Кен Маклуър
Донор (10)

Глава девета

Дънбар изгледа новините в стаята, а после изгаси телевизора. Тишината се нарушаваше от ромоленето на дъжда по стъклата, отначало нежно, само от време на време, но скоро се превърна в грубо трополене, което го накара да пристъпи до прозореца и да погледне навън, преди да пусне щорите. Реши да си легне рано.

Когато вече беше в леглото, се замисли за вечерта. Беше доволен, че отново осъществи контакт с Лиза. Много я харесваше, най-малкото заради очевидната й загриженост за другите хора. И тя, като Шийла Барнс, бе родена сестра. Не беше нещо, на което можеш да научиш хората чрез обучение и квалификация. Трябваше да съществува още при започването. Беше я харесал още повече, когато изрази надеждата си, че Шийла и съпругът й си помагат взаимно в последните им дни.

Беше аспект, на който той не бе обърнал внимание, въпреки че имаше нещо около този въпрос, което не му даваше мира. Лиза беше права: странно беше, че и Шийла, и съпругът й се бяха разболели от рак по едно и също време. Старшата сестра в санаториума също го бе споменала. Никой от семейство Барнс никога не беше пушил, а и двамата бяха развили много остра форма на рак на белите дробове, и то по едно и също време. Сякаш едновременно и двамата бяха подложени на някакъв застрашителен механизъм, въпреки че в предградието, където живееха, тази опасност бе почти нереална. Областта не беше заобиколена от химически фабрики, които да изхвърлят токсични газове. Не живееха в съседство с атомна станция и той не можеше да си представи гредите по покривите на къщите в Беърсден да са покрити със син азбест.

Но от друга страна… Спомни си за шумния съсед Праудфуут и за проблема с фотоапарата на Сирил Барнс. От фирмата за поправки бяха казали, че е в изправност, а всичките му филми бяха развалени, сякаш са били изложени на светлина… или може би на нещо друго. Стреснат от тази мисъл, Дънбар седна в леглото. Светлината не беше единственото, което можеше да съсипе един филм. Подлагането на радиация би могло да го развали точно по същия начин… А продължителното облъчване с радиация почти със сигурност може да причини рак на един човек… или на двама, ако са били облъчвани едновременно.

Възможно ли беше? Беше ли възможно Шийла и съпругът й да са били облъчвани с радиация в собствения им дом? Въпросите започнаха да изскачат в главата му. Какво можеше да е? Къде беше и как бе попаднало там?

Дънбар се опита да се убеди, че подобна вероятност е невъзможна. Този път фантазията му полетя по-високо, направи упражнение на възможностите му да си представя, но всичко беше прекалено странно, за да бъде истина… или? Разбра, че не може да не мисли за това. Семето беше посято в съзнанието му и настояваше да израсне. Беше немислимо вече да заспи. Трябваше да научи. Трябваше да разбере заради самия себе си. Но как? За подобно разследване щеше да му трябва специалист със специфично оборудване.

Въпреки че от Си-Мед можеше да получи на практика всичко, от което имаше нужда, придружено с необходимите съвети, то щеше да отнеме известно време, а той не можеше да чака. Трябваше да узнае още сега, дори само за да изхвърли тази идея от главата си. Нуждаеше се единствено от радиационен детектор, Гайгеров брояч или нещо от този сорт.

Той погледна часовника си. Беше малко след единайсет и половина. Ако в Медик Екоз нямаше спешен случай, най-вероятно по това време в радиологията не остава никой. Радиографът сигурно беше включен, но не и в помещенията. Можеше да вземе уред за отчитане на радиоактивност оттам. Отхвърли завивките и спусна крака от леглото.

Вместо да се опитва да се вмъква в Медик Екоз през задния вход, той реши съвсем открито да спре на паркинга и да каже на рецепцията, че се е върнал да провери някои сметки в доклада, по който работи. Мислеше, че това едва ли ще породи особено подозрение, дори можеше да бъде червена точка за държавните служители. Престой от около петнайсетина минути е горе-долу достатъчен. Щеше да има достатъчно време, за да слезе по задното стълбище и по коридора да стигне до радиологията. Измислената му история щеше да бъде подкрепена и от куфарчето, което носеше — трябваше да бъде достатъчно голямо, за да побере монитора и някакви предпазни такъми. А какво щеше да стане, ако отделението е заключено за през нощта? Реши, че не можеше да рискува да влезе с взлом. Ако беше заключено, щеше да се откаже от този план и сутринта да направи поръчка в Си-Мед.

