Кен Маклуър
Донор (5)

Глава четвърта

Беше неделя вечер. Стивън Дънбар взе автобуса от аерогарата в Глазгоу към центъра. Навън беше тъмно и валеше. И времето, и мрачният вид на викторианските сгради — правени да изглеждат още по-мрачни от дъждовната вода — не спомагаха да бъде в добро настроение. На следващата сутрин щеше да започне работата си в Медик Екоз.

Той определено не би заложил като на печеливша карта, когато чу представителите на министерството категорично да отказват по какъвто и да е начин да променят искането си за отрязване на бюджета за финансиране на изследователската дейност на Джеймс Рос. Тяхната безкомпромисност бе изненада за почти всички присъстващи на събранието. Беше неудобно, че министерството не се опита да направи и символичен жест, за да изглеждат преговорите достоверни. Чувствата и работата на един изтъкнат хирург въобще не бяха от значение.

Дънбар беше почти сигурен, че Рос ще представи оставката си и по този начин ще постави началото на редица събития, които ще доведат до закриване на болницата и ще преобърнат цялата игра, но не стана така. Вместо това, и то за изненада на всички, Рос се съгласи с исканията на министерството, като ги прие философски и каза просто, че разбира неловкостта на позицията им и финансовата принуда, под която работят.

Дънбар предполагаше, че е осъществена някаква задкулисна игра между Рос и Медик Интернешънъл Груп, за да могат да продължат да се ползват от услугите му и да спасят болницата от закриване. Но за това нямаше официално признание, нито пък беше казано, че изследванията на Рос ще бъдат финансирани от други източници. Той просто заяви, че като лекар се чувства задължен да продължи с работата си в Медик Екоз. Че има списък с чакащи пациенти, за които се чувства отговорен и които не може да подведе. Работата щеше да продължи както обикновено.

Беше очевидно, че хората от министерството постигнаха голям триумф относно условията за ангажирането им с Медик Екоз. Изразът на изненада и облекчение по лицето на Банън, когато Рос преглътна гордостта си и призна, че това, за което настоява, е невъзможно, изчезна в секундата, в която се появи, но Дънбар го улови. Сега вече нямаше да се разбере дали е възнамерявал да отстъпи в последния момент. Влагането на допълнителни обществени средства в болницата щеше да бъде компенсирано с по-поносими допълнителни условия и с по-голям достъп на обществото до клиниката. На срещата дори представителите от опозицията бяха принудени да признаят, че това е много добра сделка.

Част от споразуменията беше и неговото приемане в Медик Екоз като човек на правителството, като наблюдател на обществените фондове. Хитростта на шефовете му се оказа удачна. Вече можеше да започне разследването си.

Намесата на Си-Мед беше допълнително провокирана от оплакването на една сестра, което вече не работеше в Медик Екоз. Тя твърдеше, че в болницата е извършено нещо неправилно при лечението на пациент с присаден бъбрек, приет преди пет месеца. Младата пациентка Ейми Тийздейл беше починала след отхвърляне на бъбрека, получен, както всички смятали, при рутинна трансплантация. Сестрата, някоя си Лиза Феърфакс, твърдеше, че е имало сериозно объркване, в резултат на което пациентката й е получила неподходящ орган. Тя не беше в състояние да даде повече подробности, но настояваше, че последвалото отхвърляне е било толкова бурно, че няма друго обяснение. При други обстоятелства оплакването й със сигурност щеше да бъде решено на местно ниво, но това, което предизвика вниманието на Си-Мед, беше фактът, че подобно оплакване беше постъпило само няколко месеца след отварянето на болницата — почти преди три години, отново от сестра.

