Кен Маклуър
Донор (8)

Глава седма

Дънбар погледна към санаториума, когато затваряше портала зад себе си. Срещата беше странна, но тежкоболни под дълбока упойка често се държаха по подобен начин. Около тях витаеше атмосфера на незаинтересованост, правеше ги да изглеждат малко отвеяни, но често проявяваха яснота на мислите, остра като бръснач, която би могла да те изненада. Въпреки сериозността на заболяването си, Шийла Барнс му беше направила впечатление на интелигентна и разумна жена, и, подобно на Лиза Феърфакс, далеч от този тип хора, които биха направили подобна постъпка в пристъп на истерия. Още един пирон в ковчега на теорията за нервната сестра.

Вървеше към колата си и се чудеше с какво щеше да му помогне това. Доколкото можеше да прецени, след отхвърлянето на едната вероятност, оставаха още две. Или и двете сестри бяха сбъркали при заключенията си или — което беше по-атрактивният сценарий — и двете имаха право и ако беше така… Един господ знаеше докъде щеше да го доведе това. Реши да отиде в дома на Барнс още тази вечер и да вземе дневника на Шийла. Може би той щеше да му помогне да придобие по-ясна представа за това какво наистина се беше случило тогава.

 

 

Шийла и Сирил Барнс живееха в подредена, спретната бяла къщичка в предградието Беърсден. Вече се бе смрачило, когато Дънбар пристигна, но охранителните лампи се запалиха и осветиха пътеката, докато той се приближи към предната врата с ключове в ръка. Завесите на съседната къща отляво се вдигнаха и се показа един мъж. Дънбар не му обърна внимание и се съсредоточи върху отварянето на вратата. Беше заключена с доста брави.

Той внимателно пристъпи с усещането, че е крадец, за когото алармата не е предупредила. За момент спря в тъмнината, преди да опипа стената, търсейки ключа за осветлението. Къщата миришеше на застояло, но от известно време не беше обитавана и прозорците, разбира се, са стояли затворени. Той се почувства като натрапник, мина бавно през антрето и стигна до дневната. Тишината и пустотата бяха почти осезаеми, когато запали лампата.

Беше удобна стая, обзаведена с гарнитура със светла дамаска на цветя, разположена около каменната камина. Наоколо имаше различни масички, където седящите да слагат чашите с чай. Голям телевизор на стойка пред прозореца тихо събираше прах. Снимки заемаха по-голяма част от масичките, а в съседство спокойно стояха сувенири, напомнящи за миналото. От тях Дънбар разбра, че Барнсови имат един син. Сватбената снимка на Шийла и съпругът й заемаше подобаващо място на писалището. Снимка от дипломиране стоеше на полицата. Беше стара, затова Дънбар предположи, че е на Сирил.

Тръгна да търси спалнята и намери тоалетката, където му бяха казали, че ще намери дневника. Изглеждаше солидна — може би беше семейна реликва. Високите огледала бяха доста нащърбени — свидетелство на много премествания. Комплектът за гримиране стоеше в една цветна чаша и го стресна с мъчителния спомен за изтощеното, набраздено от болка лице на Шийла. Той отвори чекмеджето и намери дневника точно където му беше казала, че ще бъде.

Тъкмо беше седнал в дневната, за да го прочете, когато на вратата се позвъни. Звънецът прозвуча необичайно високо на фона на тишината в къщата и го накара да подскочи. Отвори и видя нисък мъж с червеникава коса и мустаци да стои отпред. Носеше обикновена риза, жълт пуловер и кафяви панталони, здраво пристегнати с колан точно при диафрагмата, защото коремът му започваше под гърдите. Беше обут с чехли от овча кожа, каквито можеш да купиш от занаятчийските центрове, отивайки на екскурзия. Носеше картонена кутия.

— Да?

— Добър вечер. Казвам се Праудфуут — представи се непознатият. — Живея в съседната къща.

— А, да.

— Видях ви да влизате. Чудех се дали има някакви новини от Сирил и Шийла.

