Кен Маклуър
Донор (13)

Глава дванайсета

В деня на ексхумацията Дънбар се чувстваше на тръни. Си-Мед бяха изготвили разрешение с помощта на специалния отдел за извършване на неофициалното изкопаване на тялото, тъй като не искаха да поемат риска да се ходи по съдилища за получаването на официална заповед с всички последици, които може да изникнат след това. Дънбар беше доволен, но знаеше много добре, че покритите операции носят немалък риск и всичко може да се случи. Резултатът за човек, попаднал на неподходящо място в неподходящ момент, може да предизвика доста зрелищна ситуация.

Родителите на Ейми бяха на почивка извън страната — майката вече пет месеца след смъртта на Ейми страдаше от депресия, а бащата бе сметнал, че малко зимно слънце ще й се отрази добре. Преди три дни бяха заминали за Тенерифе и щяха да отсъстват още десет. Точно този факт помогна за решението на Си-Мед да одобри тайната операция. Ако всичко минеше гладко, родителите на Ейми никога нямаше да разберат за това.

Според плана Ейми щеше да бъде ексхумирана рано сутринта, щяха да я откарат в моргата в Глазгоу и патолог от министерството, назначен от Нийл Банън, щеше да извърши аутопсията под специални инструкции. Когато всичко свършеше, той щеше да докладва на Дънбар. След това щяха върнат Ейми в гроба й още преди залез.

Всичко вече беше извън контрола на Дънбар, но той все още се чувстваше като атлет, готвещ се за старт на голямо състезание. Телефонът иззвъня и той се обади.

— Да?

— Стивън, Лиза е. Някакви новини?

— Все още не. Имам чувството, че им отнема адски много време.

— Ще прекъсна разговора, защото могат да те потърсят.

— Ще ти звънна веднага щом разбера нещо.

Дънбар не го свърташе и продължи да обикаля из стаята. Дали случайно няма някакъв проблем в комуникациите? Напрежението винаги кара хората да си представят всякакви неща, особено когато има ограничение във времето. Вероятно резултатите от аутопсията са били дадени директно на Си-Мед в Лондон, полицията вече е информирана и ще пристигнат в болницата всеки момент. Забравили са да информират, разбира се, човека, който е в основата на всичко. Той вече дълбоко навлизаше в параноята си, когато телефонът звънна отново.

— Доктор Дънбар, моля.

— На телефона.

— Идентификационният ви код, моля.

Дънбар го съобщи.

— Извинете за безпокойството, но ми казаха да действам точно по указания.

— Няма нищо.

— Казвам се Маквей. От министерството ме натовариха да извърша аутопсия на ексхумираното тяло на Ейми Тийздейл под инструкциите на инспектората на Си-Мед.

— Да, очаквах обаждането ви.

— Съжалявам, че се забавих толкова, но имаше да се върши малко лабораторна работа.

— Разбирам. Какво открихте?

— Ами, никой не ми беше предоставил достатъчно информация по случая и дори не са се сетили, че детето вече е било подлагано на интензивно проучване след смъртта.

— Напълно е възможно — каза Дънбар. — Тя почина след провалена трансплантация на бъбрек. Вероятно аутопсията е била наложителна при тези обстоятелства.

— Длъжен съм да ви информирам подробно. Бъбреците й и сърцето са отстранявани вече за изследване и след това са поставени обратно. Дори намерих чифт проби, които са използвали тогава. Много мразя, когато патолозите дяволски ги мързи да си почистват бъркотията и да използват труповете като кошче за боклук. Мързеливи твари!

Дънбар прехапа устни, за да не издаде нетърпението си.

— Какво точно открихте, докторе? — попита той бавно, но натъртено.

— Моята специфична задача беше да се концентрирам върху имплантирания десен бъбрек и да извърша имунологични изследвания от гледна точка на съвместимостта му. Помолиха ме да обърна сериозно внимание на типа тъкан и на… вида й.

— Да.

— Имплантираният орган е човешки бъбрек и е бил съвършено съвместим с типа тъкан на пациента. Достигнахме до осемдесет и един процента хомология.

Дънбар успя да осъзнае последната дума от изречението.

— Човешки и осемдесет и един процента съвместимост — повтори той. — Сигурен ли сте?

Беше глупав въпрос и незабавният отговор го осведоми, че Маквей е установил същото.

— Разбира се, плюс или минус пет процента.

— Благодаря ви, докторе — каза Дънбар вече машинално. — Доколкото разбирам не сте забелязали нещо необичайно, нали?

— Като изключим предната аутопсия на трупа, не. Ако питате мен, смятам за ненужен срам ексхумирането й.

