Кен Маклуър
Донор (7)

Глава шеста

Дънбар прекара следобеда в преглеждане на компютризираните лични и счетоводни файлове от кабинета на Лео Джордано. Беше му невероятно скучно, но знаеше, че трябва да намери въпроси, които да задава през следващите няколко дни, за да изиграе добре ролята си. Що се отнася до истинската цел на престоя му, засега само гледаше и изучаваше. На пръв поглед всичко, свързано с болницата и трансплантационното отделение в частност, изглеждаше впечатляващо. От гледна точка на успешните присаждания нещата бяха тип-топ, там работеха хора от най-висок калибър, оборудването беше на най-високо ниво, ръководеше се от един от най-добрите трансплантационни хирурзи в страната, ако не и в целия свят, и в отделението не се усещаше никакво напрежение — най-често срещаната причина за неуредици в болниците. Ако можеше да се разчита на първото впечатление, отделението на Рос беше последното място на света, където щеше да намери доказателства за бъркотия или безпорядък.

И все пак го безпокоеше фактът, обезпокоил и компютъра на Си-Мед — едно и също оплакване е било направено не веднъж, а два пъти от две квалифицирани сестри, които не са се познавали. Или по-точно той предполагаше, че не са се познавали. Възможно ли беше да не е така? Извади досиетата на Си-Мед от куфарчето си и провери датите. Шийла Барнс беше напуснала Медик Екоз почти две години преди Лиза Феърфакс да започне работа там.

Реши, че трябва да говори с тях. След като отхвърляше като възможности безпорядъка или лошото ръководство, трябваше да обмисли алтернативни обяснения за твърденията на жените. Сред тях имаха място злобата и истерията. Искаше първо да поговори със сестра Феърфакс, да разбере какво я е накарало да напусне. Често в кратък разговор с някого можеш да научиш повече, отколкото ако прочетеш личното му досие от петдесет страници.

Си-Мед беше намерило адреса и телефона на Лиза Феърфакс. Той вдигна слушалката, но се спря. Задържа за момент шайбата, чудейки се дали болницата разполага със система за записване на телефонните разговори. Не би искал някой да разбере, че се обажда на уволнен служител, особено след като Ингрид беше забелязала интереса му към съхраняването на донор органите, след като пристигнат. И най-малкото подозрение от страна на болницата, че дава ухо на абсолютно непотвърдени мнения срещу толкова престижно отделение като трансплантационното в Медик Екоз щеше да доведе до неприятности. Реши да се обади от собствения си мобифон.

Дънбар не вярваше да намери Лиза Феърфакс по това време у дома. Мислеше, че е на работа, но се оказа, че не е.

— Ало? — прозвуча доста приятен глас.

— Госпожица Феърфакс? Казвам се доктор Стивън Дънбар. Извинете ме, че звъня по това време, но се обаждам да ви помоля да се срещнем. Искам да поговоря с вас за работата ви в Медик Екоз.

— Защо искате да ме видите?

— Работя за правителството. Разследваме твърдения за нередности при грижите за пациентите.

— Наистина ли? — запита Лиза. — Малко сте закъснели, не мислите ли?

— Знаете какво казват за бързата работа — подхвърли Дънбар. Почти веднага съжали, звучеше дръзко. — Сигурно сте много заета — продължи той, — но наистина ще ви бъда много благодарен, ако се съгласите да се видим.

— Заета ли? След напускането на Медик Екоз не съм работила — пророни тя.

— Съжалявам. Не го допусках. Може ли да поговорим?

— Мисля, че не — отговори тя. — Навремето казах което трябваше, а всички ме пренебрегнаха. Вижте докъде стигнах! Благодарение на тази история изгубих работата си и вероятно всякакъв шанс да си намеря друга, ако хората от Медик Екоз имат нещо общо с това.

— Искам да чуя вашия вариант — рече Дънбар.

