволите, е причинило тая рана? — попита единия, след като видя състоянието на ръката на Дъглас.

— Маймуна.

— Исусе!

— Клиниката готова ли е за него?

Санитарят кимна.

— Вече има подготвена операционна. Хирургът е уведомен.

Прехвърлиха Дъглас на носилката, а Дънбар държеше банката с физиологичния разтвор нагоре, докато слизаха по стълбите с огромни усилия, заради тесните извивки на стълбището. За щастие Дъглас все още беше в полусъзнание. Дънбар хвана здравата му ръка и я стисна.

— Успех, Джими — пожела той, докато санитарите се готвеха да затворят вратите на линейката. Дънбар наблюдаваше изчезващите фарове на колата и се върна отново горе да заключи. — Господи, каква бъркотия! — прошепна той и отново слезе. — Шибана гадна каша.