— Явно е така — каза Дънбар и затвори телефона.

Съзерцаваше стената известно време, като не знаеше точно какво чувство го е обхванало. Беше разочарован, отхвърлен, глупав и изцяло измамен. Оказа се глупак и се чувстваше наранен. Знаеше, че трябва да се обади на Лиза, но точно сега се чувстваше ядосан дори на нея и на Шийла Барнс. Помежду си те бяха успели да го убедят, че на децата са били поставени други органи по време на операциите им и именно това го накара да навлезе толкова навътре в залата за патология в Медик Екоз.

Изглежда Ейми Тийздейл наистина е получила правилния бъбрек и това, което той бе видял в мазето, вероятно е била някаква експериментална дисекция, странна за външния наблюдател, но законна и лицензирана.

Единственият аргумент против това да се нарече огромна грешка, беше фактът, че някой се е опитал да убие Шийла Барнс. Но защо? Ако всичко, свързано с трансплантацията, е било преувеличено и Шийла грешеше, защо тогава ще искат да я убият? Нямаше никакъв смисъл. Всъщност нищо нямаше смисъл. Той вдигна телефона и се обади на Лиза.

— Е? — попита тя нетърпеливо.

— Не откриха нищо нередно с бъбрека на Ейми. Човешки и е с осемдесет и един процента съвместимост.

Настана мълчание преди Лиза да каже:

— Това е невъзможно. Реакцията й беше толкова силна, че просто не може да е имало съвместимост.

— Съжалявам, Лиза — въздъхна Дънбар. — Такива са заключенията на патолога, изпратен от министерството. Ще трябва да приемем твърдението му.

— Не мога да разбера. Няма начин реакция като тази да е била причинена от… — Гласът й увисна.

— Съжалявам — повтори Дънбар.

— Тогава защо ще се опитват да убият Шийла Барнс? — попита Лиза, залавяйки се за сламката, за която се бе хванал и той.

— Права си — съгласи се Дънбар. — Нещо не си пасва. Смятахме, че е така, дори и да е имало бог знае каква причина, но нищо повече.

— И какво ще правим сега?

— Предполагам, че ще ме отзоват в Лондон за обяснения. За момента не виждам нищо друго, освен това.

— Съжалявам, чувствам се виновна — пророни тя.

— Никой не носи вина — успокои я Дънбар. — Ако имаме късмет, никой няма да разбере за ексхумацията, така че в крайна сметка никой няма да пострада особено много.

— Господи, няма да мога да го понеса, ако родителите на Ейми разберат — проплака Лиза. — Ексхумация без съществена причина, след всичката болка, която им причиних досега… няма да мога да го преживея. Бях сигурна, че ще открият, че на Ейми е бил даден животински бъбрек.

— И аз.

— Нали родителите й няма да разберат? — попита тя с надежда в гласа.

— Доколкото ми е известно, няма никаква вероятност, така че всичко ще бъде наред. Ще стискаме палци и това е.

Лиза въздъхна дълбоко и след това отбеляза:

— Знаеш ли какво? Въпреки всичко, което ми каза, и знам, че трябва да го приема, все още съм сигурна, че съм била права. Не знам как или защо, просто е така.

Дънбар се обърка какво да каже.

— Иска ми се наистина да си била права — започна той.

— Всичко е наред. Не ми се вярва да ти наредят да отлетиш и да ти търсят отговорност. Не разбирам нищо и толкова. Наистина нищо. В крайна сметка вече абсолютно нищо не разбирам. Отхвърлянето на изцяло съвместими органи, ракът на Шийла, експериментите с прасето в болницата и сега изглежда всичко е прекрасно и твърде преувеличено?

— Смисъл има, интуитивно усещам, че нещо ужасно не е наред. Просто трябва да имам доказателства, каквито обаче не мога да открия.

— Първоначално в Лондон не бяха особено доволни от ексхумацията, нали? — попита Лиза.

— Я повтори! — каза Дънбар разсеяно.

— Ще имаш ли неприятности?

— Очаквам да ми се обадят всеки момент, да ме поканят в Лондон и да ме зарадват — приятно.

— Нали не мислиш, че ще си загубиш работата заради случая — поиска да знае Лиза.

Дънбар се намръщи.

— Смятам, че при тези обстоятелства ще трябва да предложа оставката си.

— Недей.

— Моля?

— Ти не си направил грешка. Действал си по убеждения. Имал си куража да докажеш убежденията си. Ще ми се обадиш ли?

Дънбар се усмихна на себе си.