— Много са болни — отговори Дънбар с подозрението, че мъжът наистина го проверява. — Шийла ме помоли да й взема нещо.

— Разбирам — каза Праудфуут несигурно. — Мога ли да попитам дали сте роднина?

— Не съм.

— Тогава това малко усложнява нещата…

— Какво имате предвид, господин Праудфуут? — попита Дънбар. Мъжът определено искаше нещо повече от информация.

— Всъщност става въпрос за фотоапарата ми — започна Праудфуут с известно неудобство.

— Фотоапаратът ви ли?

— Не искам да се проявявам като дребнав човек точно в такъв момент, но Сирил използваше фотоапарата ми. Неговият беше на поправка, вече го върнаха. У мен е. Пощальонът го донесе тази сутрин. — Той подаде картонената кутия. — Надявах се да си взема моя.

— Разбирам — кимна Дънбар. — Защо не влезете? Сигурен съм, че при сегашните обстоятелства Сирил не би имал нищо против.

— Много ви благодаря — отпусна се Праудфуут и влезе вътре.

— Знаете ли къде е? — попита Дънбар.

— О, да. Сирил държи фотографското си оборудване в този малък шкаф тук. — Той коленичи и дръпна лявата вратичка на шкафа. — Ето го — обяви, като извади кожен калъф на фотоапарат. — Ще оставя неговия. Не знам какво ще каже, когато разбере, че не са открили повреда. Все имаше проблеми с развалени филми. Три ленти върнаха и бяха абсолютно неясни. Това много го ядосваше.

— Може би партидата е била лоша.

— Опита от различни серии — каза Праудфуут.

— Значи и двамата сте запалени фотографи?

— Това ни е хоби. Снимаме предимно птици, но Сирил харесваше и неща, в които има атмосфера. Нали разбирате — изоставените кранове от старата корабостроителница долу при реката, гредите срещу небето, залезът на индустрията — такива неща. Може би имаше нещо общо с болестта му, нещо от рода на Sic transit gloria mundi — тъй преминава земната слава.

Дънбар кимна.

— През пролетта сме планирали едно пътуване от Клайд до Аран.

— Сигурно ще е приятно — рече Дънбар, но помисли, че Сирил няма да отиде.

 

 

Дънбар реши да вземе дневника на Шийла Барнс в хотела. Така можеше да преснима нещо, което му се стореше от значение, а по-късно през седмицата щеше да го върне. По пътя спря и си купи бутилка джин и литър тоник. Нямаше желание да излиза или да прекара остатъка от вечерта в изкуствената атмосфера на близост в бара на хотела, но имаше нужда да пийне нещо, което да го отпусне.

След продължителен душ се уви в тъмносин хавлиен халат и си наля една чаша. Сложи я на масичката до леглото и отвори тефтера на Шийла Барнс. Предполагаше, че това е личен дневник, в който се говори и за пациента, предизвикал оплакването й, но той съдържаше много повече. Тя си беше водила записки за подобрението на всички пациенти, които беше обслужвала, докато е работила. Очевидно е била отдадена на професията си сестра, дълбоко загрижена за поверените й пациенти и те са играели голяма роля в живота й. От страниците на тефтера лъхаше искрена загриженост, която не беше проявена по-конкретно към никого.

Когато стигна до мястото, където се описваше провалът на трансплантацията на Кенет Линиъм, можеше да се усети ангажираността й. Той прочете за внезапното покачване на температурата, довело до треска и делириум, за неколкократните смени на назначенията за потискане на отхвърлянето, които се оказали неефикасни, за мъката на родителите на момчето, за консултациите с колеги и за нарастващата увереност, че на пациента й е бил присаден неподходящ бъбрек. Описваше първоначалните си колебания да изкаже опасенията си и за облекчението, когато най-после го е сторила. Беше там, черно на бяло, и не можеше да открие нищо истерично.