Вървеше от паркинга към главния вход на болницата и се чудеше дали няма шанс на рецепцията да няма никого. Разбира се, че не. И рецепцията, както всичко останало в Медик Екоз, беше добре ръководена. Там бе не само дежурната, а и двама униформени охранители, с леко прошарени коси, но стегнати и бдителни. Въпреки че администраторката позна Дънбар и го поздрави по име, единият от тях все пак пожела да види картата му.

— Няма да се бавя. Върнах се да проверя някои сметки — обясни Дънбар на дежурната.

— Аз пък си мислех, че единствената ви работа е да си пиете чая — усмихна се тя.

— Жестоко заблуждение — каза той с лека усмивка и се насочи към двойната врата, водеща към главния коридор.

Изкачи стъпалата до кабинета си и усети, че дланите му са се изпотили. От доста време не беше правил подобни упражнения. Запали осветлението в кабинета си и постави куфарчето на бюрото. Сърцето му биеше. Наистина ли искаше да стори това? Може би беше доста нервен. Но въпреки това нямаше съмнение, че копнее за тази появила се възможност за разходка из неизвестното, дори само за да спре да си задава въпроси.

Пулсът му все повече се учестяваше, той отвори вратата на кабинета си и погледна в коридора. Беше пуст. Излезе и мина бързо и тихо по него, стигна до главното стълбище. Още една пауза, за да улови някакви признаци на движение. Все още нямаше нищо. Медик Екоз спеше.

Беше по средата на стълбището, когато внезапно чу гласове; ставаха все по-силни. Първият му страх беше, че който и да е, можеше да погледне нагоре и да го види. Тъкмо претегляше дали да хукне обратно, когато чу звук от колелцата на количка. Не можеха да качат количката по стълбите. Поуспокоен, той продължи надолу и се сви в сянката на ъгъла, откъдето можеше да наблюдава през кръглото стъкло на вратата.

Групата включваше четирима души. Всички бяха облечени със сини памучни хирургически одежди с маски, които прикриваха долната част на лицата им. Дънбар можеше да каже, че бяха двама мъже и две жени. На количката лежеше момиченце на пет-шест годинки. Очите й бяха затворени, а една от сестрите носеше системата, включена в ръката й. Чакаха асансьора, който се намираше точно срещу стълбището. Детето изглеждаше кротко заспало, но предвид късния час и хирургическите дрехи той предположи, че по-скоро я готвят за операция.

— Късмет — прошепна той, когато асансьорът пристигна и вратите, отваряйки се, осветиха бледото й малко личице.

Вратите се затвориха. Дънбар изчака, докато таблото му каза, че групата е спряла на втория етаж, а след това зави по коридора и бързо отиде към радиологията.

Широките сини врати, които по-рано бяха отворени, за да осигурят лесното преминаване на количките, сега бяха затворени и Дънбар се приготви за най-лошото. Щеше да бъде съвсем в тон с всичко останало в Медик Екоз, ако отделението беше методично и сигурно заключено за през нощта. Той погледна на двете страни, преди да натисне дръжката. Тя слезе до края. Леко натисна и вратата се отвори. Преглъщайки трудно, той се плъзна вътре и затвори след себе си.

Намираше се в пълна тъмнина, като единствената компания, която имаше, беше собственото му учестено дишане. Спомни си, че радиологията нямаше външни прозорци, така че нямаше да се издаде, ако светне лампите. Светлината щеше да се процежда през процепа под вратата, но имаше малка вероятност някой да дойде тук по това време на нощта. Това беше риск, който трябваше да поеме. Опипа стената с длан, намери ключа и включи и четирите копчета.

