Кен Маклуър
Донор (11)

Глава десета

Дънбар стана рано сутринта. Първо провери в компютъра кодирания си пощенски файл. Пощата му беше пълна със списък от телефонни номера, преписа ги в малко тефтерче, което винаги носеше със себе си. Това бяха специални номера, като например на полицията и други власти в района, които можеха да са му от полза по всяко време, и то с приоритет. В списъка имаше две банкови сметки, от които можеше да тегли пари при извънредни обстоятелства. Имаше телефонен номер и на Си-Мед за ползване по всяко време на денонощието при специални поръчки, и най-накрая — инструкция за осъществяване на личен контакт, когато му е удобно. Това беше съвсем стандартен пакет номера за следователите от Си-Мед в тази област, особено когато от тях се иска пълна законност за действие.

В момента всичко зависеше от установяването произхода на радиоактивните източници. Дънбар поиска от Си-Мед да им достави радиоактивната проба в Лондон и да уредят лабораторен анализ. Доказателствата, както ги беше предупредил, бяха единствено радиоактивните прашинки. Дали ще се постараят да направят всичко възможно, за да определят произхода на неизвестния изотоп или на неговия източник?

За пореден път му направи впечатление, че Си-Мед не подлагаше на съмнение исканията му. Те просто ги приемаха и най-много да попитат необходимо ли е още нещо и как могат да бъдат по-полезни. Точно така трябва да работи една администрация, помисли си той. Те му разчистваха пътя за ефективното развитие на действията му. В много правителствени институции администрацията се самоунищожаваше. А при най-тежките случаи ролите се разменяха. Работниците на първа линия съществуваха само като оръдие на администрацията, за да предоставят информация, данни и статистики на чиновниците. Тяхната действителна функция обаче беше абсолютно неопределена.

От приятели и колеги беше чул, че NHS беше достигнала вече това ниво. Все повече и повече време за лечение и медицински грижи беше заето с попълването на формуляри, въпросници и подчинено на всякакви процедури — най-общо казано с дейност, която администрацията би трябвало да поеме, за да оправдае съществуването си.

Дънбар взе няколко парчета картон и лейкопласт от рецепцията, за да направи малък пакет за оловната тръбичка, в която се намираха останките. Преди да я свали долу при останалите пратки, той внимателно провери кутията за радиация отвън. На връщане си взе чаша черно кафе и се замисли за плановете си за деня. Смяташе да прескочи до Хелънсбърг, за да се види с Шийла Барнс под предлог да й върне дневника. Така или иначе щеше да й го върне, но сега най-важното за него беше да я помоли да си спомни кой и кога е инсталирал телефонната разпределителна кутия на стената във всекидневната й. Надяваше се, че тя ще му подаде някакво описание или дори име.

След голяма вътрешна борба беше решил да й каже за източника на радиация. Тя умираше и той бе приел съдбата й спокойно. Първоначално смяташе, че ако й каже за подозренията си, може само да вгорчи последните й дни. Освен това бе възможно да му се наложи да информира и полицията. Дали обаче това беше основателна причина да премълчи? Понякога бе много лесно човек да се самозаблуди относно истинската си мотивация. Искрено се надяваше, че го прави заради самата Шийла, но дълбоко в себе си не беше сигурен.

Още не беше напуснал хотела, когато пристигна куриер да събере пратките, заедно с тази, съдържаща изотопа. Човекът се изненада от изключително малкия колет.

— Какво толкова сте сложили вътре? — пошегува се той. — Олово ли?

 

 

Без да бърза Дънбар потегли за Хелънсбърг. Когато караше с умерена скорост означаваше, че не иска да се съсредоточи твърде много върху пътя пред себе си. Така имаше повече време да мисли за други неща, а определено имаше нужда от такова, за да събере мислите си. Въпросът беше откъде да започне. По всичко личеше, че няма логическо начало. Никога досега не се бе чувствал толкова разколебан в никое разследване. Единственото престъпление, за което можеше да се хване, беше монтирането на изотопа в дома на Шийла Барнс, но със сигурност това е било направено, за да може тя да замълчи за нещо, което е станало в миналото — смъртта на детето, а вероятно и тази на Ейми Тийздейл. Дали не е и опит за убийство с цел прикриване на истината?