Тогава Шийла Барнс беше казала съвсем същото, след като малко момче от трансплантационното отделение беше отхвърлило бъбрека, който му бяха присадили. По-късно тя бе напуснала в знак на протест, че това, на което е била свидетел, е отхвърлено от директорското тяло. Бяха говорили с нея, но бяха отказали да приемат сериозно обвиненията й или да предизвикат вътрешно разследване. Тя настояваше, че по това време властите са отхвърлили оплакването й, защото се страхували, че лошата репутация може да навреди на новата болница. Сестра Барнс не беше оттеглила обвиненията си. Беше настояла пред пресата за по-нататъшно разследване, но съвсем скоро след това й бяха открили рак и се бе наложило да изостави кампанията си. Сега болестта й беше в крайната си фаза и тя се намираше в „Дъ Бийчис“ — санаториум за неизлечимо болни в Хелънсбърг, на крайбрежието Клайд. И тя, и твърденията й бяха забравени, докато сестра Феърфакс направи своето оплакване и компютърът в Си-Мед не бе обърнал внимание на сходството.

Всички доклади за нарушения в британските болници, колкото и обикновени да са, бяха записани, класифицирани и подредени в компютъра на Си-Мед. Повечето от тях бяха наистина тривиални. Обикновено недоволни пациенти правеха необосновани заключения, или персонал, недоволен от шефовете си, правеше фалшиви оплаквания. Но понякога компютърът намираше неща, които иначе можеше и да бъдат пропуснати. Този път той обърна внимание на забележимото сходство между оплакванията на двете сестри. И двете жени настояваха, че пациентите им са отхвърлили трансплантанта, защото им е бил присаден неподходящ орган. Сега една от тези жени умираше от рак, а другата — сестра Феърфакс, беше уволнена.

Дънбар се регистрира в хотел близо до центъра на града, който беше приятно анонимен. Освен това беше топъл — истински плюс, защото бе измръзнал. Шотландия винаги му се струваше три-четири градуса по-студена от Южна Англия. Отново бе забелязал разликата веднага щом слезе от самолета. Студената влага на ранния март допълнително допринасяше за това.

Той хвърли чантата с документи върху леглото и пристъпи към прозореца, за да погледа автомобилното движение, мудно пъплещо по улиците. Фаровете на автомобилите се отразяваха в локвите, които се разпиляваха на пръски под гумите.

След няколко минути пусна щорите и се обърна. Вдигна телефона, обади се на румсървис и си поръча голям джин с тоник, няколко сандвича с пилешко месо и каничка силно черно кафе. След това щеше да си вземе гореща вана, да прочете записките си и да изготви план за действие.

Докато лежеше във ваната, а водата се плискаше точно под брадичката му, Дънбар затвори очи и се чудеше на решението на Джеймс Рос да остане в Медик Екоз. Според всеобщото мнение Рос беше известен, бе великолепен хирург и високо ценен изследовател в своята област. Въпреки че бе отдаден на пациентите си и беше харесван от колегите си, той все пак бе човешко същество и за него, както и за всички останали, важаха законите на човешката природа. Дънбар много се доверяваше на тези закони и ги признаваше за движеща сила на почти всичко, което се случваше в обществото. Много често той трябваше да отмахва пластове лустро и фалшиви маски, използвани от умните кариеристи, но винаги, от най-дълбокото, прозираха едни и същи правила — независимо дали беше във фабриката или в залата на управителния съвет, в операционната или в счетоводството.

Рос беше горд човек. Имаше всички основания да бъде такъв. Но беше и хирург с типичните екстравертни характеристики за тази професия. Плахостта и хирургията не вървят ръка за ръка. В операционната неувереността в себе си нямаше място. Според правилата на Дънбар за човек с подобен характер не е присъщо да изгуби играта по начина, по който го направи Рос. Унижението да приеме подобно зверско съкращаване на финансирането на изследванията му без никаква възможност за преговори, би трябвало да го накара да си подаде оставката, но той не го направи.

Сигурно бе помислил и за колегите си, които щяха да изгубят работата си, ако болницата бъде затворена и това е натежало при вземането на решението му. Да бъде единствената причина за затварянето на цяла болница вероятно е много голямо бреме за един човек. Но Рос можеше и да е светец — по този начин изпадаше извън правилата на Дънбар.