След смъртта на момчето дневникът беше попил горчивото й разочарование, че наблюденията й не са приети сериозно и ядът й, че я квалифицират като невротичка. Постепенното й разочарование от болницата личеше много ясно, когато затворили вратите си за нея. Беше записала по-късната си среща с местен журналист — първоначално изглеждал заинтересуван от казаното от нея, но след това не продължил с материала.

Дънбар беше поразен от сходството между това, което Шийла Барнс беше написала, и това, което му каза Лиза Феърфакс предишната вечер. То го обезпокои. Не можеше да го приеме като съвпадение. Не беше просто краен резултат, който се е оказал един и същ. Подробностите бяха идентични. За момент облегна глава на стената и се загледа в тавана, преди да продължи да чете.

Операцията на Кенет Линиъм е била направена от доктор Филип Кънингам, главен асистент на Джеймс Рос по онова време. Според Шийла Барнс той тежко приел смъртта на момчето, както и целият персонал, и се съгласил при личен разговор с нея, че категоричността на отхвърлянето предполага, че нещо не е наред с донор органа. Но е бил против да се говори за това открито и е приел официалната версия, че то е просто „един от онези случаи“. В края на краищата докладите от лабораториите — и на донор болницата, и на Медик Екоз — били потвърдили, че органът е съвместим, така че не е имало какво повече да се каже. Трябвало да помисли и за кариерата си.

Дневникът на Шийла продължаваше със записки за напускането от Медик Екоз, за разболяването й, за страшната диагноза, че е болна от рак, а по-късно и съпругът й, за ада на радиотерапията и химиотерапията.

Когато привърши с четенето, Дънбар се чувстваше изтощен. Вече знаеше, че Шийла Барнс е човек, достоен за уважение и изпълнен с вяра в професията си. Въпреки лошото отношение на Медик Екоз към нея, дневникът й изразяваше изненадващо малко яд или огорчение към хората, които бяха предпочели да игнорират твърденията й и я бяха отписали като заблудена невротичка. Единственият момент, в който беше показала някакви признаци на меланхолия беше, когато изразяваше наблюденията си, че Омега пациент получава повече грижи и внимание, отколкото умиращото момче. Тя беше написала за „продажните подмазвачи, които се въртяха около тях в надпревара за чека“.

Дънбар затвори дневника и след няколко секунди леко го докосна с пръсти по корицата, преди да стане и да си налее още едно питие. До края на седмицата трябваше да изготви първия си доклад до Си-Мед. Чудеше се какво ще им каже. Преди няколко дни, преди да се беше срещнал с двете сестри, щеше да е много по-лесно. Щеше да напише, че най-вероятно обвиненията на сестрите са абсолютно безпочвени. Личната му инспекция в Медик Екоз беше показала, че това е едно превъзходно, отлично организирано, отлично ръководено място, където не се усеща никакво напрежение. Двамата пациенти са починали поради някакво нещастно съвпадение, но причините за смъртта не са били типичните реакции на отхвърляне.

Сега нещата се бяха променили. Не можеше просто така да отмине твърденията на сестрите, като ги квалифицира като невротички или злобни, или, ако трябва да се намери по-меко определение, като прекалено ангажирани с пациентите си. Компютърът потърси други подобни случаи и се провали в намирането поне на още един. Това също беше фактор, който участваше в играта. Все още нямаше да се връща в Лондон. В доклада просто щеше да напише, че разследването му продължава.

 

 

На следващата сутрин Дънбар влезе в кабинета си, а Ингрид беше вече там.

— Как мина следобедът? — попита тя.

Дънбар я погледна въпросително, след това си спомни, че й беше казал за планираната разходка из Глазгоу.

— Много интересно — отговори той.

— За съжаление не мога да ви покажа разбити плащанията на Омега пациентите, но успях да събера повече информация за какво са били тук и кога.

— Много мило от ваша страна. Задължен съм ви. — Той взе документите и ги пъхна в куфарчето си.

— Какъв е планът за днес?

— Мислех, че може да хвърлим един поглед на сметките на радиологичното отделение. Струва ми се, че оборотът е малко по-висок спрямо плащанията на пациентите.