— Фактът, който има значение е, че ексхумацията беше грешка — каза вяло той.

— Само на пръв поглед — настояваше тя. — Никой не прави заключения от пръв поглед. Не подавай оставка. Ако те уволнят, няма да можеш нищо повече да направиш, недей да ги улесняваш. Ти си човекът, който върши всичко, не те. Нищо лошо не си направил. Застани смело пред тях.

— Ще видим — повдигна рамене, но вътре в себе си оценяваше подкрепата й.

Дънбар получи дългоочакваното обаждане малко след четири часа следобед. Беше му наредено да докладва пред Си-Мед на следващия ден. Директорът искал да го види в единайсет. Той се обади на Лиза, за да я информира.

— Мини по-късно — предложи тя. — Осъденият има право на последно желание.

 

 

От Хийтроу Дънбар взе метрото до центъра на Лондон. Валеше проливен дъжд и във вагона се разнесе миризма на мокри дрехи. Нямаше нито една усмивка сред сутрешните пътници. Очевидно всеки гледаше напред в плановете си за деня още от сутринта. Убиваше времето, като се опитваше да разбере с какво се занимава всеки един от пътниците около него. За съжаление не можеше да ги попита, дори и да смяташе, че е познал.

Слезе от метрото и се качи по стълбите навън. Зарадва се на свежия въздух. Нямаше никакво значение, че вали. Започна да се оглежда за такси до вътрешното министерство. Поради лошото време почака доста, докато попадне на свободно, но и нямаше нищо против да постои под дъжда. Пуйките не бързат да дойде Коледа, все пак.

— Радвам се да ви видя отново, доктор Дънбар — отбеляза с приветлива усмивка секретарката на директора, госпожица Робъртс. — Господин Макмилън няма да ви кара да чакате дълго.

— И без друго не бързам особено — отговори Дънбар с подчертана ирония.

Тя се усмихна, но не каза нищо. На бюрото й иззвъня звънец и тя му кимна.

— Успех — прошепна, докато той минаваше покрай нея.

 

 

— Ах, Дънбар. Влез, седни — покани го Макмилън, висок мъж с посребрена коса. На друго място щеше да прави впечатление като изключително добре изглеждаш мъж, но тук, в Уайтхол, беше един от многото. Изглежда горните ешелони на Гражданската служба привличаха подобни хора. Дънбар често се питаше дали работата прави човека, или обратното. Като се позамисли малко, предположи, че определен тип хора подхождат за много работи. Имаше изключения, разбира се, но стереотипът на Холивуд в повечето професии не беше далеч от тази категория.

Макмилън затвори папката, върху която работеше.

— Ти ни подведе, Дънбар — каза той.

— Съжалявам — отвърна Дънбар. — Бях сигурен, че съм на прав път.

— Даваш ли си сметка колко много ни струваше да издействаме неофициална ексхумация?

Дънбар нямаше грам представа, но чувстваше, че ще му кажат. И директорът му каза. Изглеждаше престорено шокиран.

— Да не споменаваме десетките обаждания за услуги и факта, че в момента сме зависими от всички в специалния отдел.

— Всичко водеше до заключението, че починалото дете е било с животински орган, несъвместим животински орган — обясни Дънбар.

— Искаш да кажеш, че една истерична жена ти е внушила, че на детето е присаден друг орган и ти веднага си направил заключенията си?

— Нито една от жените, замесени в това, не може да бъде описана като истерична — оспори Дънбар. — Разговарях и с двете и си направих съответните заключения. Освен това едната от тях, Шийла Барнс, е станала обект на, по мое мнение, опит за убийство, и то такъв, който в най-скоро време ще бъде успешен.

— А-а, да, изотопът от стената — каза Макмилън. — Трябва да ти напомня, че лабораторията не откри нищо, което да свърже източника на изотопа с болницата Медик Екоз.

— Това не означава, че не са замесени — натърти Дънбар.

Макмилън реагира на аргумента със съмнение и повдигане на раменете, после потърка мустаците си замислено:

— Според мен ще трябва да предадем случая Барнс на полицията. Все още подозренията за извършено престъпление са минимални, така че те да поемат оттук нататък. А ние дано се измъкнем с малко късмет цели от кашата, която ни забърка.

— Въпреки откритията на вашите хора, все още смятам, че има нещо странно около смъртта на двете деца — каза Дънбар. — Направих компютърно проучване на смъртните случаи при подобни обстоятелства и не открих нищо. Все пак това са два случая само в Медик Екоз. Убеден съм, че трябва да продължим разследването. Ние сме най-добре квалифицираните хора, които разследват подобно нещо. Именно затова и съществуваме.