— И какво ще направите? Ще го впишете в графата „Бръщолевенията на една невротизирана жена“, както направиха миналия път ли? Или ще ми предложите съчувствие и професионални съвети? Снизходителни копелета! Думите ми са ядни, но се контролирам.

— Не мога да твърдя какво ще направя, докато не чуя какво имате да кажете — отговори Дънбар. — Но ако реша, че има потвърждение на оплакването ви, обещавам, че ще се постарая да бъде направено пълно разследване.

Личеше, че Лиза не беше убедена. Тя се поколеба:

— Не виждам смисъл да преминавам още веднъж през цялата тази история. Всичко е написано и наистина нямам повече сили.

— Може би сте променили становището си, госпожице Феърфакс? — провокира я Дънбар. — Решила сте, че предишните ви твърдения са малко прибързани. А сега, след като сте имала време да размислите…

— Не, не е така — заяви Лиза студено. — Просто не искам отново да преживявам всичко. Беше достатъчно неприятно. Нищо няма да върне Ейми. Тя е мъртва, но аз съм жива. И ми трябва работа. Трябва да осигуря съществуването си.

— Бяхте ли привързана към Ейми Тийздейл, госпожице Феърфакс?

Лиза въздъхна:

— Пак ли? Не бях прекалено привързана към Ейми Тийздейл. Харесвах я, беше мило хлапе. Натъжих се, когато почина. Винаги се натъжавам, когато някой пациент умре, но се преодолява. Аз съм професионална сестра. Подобни неща се случват.

— Значи сте работили много с деца?

— Да. Защо питате?

— Нищо. Все пак бих искал да се срещнем.

— Прочетете досието. Там ще намерите това, от което имате нужда.

— Не ме интересува досието. Провеждам собствено разследване. Никой друг не го знае и ви обещавам, че всичко, което кажете, ще бъде абсолютно поверително.

— Наистина не знам — въздъхна Лиза несигурно.

— Нека ви поканя на вечеря и тогава ще поговорим.

— Не — отговори тя бързо. — Ще трябва да дойдете тук.

— Добре. Къде живеете?

Тя му даде адреса си и той се престори, че пише. Не искаше да се издаде, че от досието, което имаха за нея в Си-Мед, вече знаеше къде живее.

— Кога мога да дойда? Довечера удобно ли е?

— Предполагам, че е толкова удобно, колкото и по всяко друго време — отговори Лиза.

— Около осем?

— Добре.

 

 

Лиза Феърфакс живееше в изграден от пясъчник блок на Дъмбъртън Роуд. Това беше главен път, водещ от сърцето на Глазгоу към бреговете на река Клайд и към корабостроителниците, където някога са се строели плавателни съдове за целия свят. Огромните подемни кранове все още свидетелстваха за това, но договорите и работата бяха останали в миналото.

Улицата беше тиха, но да се намери място за паркиране бе цяла епопея. По това време паркираните автомобили образуваха двойна редица, правейки преминаването трудно, а Дънбар не беше свикнал с габаритите на новата си кола и не можеше да реши правилно ли е преценил дали може да се промъкне, или не. В края на втората улица, по която минаваше, имаше свободно място. Всъщност то беше пред двойно заключен гараж, на който беше написано: ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО! НЕПРЕКЪСНАТО СЕ ИЗПОЛЗВА.

Боята се беше ожулила и катинарът бе ръждясал, затова реши да рискува и паркира ровъра там. Не смяташе, че ще се забави кой знае колко.

Върна се пеша до улицата на Лиза и намери номера, който търсеше. Натисна бутона на домофона.

— Да?

— Стивън Дънбар. Говорихме днес следобед.

Електронната ключалка се освободи с гръмогласно бръмчене, което накара Дънбар да си помисли за електрическия стол. Влезе в сградата. Фоайето беше чисто и личеше, че скоро е било ремонтирано. Имаше глинени саксии, през подходящия сезон сигурно в тях отглеждаха цветя. Сега нямаше нищо, само гола пръст. Бързо се изкачи по стълбите до третия етаж и намери открехната врата. На нея нямаше табелка, но той предположи, че трябва да е тази, която търсеше. Почука.