— Смятате, че пациентите трябва да плащат повече за рентгена ли? — попита Ингрид.

— Или че режийните трябва да бъдат съкратени. Ще успеете ли да направите разпечатка на ведомостите.

— Разбира се. Нещо друго?

— Бих искал да разгледам отделението, да придобия впечатление за него, да видя с какви удобства разполагат. Ще се свържете ли с шефа, за да попитате кога ще му бъде удобно да отида.

— Разбира се. — Тя вдигна телефона. — Доктор Свенсен каза когато ви е удобно — информира го няколко минути по-късно. — Тази сутрин ще поправят апаратурата, така че няма да приемат пациенти до следобед. Не можехте да изберете по-подходящо време.

— Добре — отговори Дънбар.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не е необходимо. Защо не се съсредоточите върху събирането на данните, а аз ще се помотая сам.

 

 

Дънбар реши да посети радиологичното отделение и да остане там почти цялата сутрин. Вече беше изчерпан откъм идеи как да ангажира Ингрид. Имаше няколко участъка в болницата, където още не беше ходил, затова реши, че може да събере информация, като използва радиологията като предлог. Чудеше се за къде води стълбата от първия етаж надолу. Докато вървеше по приземния коридор на път към радиологията, реши да проучи накъде отиват тези стъпала.

Хвърли един поглед през рамо, за да провери дали няма някой зад него, обърна се и изтича леко надолу. Намери се пред двойна врата. Бутна леко едното крило и то се отвори. В подземния етаж нямаше много светлина, затова му трябваха няколко секунди да привикнат очите му с мрака, отчасти разпръскван от плафониери, покрити с метални мрежи. По тесния коридор, който, изглежда, се простираше по цялата дължина на сградата, имаше множество врати. Дънбар започна да ги проверява по ред.

Първите три бяха на складове, всички еднакво обзаведени с метални рафтове, обозначени по алфа-номеричната система, върху които бяха разположени голямо количество резервни части за медицинската техника, както и големи картонени кутии с различни консумативи. Четвъртата врата водеше към тъмна стая, която веднага направи впечатление на Дънбар със студенината и влагата си. Той се отдръпна леко, почувствал студен полъх по лицето си. Това беше моргата на болницата. Отвън нямаше никакъв надпис, но белите стени, простият дървен кръст на една от тях и солидната хладилна врата веднага му подсказаха отговора. Малките размери го озадачиха, но си напомни, че това е частна болница — подбрани процедури за подбрани хора. Тук не се предполагаше, че хората ще умират. Той дръпна дръжката на хладилната камера и я отвори. Леден лъх смрази лицето му. Имаше само две отделения — едно отгоре и едно отдолу. И двете бяха свободни.

Отдясно на камерата имаше интересна врата. Нямаше дръжка. Той потърси и намери бутон отдясно на рамката. Натисна го, вратата леко се плъзна и се показа асансьор. Беше дълъг и тесен, проектиран да побере хоризонтално ковчега, заключи той. Провери бутоните отвътре; асансьорът спираше на всички етажи. Опита се наум да изчисли къде се намираше моргата спрямо сградата и реши, че е отзад, на около два метра от задния изход. Спомни си, че когато паркира колата отзад, на приземния етаж беше видял зелена врата горе-долу на това място.

Съвсем разумно. Ако човек дотолкова нямаше късмет, че да умре в Медик Екоз, тялото му ще бъде отнесено направо в моргата, като се използва служебния асансьор, вместо да го разкарват с количката по коридорите. Щеше да лежи в хладилника, докато погребалните агенти дойдат да го приберат в ковчега и тялото му ще бъде преместено с минимална публичност през задната врата.

