Кен Маклуър
Донор (12)

Глава единайсета

— Нещо те тревожи — каза Кейт, докато гледаше как Сенди си играе с храната в чинията. Той току-що беше обърнал една и съща вилица с пюре за трети път.

— М-м-м-м — беше отговорът.

— Защо не споделиш тогава? — настоя тя.

— Предполагам, че е заради лошото състояние на Аманда вчера. Наистина много се притеснявам. Изцяло вярвам, че тя няма да се влоши, а напротив. Но като я видях така и…

— Днес беше много по-добре — прекъсна го тя. — Точно както каза сестрата, а утре със сигурност ще е още по-добре. Ще видиш. Много са доволни от състоянието й. Вчера беше така само заради изследванията, които е трябвало да й направят.

— Не се е налагало да ги правят. Там е работата. Вече са й правени всички имунотестове. Задължително е вписано в картона й. Защо е трябвало да я подлагат отново на тази болка?

Кейт поклати глава, сякаш въпросът беше глупав.

— Знаеш много повече за тези неща от мен. Сестрата каза, че това са рутинни процедури, за да проверят имунната й система… или както там се казва.

— Типа имунна система. Да, знам, обаче всичко това е правено преди. Направиха го още преди да я вкарат в регистъра за трансплантация. Защо са й причинили този ад с пункцията на костния мозък?

Кейт вдигна рамене.

— Добре де, да предположим, че болницата знае най-добре.

— Това им е работата на болниците — каза тъжно Сенди.

— И кой сега е циничен? — попита тя със закачлива усмивка.

Той малко се отпусна.

— Добре, може би се тревожа прекалено много, но все пак работя в болници, забрави ли? Знам, че не са безгрешни. Стават грешки, правят неподходящи изследвания, превишават дози и така нататък. В много случаи те са най-опасните места на света. Както са символ на стерилност и хигиена, така са и разпространител на зарази.

Кейт бе слушала всичко това и преди.

— Виж, ако наистина си разстроен от тези изследвания, защо не си уредиш среща, да се видиш с някои от лекарите и да ги попиташ директно за какво става дума? Сигурна съм, че с удоволствие ще ти отговорят.

— Не мога да отида, защото не искам да изглеждам като човек, който само създава излишни неприятности. Те лекуват дъщеря ни безплатно и са най-добрата възможност за нас. Да не говорим, че май са единствената. Би изглеждало като неблагодарност, повярвай ми, а аз не съм неблагодарен.

— Все пак си мисля, че няма да има проблем, ако ги попиташ внимателно. Като се има предвид, че и ти си в тоя бранш, така да се каже.

— Болниците мразят това повече от всичко на света — въздъхна Сенди. — Те предпочитат пълната изолация на пациентите от роднините им, което значи никакви въпроси и приемане на всичко, което ти казват.

— Добре де, ако не искаш да питаш тях, защо не се обърнеш към Клайв Търнър? Може би той знае защо са й правили пак изследвания. Винаги е бил изключително внимателен към нас и ти няма да поставяш под въпрос работата му.

— Това е страхотна идея — съгласи се Сенди и засия. — Точно това ще направя. Всъщност… — той погледна часовника си, — ще се опитам да го хвана сега.

 

 

— Доктор Търнър, търсят ви — оповести болничната администраторка.

— Доктор Търнър.

— Клайв, Сенди Чапмън е.

— Здравей. Точно тази сутрин си мислех за вас. Как е Аманда?

— Затова ти се обаждам. Вчера, като отидохме да я видим, беше доста зле, а сестрата ми каза, че не са й правили диализа, тъй като са я подлагали на някакви изследвания, включително и пункция на костния мозък.

— Пункция на гръбначния мозък?

— И аз се учудих много — добави Сенди в отговор на изненадата в гласа на Търнър. — Сестрата там каза, че не било необичайно за пациенти, подготвяни за трансплантация. Аз й обясних, че на Аманда вече са й правили всички тези изследвания, но не мисля, че й направи впечатление. Не ми се искаше да разговарям с лекарите, тъй като не е желателно да вдигам много врява, но от друга страна все още ми е любопитно защо са я подложили отново на това. Предположих, че ти може би знаеш?

— Неприятно ми е да си призная, но нямам никаква представа — отвърна Търнър. — Всички имунологични данни на Аманда са известни и са записани в картона й.