По някаква причина оборудването на стаята изглеждаше заплашително. Пистолетите с рентгенови лъчи само чакаха да направи грешен ход, преди да се насочат към него. Ремъците за привързване на скенера само се преструваха на безжизнени. Те бяха змии, готови да го впримчат, ако мине по-близо, чакаха да обездвижат крайниците и главата му като стоманени клещи, преди да захвърлят тялото му в тъмния търбух на скенера; черна дупка, водеща към…

Я стига! — помисли си той и погледна към тавана. Наистина беше изгубил тренинг. Опита се да си спомни къде бе видял оборудването за провеждане на контролни измервания. Беше в някой шкаф — Свенсен го бе извадил, за да демонстрира новата си играчка. Но в коя стая? Той пристъпи бавно, надявайки се на вдъхновение и го получи, когато влезе в кабинета на Свенсен. Спомни си, че радиологът отвори шкафа вляво от бюрото си и извади един уред.

Дънбар отвори същия шкаф и намери три. Два бяха минимонитори за рутинна проверка на повърхността. Третата беше по-сложна; с много точна скала за измерване на дозата. Един от минимониторите чудесно щеше да му свърши работа. Представляваше правоъгълна метална кутия, около десет на двайсет сантиметра с нещо, подобно на микрофон, прикрепено най-отгоре. Това беше сондата. Бе включена към основното тяло посредством спираловиден кабел, дълъг около метър. Имаше един контролен бутон отстрани, който да променя чувствителността и да осигурява проверка на батериите. Дънбар го включи и стрелката се обърна нагоре, като идеално съвпадна с червената линия на скалата. Батериите бяха в добро състояние. Той откачи сондата и я придвижи наоколо. Редки, прекъсвани изпращявания от нормалната радиация във въздуха показа, че мониторът е в изправност.

Сега обърна внимание на предпазните дрехи. Ако липсваше нещо малко като монитора например, хората щяха да си помислят, че някой го използва, или че е оставено в друга стая. Щеше да мине много време, преди някой да разбере, че не се намира в отделението. Същото се отнасяше и до предпазните ръкавици. Щеше да вземе само една. Колебаеше се дали да не вземе от тежките престилки, които прикриват лаборантите, но реши, че е прекалено обемиста и много скоро ще се разбере, че липсва. Последното нещо, което искаше да направи, е някой да дойде сутринта и да види, че ги няма. С монитора и ръкавиците щеше да се справи.

Преди да загаси лампите и да се ослуша при вратата, хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че всичко е така, както го завари.

Беше тихо. Промъкна се в коридора и се върна в кабинета си. Отдъхна си дълбоко, след като сложи нещата, които бе взел, в куфарчето и провери ключалката. Дотук — добре. Не можеше да се отрече, че направи всичко както трябва. Мина спокойно покрай рецепцията и каза лека нощ с приятелска усмивка. Адреналинът се разхождаше из вените му.

 

 

Когато приближи до улицата на Барнс, Дънбар провери дали ключовете са у него. Правеше го за трети път. Все още бяха там. Намръщи се, когато си спомни за предпазното осветление пред къщата, което автоматично се включи, когато тръгна по пътеката. Заради късния час можеше да уплаши съседите. Хората нямаше да дойдат да му задават въпроси, а просто щяха да се обадят в полицията.

Най-малко това му трябваше. Опита се да си спомни мястото, от където идваше светлината. Беше се включила почти едновременно с влизането му, така че детекторът вероятно е сложен някъде нависоко. Щеше да успее да му се измъкне, ако се приближи откъм стената.

Паркира колата на достатъчно разстояние от къщата — пред друга къща с високи борове отпред, които щяха да попречат на живущите там да я видят. Не искаше да съобщят за подозрителна кола, спряла пред дома им. Той живо и целеустремено мина по улицата — мъж с куфарче, а не някакъв тип, който предизвиква подозрения. Пред къщата на Барнс нямаше никакво маене, никакви плахи погледи наляво-надясно и никакво колебание.

Само с един поглед назад, за да провери дали не идва някой, той прехвърли крака през оградата на Барнс и се шмугна в шубраците. За повече от минута остана неподвижен, само се оглеждаше и се ослушваше. В съседните къщи не се запалиха никакви лампи. Не се чуха и никакви гласове.