 

 

В стаята цареше сумрак, но Дънбар все пак успя да види, че Шийла вече е съвсем близо до смъртта. Измършавялото й тяло изглеждаше толкова крехко, че сякаш най-лекият ветрец, идващ от прозореца, може да я разпръсне на прах. Тя спеше и той я погледа така няколко минути, след като гледачката излезе от стаята. Чудеше се дали не е по-добре просто да си тръгне. След като спеше, значи не я боли нищо и в момента това бе най-важното, но се налагаше да я попита за разпределителната кутия. Мъчителна морална дилема.

— Шийла? — повика я той тихо.

Никакъв отговор.

Още веднъж се опита да я събуди, но след това се обърна и си тръгна. Почти беше стигнал до вратата, когато я чу да се раздвижва зад гърба му.

— Питър? Ти ли си?

Дънбар се обърна. Очите й все още бяха затворени. Тъкмо смяташе да й каже кой е, когато Шийла продължи.

— Знаех си, че ще дойдеш. Радвам се, че те виждам. Знам, че не се разделихме по най-добрия начин последния път, скъпи, но вярвах, че ще дойдеш да кажеш сбогом на бедната си стара майка. Всичко, което казах, беше за твое добро и ти го знаеш. Разбираш това, нали?

Дънбар се улови да казва инстинктивно:

— Да, разбира се.

— Мислех си за онази ваканция, когато ти беше на около осем. Помниш ли? С баща ти излязохте с малката яхта и уловихте три риби, а аз ги сготвих за вечеря. Никога няма да забравя изражението на лицето ти… беше толкова горд…

— Помня — прошепна Дънбар. Той се прикри зад голямата сянка в стаята, в случай че тя си отвори очите.

— Толкова съм щастлива, че дойде, миличък. Знаеш колко много те обичам.

— Знам, мамо, и аз те обичам — промърмори Дънбар. — Почини си сега. Ще поговорим по-късно.

— Това би било прекрасно, скъпи — каза Шийла някак си далечно и се унесе отново в сън.

Дънбар излезе на пръсти от стаята и реши преди да си тръгне да си поприказва със старшата сестра за смяната на ролите. Той й обясни какво се е случило и как е подвел Шийла.

— Надявам се, че съм постъпил правилно, госпожо.

— Смятам, че сте направили най-подходящото нещо при тези обстоятелства. Шийла е много близо до смъртта.

— Сигурно синът й не е идвал да види нито майка си, нито баща си? — попита той.

Старшата сестра поклати отрицателно глава.

— Доколкото разбирам, Питър е нещо като черната овца. Имаха сериозен семеен срив заради пари. Питър искаше допълнително финансиране за някакъв нов бизнес, но е правил това и преди, затова Шийла и Сирил му отказаха. Случват се и такива неща.

— Да, за съжаление — съгласи се Дънбар. Той благодари на сестрата за подкрепата и напусна клиниката с ясното съзнание, че няма причини да се връща отново.

На път за Глазгоу реши да отлети за Лондон на другия ден, за да докладва пред Си-Мед. Смяташе вечерта да мине през болницата и да остави бележка за Ингрид. Предположи обаче, че ще е по-добре да отиде по-късно, защото не искаше да разговаря с никого там.

 

 

Целият зародил се оптимизъм на Сенди и Кейт се изпари само за миг, когато сестрата ги заведе в стаята на Аманда, защото тя им се стори като умиращ от глад бежанец от страна на Третия свят. Кожата й бе смъртнобяла, а очите й изглеждаха огромни и хлътнали. Беше будна, но погледът й се рееше разсеяно в тавана. Белият заек, който й бяха дали от болницата, лежеше до нея на възглавницата, а цветът му не беше много по-различен от нейния.

Сенди се обърна към сестрата, докато Кейт се опитваше да поговори с нея.

— Какво се е случило? — попита той с пресипнал глас.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — беше отговорът. — Вчера не й правиха диализа, тъй като докторът реши да я подложи на изследвания.

— Какви изследвания? — попита Сенди.