Той предполагаше, че проверката на другите източници за финансиране на изследванията нямаше да бъде трудна, след като получи достъп до сметките на Медик Екоз. Искаше да разбере дали е имало някакво задкулисно споразумение с Медик Интернешънъл Груп, но това все пак не отговаряше на въпроса защо Рос се държа така слабохарактерно. Не беше маловажно.

Докато мислеше за Рос, Дънбар реши да прегледа записките си по хирургия веднага, щом излезе от банята. Не смяташе да излиза или да слиза долу в хотела, затова просто надяна някакъв пуловер и дънки, без да се затормозява с чорапи и обувки. Седна на леглото с кръстосани крака, документите му бяха разпръснати около него; настолната лампа осигуряваше достатъчно светлина.

Досега кариерата на Джеймс Рос бе едно постоянно изкачване нагоре; с награди, бележещи напредването му в медицинското училище в Лондон и назначения в едни от най-добрите болници на Великобритания и САЩ. По време на обучението си Рос е кандидатствал във водещи медицински училища в Ню Йорк, където е бил приет да работи по програма, даваща му възможност едновременно да завърши образованието си и да получи степен доктор на науките. Изследванията му за доктората са били в областта на имунологията. Това обясняваше повишения му интерес към изследванията в областта на трансплантацията, си помисли Дънбар, и високото му положение както в света на медицината, така и сред изследователите.

Много лекари си играеха на изследователи, но дните на великите открития, направени на светлината на свещи в малки стаички, отдавна бяха отминали. Времето им си беше отишло заедно с рединготите и пенснето, с монокулярните микроскопи. За да успееш в днешния напрегнат, надпреварващ се свят на медицинските изследвания, трябва да си добър учен, да можеш да се справиш с всичко, което допълнителното знание води след себе си. Рос беше точно такъв човек. Фактът, че беше успял едновременно да получи и медицинското си образование, и докторска степен, говореше, че е изключително интелектуално надарен.

Само с това би могъл да се задоволи някой мързелив администратор, помисли си Дънбар. Имаше много интелектуално надарени хора, които завършваха кариерата си като шефове на катедри в университета, защото не са имали амбицията да работят непрекъснато. Ако Рос беше обикновен безпочвен изследовател, можеше да се предположи, че ръководеното от него отделение ще пострада, но противно на всякакви презумпции, това не беше вярно. Клиниката за трансплантации в Медик Екоз се славеше като една от най-успяващите в страната и Рос не беше празноглав професор. Знаеше какво прави и не беше от типа ръководители, в чиито отделения по погрешка можеше да бъде присаден неподходящ орган.

В досието беше вписана информация за личния живот на Рос. Бил е женен за американка, рентгенолог, запознал се с нея, докато работел в Бостън. Нещата не потръгнали и преди четири години се развели след тригодишен брак. Не са имали деца. Бившата му съпруга се върнала в Щатите, където сега е омъжена повторно. Рос живее сам в Глазгоу в апартамент от модерните блокове на Келвингроув. Често пътува в командировка до Женева като консултант.

До април предишната година Рос бе спечелил осемдесет и седем хиляди лири. Караше двегодишно BMW и беше член на два клуба. В университета в Глазгоу водеше лекторат, който не му се заплащаше, като в замяна на това бяха постигнали договореност да изнася годишно четири лекции по имунология.

Към досието бяха прикрепени четири копия от последните му публикации. Едната третираше проблем, наречен „Имуноподготовка“; останалите три разработваха въпроса за възможното използване на алтернативни материи като донори за органи при трансплантация на хора. Дънбар ги остави настрани, за да ги прочете, когато има повече време. Сигурно изискваха сериозна концентрация. Имунологията и трансплантационната хирургия бяха много далеч от неговата медицинска специалност, а именно военната медицина.