— Госпожице Феърфакс?

— Влезте! Веднага идвам. Дневната е вдясно. Намерете си място и седнете.

Дънбар затвори вратата зад себе си, стигна до края на коридора и влезе през вратата вдясно от себе си. Предпочете да погледа през прозореца, вместо да сяда. Въпреки че навън вече беше тъмно, завесите не бяха дръпнати и можеше да види как светлините се отразяват в отдалеченото езеро Клайд като перли на черно кадифе. Стори му се, че чува стъпки зад себе си и се обърна да поздрави Лиза Феърфакс.

— Здравейте, госпожице… — Той се опули, когато видя жена на близо осемдесет години да върви към него с див поглед в очите и с разтворени ръце.

— Джошуа! Ти се върна у дома! — възкликна тя и посегна топло да го прегърне.

Дънбар беше изненадан. Опита се да я отблъсне внимателно, защото изглеждаше толкова крехка, но тя бе упорита в опитите си да го прегърне.

— Мисля, че има някаква грешка — предположи бързо той. Отстъпи и падна назад върху облегалката на креслото — не беше разбрал, че е толкова близо.

— Божичко! — възкликна друга жена, влизайки в стаята. — Майко! Престани! Престани веднага!

Дънбар направи всичко възможно да възстанови самообладанието си и се вгледа в притесненото лице на Лиза Феърфакс.

Лиза беше в началото на трийсетте, стройна, привлекателна, с блестяща черна коса, вързана отзад, и дълбоки тъмни очи, които говореха за интелигентност, но сега бяха изпълнени с тревога и притеснение.

— Много съжалявам — каза тя. — Мислех, че още спи. Страда от множествена склероза.

Дънбар кимна и въздъхна дълбоко.

— Съжалявам, аз не съм Джошуа — прошепна той любезно, докато Лиза прегръщаше майка си и я извеждаше от стаята, отнасяйки се с нея нежно, сякаш беше малко дете. Върна се сама няколко минути по-късно.

— Съжалявам. Бях сигурна, че е заспала, иначе нямаше да ви оставя да влезете така. Да ви налея ли нещо?

Дънбар се усмихна на бързото прескачане на условностите.

— Джин, ако имате.

Лиза наля и на двамата джин с тоник; лекото треперене на ръцете й все още издаваше притеснение. Подаде чашата на Дънбар и го покани:

— Заповядайте, седнете.

— Тя не трябва ли да бъде в болница? — попита той.

— Трябва — отвърна тя. — Но възможностите са много малки. Болестта й не може да бъде излекувана, затова от болниците няма да я вземат. Беше „върната в обществото“ след като за кратко я бяха приели за определяне на състоянието й. Такава е политиката на правителството.

— Но на вас определено ви трябва помощ.

Лиза завъртя глава.

— Аз съм „обществото“, за което властите толкова са се загрижили. Тя е моя майка, така че мое задължение е да се грижа за нея. Единственият начин, по който мога да й осигуря помощ, е да си плащам. Правех го, но вече нямам работа.

— Звучи ужасно.

— Познавам и по-добри времена — рече тя.

Съобщи го по-скоро като заключение, отколкото като самосъжаление. Тя порази Дънбар — способна жена, която трябваше да се справя с много неща, и то успешно.

— Разкажете ми за Ейми Тийздейл.

Лицето й се отпусна с изключително привлекателна, леко дистанцирана усмивка. Очите й красноречиво му благодаряха, че отмина случилото се.

— А, да. Ейми — спря тя за момент, за да събере мислите си.