— Така си помислих и аз. Не мога изобщо да разбера защо са искали да повторят всичко, въпреки че, предполагам, е имало причина… Опитвам се да измисля някакъв начин да разбера причините, без да настъпвам нечии мазоли. Не ми се искаше да притеснявам никого, но въпросът ми се превърна в натрапчива мисъл.

— Напълно те разбирам — каза Търнър. — Имам едно приятелче там, което се казва Стивън Дънбар. Лекар е, но не точно от медицинския екип, така че той може би ще помогне. Ще го попитам дали може дискретно да разбере. Запознах се с него чрез преговорите, които водихме за приемането на Аманда.

— Мисля, че и аз го познавам — сети се Сенди, след като името му прозвуча познато. — Помогна ми да запаля колата една вечер, когато беше загаснала. Той не е ли нещо като правителствен служител?

— Точно така. В интерес на истината, на него трябва да благодариш за приемането на Аманда в Медик Екоз. Той имаше последната дума и не зададе никакви въпроси. Просто даде одобрението си. Изглежда ми свестен човек.

— Това не го знаех — възкликна Сенди. — Не ми го каза. Задължен съм му.

— Един необикновен държавен служител — допълни Търнър. — Добре, ще видя какво може да се направи относно пункцията на Аманда.

— Отново съм ти много задължен — каза Сенди.

 

 

Търнър се обади на Дънбар още на следващата сутрин. Размениха си любезности, след което Търнър го осведоми:

— Знам, че не се отнася директно до твоята работа, но се питам дали не можеш да ми помогнеш по един въпрос?

— Нали не става дума за още някой безплатен пациент за трансплантация — пошегува се Дънбар.

— Нищо подобно — разсмя се Търнър. — Съзнавам, че вече си изчерпал възможностите си, но имам въпрос, за който се надявам, ще можеш да ми намериш отговор… дискретно.

— Кажи.

— Разговарях с бащата на Аманда Чапмън. Той е малко обезпокоен, защото на дъщеря му са направили още една отвратителна стернална пункция, след като всичките й имунологични изследвания вече са известни. Не искаше да вдига врява и да изглежда неблагодарен в болницата, затова попита мен, но честно казано, не успях да намеря никакъв смислен отговор. Помислих си, че може да се открие нещо тихомълком и се сетих за теб.

— Разбирам — каза Дънбар. — Не искаш да подлагаш под съмнение професионализма на колегите си там, така ли?

— Точно така. Реших, че ти можеш да получиш някакъв достъп до съответните документи и да ги погледнеш вместо мен.

Дънбар се усмихна на себе си.

— Не мога да ти обещая, но ще видя какво мога да направя. Ако разбера нещо, ще ти се обадя.

Той затвори телефона и се замисли. Изчака, докато Ингрид излезе от стаята и поиска компютърните данни на Аманда Чапмън. Политиката на почти всички болници е да представят всички мотиви за извършените изследвания и процедури, за да се избегнат евентуални обвинения в ненужно извършени такива, само и само да се надува сметката на пациента. Въпреки че родителите на Аманда не плащаха нищо, компютърната процедура си беше рутинна и се отнасяше и до нейния случай. Иначе нанасянето на промени само за отделни пациенти би създало проблеми.

В появилия се на екрана списък, обаче, не се споменаваше нито дума за пункцията, направена отново на Аманда Чапмън. Абсолютно нищо. Той провери датата на файла. За последно е бил попълван тази сутрин. По-особени са цените на диализата и стандартните ежедневни разходи, но нямаше нищо написано за някакви специфични изследвания или незначителни хирургични процедури.

Дънбар лапна края на химикалката си и се размисли. Може ли персоналът да е пропуснал да попълни файла на Аманда, тъй като накрая няма да има сметки за уреждане, но това е малко вероятно в болница, която работи по часовник. Единствената алтернатива беше някой да е решил да не вкарва пункцията в данните. Защо? Защото не искат да се знае? Може би тревогата е преувеличена. Пункцията на гръбначния мозък не е необичайна процедура. Само че всички имунологични изследвания вече са направени и това наистина е странно.