— Няколко бяха — отвърна неясно сестрата и попита: — Искате ли да намеря някой от лекарския екип? Те всъщност са доста заети в момента, но съм сигурна, че мога да…

Сенди поклати глава. Почувства се объркан и не искаше да предизвиква смут.

— Доктор Рос казва, че тя ще се чувства много по-добре утре — обясни сестрата. — Това е просто реакция от някои от процедурите.

Сенди отново искаше да попита за процедурите, тъй като не разбираше какви толкова тестове са наложили пропускането на диализата, но от друга страна не желаеше да създава проблеми. Болницата се отнасяше добре с тях. Не искаше да го сметнат за неблагодарен. Коленичи до леглото на Аманда, като се бореше усилено с напиращите сълзи.

— Как е принцесата ми? — попита той, след като нежно пое ръчицата й, сякаш внимаваше да не я счупи.

Аманда се усмихна с усилие.

— Боли ме, тате — каза тя.

— Какво те боли, принцесо? — попита той. — Стомахчето ли?

Аманда сложи ръка на гърдите си и Сенди постави своята отгоре. Въпреки безкрайно нежното му докосване, Аманда трепна. Той усети някаква превръзка под нощницата й и се разтревожи от болката върху гръдната й кост. Намръщи се.

— Сестра? — извика той. — Вчера правена ли е пункция на костния мозък на Аманда?

— Мисля, че да — отговори сестрата.

Този път Сенди не можа да се въздържи.

— Защо? — попита той.

— Не е необичайно на пациенти за трансплантация да се направи стернална пункция за проверка на имунната система — обясни сестрата.

— Но на Аманда вече са правени тези изследвания — възпротиви се Сенди. — Правени са й много отдавна в детската болница. Вече е включена в регистрите за трансплантация. Това трябва да е отбелязано в картона й. Имунологичният й профил е известен.

— Сигурна съм, че доктор Рос е имал причини да ги направи отново — отвърна спокойно сестрата.

Сенди прехапа език от яд.

— Разбирам — каза той и се върна обратно при леглото, за да поговори с Аманда.

— Искате ли все пак да се опитам да намеря доктор Рос? — попита сестрата. Тонът й обаче беше леко променен. Звучеше повече като предизвикателство, а не като въпрос, отговор на професионалист към аматьорски питания.

— Не, засега не се налага — отговори той.

 

 

— О, господи — въздъхна, докато вървяха с Кейт към колата. Чувстваше крайниците си като пълни с олово. — Може би очакваме твърде много. Явно се надяваме на чудо в свят, в който чудеса не стават. Като всички отчаяни хора, които се самозаблуждават. Искаше ни се да вярваме в приказки за вълшебници и в Дядо Коледа.

— Сестрата каза, че Аманда ще се чувства по-добре утре — промълви Кейт. — Това може наистина да са само последици от изследванията, на които са я подложили. Утре ще се съвземе, ще видиш.

Сенди се усмихна половинчато и я придърпа към себе си, за да я прегърне.

— Така е по-добре — каза тя.

— Добре че си ти — промълви той меко. — Само бог знае какво щеше да се случи, ако и двамата бяхме унили едновременно.

 

 

Дънбар изчака да мине десет, за да отиде в Медик Екоз и да провери бюрото си. Ингрид му беше оставила информацията, за която я бе помолил относно пациентите, лекувани безплатно от откриването на болницата досега. Не беше особено подробна бележка, но му даваше основата, от която се нуждаеше — броят на пациентите, видът на лечението им или операцията, която са претърпели, както и цената, която по принцип е трябвало болницата да избегне като данъци заради безплатното лечение, част от благотворителната й дейност. Повечето в списъка бяха почти безрискови операции, високопрофилни процедури, които привличаха особено добра популярност в обществото, но болницата беше поела на свои разноски и трима пациенти за трансплантация. Списъкът не беше точен — липсваха имена, но той знаеше, че Аманда Чапмън е третата поред. Трима? Това беше огромна изненада. Болницата очевидно е била твърде щедра с ресурсите си. Той за миг си помисли, че те наистина са били твърде разточителни, особено като се има предвид финансовото им състояние. Хората бяха по-важни от парите. Остави списъка в чекмеджето на бюрото си и написа бележка на Ингрид, в която й съобщаваше, че заминава за Лондон сутринта.