Стивън Дънбар беше единствен син на директора на Къмбрийското училище и на съпругата му, учителка по музика, бе израснал в област Лейк, в малкото селце Гленридинг край бреговете на Ълсуотър. Завърши медицина, като получи две специалности — едната в Лийдс по обща хирургия, и другата в Нюкасъл по спешна медицина. Горе-долу по това време започна да си задава въпроса какво го накара да учи медицина, и да обмисля други възможности. Имаше чувството, че откакто е завършил училище, животът му се движи като по ноти. Учителите и родителите се възхищаваха на успеха, с който влезе в медицинското училище и той пое предизвикателството да се доказва и да доставя радост на другите. Никой от тях, в интерес на истината, и самият той, не се питаше дали наистина иска да стане лекар. Разколеба се, когато негов приятел му подхвърли да помисли за армията и така бъдещето му придоби някакви реални очертания.

Той избра суровия живот в парашутния полк и много упорито се обучаваше; първоначално като войник, а след това във военна медицина. Следващите няколко години му поднесоха чисто физически постижения — и докато служеше в полка, и от време на време в операции на специалните части. Но все пак беше начин на живот, който не можеше да продължи неограничено и когато му дойде времето разбра, че трябва да спре. Големият въпрос беше какво да прави след това.

Армията организираше курсове за офицери, които се връщат в цивилния живот, но Дънбар не беше включен в тях. Той беше лекар; предполагаше се, че ще се върне към медицината. За щастие беше споделил с приятел офицер, че няма никакво желание да продължава с медицина, поне не засега. Като последствие дойде предложението от приятел на приятеля. Може би е подходящ за работа в Си-Мед. Сега, след четири години там, той се чувстваше на мястото си и беше доволен.

Нито една дейност не приличаше на друга, всяка поставяше свои изисквания. Той се занимаваше основно с проблеми на медицината и заедно с това се осведомяваше за последните открития в професията си. Готовността му да се заеме с дадена задача в момента, в който се появи, беше част от задълженията му. Това го отвеждаше в различни краища на Великобритания.

Рядко се задържаше на едно място достатъчно дълго, за да завърже приятелство. И това беше единственият недостатък на този начин на живот. На трийсет и пет години все още беше ерген.

Дънбар отвори тънкото досие на Ейми Тийздейл. Оказа се, че е страдала от бъбречна недостатъчност почти от самото си раждане. Докато чакала подходящ донор, в различните болници й били провеждани различни курсове на лечение, но състоянието й се е влошавало, и след като изпаднала в много тежко състояние, била приета в Медик Екоз. Лекарите успели да задържат развитието на болестта, докато бъде намерен подходящ донор.

За нещастие историята не завършва с хепиенд. Тялото на Ейми отхвърля органа почти мигновено, независимо че компютърната проверка е дала много добри показатели за съвместимост. Към папката беше прикрепено и копие от бланката за тъканно сравнение. Въпреки предварителните проучвания за задоволителна съвместимост, определена на осемдесет и четири процента, като причина за смъртта бяха отбелязани остра невъзприемчивост към чужда тъкан. Дънбар отбеляза, че сигналът на сестра Феърфакс за присаждането на Ейми на неподходящ орган, не звучеше особено убедително.

Той отвори досието на самата Лиза Феърфакс. Там прочете, че е възможно оплакването на сестрата да е продиктувано от голямата й привързаност към Ейми Тийздейл и от болката, причинена от смъртта й. За персонала от детските отделения винаги съществува подобна опасност. Тя категорично смяташе, че детето е получило орган с несъвместима тъкан и това е причина за отхвърлянето, на което е била свидетел. Но реакцията й можеше да е предизвикана и от мъка, от присъщата нужда да се обясни нещо, което е емоционално неприемливо.

Въпреки уверенията на болницата, че не е имало грешка и Ейми е получила напълно подходящ бъбрек — това показваха и лабораторните анализи — Лиза Феърфакс продължаваше да отстоява твърденията си и беше принудена да се раздели с болницата. Класически случай, когато сестрата прекалено се задълбочава в отношенията с пациентите, помисли Дънбар.