— Ейми беше съвсем обикновено малко момиченце, като изключим факта, че бъбреците й не функционираха както трябва. От самото й раждане тя непрекъснато е била приемана и изписвана от една болница в друга, така че добре ги познаваше. Поради тази причина не беше търпеливата малка героиня, каквато пресата обича да бъдат децата като нея. Всъщност ставаше малка господарка, ако нещо не й харесаше. Сигурно е била разглезена от родители и роднини заради състоянието й, но въпреки това всички я харесвахме. Беше една от нашите и бяхме много радостни, когато се разбра, че е намерен подходящ бъбрек. Тя чакаше от години, а само седмица след пристигането й при нас беше намерен бъбрек. Разбра се, че е подходящ; съвместимостта беше много висока — някъде около осемдесет процента, ако правилно си спомням. Сякаш мечтите се бяха сбъднали.

— Значи очаквахте добри резултати?

— Разбира се. Съвместимостта беше великолепна, а трансплантацията на бъбрек вече е станала почти рутинна операция. Нямахме никакви основания да очакваме изненади. Вече си представяхме как Ейми напуска отделението и ни пожелава довиждане. Занапред я очакваше спокоен живот.

— Но не се случи това.

— Не. Тя отхвърли бъбрека и почина скоро след операцията.

— Кой я оперира?

— Доктор Хетфул. Един от хирургичния екип на доктор Рос.

— Какво мислите за него?

Лиза изглеждаше шокирана от въпроса.

— Едва ли аз мога да коментирам лекарите.

— Наистина искам да разбера какво мислите за него. Не забравяйте, че разговорът ни е поверителен. Нищо от това, което кажете, няма да бъде повторено извън тази стая.

— Мислех, че доктор Хетфул е отличен хирург. В отделението всички са. Това е много престижно място за работа, трамплин за добра кариера, както казват. Непрекъснато имаше списък с кандидатстващи лекари и сестри, които чакат.

— Но продължавате да мислите, че нещо се е объркало.

— Сигурна съм, че на Ейми е бил присаден грешен бъбрек. Реакцията й беше толкова силна, че можеше да я предизвика само присъствието на абсолютно чужда тъкан в нея. Супресантите на отхвърлянето, които й бяха дадени, не можаха да го спрат. Бедното дете умря в агония.

— Имате ли някаква представа по какъв начин може да е бил сложен този чужд бъбрек?

Тя поклати глава.

— Непрекъснато мисля за това и знам всички аргументи, които са против. От донор болницата беше изпратен само един орган, така че как би могло да стане объркване? Тъканната характеристика беше направена и в онази болница, и в Медик Екоз, резултатите съвпадаха, но аз много добре помня какво видях. И преди съм се срещала с проблеми на отхвърлянето и Ейми беше класически случай на пациент, комуто е присаден неподходящ орган. Нищо не може да ме убеди в противното.

Лиза Феърфакс направи много добро впечатление на Дънбар. Тя не беше свръхемоционална или истерична. Беше чувствителна, пряма, стъпила здраво на земята жена, с много здрав разум.

— Какво направихте тогава по този въпрос?

— Отидох при директорката на сестринския персонал и й казах какво мисля. Реакцията беше „глас в пустиня“. Каза ми да се стегна, че съм напрегната и трябва да помисля за щетите, които бих могла да причиня на болницата с „подобни безпочвени твърдения“.

— Но вие не се отказахте.

— Не, въпреки че при сегашните обстоятелства понякога се чудя дали не трябваше да си държа устата затворена — каза Лиза с пресилена усмивка. — Но не, аз отидох при доктор Киншърф и при господин Джордано и ги помолих да разследват възможността на Ейми да е бил трансплантиран грешен бъбрек.

— Реакцията същата ли беше?