Да е някаква грешка? Ненужно повторение? Или някой по-низш служител, който не е запознат със случая на Аманда и не е прочел документите да е направил ненужната процедура? Тази хипотеза изглеждаше приемлива. Дънбар се зачуди как да провери това. Надяваше се, че все пак е вписано някъде, дори и не вкарано директно в картона на пациента. Реши да се обади в архива на операционните и да провери точно къде е направена пункцията и кой я е извършил. Не искаше да прави от мухата слон, но трябваше да знае. Компютърът безотказно му показа всички планови операции, но в тях не се споменаваше нищо за Аманда. Имаше, обаче, една операционна в крилото Обстерикс, което се използва от пациент на Омега, но не беше посочена никаква информация да е ползвана точно тази. Възможно ли беше да пазят напълно поверително данните за тези пациенти, едва ли. Дънбар изведнъж се сети за малкото момиченце, което бе откарано с асансьора, водещ до крилото Омега онази вечер, когато той влезе в отделението по радиология. Сега вече всичко си идваше на мястото. Момиченцето вероятно е било Аманда Чапмън.

Ингрид се върна.

— Направих справка за сметките на пациентите за трансплантация, както искахте.

— Много добре.

— Струвате ми се малко разтревожен — каза тя, като остави папката пред него.

Дънбар погледна общата сума и въздъхна шумно.

— Толкова много!

Тя се усмихна.

— Скоро ще съжалявате, че сте се съгласили за безплатното лечение — пошегува се.

— Парите не са всичко — отвърна той.

— Не мисля, че министерството ще бъде особено доволно от думите ви.

— Сигурно не, но може би голяма част от цената ще бъде покрита от средствата от пациент на Омега.

— Съжалявам, но мисля, че не ви разбирам.

— Просто смятам, че тарифите на пациентите Омега може да послужат като субсидия за щедростта на болницата, що се отнася до безплатните случаи на трансплантация.

— А, да разбрах — потвърди Ингрид.

— Аманда Чапмън не е първият пациент за трансплантация, който болницата поема срещу нищо — уточни Дънбар. — Забелязах, че е имало още двама преди нея. Те са в списъка на безплатното лечение, който си ми изготвила. Интересно ми е дали цената на операциите им е била за сметка на пациентите Омега?

— Не съм сигурна — призна Ингрид, но звучеше неубедително. След малко се окопити: — Предполагам, обаче, че имате право.

Дънбар беше сигурен. Ставаше дума за толкова много пари, че той бе почти убеден, че Ингрид знае нещо поне за това как се финансират пациентите за трансплантация. Въпреки това беше още по-учуден защо такава щедрост не получава силна общественост и реклама. Все пак вестта, че Медик Екоз използва огромни суми, за да финансира скъпа благотворителна дейност, би се отразила много добре на болницата и по-специално на парите на Джеймс Рос и служителите му. Разбира се, никой не би одобрил провеждането на опити с животни върху някои от пациентите им, но…

Той се опита да намери начин да попита Ингрид за изследванията на Аманда Чапмън, без да предизвика подозрението й. Погледна отново списъка със сметките и каза шеговито:

— Изглежда сте доста пестеливи към Аманда Чапмън.

— Какво имате предвид?

— Ами според нейните документи не са й правени изследванията, които правите при приемането на пациенти за трансплантация.

Ингрид застана зад него, за да погледне в монитора. Дънбар извади файла на Аманда.

— Виждаш ли?

На лицето й се появи усмивка и тя каза:

— О, разбирам защо. На Аманда не са й правени тези изследвания, защото тя беше приета от Детската болница. Там са изготвени всички необходими ни тестове. Просто нямаше нужда от тях тук. Тя вече е включена в регистрите.

— Разбира се — съгласи се Дънбар. — Трябваше да се сетя.

Нейните думи повдигнаха нови въпроси. Какво, по дяволите, прави Медик Екоз, че се е наложила нова пункция на Аманда онази нощ в крилото на пациентите Омега? Ако Ингрид Ландс, една обикновена секретарка, осъзнава, че на Аманда не са й били нужни повече имунологични изследвания, значи медицинският екип със сигурност е знаел. Като се замисли повече, човек стига до въпроса защо тогава Ингрид знае за имунологичните изследвания? Тя работи за Джордано в администрацията, дори не е медицинска секретарка. И това възбуди любопитството му. Следващият път, когато тя излезе от стаята, ще изтегли личния й файл.

Докато чакаше отговор на молбата си за ексхумацията на Ейми Тийздейл, Дънбар се зае да преглежда сметките за последната финансова година. За да се пребори със скуката и да провери какво още трябва да разбере занапред, реши да открие нещо за финансирането на изследванията на Рос. Преди министерството да се оттегли от тези операции, припомни си той, финансирането на Рос беше пропорционално на печалбите от трансплантациите. При това положение болничното счетоводство би трябвало да упоменава абсолютно всички разходи по изследването. Дънбар искаше да знае за какво се харчат средствата. Имаше желание освен това да разбере откъде в момента идва финансирането на Рос.