 

 

Докато Дънбар се готвеше да запали колата си на паркинга, черен микробус Бедфорд незабелязано мина през портата и си проби път бавно навътре. Шофьорът беше облечен, както личеше, в болнични бели дрехи, мъжът до него — също. Любопитството на Дънбар надделя. Той излезе от колата и бързо заобиколи сградата, като се прикриваше в сянката на стените.

Микробусът спря срещу зеления вход, водещ до подземния коридор на болницата. Мъжете отвориха нагоре задните врати и към тях се присъединиха още двама души, които излязоха от сградата. Четиримата пренасяха по всяка вероятност доста тежък пациент на носилка. Беше необходим по един човек от всяка страна на носилката. Въпреки че се беше приближил доста близо под прикритието на малкото коли по това време на вечерта, Дънбар не можеше да види повече от това. Осветлението беше лошо, а и пациентът бе покрит с тъмно одеяло.

— Кой ли е? — промърмори той, след като зелените врати се затвориха и микробусът си тръгна. Защо е необходимо който и да е пациент да бъде докарван под прикритието на мрака? Задавайки този въпрос, си спомни, че моргата се намираше в подземния коридор. Не носеха пациент, а труп.

Тази нова мисъл обясняваше всичко. Той обаче не можеше да намери подходяща причина за доставката на тяло в Медик Екоз и му звучеше също толкова абсурдно, както и откарването на пациент в мазето. Ако не успееше да разплете загадката за разследването, поне да го обясни за себе си, помисли той. Върна се в канцеларията и се поколеба за момент преди да предприеме каквото и да е. Възнамеряваше да слезе в моргата и да разбере чие е тялото, което докараха.

Почака няколко минути, като се надяваше, че са достатъчни, та санитарите да са успели да поставят тялото в хладилник и да са си тръгнали. Спря и се ослуша на стълбите, водещи до мазето. Всичко беше тихо. Слезе на пръсти и се придвижи незабележимо покрай вратата на моргата. Спря отново и пак се ослуша — не се чуваше никакъв звук. Отвори вратата и се плъзна безшумно вътре. Почувства се в безопасност след затварянето й зад него и изпусна дъха си, който се улови, че е задържал твърде дълго. След това отново замръзна на място, тъй като охладителната система изведнъж се задейства и го стресна. Колкото по-бързо приключи с това, толкова по-добре.

Дръпна тежката метална врата и отскочи назад, откривайки с изненада два трупа, скрити зад белите чаршафи. Не беше очаквал там да намери нещо. Дънбар отдръпна покривалото от тялото на горната маса и видя пергаментовата кожа на жена. Съдейки по косата и зъбите й, беше към края на шейсетте години. Плъзна масата почти до край, за да види табелката с името й, закачена на краката й — Анджела Картър-Смит.

Върна масата и покри лицето на починалата жена, преди да обърне погледа си върху тялото на долната маса. Размерите му показваха, че това е трупът, който току-що бе видял да докарват с микробуса. За разлика от обичайното, това, с което бе покрит, не беше традиционният чаршаф, който поемаше изцяло формата на тялото, а изглежда отдолу имаше няколко слоя водоустойчив материал и бели чаршафи, омотани около него. Може би затова му се е струвал толкова голям, помисли си Дънбар. Напипа не добре опакования край на покривалото близо до главата, но не можа да го върне обратно, поради невероятната тежест на трупа. Не успя да повдигне главата му с една ръка, което беше странно. Очакваше да види тялото на много тежък, пълен мъж и се опитваше с две ръце да освободи обвивката около главата му. Отскочи с ужас, когато установи, че отдолу лежи напълно угоено огромно прасе. Миризмата, която излетя от повдигнатия водоустойчив материал за малко да го повали на земята. Очите на мъртвото животно гледаха право в него. След като се окопити, Дънбар се опита да намери някакви подходящи отговори. Може ли складът към кухнята на болницата да се е изчерпал? Едва ли, пък и не е особено етично. Но като се изключи това, прасето, по огледа, който Дънбар направи, беше съвсем цяло, а не както се дава на потребителите от кланиците. Това изглеждаше твърде странно. Дънбар пъхна ръката си под покривалото на прасето и напипа корема му. Задържа там ръката си известно време, така че едва охладената повърхност от краткия му престой в хладилника да не попречат на наблюденията му. Почувства, че дланта му се затопля леко, което означаваше, че прасето е починало скоро. Дънбар беше повече от учуден. Не можеше да установи дали откритието му противоречи на някакви закони или етични норми. Защо това животно беше тук? Защо наскоро убито прасе е било докарано в Медик Екоз по мрак?