— Повече или по-малко. Казаха, че загрижеността за пациентите ми прави чест, но по-дълбокото ми емоционално обвързване с тях може да изкриви преценката ми. Отхвърлянето на присадения бъбрек от Ейми е от нещата, като да хвърлиш лоши зарове. Все още се срещали много реакции на невъзприемане, които не са напълно ясни. Предложиха ми да си взема почивка; на практика ме отстраниха от работа. Продължиха да ми плащат заплата, но в замяна трябваше да посещавам личния си лекар и някаква стара пъстърва с фронтална лоботомия, която наричаха „съветник“. Тя трябвало „да ми помогне да се справя с травмата си“, тоест да ме накара да ми дойде акъла в главата и да си затварям устата. Когато се отказах да играя по свирката на пъстървата или да приема бръщолевенето на лекаря за магистралата към вътрешния мир и спокойствие, ме уволниха. И ето ме сега, без работа, заключена по двайсет и четири часа в денонощието с една отнесена старица, която трябва да ми е майка, сигурна единствено в това, че нещата могат да станат само по-зле.

Тя изпи остатъка от питието си.

Дънбар се чувстваше неудобно. Да каже, че съжалява, му изглеждаше неадекватно, затова само кимна.

— Извинете — каза Лиза. — Не трябваше да казвам всичко това на един съвършено непознат.

— Напълно непознатите често се оказват най-подходящите хора, на които може да се каже подобно нещо — отвърна той.

Тя се усмихна леко, като че ли щастлива, че е намерила още някой, който мисли така.

— Създадохте ми проблем — промърмори Дънбар.

— Защо?

— Дойдох тук и очаквах да намеря сестра, която е била твърде ангажирана с пациентите си и която е направила истерични твърдения, породени от мъката. Вие не сте от този тип. Лично аз ви вярвам, и сега разбирате затруднението ми.

— Знам това, което видях.

Погледът на Дънбар подсказа на Лиза, че отговорът й е бил неадекватен. Тя уточни:

— О, приемам, че съвпадащият орган е бил изпратен и че е пристигнал и е бил проверен, но нищо не може да ме убеди, че точно той е присаден на Ейми.

— Името Шийла Барнс говори ли ви нещо?

Лиза погледна озадачено:

— Мисля, че не — отговори тя.

— Сестра Шийла Барнс?

— Сестра ли? В Медик Екоз?

— Да.

— Не мога да се сетя. Трябва ли да я познавам?

— Не — отговори Дънбар и се изправи. — Просто се чудех. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Беше от голяма полза за мен. Наистина се надявам нещата ви да се оправят.

— Това, което ми е писано, няма да ме отмине — каза Лиза.

— Моля?

— Шотландска поговорка — поясни тя. — Нещо като еквивалент на Que sera sera — което ще бъде, ще бъде.

Дънбар погледна към звездите, когато излезе на улицата. Много е приятно да гледаш ясно небе, но и неудобството си го бива. Температурата беше паднала под нулата.

Изпита неувереност. Лиза Феърфакс беше напълно сигурна, че Ейми Тийздейл е получила друг орган при операцията по присаждането. След като видя и чу Лиза, не можеше да я опише като невротичка, нито като човек, прекалено ангажиран с пациентите си. Но как можеше да бъде права? Откъде можеше да е дошъл този „друг орган“? В болниците няма чекмеджета с надписи ДОНОР ОРГАНИ. Подходящият орган е бил изпратен и получен, и така със сигурност приключва всичко. Реакцията на отхвърляне трябва да е била едно от необяснимите неща, които се случват понякога. Добре, но в случая с Медик Екоз се беше случило два пъти.

Зави по Дъмбъртън Роуд и беше абсолютно сигурен, че ще отиде да види Шийла Барнс в санаториума в Хелънсбърг. Започваше да се чувства малко обезпокоен от цялата тази история.

 

 

Следващата сутрин Дънбар прекара предобеда на бюрото си в болницата, водеше си бележки за цифрите от дискетите и помоли Ингрид да му осигури допълнителна информация по определени теми. Откри липса на данни, свързани с провизиите в Медик Екоз и реши да я помоли да изготви отчет за разходите по храната за последните осемнайсет месеца — това ще я ангажира и той ще може да се съсредоточи върху други неща. С пълната информация, предоставена му от кабинета на Джордано, беше облекчен в обработването на данните. Всичко беше съвсем ясно и изчерпателно.