Къщата на господин Праудфуут беше тъмна. Дано всички да са заспали. Дънбар мълчаливо се придвижи до ъгъла на сградата и се притисна до стената. Когато се приближи достатъчно, се вгледа в детектора, който се намираше над вратата. Спомни си, че някои от тези неща имаха и топлинни сензори, но трябваше да го направи или сега, или никога. С приготвени ключове той мина точно под него и с максимална скорост отвори вратата. Беше вече вътре, а лампата не се задейства.

Пусна завесите в дневната. Бяха успокоително тежки и той провери дали нямат дупки, преди да запали фенерчето си. Като допълнителна предпазна мярка препречи с тялото си светлината от снопа да не отива към прозореца, докато вадеше уреда от куфарчето. Включи го на най-чувствителна програма и движейки се из стаята, държеше сондата пред себе си.

Пук… Пук… Пук, пук… Нямаше от какво да се притеснява, това беше обичайният радиационен фон. Приближи към шкафа край камината, където Сирил държеше фотографските си принадлежности. Пук, пук, пук-пук-пук. Честотата на пуканията започна да се засилва и сигналът стана забележимо по-силен. Кръвта запулсира в ушите му, когато се приближаваше към източника. Беше бялата пластмасова разпределителна кутия за телефон, монтирана към стената.

Той се дръпна назад и остави сондата на земята, където тя започна да дава спорадични сигнали, тъй като я беше включил на основно ниво. Извади от куфарчето предпазните ръкавици и отвертката, за да свали капака на кутията. Беше му трудно да го направи сръчно с тежката ръкавица на дясната ръка, но успя да развие двете болтчета, които задържаха капака и да го отстрани. Вътре нямаше нищо.

Той се намръщи и отново приближи уреда до кутията. Пукането отново зачести и стрелката на скалата се завъртя. Имаше само едно обяснение. Кутията не съдържаше източник на радиоактивност в момента, но доскоро е имало такъв.

Уредът, който използваше Дънбар, беше прост. Не можеше да каже нищо за обхвата на радиацията и за нивото й в момента. Като държеше сондата пред себе си, той тръгна назад, докато се отдалечи на около два и половина метра от разпределителната кутия и забавените пукания показаха, че вече е извън обхвата. Трябваше да реши какво да прави сега. Изобщо не беше предвидил нещата да се развият по този начин. Освети с фенерчето пространството около разпределителната кутия и проследи кабела, който водеше към нея. Беше цял, нямаше никакви снаждания. Изобщо нямаше нужда от разпределителна кутия; тя беше измислица, абсолютно ненужна измислица.

Единствената цел на кутията беше да подслони радиационния източник. Някой преднамерено я беше инсталирал там с единствената цел да подложи Шийла Барнс и съпругът й на радиационно облъчване. Или може би само Шийла беше истинската мишена? Защото това със сигурност беше работа на Медик Екоз. Те просто трябваше да са заподозрян номер едно. Радиационните източници не можеха да се намерят току-така, но бяха съвсем достижими за болници, където широкият обхват изотопи се използваше за диагностични и лечебни цели.

Той погледна отново в празната кутия. Източникът — а следователно и доказателството — беше изваден, вероятно след като си беше свършил работата, и Шийла и съпругът й бяха откарани в болницата. Така ли беше? Щяха ли да се измъкнат? Нищо ли не можеше да се направи? Той се сети, че уредът продължава да регистрира наличие на радиация, така че в кутията вероятно бяха останали някакви следи от субстанцията. Може би това щеше да е достатъчно, за да се идентифицира изотопът и да се проследи откъде е дошъл.

Докато се чудеше как да вземе някаква мостра от вътрешността на кутията, той си спомни за набора за гримиране на Шийла, който беше видял в спалнята. Сред останалите вещи имаше и комплект малки четчици. Някоя от тях щеше да свърши идеална работа. Отиде до спалнята и избра една, а след това насочи вниманието си съм намирането на подходяща кутия. Първата му мисъл беше за кръглата кутийка от филма за фотоапарат в шкафа на Сирил, но пластмасата не задържаше добре радиация. Трябваше му нещо с по-добра защитимост. След това се сети да опита с фолио. Донесе някакво от кухнята.

Много внимателно, за да не може прахът да се размеси с въздуха и след това самият той да го вдиша, изчетка остатъците, които имаше в разпределителната кутия и зави фолиото на правоъгълник. Оформи малък пакет и го провери отвън с уреда. Лъчението все още беше високо, фолиото беше прекалено тънко, за да блокира радиацията, въпреки че беше прегънато на няколко слоя. Трябваше му по-добра защита.