Първоначално в сметките изглежда не се вписваха всички средства, съсредоточени в бюджета на изследването. Дънбар не можеше да проумее защо. Не беше нещо секретно, тъй като Рос беше наистина много известен изследовател. Знаеше се за научната му програма. Ако тази точка в счетоводната книга, която търсеше, не беше посочена като пари за изследването, тогава трябва да е сложена под друго заглавие. Отново провери имената на файловете и окото му се спря на нещо, наречено „Сметка Вейн Фарм“ Какво пък беше това?

Кликна с мишката върху файла, за да го отвори и откри точно това, което търсеше. Изследователските лаборатории на Рос се намираха в местност, наречена Вейн Фарм. Дънбар предположи, че работата по изследването задължително се провежда с опитни животни. Всичко, свързано с проучването на Рос, изглежда бе вписано в сметката на Вейн Фарм — от заплатите на техниците до наема на собствеността, и от лабораторното оборудване до разходите по осигуровките. Беше отбелязано и закупуването на прасета.

Все пак не се споменаваше нищо за някакви алтернативни източници на финансиране за настоящата година. Дънбар очакваше да открие увеличение в общото финансиране от Медик Интернешънъл, което щеше да бъде най-простото обяснение за оставането на Рос в проучването след оттеглянето на министерството като източник за финансиране. Нямаше и помен от подобно увеличение. Все пак предположи, че точно за такова нещо става дума. Нямаше изискване да се упоменава изрично канала, чрез който се пълнеха болничните сметки, особено след като лабораторията на Рос се намира извън болницата. Сигурно това е обяснението, освен ако Рос не финансира сам проучването си, а ако е така, той би трябвало да е безумно богат.

Дънбар знаеше, че Рос печели добре — заплатата му бе вписана в документите на Си-Мед. Тя обаче не бе достатъчна да поема частно изследване. От друга страна Рос извършваше и някакви консултации в Женева. Си-Мед не бе посочила подробности, просто нищо не беше написано за това. Дали защото не знаят повече? Смяташе да ги попита, когато му се обадят за ексхумацията. Защо ли им отнема толкова време?

Ингрид излезе да обядва. Дънбар я информира, че ще се нахрани по-късно, опитвайки се да спазва принципите си и отношенията им да запазят чисто работната си основа. Все още не беше изцяло сигурен в нея. Вероятността тя да е един вид шпионин върху работата му, непрекъснато се въртеше в главата му, така че най-безопасният път на действията му бе да я държи поне на една ръка разстояние от работата си. Докато я нямаше изтегли досието й.

Ингрид Ландс бе напълно квалифицирана сестра, откри той. Освен това имаше степен от факултета за медицински сестри в университета в Единбург. Работила в няколко частни клиники преди да се присъедини към администрацията на Медик Екоз. Последното й работно място като медицинска сестра е било в клиниката Сен Пиер в Женева.

Брей, брей, брей, помисли си Дънбар. Колко е малък светът! Рос ли имаше пръст в преместването на Ингрид в Медик Екоз?

Мобифонът му иззвъня и прекъсна линията на мисълта му. Като мислеше, че Си-Мед се обаждат с резултата от запитването му за ексхумацията, Дънбар натисна копчето.

— Стивън? Извинявай, че те притеснявам — чу гласът на Лиза, — но реших, че е по-добре да ти кажа къде съм, в случай че се опиташ да ми се обадиш и се притесниш, че ме няма.

— Какво има? Станало ли е нещо? — попита Дънбар.

— Майка ми. Разболя се тази нощ. Лекарят смята, че е пневмония. Ще я откарат в болницата Уестърн и аз отивам с нея.

— Съжалявам — каза той. — Всъщност щях да ти се обаждам — започна колебливо.

— Така ли?

— За Ейми…

— Какво за нея?

— Поисках да я ексхумират. Не ти казах по-рано, защото не знаех как ще го приемеш.

Настана дълга пауза.

— Там ли си?

— Да — отговори Лиза. — Просто се изненадах, а не трябваше. Единствената възможност ли е?

— Няма друг начин да се открие — потвърди нежно Дънбар.

— И аз така мисля — отвърна хладно Лиза. — Горкичките й родители, след всичко, през което минаха!… Сигурно ще ме винят за това.

— Защо?

Лиза се разплака.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Чакат ме, ще говорим по-късно.

— Лиза… — Дънбар чу затварянето на телефона. — По дяволите — изруга той.