След известно време той забеляза пропуск. Първоначално досиетата на пациентите му се сториха задоволителни, що се отнася до описанието на проведеното лечение и съответно сумата, която е трябвало да бъде заплатена за него. Това му даваше възможност да провери връчените сметки и получените пари, но използвайки това като упражнение, за да види за колко време ще го направи, той забеляза една аномалия. Досиетата на Омега пациентите не бяха разбити по отделни пера. Нямаше начин лечението им да бъде проверено.

Стана му ясно защо от кабинета на Джордано са решили, че ще се задоволи само с окончателната сума — при всички ставаше въпрос за много хиляди лири. За тази непълнота реши да попита Ингрид.

Междувременно се обади по своя мобилен телефон в санаториума „Дъ Бийчис“ и попита дали може да посети Шийла Барнс този следобед.

— Роднина ли сте? — запита женски глас.

Дънбар замълча за секунда, като се чудеше колко ли пъти дневно се задава този въпрос.

— Не, просто стар приятел — излъга той.

— Разбирам. Е, не виждам да има проблем. Насърчаваме пациентите си да водят нормален живот, доколкото е възможно, чак до самия край. Да кажем в три? Трябва да съм сигурна в часа, за да успеем да дадем лекарствата на госпожа Барнс. Иначе ако тя спи, когато пристигнете, пътуването ви ще е безпредметно. От друга страна трябва да й бъде максимално спокойно. Търсим златната среда.

— Разбирам. — Дънбар започваше да се чувства виновен, че ги безпокои, но не достатъчно виновен, за да се откаже. — Ще бъда при вас в три часа.

Ингрид се върна малко преди обяд с данните за това колко порции храна се приготвя за пациентите, какво са поръчали клиентите и какви са размерите на печалбата.

— Ще се убедите, сигурна съм, че не сме продавали по-евтино.

Тя говореше любезно, но даде да се разбере, че е съвсем наясно, че е била пратена за зелен хайвер.

— Хубаво е да имаш под ръка всички данни — каза Дънбар, надявайки се да звучи като счетоводител.

— Има ли още нещо, което искате да направя? — попита Ингрид.

— Всъщност има. Малко съм объркан с информацията, която сте ми дали за Омега пациентите.

Изражението на Ингрид стана сериозно.

— Наистина ли? Защо?

— Защото всъщност няма такава.

Тя изглеждаше притеснена. Застана зад него и се втренчи в екрана.

— Не е възможно, видях данните за тях, когато ви копирах дискетата.

Тя се наведе и започна да чука по клавишите на компютъра, докато се появиха записите на пациентите, после натисна с елегантен пръст бутона със стрелката надолу, за да влезе в тях.

— Ето — обяви тя, като премести пръст и посочи към екрана. — Ето един. Десетдневен престой, платил седемнайсет хиляди лири. Не е зле, а?

— Но за какво? — попита Дънбар.

Ингрид го погледна по начин, който му беше трудно да определи. Или беше объркана, или се колебаеше дали не е психичноболен.

— Простете, докторе — каза тя. — Смятах, че интересът ви опира до това да увеличим приходите от клиентите и да осъществим максимално най-добра възвръщаемост на инвестициите на данъкоплатците.

— Общо взето е вярно — съгласи се той.

На нея й ставаше все по-трудно да контролира импулсите си. Дънбар, четейки езика на тялото й, предполагаше, че иска да разпери ръце във въздуха, да завърти глава и да изкрещи: „Тогава защо, за бога, искаш да знаеш нещо толкова странично?“. Вместо това тя каза:

— Преценили сме, че печалба от седемнайсет хиляди лири за десетдневен престой ще отговори на въпросите ви, без да се дава подробен отчет за лечението на пациента.