След малко му хрумна, че това може и да не е старо прасе, а животно за експерименти. Изследването на Джеймс Рос със сигурност включва и използването на животни. Във всички проучвания за трансплантация се използваха животни. Възможно е това да е лабораторно прасе. В началото на трансплантационните проучвания, когато изследователската работа беше изцяло съсредоточена върху техниката на самата трансплантация, масово се използваха кучета и маймуни. Ползваха ги хирурзите за опити. В по-съвременните методи акцентът върху техниката спадна, тъй като вече беше широко овладяна. Прасетата се използваха в изследователските лаборатории, като евентуални донори на органи за хората, веднага след като се преодолеят възникнали проблеми с имунната система. Като водещ изследовател в тази област, Рос със сигурност има лиценз за работа с животни. След като стигна до това заключение, Дънбар започна да гледа на откритието си по-скоро като на удивително, отколкото на зловещо. И все пак защо животното бе докарано в болницата? Със сигурност лабораториите на Рос имат собствена животинска аутопсия и оборудване за дисекции, освен ако разбира се съкращенията в бюджета не са го принудили да търси други алтернативи. Дали беше така? Дънбар размишляваше върху това, когато изведнъж чу гласове в коридора. Не биваше да го намират в моргата. Това щеше да доведе до обяснения, каквито той нямаше. Огледа се наоколо, но откри, че няма къде да се скрие. Единствената мебел в помещението беше масата, която бе твърде тясна, за да го скрие от погледите им. Оставаха хладилните камери… Отвори вратата на хладилника и погледна дали вътре има къде да се хване. Видя стандартни закопчалки с болт, което означаваше, че може да се отварят отвътре, ако се наложи, което не се случваше особено често в хладилните камери в моргата.

Гласовете се усилваха. Нямаше време за губене. Хвана се за вътрешната рамка и изтегли краката си на горната масичка точно до Анджела Картър-Смит. Пропълзя по корем в тясното пространство на камерата, за да позволи на вратата да се затвори. Тя меко хлопна и изведнъж го обхвана тотална, задушаваща тъмнина. Той се извъртя по масичката, опитвайки се да се отдалечи от вратата колкото се може повече, но все още съществуваше вероятност да бъде забелязан отдолу. За да премахне и тази опасност, той се напъха в мъничка пролука между горната част на тялото на Анджела и тавана на хладилната камера, и легна по корем върху мъртвата жена. Изглеждаше, сякаш се е вкопчил в някаква адска прегръдка. Времето минаваше, а не се чуваше никакъв звук отвън. Започна да разсъждава. Дали беше толкова тихо поради добрата изолация на вратата на камерата и стените й, или наистина отвън нямаше никого? Все пак не беше задължително гласовете, които беше чул, да са на хора, запътили се точно към моргата. Хладилната врата обаче внезапно се отвори и светлината нахлу вътре. Дънбар замръзна на място. Забеляза, че покривалото над главата на Анджела беше паднало. Молеше се да не са дошли за нея. Затаи дъх. С невероятно облекчение чу, че се плъзва долната табла на камерата. Преместваха прасето, придружено с грохот и шума на релсите на таблата от тежестта му.