Дънбар затвори вратата на моргата и продължи по коридора. Още складове, включително и един за газови бутилки. Стояха в редици, прикрепени към стената с вериги. Той се опита да запомни цветовото им разграничение, но успя само с черното тяло с бяла глава за кислорода. Предполагаше, че останалите са упойващи газове. Почти беше стигнал до края на коридора с надеждата да намери изход към първия етаж, когато видя редица затворени двойни врати. Отвори една и влезе в малко преддверие, водещо към вътрешна стая и друга поредица двойни врати. Голямо количество пластмасови престилки висяха по закачалките и бели Уелингтънови ботуши бяха подредени в редица. Побутна една от вътрешните врати и включи осветлението. Няколко флуоресцентни лампи се съживиха. Беше отделението, където се правеха аутопсиите. Леко миришеше на формалин и антисептик.

Дънбар си помисли, че масата е необичайно голяма. Приближи се и прокара пръсти по гладката метална повърхност и дренажните канали, водещи надолу към широк сифон от неръждаема стомана, разположен при краката. Имаше объркваща система от колела и жици по тавана над леглото, но иначе всичко останало изглеждаше нормално. Редици от инструменти лежаха на плота до стената, блестящи ножове и скалпели, клещи и бормашини и гумени ръкавици с метална оплетка, носени от патолозите на ръката, с която не режат, за да се предпазят от евентуално нараняване. Дънбар потрепери, въпреки че не беше студено.

Разбра, че не е бил прав в предположението си в противоположния край на коридора да намери изход за първия етаж. Нямаше. Трябваше да се върне оттам, откъдето беше дошъл. Стори му се странно, но после реши, че ушиването на посмъртен костюм в този край означаваше, че „натовареното движение“ едва ли е за предпочитане. Както и да е, много малко хора щяха да имат възможност да посетят този край на коридора. Дънбар мислеше за това, когато една врата отляво внезапно се отвори и го стресна. Дежурният, който се появи от склада, бутайки количка, беше не по-малко изненадан.

— Кой сте вие? — заекна мъжът. — Какво правите тук?

— Любопитствам — отговори Дънбар. Показа му картата си.

— А, да, чух за вас. „Шило“ инспекторът на правителството, нали?

— Нещо такова. А вие кой сте?

— Казвам се Джонсън. Аз съм един от портиерите. Дойдох за малко инвентар.

— Харесва ли ви да работите тук?

— Получавам повече, отколкото на предишното място. Става.

На Дънбар му направи впечатление символът върху една от картонените кутии в количката на Джонсън. Бяха чаши за вино.

— Винени чаши? — попита той.

— За събирането утре.

— За какво става въпрос?

— Пресата е поканена да види малкото момиче, което оперираха, това, дето го приеха безплатно.

— О, разбирам.

— Май не може да настоява за поверителност като другите — изкоментира Джонсън.

— Предполагам, че не — съгласи се Дънбар. Беше нещо, за което не се беше сетил.

Бяха стигнали до мястото, където коридора се разделяше. Джонсън спря пред вратата на моргата.

— Ще използвам тукашния асансьор — каза той. — А вие?

— Аз ще се кача по стълбите. С количката няма да има място.

В мига, в който изрече думите, Дънбар съжали. Току-що си беше признал, че знае за асансьора и за размера му. Беше равносилно на това да си признае, че е душил и преди малко. Стори му се, че видя въпроса в очите на Джонсън, но можеше просто да си въобразява. Все пак нали го познаваха като инспектор. Очакваше се да бъде любопитен. Проблемът можеше да дойде, когато хората сравняха бележките си и се замислеха какво е правел в мазето, когато беше казал на Ингрид, че отива в радиологията.

Спря за миг в началото на стълбите, като се чудеше дали да реализира докрай плана си и да огледа втория етаж, или да отиде направо в радиологията. „Ще рискувам“ — реши той и живо се придвижи по главното стълбище. Качи се до първия етаж и покрай надписите, обозначаващи трансплантационното отделение, се изкачи до следващия етаж.

„АКУШЕРСТВО И ГИНЕКОЛОГИЯ“ гласеше надписът в началото на стълбището. Дънбар изведнъж разбра, че май можеше да пристъпи само до там. Двама арабски господа, седящи на столове пред входната врата, станаха на крака и препречиха пътя.