Дънбар мълчаливо се съгласи, че е точно така. За момент се поколеба дали да задълбае в този проблем. От една страна искаше да покаже, че има право да изисква всяка информация, от която реши, че се нуждае. От друга не искаше да се представя за някакъв книжен плъх, чиято единствена грижа е да намира работа на Ингрид.

— Но тук не се споменава дори за какво са били приети пациентите — възрази той.

— Съжалявам — каза Ингрид, — но точно това е поверителността, за която говорихме. Решили сме, че ще се задоволите с окончателната сума от приходите. Ако с нещо ще ви помогне, мога да ви кажа, че точно този Омега пациент беше приет, защото роди детето си тук. Имаше опасност от появата на някакви усложнения, но всичко мина спокойно. Всъщност, ако добре си спомням, всичките трима Омега пациенти, които имахме, бяха с акушеро-гинекологични проблеми. Много богатите мъже винаги са загрижени съпругите им да получават най-добрите грижи по време на бременността, ако са възможни някакви усложнения. Все още ли искате да получите подробна разбивка на плащанията по престоя им?

Дънбар поклати глава.

— Не, не мисля, че е необходимо.

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— За момента не — усмихна се той. — Ще използвам следобеда да разгледам красотите на Глазгоу.

— Възхищавайте се на воля — каза Ингрид.

Защо толкова често подигравателността върви ръка за ръка с интелигентността? — чудеше се той разсеяно, докато гледаше как вратата се затваря.

 

 

Тръгна за Хелънсбърг в един часа, след като провери маршрута в картата на Съюза на автомобилистите във Великобритания. Изглеждаше достатъчно ясен, просто трябваше да следва северния бряг на Клайд, в долния му край се намираше Хелънсбърг, разположен в подножието на Гар Лох. Минаваше покрай железопътната линия на Клайдбанк и излизаше по Дъмбъртън Роуд, подмина и отклонението за жилището на Лиза Феърфакс. Не можеше да престане да мисли за нея, затворена в онзи апартамент със склерозиралата си майка. Това го накара да се замисли как може да бъде съсипан живота на човек заради чувството на синовна благодарност.

Беше слънчево, когато влезе в Хелънсбърг и паркира на крайморския булевард. Старшата медицинска сестра на „Дъ Бийчис“ му бе казала да следва знаците за туристи към прочутата Хил Хауз на Чарлз Рение Макинтош.

Санаториумът се намираше на Харлоу Роуд, улицата, разположена успоредно и малко зад Хил Хауз. Имаше достатъчно време, реши да си почине и да намери място, където да хапне нещо. Беше се отказал да обядва в Глазгоу, защото не знаеше колко време ще му отнеме пътуването. Оказа се, че някъде по-малко от час. Погледа вълните, докато му стана студено, а после тръгна да търси барче или кафене. Намери едно от веригата на Пиер Виктоар, хапна омлет с гъби и изпи чаша вино. Накрая завърши с две чаши хубаво кафе и с решението какво да попита Шийла Барнс, ако, разбира се, тя беше в състояние да отговори на въпросите му.

 

 

„Дъ Бийчис“ беше голяма каменна викторианска къща, обвита с бръшлян. Дънбар я видя такава, докато приближаваше. При други обстоятелства би могла да бъде отблъскваща, но тук, над града, с изгледа към водата, изглеждаше приятно неутрална под бледото зимно следобедно слънце. Позвъни на вратата. До кабинета на старшата сестра го отведе жена в розова униформа и дебели кафяви чорапи. Раменете й драматично се движеха наляво-надясно. Той вървеше зад нея и тя правеше неимоверни усилия да изглади стойката си. В сградата беше доста топло и той предположи, че парното е пуснато докрай.

— Доктор Дънбар, заповядайте, влезте — покани го приятна жена около петдесетте в отговор на съобщението за пристигането му. Беше с преждевременно побеляла коса, което предполагаше, че на младини е била руса. С професионална полуусмивка, адресирана към персонала, тя помоли да оставят посетителя на нейните грижи.