Вече започваше да преглъща потискащата мисъл, че сигурно ще трябва да изчака Си-Мед да изпратят подходящ контейнер, за да бъде безопасно транспортирането, когато си спомни, че къщата е доста стара. Макар че беше малко вероятно да е все още със старите оловни тръби след всички предупреждения за опасното им влияние върху здравето, може би пък бяха останали някакви парчета. Струваше си да погледне. Взе фенерчето в кухнята и проследи тръбите под плотовете. Бяха нови. Мед, стомана и пластмаса. В банята положението беше същото.

Оставаше една последна възможност — резервоарът на тавана. Дали Барнсови имаха подвижна стълба? Имаха. Дънбар намери къс прът с кука накрая и го използва, за да отвори капака и да свали стълбата. С фенерче в ръка се изкачи по металните пречки и разлюля пръчката така, че да освети тъмните ъгълчета на покрива. Видя сив пластмасов резервоар и модерни тръби, почти всички поставени в пластмасови държатели.

Беше ясно, че цялата водопроводна система в къщата е подменена, и то не много отдавна. Тъкмо щеше да затвори капака, когато под червен резервоар, използван за топлата вода, видя нещо да лежи между гредите. Вдигна го. Парчето тръба някога е било част от старата водопроводна система. Беше дълго около осемнайсет сантиметра, но, което бе по-важно, беше направено от олово.

Той затвори капака и отнесе тръбата в дневната. Използва дръжката на отвертката да пъхне вътре малкия пакет, увит във фолио, и притисна краищата на тръбата, за да предпази от евентуално лъчение. Включи уреда и беше доволен, когато чу, че радиацията е в норма. После завинти капака върху разпределителната кутия и стана. В стомаха си имаше неприятното усещане, сякаш много бързо се беше качил нависоко с асансьор. Едно беше да се страхуваш от нещо, което ти е познато, но когато се изправиш пред неизвестна опасност, страхът ти се удвоява. Погледна пак към разпределителната кутия и се замисли кой ли може да я е инсталирал. Сигурно е било много лесно. Някой, който се е представил за телефонен техник, може би? Трябвало да провери повреда по линията. Можеше да си представи как е станало всичко, без да предизвика и най-малко съмнение.

Прибра нещата си в куфарчето, сложи и добре обезопасената мостра и насочи фенерчето към пода, за да се убеди, че не е забравил нещо. Опита се за няколко секунди да се успокои, преди да се приготви отново да прескача охранителната светлинна система.

Този път нямаше късмет. Беше направил само една крачка с гръб, залепен за стената, когато светлината се включи и огря и него, и градината. Почувства се така, сякаш се е качил на сцената на лондонския Паладиум. Инстинктивно изтича до ъгъла на къщата и се хвърли в храсталака. Само миг след това светна лампата в спалнята на Праудфуут, която се намираше на втория етаж и някакво лице се появи на прозореца. Една ръка започна да трие запотеното стъкло, за да види какво става навън.

Дънбар съвсем не беше сигурен за прикритието си, затова не смееше да мръдне, за да не привлече внимание. Не можеше да си позволи дори да си обърне главата, за да погледне към прозореца на спалнята. С периферното зрение можеше да види, че все още има някой.

Точно в този момент една котка реши да се пошляе по градинската пътека, душейки нощния въздух и надменно пренебрегваше човешкото същество горе на прозореца. Тя усети присъствието на Дънбар и спря срещу него, за да го погледне. Дънбар затвори очи и се помоли. Ситуацията можеше да се реши по два начина. Или съседът щеше да си помисли, че котката е била причина за светването и ще се върне в леглото, или щеше да забележи, че котката е намерила нещо и това ще породи подозрението му.

След, както му се стори, цяла вечност, светлината в спалнята угасна и отново стана тихо. Котката отиде да търси по-интересни неща, а Дънбар остана неподвижен още около три минути, докато светлината автоматично изгасне. Той бавно се придвижи назад и извън обхвата й, бързо хвърли поглед в двете посоки на улицата, после прескочи оградата и бързо се върна при колата. Нощният въздух и леденият студ не можеха да охладят мислите му. Беше изпълнен с опасения. Беше се замесил в нещо, което бе много по-голямо, отколкото в началото можеше да си представи. Заболяването от рак на Шийла Барнс и съпруга й не беше случайно.