Вратата на камерата отново хлопна, причинявайки силно покачване на вътрешното налягане на въздуха, което предизвика болка в ушите му. Шумът утихна и Дънбар отново се озова в дълбока, тъмна тишина. Беше изненадан от бързината, с която въздухът в камерата се намести и налягането се нормализира. Въпреки че беше студено, скоро усети лека пот по челото си и започна да се чувства твърде некомфортно в скривалището си. Беше време да си тръгва. Започна да пълзи отново напред, неизбежно приближавайки се към Анджела, докато несръчно си пробиваше път в тясната камера. Най-сетне успя да достигне закопчалката на вратата и протегна дясната си ръка, за да я отвори. Имаше достатъчно място ръката му да действа свободно, ако се концентрираше да я ориентира правилно, но когато се опита да завърти дръжката, не успя, така че беше принуден да извие китката си в неудобна позиция. За негов ужас обаче винтът на дръжката се изхлузи и падна, отеквайки на празната табла отдолу.

Страх обзе цялото му същество. Почувства, че се задушава и черни мисли се настаниха в съзнание му. Беше в капан. Нямаше достатъчно място да се промуши между горната табла и стената на камерата. Винтът вероятно е на най-малко десет сантиметра от досега му, но така или иначе той не можеше да го види. Паниката го обземаше с всяка изминала минута, но вдигането на бялото знаме и викането за помощ нямаше да свършат никаква работа. Изолацията в камерата щеше да превърне всеки звук в шепот, а и отвън нямаше кой да го чуе. Можеше да си крещи така цяла вечност и да изхаби твърде ограничения си въздушен запас много по-бързо. Дънбар се извърна по гръб и се опита да концентрира мислите си. Премисли всички намиращи се около него неща — рамките, размерите на таблите, пространството между тях и стените, пролуката между тялото му и тавана. Имаше само един шанс, заключи той. Ако можеше да премести горната табла и да я промуши през рамката, която му даваше достъп до долната, можеше и да се измъкне от тая бъркотия. Проблемът беше, че Анджела лежеше на таблата. Мястото не достигаше да разглоби страничните релси, пресметна той, тъй като те се разглобяват отпред назад и след това се извъртат така, че да паднат диагонално през рамката. Шансът да постигне нещо изглеждаше минимален, дори не му се искаше да мисли върху тази идея. Все пак реши да опита. Почувства, че трябва да стиска с пръсти, да натиска все по-силно металната табла в опит да я повдигне и с помощта на тежестта на собственото си тяло и това на Анджела да достигне края на рамката. При третия си опит успя, потта се стичаше по челото му и лютеше на очите му, въпреки студа. Страхът обаче беше взел превес над температурата. Следващата му стъпка беше да избута плочата напред. Този път силата падна върху ръцете му, тъй като трябваше да вложи цялата си тежест, за да избута таблата, като натискаше с ръце страничните стени на камерата. Дънбар закачи стъпалата си на ръба на таблата и започна да я побутва бавно напред, така че да я доближи до вратата. Пое си глътка въздух. Беше заседнал буквално между живота и смъртта. Съдбата му щеше да се реши от десния му крак. Ако при натискането на долния ръб на таблата тя не се извърти и не падне през пролуката заедно с Анджела и него, можеше спокойно да забрави за какъвто и да било изход, защото нямаше да има такъв. Спря за момент, за да концентрира цялото си внимание върху предната част на обувката си. Болката нямаше да е от никакво значение в случая. Цялата му сила трябваше да отиде в мощния ритник. Той леко повдигна крака си, докато петата му опря в тавана — твърде малко разстояние за засилка. Смъкна крака си с всичката сила на страха и концентрацията си. Таблата се извъртя и падна през пролуката, като тупна първо долната част. Дънбар и Анджела останаха в изправено положение прегърнати, подпирайки се на вратата. Той махна таблата бавно от релсите и се опита да подпре Анджела в ъгъла, така че да намери винта. След няколко секунди дясната му ръка успя да го напипа. Наслуки намери вратата и започна да налучква дупката на винта. След като я намери, вкара винта вътре и с отчаяни движения го завъртя. Дръжката щракна, вратата бавно се плъзна и сякаш присмехулно се блъсна назад. Дънбар пусна ръцете си надолу и изпълзя навън. Легна на пода и стоя така известно време, като дишаше дълбоко и гледаше нагоре към хладилната камера, която за малко да се превърне в негов гроб. Облекчението му от това, че е жив, разчисти пътя на нови размисли за положението, в което се намираше сега. Трябваше отново да сложи всичко в ред в камерата и да върне Анджела на мястото й на горната табла. Изправи се нестабилно на крака и изтегли тялото изцяло от хладилника. Необходимо му беше съвсем кратко време, за да възстанови падналата табла и да я постави на релсите й. Беше удовлетворен от гладкото плъзгане на таблата и я остави наполовина извадена навън. След това внимателно повдигна Анджела и я постави обратно отгоре. Затвори очите й с пръсти и я покри с чаршафа.