Поседя няколко минути така и после реши да отиде до болницата Уестърн.

 

 

Спря в странична уличка на около триста метра от входа; реши, че така е по-добре, отколкото да се чуди къде да паркира по-близо. Ако опиташе да намери по-близко място, вероятно нямаше да може, щеше да изгуби поне десет минути в търсене из околните улички и да паркира пак там.

Почти изтича до болницата, като се водеше по знаците за отделенията. Откри Лиза да седи на ръба на пластмасов стол в коридора, коленете й бяха събрани, а ръцете й — сключени около тях. Съзерцаваше пода и изглеждаше много тъжна.

— Лиза?

Тя вдигна поглед и той забеляза, че очите й са зачервени.

— Какво правиш тук? — попита тя, въпреки че не изглеждаше разочарована.

— Разтревожена си и реших, че ще е добре да те откарам вкъщи.

Усмихна се почти насила.

— Колко мило!

— Какво повече те тревожи — майка ти или Ейми?

— Мисля, че и двете по свой собствен начин.

Възпълничка сестра с дебели крака, стиснала картон и химикалка, се появи на вратата и попита:

— Госпожица Феърфакс?

Лиза приближи.

— Да?

— Доктор Кембъл иска да разговаря с вас.

Лиза се обърна към него.

— Отивай, аз ще те почакам тук — кимна й той.

Тя се забави около пет минути. Когато се върна, Дънбар се изправи.

— Какви са новините?

— Ще трябва да лежи. Започнали са курс антибиотици. Това е всичко засега.

 

 

Чакаха на светофара на път към апартамента й. Дънбар каза тихо:

— Получих лабораторния доклад за изотопа от дома на Шийла Барнс. Нямаше нищо, което да свържа с Медик Екоз.

— Шегуваш се! — възкликна Лиза. — Трябва да са те! Кой друг може да иска тя да пострада?

— И аз така мисля — съгласи се той. — Но от лабораторията смятат, че става дума за промишлен изотоп, който не се използва от никого в Шотландия, доколкото на тях им е известно.

— Значи са прикрили следите си — заключи тя.

— Така изглежда.

Отново потеглиха. Дънбар попита:

— Какво имаше предвид, когато каза, че родителите на Ейми ще те винят?

Лиза въздъхна сякаш споменът за това бе болезнен.

— Когато Ейми почина, Медик Екоз успя да убеди родителите й, че е станало някакво недоразумение, а аз съм ги била подвела, уверявайки ги, че всичко ще бъде наред. Изглеждаше сякаш се присмивам над скръбта им, не беше особено приятно усещане, уверявам те.

— Мога да си представя — кимна Дънбар. — Но ти си постъпила така, както си смятала за добре. Невинаги е лесно.

— И ето сега трябва да премина през всичко това отново — каза Лиза. Гласът й беше натежал от появилото се съмнение.

— Това вече не зависи от теб, Лиза.

Тя измърмори нещо.

Бяха пристигнали пред апартамента й. Точно по обяд имаше прекалено много свободни места за паркиране. Дънбар се намести точно пред входа на блока.

— Ще се качиш ли за малко?

Той кимна и излезе от колата.

— Кафе? — попита го при влизането в дома й.

— Аз ще направя. Ти иди си измий очите — каза Дънбар.

Предложението му я накара да се замисли за себе си. Попипа с ръка лицето си и извика:

— Господи, сигурно изглеждам като сянка. Не съм се и сетила на какво приличам.

Отиде до банята, а Дънбар сложи кафеварката и се загледа през прозореца.

Лиза се върна няколко минути по-късно, беше сресала косата си и миришеше на парфюм. Сложила си беше и лек грим.

— Така е по-добре — каза тя с усмивка. — Вече се чувствам като човек.

Дънбар отвърна на усмивката й и се опита да се включи в опитите й за незначителен разговор, докато се съвземе напълно. Тя се умълча, той се обърна и видя, че очите й са затворени.

— Добре ли се чувстваш? — попита нежно.

— Има нещо, което не съм ти казала досега.

— Какво? — Дънбар я прегърна, докато сълзите се стичаха по бузите й.

— Бях на погребението на Ейми… просто за да й кажа сбогом, както подобава. Опитвах да се прикривам, но майка й ме видя… Никой никога не ме е гледал така като нея… Такава омраза се четеше в очите й.

— Не бива да го приемаш така — успокои я той. — Тогава е била объркана и много потисната. Казала си това, което си смятала за истина. Точно така е трябвало да постъпиш и когато съберем доказателствата за случилото се с Ейми, и ще бъдеш напълно удовлетворена.