Докато мислеше за Шийла, той се сети за Лиза. Ако те — които и да бяха — се бяха опитали да убият Шийла Барнс, защо да не пробват да сторят същото и на Лиза? Кракът на Дънбар рязко натисна спирачките и гумите изсвириха в знак на протест. Насили волана, като остро го изви — по-скоро шумно, отколкото елегантно и като бесен подкара колата към апартамента й.

— Кой е? — попита със сънлив глас Лиза.

— Стивън Дънбар. Трябва да говоря с вас — почти извика по домофона.

— Знаете ли колко е часът? — протестира тя.

— Трябва да ви видя. Важно е.

— Дано да е — каза тя и натисна звънеца за отключване.

Дънбар спринтира по стълбите, хванал куфарчето в дясната си ръка. Лиза го чакаше пред вратата. Беше облечена в халат и обута с чехли. Заради студа ръцете й бяха скръстени пред тялото й. Тя бързо го пусна вътре.

— Дано да е за добро.

— Мисля, че сте в опасност.

— Какво? За какво говорите?

Сънливостта беше изчезнала. Сега тя беше напълно будна и нащрек. Наблюдаваше го, докато той, без да й обръща внимание, вадеше уреда за определяне на радиация от куфарчето и освобождаваше сондата. Дънбар се запъти направо към телефона и започна да се придвижва по кабела назад до стената. Нямаше и следа от разпределителна кутия.

— Имали ли сте посещение от телефонни техници през последните няколко седмици? — попита той, като насочи сондата към други части на стаята.

— Телефонни техници ли? Ще ми кажете ли какво става?

— Идвали ли са?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна.

— А някакви други работници да са се обаждали неочаквано?

— Не, никой.

Дънбар започна да се успокоява.

— Моля ви, ще ми кажете ли за какво е всичко това? — настоя Лиза.

— По-добре да проверя и спалнята.

Лиза го погледна студено:

— Дънбар, случвало ми се е да чуя сладки предложения, но вашето печели първото място.

Дънбар не се усмихна:

— Изглежда Шийла Барнс и съпругът й не са заболели от рак поради някаква шега на съдбата. Мисля, че някой е поставил източник на радиация в дома им.

Очите на Лиза станаха кръгли като чинии.

— Източник на радиация ли? Искате да кажете, че може да е убийство?

Дънбар кимна:

— Възможно е.

— Но защо? Искам да кажа кой?

— Мога да се сетя само за едно име — каза той.

— Имате предвид Медик Екоз — възкликна тя.

Дънбар сви рамене.

— Не можете да си купите радиоактивни изотопи от магазина на ъгъла. Кой друг би могъл да има достъп?

Лиза се плъзна на стола и обхвана лицето си с ръце.

Дънбар промърмори:

— Мина ми ужасната мисъл, че и на вас може да причиняват същото.

Лиза бавно поклати глава. Увереността беше изчезнала от погледа й. Изглеждаше като малко момиче, което изведнъж много се е уплашило.

Той остави сондата и я прегърна за миг.

— Като че ли тук няма нищо — увери я. — Но нека по-добре да проверя и останалите стаи.

Тя кимна и му показа пътя. Апартаментът беше чист.

— Добре ли сте? — попита я нежно Дънбар, когато се върнаха в дневната.

Лиза го погледна и сви рамене.

— Не знам. Какво ще правим оттук нататък? — попита тя.

— Трябва да разберем със сигурност, че са постъпили по този начин с Шийла, за да й затворят устата заради детето. Макар че методът е, меко казано, странен. Или можем още сега да се обадим в полицията, но това ще ни попречи да открием кой стои зад всичко това.

— Значи вярвате, че с Шийла Барнс сме казали истината? — попита Лиза.

— Струва ми се, че винаги съм вярвал.

— Да предположим, че няма да се обадим в полицията. Каква е алтернативата?

— Си-Мед може тайно да продължи разследването.