Той им показа картата си и единият от тях я разгледа за някакви подробности, преди да му я върне с клатене на главата. Изправен пред две намръщени лица и с мисълта какво може да носят в джобовете си, той само вдигна рамене и тръгна надолу. Очевидно вече беше време да посети радиологията.

 

 

Ерланд Свенсен беше човек, който приемаше живота сериозно. Това стана болезнено ясно на Дънбар в следващия един час. Високият, русокос и с чене като фенер датчанин беше напълно лишен от каквото и да било чувство за хумор. Когато Дънбар се опита да облекчи атмосферата с някаква шега, той просто гледаше невиждащо за няколко секунди, а след това продължаваше монолога си за единственото, което го интересуваше в живота — радиологията. Беше предупреден, че Дънбар ще посети отделението му и бе събрал данни и сметки по всички разходи за оборудване на отделението му.

Когато Свенсен най-после спря, за да си поеме дъх, Дънбар бързо се намеси:

— Всичко ми се струва идеално, докторе.

Този коментар като че ли остави Свенсен без дъх. Той очевидно беше очаквал някакви аргументи от страна на Дънбар в полза на съкращаване на средствата и беше изумен, че те не се материализираха.

— Наистина ли?

— Разбира се. Очевидно вие сте човек, който познава работата си в детайли. Пациентите очакват най-доброто и го получават. Докато могат да плащат добре за отличните ви услуги.

— Не аз пресмятам нещата в пари — каза Свенсен нерешително. — От кабинета на господин Джордано се занимават с това.

— И аз си помислих, че вероятно нещата стоят така.

— Искате ли да се запознаете с персонала?

— Разбира се — отговори Дънбар. Всичко щеше да е по-добро в сравнение с техническите подробности около рентгеновата техника.

— Имам двама рентгенови лаборанти и един асистент, който работи в тъмната стая. — Свенсен показа пътя за излизане от кабинета му.

Дънбар се обзаложи сам със себе си, че лаборантите ще бъдат обаятелни млади жени.

— Момичета, бих искал да се запознаете с доктор Стивън Дънбар — каза Свенсен, когато влязоха в основното помещение на отделението. — Това са Мелиса Тимпсън и Анабел Уотърс.

Дънбар пристъпи и се ръкува с двете красиви млади жени. Усмивката му беше посветена едновременно и на това, че беше спечелил облога, и на тънкостите в изграждането на обществото.

Чудеше се какво беше нещото, което караше жени, изглеждащи по подобен начин, да стават лаборантки. Преди доста време беше изказал тези свои мисли на глас и тогавашната му приятелка даде едно цинично обяснение:

— Планът е да се омъжат за лекар. Или това, или да се превърнат в дрезина и да ударят някой пилот.

Мелиса и Анабел говореха с техниците за някакъв проблем при една от машините. Дънбар реши да ги остави да си вършат работата, вместо да прави лошо впечатление като някои членове на кралското семейство, които задаваха въпроси за всевъзможни неща.

— А тук какво има? — попита той Свенсен, когато излизаха от залата.

— Това е моята гордост и радост — засия Свенсен с усмивка, която не предвещаваше нищо добро, помисли си Дънбар. Пак започваше да се ентусиазира. — Това е улеснение при работа с туморите — обяви датчанинът. — Абсолютно ново откритие при лечението на някои тумори.

— И с какво е толкова специално? — запита Дънбар с известно вълнение.

— Ще ви покажа — отговори Свенсен. — Хайде, сложете това. — Той му подаде предпазна престилка и сам сложи друга. — Не че са ни необходими при тази машина, но правилата трябва да бъдат зачитани. — Сложи рентгенова плака под предните лещи на радиационната глава, след което постави радиационно-детекторната скала много близо до нея. Той използва източник на волфрамова светлина, за да очертае мишената и после каза: — Виждате ли колко е близо светлинният кръг до скалата?

— Да.

— Наблюдавайте скалата.

Дънбар погледна стрелката, когато Свенсен включи радиационният източник, но тя не помръдна.

— Нищо не стана — констатира той.