Той отпусна малко прегръдката си и Лиза го погледна.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— За какво?

— За това, че си тук.

— Ш-шт.

Лицето й беше съвсем близо до неговото. Той я погледна с меките си тъмни очи и изведнъж установи колко много е навлязла в живота му през последните няколко дни. Образът й непрекъснато нахълтваше в съзнанието му. Забеляза устните й да трепват и да се разделят бавно — явно беше прочела мислите му. Не се отдръпна. Той премести малък кичур коса от лицето й и го постави внимателно зад ухото. Пръстите му следваха бавно бузите й и придърпаха главата й към себе си. Целуна я по устните, все още леко несигурно.

Лиза почувства колебанието му и вмъкна пръстите си в косата му. Принуди го да я целуне отново. Целувката им, мека в началото, се задълбочи. И двамата усетиха желанието.

Каквито и резерви Дънбар да бе имал преди за уязвимостта й, те се пръснаха изведнъж. Осъзнаваше единствено близостта на тялото й и леките закачливи движения на езика й в устата си. Ръцете му се пуснаха по гърба и по нежната извивка на бедрата й, и я придърпа още към себе си, докато хълбоците им се сляха и тя усети втвърдяването му.

Отдръпна се нежно. Със затаен дъх му прошепна:

— Ела — и го завлече за ръката към спалнята.

— Сигурна ли си? — попита той задъхано и отново я прегърна.

— Съвсем сигурна — потвърди тя, спусна ръцете си към талията му и извади ризата му от панталоните. Махна дрехите от тялото му и погали с ръце гърдите му. Очите й не слизаха от неговите, докато движеше ръцете си надолу към колана и не разкопча панталоните му.

Дънбар повтори действията й, издърпа блузата й и пъхна ръцете си отдолу, като преминаваше гладко към корема. Отправи се бавно към гърба, за да разкопчее сутиена й, след което стисна нежно гърдите й. Докато напипваше зърната й, тя изхриптя от удоволствие. Отдръпна главата си назад, предостави врата си на устните му и му позволи да я сложи на леглото.

Дънбар я обсипа с ласки по врата и надолу, като преди всяка целувка разкопчаваше поредното копче от блузата й. Устата му заобикаляше всяко зърно, като го засмукваше нежно, а ръката му в това време опипваше бедрата й, за да свали бельото. Застана отгоре й и продължи да я целува продължително и бавно, преди да навлезе в нея и да я остави в дълбините на възбудата й, а тя повдигаше хълбоците си и се опитваше да го сграбчи с тях.

Лиза въздишаше тежко, докато той се опитваше леко да пъхне ръката си помежду им, докосвайки я меко и опитно, улавяйки виковете й с уста и я тласкаше отново и отново, докато тръпка пресече цялото му тяло, а нейното конвулсираше под него.

Страстта им премина и те се отпуснаха един до друг със задоволство. Дънбар се отмести пръв. Претърколи се, целуна я по челото и се уви в прегръдката й.

— Боже, колко време — измърмори тя. — Не съм осъзнавала.

— Нямаш ли никого?

— Бях сгодена за известно време, докато разбрах, че Маминка е силно намесена между нас. Той изчезна като сняг през юли. Оттогава минаха две години. А ти? Предполагам, че сега е моментът да ми кажеш, че има госпожа Дънбар и че с близнаците децата ще станат трима в неделя?

Дънбар се усмихна.

— Няма никаква госпожа Дънбар — каза той. Беше обхванал с ръка тялото й и нежно потупваше челото й.

— Знаеш ли, точно това ми липсва най-много — каза тя.

— Кое?

— Да ме докосват. Толкова е приятно просто ей тъй да те докосват. С чувство. Сексът може да е прекрасен, но да усещаш някой да те докосва с ръка или да пъха пръстите си в косата ти, или дори да те потупва по задника, само защото това ти харесва, е наистина страхотно. Не звучи ли идиотски?

Дънбар целуна косата й.

— Не.

Изведнъж се чу далечно иззвъняване.

— Какво е това? — попита тя.

— Мобифонът ми — отвърна той, като се почувства неловко.

— И не си го изключил?

— Не се сетих. Не съм си и представял дори, че…

— По-добри го вдигни.

Дънбар стана и започна да търси мобифона си. Обади се от хола. Върна се след няколко минути и каза:

— От Си-Мед. Дадоха разрешение за ексхумация.