— Почивай в мир, Анджела — каза той, плъзна таблата обратно в камерата и затвори вратата.

След като се отърси от кошмара, Дънбар отново се зае да отговаря на въпросите си за прасето и какво е станало с него. Беше почти сигурен, че е било откарано през коридора. Сега вече знаеше, че веригите над операционната маса вероятно са някакъв вид хаспели за вдигане на животните. Въпросът обаче беше, може ли да се разбере какво точно правят на прасето без да го вадят от непромокаемия чувал? Аферата в моргата беше изчерпала голяма част от енергията му и той не бе в състояние да се подлага на още геройства, но и не смяташе, че може да се добере до залата за аутопсия без да бъде забелязан. Ако успее да влезе все пак, сигурно ще може да види нещо от това, което ставаше вътре.

Премина през вече рутинното подслушване на вратата преди да я отвори и внимателно огледа коридора. Късметът все още беше на негова страна. Той се затича към вратата на залата за аутопсия и отново се ослуша за гласове. Не чу нищо, но това все пак си беше риск. Ако имаше някого в залата, нямаше да е толкова опасно, защото вече имаше готови отговори. Без много подробности, реши той, може спокойно да влезе в ролята на напорист английски ревизор, който просто оглежда цялата болница.

Дънбар отвори вратата — вътре нямаше никого. Влезе тихо и погледна през стъкления прозорец на другата врата, водеща до стаята за преобличане и измиване. Три якета висяха на закачалки на стената. След като пое дълбоко въздух, премина през стаята за преобличане и се промъкна до прозореца на самата зала за аутопсия.

Видя точно каквото и очакваше — аутопсия на прасето. Трима облечени в специални костюми и с маски на лицата работеха върху трупа, който бе вързан за по-безопасно с кожени колани за масата. Вътрешностите на прасето се виждаха през разреза от гърлото до гениталиите му. Огромната лампа над операционната маса осветяваше картината с блясък, който правеше кръвта дяволски ярка. Дънбар беше озадачен. Защо тримата мъже на масата бяха изцяло облечени и маскирани за една проста животинска аутопсия? Подобни предпазни мерки бяха подходящи за работа върху жив пациент, когато антисептичната техника е била още в заченки и тогава е трябвало да се избягват всякакви възможности за инфекция. Струваше му се, че тримата отстраняват точно определени органи от прасето, прехвърлят ги в пластични торби и след това ги слагат в контейнери от неръждаема стомана. Предположи, че правят това за хистологичната си работа в лабораторията, но след това внезапно ужасяващо съмнение се прокрадна в съзнанието му. Именно за това ги отстраняват, нали? Със сигурност не възнамеряват да използват органите на животното с друга цел?

Дънбар се опита да разбере кои са маскираните фигури, но това се оказа невъзможно. Отказа се и се промъкна обратно в съблекалнята през антрето и навън в коридора. Като се прибра в канцеларията се обади на Лиза.

— Знам, че е късно, но може ли да мина?

— Разбира се.

 

 

— Прасе? — възкликна Лиза.

— Те правеха дисекция с всички предпазни антисептични мерки.

— Но защо?

— Може да се предположи, че това има нещо общо с изследователската работа на Рос.

— Мислиш, че използва прасета?

— Почти съм сигурен. Прасето е на път да стане най-добрия приятел на човека в това отделение. Дневниците от имунологията са пълни с експериментална работа върху тях. Органите им са със същите размери като нашите, ако разбира се, няма проблеми с отхвърлянето им от организма, а това вече е сложно.