— Точно така — потвърди Свенсен триумфиращо. — Тази машина е така добре фокусирана, че можем да ударим тумора, без да се страхуваме, че ще повредим заобикалящата го тъкан. Можем да използваме по-големи дози в сравнение с преди, а рискът за пациента е много по-малък.

— Разбирам — каза Дънбар, осъзнавайки смисъла на отрицателния резултат.

Свенсен премина през стаята и стигна там, където светеше надпис: ТЪМНА СТАЯ. ВНИМАНИЕ. Натисна бутона на интеркома в стената и каза:

— Би ли ми извадила това, Колийн?

До вратата имаше двупосочен сейф. Свенсен натисна дръжката на металната врата и тя се отвори няколко сантиметра. Той провря вътре касетата и внимателно я затвори.

— Няма да се бави — обърна се към Дънбар.

Бучене обяви връщането на филма и Свенсен го взе от сейфа в стената. Държеше го тържествено.

— А сега какво ще кажете за това?

Дънбар го пое и видя почти идеално оформен кръг там, където филмът е бил подложен на радиация. Областта наоколо беше напълно неекспонирана.

— Забележително — възкликна той. — Много съм впечатлен.

Свенсен взе филма и отново му се възхити:

— Да го вземат дяволите, добра е тази машина — каза с ентусиазъм. — Ето. Запазете го като сувенир.

Дънбар прие филма и се усмихна на пълното отдаване на работата от страна на този човек. Благодари му за обиколката.

— Когато пожелаете заповядайте пак — усмихна се Свенсен.

 

 

— Добре ли мина? — попита Ингрид, когато Дънбар се върна в кабинета си.

— Доктор Свенсен определено е много добре подготвен — отговори той.

Тя се усмихна с леката си високомерна усмивка и така показа, че го разбира.

— Определено — съгласи се тя. — Събрах данните, които искахте.

— Добре.

— Ето и поканата.

Дънбар вдигна вежди.

— Ще има пресконференция и фотосеанси, последвани от прием за пациентката, на която беше направена пластична операция при нас.

— Снимки „Преди и след“ — уточни Дънбар.

— Доста са драматични — потвърди Ингрид. — Съгласете се, че това е добра реклама за болницата.

— Така е. Надявам се, че и тя няма нищо против да се превърне в цирков номер този следобед.

— Някаква цена все пак трябва да се плати — каза Ингрид. — Благодарение на хирурзите ни целият й живот ще се промени.

— Права сте — усмихна се Дънбар.

Но той подозираше, че пациентката е избрана, защото щеше да осигури много драматична известност в замяна на сравнително проста операция и че тя е предпочетена пред по-трудните пациенти, при които подобна възможност за снимки не съществуваше. Той се чудеше дали схемата е от полза за пациентите, които не трябваше да плащат и се появи потискащата мисъл, че всичко това е само маскарад. Нямаше никакво съмнение, че уменията на специалистите и оборудването на Медик Екоз могат да бъдат полезни при необходимост от по-сериозно лечение при пациенти на безплатно лечение, но дали щеше да е така? Или Медик Екоз щеше всеки път да търси лесния вариант? Чудеше се няма ли начин да проучи прецедентите и оттам да получи представа.

— Кой има последната дума при подбора на пациентите за безплатно лечение? — попита той.

— Комисия от трима души. Доктор Киншърф, господин Джордано и шефът на съответното отделение — отговори Ингрид. — Защо питате?

— Интересно ми е. Доколкото разбрах болницата е приемала такива пациенти и в миналото. Ще можете ли да ми дадете списък и информация за проведеното им лечение?

Ингрид очевидно се чудеше как подобен въпрос може да интересува човек, нает да проследи финансовите дела, но само каза:

— Ще видя какво мога да направя.

Дънбар добре знаеше, че в работния му обсег не влиза подобна информация. Това щеше сериозно да навреди на ролята му, но го блазнеше мисълта, че ако останалите му разследвания се проваляха, поне можеше да покаже на някого в министерството недостатъците на схемата за безплатен прием на пациенти — ако наистина има такива.