Затвори досието. На хартия всичко изглеждаше ясно. Объркваше го въпросът защо сестра Феърфакс продължаваше да повдига обвиненията си. Понякога, когато са дълбоко разстроени, хората поддържат безпочвени твърдения, но след определен период от време обикновено се успокояват и в повечето случаи се чувстват неудобно от нещата, които са казали в стрес. Трябваше да се срещне с нея, да провери дали няма да изплуват допълнителни факти, пропуснати в доклада.

Той погледна дали няма да открие още нещо за нея и попадна на личното й досие. В него фигурираше адреса, някои факти от миналото й, включително и това, че е работила три години като операционна сестра и има три специализации за работа с пациенти с трансплантации. Това накара Дънбар да се замисли отново. Беше готов да я отпише като емоционално неустойчива, но може би грешеше. За шест години беше натрупала голям сестрински опит. През това време Лиза Феърфакс сигурно е видяла много пациенти с трансплантации да идват и да си отиват. Твърдо реши, че трябва да се срещне с нея.

Оплакването на Шийла Барнс беше кратко. Млад пациент на име Кенет Линиъм, точно както и Ейми Тийздейл, беше починал след отхвърляне на присаден бъбрек. За органа се е смятало, че напълно съвпада с типа тъкан на момчето, но, отново както при Ейми Тийздейл, веднага след операцията е настъпила реакция на отхвърляне. Сестра Барнс, както и Лиза, твърдяла, че някъде по веригата е станало объркване и на момчето е бил присаден друг бъбрек. Предварителното разследване по оплакването й не могло да намери никакви доказателства за това и в знак на протест тя напуснала.

Дънбар разбираше защо компютърът на Си-Мед обърна внимание на тази ситуация. Двете сестри бяха направили почти еднакви оплаквания за двама различни пациенти с разлика от почти три години, като и двете бяха с опит в практиката на трансплантационното отделение. Но, това трябваше да се спомене, и при двата случая нямаше абсолютно никакви научни доказателства. Твърденията на жените изглежда се основаваха само на добро отношение и почти на нищо друго.

Дънбар се чудеше дали има и други случаи на такова остро отхвърляне при пациенти, на които е присаден орган, класиран от лабораторните тестове като напълно съвместим. Това беше нещо, което можеше да провери в компютъра. Имаше достъп до основния компютър на Си-Мед чрез лаптопа IBM, който носеше със себе си. Нуждаеше се единствено от подходяща телефонна линия, а хотелът разполагаше с възможности за модемна връзка.

Той влезе в лондонския компютър чрез личния си номер и парола и започна да задава въпроси, свързани с информацията за трансплантации на бъбреци. Бяха много; за последните няколко години присаждането на бъбрек се беше превърнало в почти рутинна операция. Трябваше да стесни данните само за тези, които са били неуспешни и то през последните две години. Задаването на подходящите въпроси винаги е било ключ към успешното търсене. Достъпът до всякаква информация в световен мащаб е безполезен, ако не знаеш как да попиташ.

Въпреки това в базата данни на Си-Мед и тази информация беше много обширна. Той продължи да стеснява, като въведе изискването пациентите да са починали до два дни след операцията — както Ейми Тийздейл и Кенет Линиъм. След това попита на колко от тях са били присадени бъбреци със съвместимост осемдесет процента. Отговорът беше „николко“.

За няколко секунди Дънбар се втренчи в екрана. Мислеше върху резултата. За последните три години само двама пациенти във Великобритания бяха починали до два дни след като са им присадили органи с висока степен на съвместимост, като и двамата са били пациенти на Медик Екоз. Съвпадение? И това беше възможно, предположи той. Две не е голямо число, статистически е почти незабележимо. Може би има още случаи, но под осемдесет процентната съвместимост. Зададе на компютъра същия въпрос с по-малка степен на съвместимост, намалявайки първо с пет, а след това и с десет процента. Двамата пациенти на Медик Екоз все още бяха единствените. След това той провери при пациенти, които са починали в първия месец след операцията. Бяха десет и без изключение причините за смъртта им бяха други. Двамата мъртви в Медик Екоз продължаваха да бъдат единствените. Бяха загадка.