— Госпожа Барнс е будна. Трябва да призная, че не можа да си спомни за вас, когато й съобщих, че ще дойдете. — Усмивката се промени, но очите гледаха въпросително.

Дънбар се почувства леко виновен.

— Беше много отдавна, сестро. Преди много години.

— Е, сигурна съм, че ще си припомни, когато ви види и че ще можете да си поговорите. Приятно ни е, когато се обаждат стари приятели, а и на Шийла не й остава още много време.

— Как се чувства? — попита той.

— Има моменти на дискомфорт, но като цяло държим болката й под контрол. Ще я намерите леко сънлива. На морфин е.

— Някой ми каза, че и съпругът й е болен от рак — каза Дънбар.

— Вярно е. И двамата се разболяха горе-долу по едно и също време. Много странно. Не мога да си спомня преди да ми се е случвало подобно нещо. Сирил е в стаята до Шийла. Искате ли да видите и него?

Дънбар поклати глава:

— Никога не съм познавал Сирил.

— Мораг ще ви заведе.

Повика дежурната сестра и тя поведе Дънбар по застлан с килим коридор нагоре по стъпалата на първия етаж до приятна стая с изглед към залива.

— Госпожо Барнс, посетителят ви е тук — съобщи дежурната, когато влезе.

Дънбар също влезе, сестрата отстъпи и затвори вратата. Той се приближи до леглото, където лежеше болезнено слаба жена. Дънбар знаеше, че трябва да е на четирийсет и седем години, но изглеждаше с двайсет години по-стара. Лицето й бе набраздено с бръчки, очите й изглеждаха неестествено големи поради дълбоките хлътнатини на мястото на бузите.

— Госпожо Барнс, аз съм Стивън Дънбар.

— Не ви познавам — каза Шийла Барнс с глас, който беше малко по-силен от шепот.

— Наистина е така — съгласи се той, — но трябва да ви попитам нещо във връзка с оплакването, което сте направили, докато сте работели в Медик Екоз.

Шийла Барнс подигравателно изсумтя:

— След толкова време?

— Да. Съжалявам, но съвсем скоро се случи нещо, което прави въпросите ми наложителни. Вие сте настоявали, че при трансплантация на ваш пациент е бил присаден неподходящ бъбрек. Така ли е?

— Не може да има друго обяснение.

— Бяхте ли емоционално ангажирана с този пациент? — попита Дънбар.

Шийла Барнс бавно поклати глава.

— Не — каза тя. — Доколкото си спомням, беше отвратително хлапе. Защо ме питате сега за това?

Дънбар не виждаше причина да не й каже истината.

— Защото друга сестра, работеща там, е направила абсолютно същото оплакване.

Стори му се, че видя в очите й да се появява някаква острота.

— Какво работи? — попита тя замислено.

— Сестра в трансплантационното отделение.

— Някой обърнал ли й е внимание?

— Била е уволнена.

Шийла Барнс се начумери:

— Какво правят в това място?

— И аз това се опитвам да разбера — каза Дънбар. — Искам да ми кажете всичко, което си спомняте за пациента си.

Шийла Барнс отпусна глава на възглавницата и дълбоко въздъхна. Погледна мълчаливо към тавана, а после каза:

— Ще направя нещо по-добро. Вземете чантата ми. Ето там е, на шкафа до закачалката.

Дънбар изпълни молбата й.

— Най-отпред ще намерите връзка ключове.

Дънбар намери ключовете.

— Това са ключовете за къщата ни в Глазгоу. По онова време си записвах всичко. Записките могат да ви свършат по-добра работа, отколкото спомените на една болна жена. Идете там. Със Сирил няма да се върнем вкъщи. Тетрадката е черна. Ще я намерите в дясното чекмедже на тоалетката в спалнята ни.

Тя му даде адреса.

— Щом така искате.

Шийла Барнс се облегна отново на възглавницата си, сякаш беше изтощена.

— Едно объркване е възможно, но две?… — каза тя замаяно.