— Искам да знам защо умря Ейми — тръсна глава Лиза. — Искам някой да си плати за това.

Той кимна.

— Но от друга страна ме е страх — призна тя.

Дънбар не й предложи фалшиви уверения.

— А източникът на радиация, за който ми споменахте? Какво ще стане с него?

— Вече го бяха извадили, но намерих частици от него. Бяха го скрили в разпределителна кутия за телефон на стената. Затова първо се насочих към телефона ви. Събрах няколко частици от кутията. Ще помоля колегите в Си-Мед, ако могат, разбира се, да определят изотопа и да разберат откъде е дошъл. Няма много фирми, които доставят радиоактивни материали във Великобритания, а и са задължени да водят стриктни записки.

— Значи ще могат да ви кажат, ако е бил поръчан от Медик Екоз.

— Надявам се — каза Дънбар. — Ако можем да докажем, че Шийла Барнс е била убита и да прехвърлим отговорността за смъртта й на Медик Екоз, всички сили ще бъдат хвърлени в търсене на мотива. Ако още сега повикаме полицията, а после се окаже, че няма какво да прехвърляме, цялата работа ще се провали.

— Че кой друг би искал да убие Шийла Барнс?

— Съгласен съм — не възрази Дънбар, но в гласа му имаше колебание.

— Нещо ви притеснява.

— Струва ми се, че това е доста странен начин да отстраниш някого. Човек би предположил, че ще искат да го направят колкото се може по-бързо, а не да оставят нещата на благоволението на съдбата.

— Благодаря — каза Лиза. — Много ме успокоихте.

— Извинете, не исках да ви притесня. Просто разсъждавах на глас. Очевидно си мислят, че времето е на тяхна страна. Как смятате?

— Да видим какво ще кажат вашите хора, преди да се обадим в полицията — съгласи се Лиза.

— Сигурна ли сте? — попита Дънбар.

Тя неуверено кимна. Като че използва цялата си смелост, за да направи този жест.

— Добро момиче. Междувременно не отваряйте вратата на никакви майстори, освен ако нямат истински документи или писма. Но дори и така ще организирам да имате охрана.

Лиза отново кимна.

 

 

Веднага щом се върна в хотела, Дънбар установи модемна връзка с офиса на Си-Мед в Лондон, като използва лаптопа си и изпрати съобщение само от две думи: ГЛАЗГОУ ЧЕРВЕНО. Така в Си-Мед щяха да знаят, че имат криминален случай и всяка молба, отправена от Дънбар, щеше да има предимство. През следващите няколко дни той трябваше да съгласува действията си. Беше възможно и лично да придвижи нещата в Лондон, но тъй като той беше човекът на местна почва, решението беше негово.

След няколко секунди компютърът му се обади и отговорът от Си-Мед се появи на екрана: ГЛАЗГОУ ЗЕЛЕНО. Съобщението му беше прието. По-нататък следваха инструкции да възприеме една от трите кодиращи системи, достъпни за компютрите на Си-Мед. Отсега нататък, за да се осигури пълна секретност, всичките му съобщения щяха автоматично да се кодират, преди да тръгнат по телефона, както и обратните съобщения от Си-Мед. Дънбар действаше според инструкциите и бе запитан дали има спешни изисквания. Той помоли за дискретна охрана на жилището на Лиза. Не вярваше, че е в непосредствена опасност, но беше добре да мисли с една крачка напред. Увериха го, че ще бъде направено. Попитаха го дали има нещо друго, той отговори, че не е нещо, което да не може да почака до утре. Имаше нужда да поспи. Беше два и половина сутринта.

Но въпреки късния час сънят не дойде лесно. Събитията от изминалия ден се въртяха в главата му като картини от въртележка. Колкото повече търсеше отговорите, толкова по-големи ставаха въпросите. Дори малките притеснения настояваха да получат част от вниманието му. Тъкмо мислеше как ще върне оборудването, което беше взел назаем от радиологията, когато го жегна една мисъл. В болницата видя хирургическия екип да се качва в асансьора с момиченцето. Те я отведоха на втория етаж. Тогава той не обърна особено внимание, но сега осъзна, че по този начин те отидоха в източното крило на АГ. А именно то се използваше за Омега пациентите. Защо водеха детето там?