— Но посред нощ в болницата Медик Екоз? — протестира тя.

— И мен това ме притеснява — съгласи се той. — Точно за това исках да говоря с теб. Те работеха с прасето както с живите пациенти. Костюми, маски, всичко. Това ме изненадва.

— Боже Господи, не мислиш, че възнамеряват да използват…

Съзнанието на Дънбар също се бунтуваше срещу тази мисъл, но той не можеше да отхвърли току-така вероятността случилото се да се обясни с факта, че двама пациенти са получили погрешен орган.

— Но на теб със сигурност ще ти трябват всички видове разрешения и права за санкциониране за подобно нещо, нали? — попита Лиза.

— Естествено, че трябва, освен ако просто не се опитам да процедирам и без тях.

— Мислиш ли, че точно това са направили с Ейми? Да са й дали бъбрек от прасе?

— Трябва да се провери.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се обадя в Лондон. Но първо трябва да проверя нещо в хотела и ще ти се позвъня по-късно.

Докато караше обратно към хотела, Дънбар разсъждаваше трескаво. Имаше ясна представа за това, което искаше да направи като следваща стъпка, но трябваше да обмисли и последствията. Не трябваше да подценява способността на хората да тълкуват, защото можеше да предизвика голяма паника. А беше ли необходимо? Имаше ли начин да се избегне напрежението? Докато стигна до стаята си в хотела, заключи, че няма нужда да се бърза. Единственото, което му оставаше да открие сега, беше дали изобщо е възможно да се предприеме нещо. Документите, които Си-Мед му бяха предоставили, съдържаха нужната му информация. Кенет Линиъм, момчето, което почина под грижите на Шийла Барнс, бе кремирано, но Ейми Тийздейл бе погребана. Тя лежеше в двора на църквата в Ланаркшир. Следователно неговото искане нямаше да бъде отхвърлено, а все още се колебаеше преди да вдигне телефона и да набере номера на Си-Мед.

— Искам да я ексхумират.

— Добре ли си премислил това, Дънбар — попита Фробишър, човекът номер две в Си-Мед, който беше винаги в готовност да взема решения през нощта. — Това не е маловажно начинание. Ако получим официално разрешение, ексхумираме детето и се окаже, че грешиш, ще има бая каша да сърбаме. Последиците може сериозно да навредят на Си-Мед. Не съм сигурен, че трябва да предприемем такова нещо на този етап. Трябва да насочиш усилията си върху факта, че си видял аутопсията на прасето в болницата.

— Премислих всичко и смятам, че колкото по-скоро я ексхумираме, толкова по-добре — беше категоричен Дънбар. — Трябва ли да стане официално?

— Вече навлизаме в опасна територия — каза Фробишър. — Ние не сме МИ5, нали знаеш? Не можем просто ей така да си разкопаваме хора.

— Нямаше да поискам подобно нещо, ако не смятах, че е важно — настоя Дънбар.

Фробишър въздъхна бавно през зъби.

— Така или иначе до утре сутринта нищо не можем да направим — отговори той. — Ще предам молбата ти на господин Макмилън като дойде. Той няма да е кой знае колко по-ентусиазиран от мен, но може би заедно ще измислим начин да направим нещо, без да се вдига шум. За телевизията няма нищо по-привлекателно от зловещи ексхумации.

Дънбар беше на път да затвори телефона, когато Фробишър извика.

— Чакай малко, тук дойде доклад от лабораторията за теб. Искаш ли го сега?

— Веднага — каза Дънбар.

— Това е анализ на някои радиоактивни прашинки, които си изпратил. Лабораторията смята, че източникът е промишлен изотоп, използван в изследването на радиоактивния щит.

— Промишлен? — възкликна Дънбар. — Не медицински?

— Очевидно не. Свели са нещата до четири вероятни компании, които го използват, с изключение, разбира се, на фирмата Амършам, която ги произвежда.

— Има ли някоя от тях в Глазгоу?

— Не. Изобщо не са в Шотландия. Най-близката до теб е Бакстърс на Тайнсайд.

— По дяволите — ядоса се Дънбар.