— Не се опитвай да ми казваш защо съществуваме, Дънбар! — нападна го Макмилън.

— Не, сър, само твърдя, че да предадем всичко на полицията от този етап нататък, е неразумно. Ще започнат разследване, но няма да стигнат доникъде. Колкото до нас, по-заинтересовани сме да си запазим носовете чисти, отколкото просто да си правим заключения.

За момент Дънбар осъзна, че е отишъл твърде далече. Неговия формуляр П45 се мержелееше пред очите му като хвърчило при закачлив ветрец, но гневът изведнъж се стопи в очите на директора.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, сър, наистина.

— Виж какво ще ти кажа. Ако успееш да ми дадеш подходящо обяснение по какъв начин тези две проклети жени са все още прави, въпреки факта, отбелязвам „факта“, че тялото на Ейми Тийздейл съдържа подходящия орган, тогава ще продължим нататък с разследването.

— С какъв срок разполагам? — попита с готовност Дънбар.

— Три дни.

 

 

Дънбар напусна Министерството на вътрешните работи със смесени чувства. Можеше да бъде и по-лошо, предположи той. Все пак не си изгуби работата. Вместо това му дадоха само три дни, за да намери смислено обяснение, каквото и без друго беше търсил цяла нощ. Вървеше по брега с надеждата да го осени прозрение, но всичко, което го озари, беше гнусната влага. Лондон бе любимият му град, но днес беше твърде неотзивчив към чара му. В такъв дъжд приличаше на всеки друг град, дори на източен Берлин.

Върна се на летището, за да хване самолета за Глазгоу.

Не можа да се сдържи и поиска от стюардесата огромен джин с тоник. Чувстваше се потиснат и настроението му не се повлия особено от пристигането на пълничък северняк, бизнесмен, на седалката до него. От думите „Често ли пътувате до Шотландия?“, Дънбар беше наясно, че пътуването ще е мъка. Едносричните отговори не правеха абсолютно никакво впечатление на Артър Шелби, който се занимавал с хидравлични системи и изглеждаше твърдо решен да запълни огромната дупка в образованието на Дънбар през следващите петдесет и пет минути. На Шелби не му остана никакво време да стигне до съществения въпрос „А с какво се занимавате вие?“, тъй като самолетът кацна и Дънбар се почувства най-сетне свободен.

Обади се на Лиза от летището.

— Е?

— Не ме уволниха. Дадоха ми три дни, за да предложа свястна хипотеза.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Зависи дали ще се справя.

— Ще дойдеш ли насам?

— Имам по-добра идея. Защо не отидем някъде на вечеря?

— Защото може някой от Медик Екоз да ни види — отвърна тя.

— Можем да отидем някъде извън града.

— Ако си сигурен, че си готов да поемеш риска.

— Да. Да те взема ли в седем?

— Ще те чакам.

 

 

Дънбар пристигна в апартамента й навреме и я намери вече готова. Беше се облякла според случая. Той се усмихна.

— Изглеждаш страхотно.

— О, благодаря ти. Цялата тази новооткрита свобода ме кара да се чувствам опасно като човешко същество.

— Как е майка ти? — попита Дънбар, като си спомни причината за свободата на Лиза.

— Държи се.

— Оставям на теб да предложиш къде да отидем тази вечер.

— Може до езерото Ментийт. Не е много далеч и там има страхотен хотел. Точно до брега на езерото.

— Звучи добре. Дали ще има места.

— Позволих си своеволието да запазя, след като ти се обади — призна си Лиза.

 

 

Пътят до езерото Ментийт беше прав, но доста неравен. Дънбар се почувства щастлив, че на паркинга има само четири коли. Искаше спокойна вечер и достатъчно време за разговори. И двамата си поръчаха джин с тоник, докато избираха какво да вечерят. Поръчаха, келнерът се отдалечи и Лиза попита:

— И така, каква идея смяташ да им предложиш?

— Някаква, която да обясни как така ти и Шийла Барнс все още смятате, че сте прави, въпреки всичко открито досега.

— Изглежда си взел нашата страна в Лондон.

Дънбар кимна.

— Според мен си постъпил правилно — каза тя.

Дънбар я погледна за миг мълчаливо и след това отбеляза:

— Радвам се да чуя, че си толкова убедена. Нито веднъж не си се разколебала, нали?

— Бях доста близо, след като ми каза за откритията на патолога — призна тя. — Но знам, че това, което съм видяла, не е резултат от трансплантацията на съвместим орган.

— Значи нашата отправна точка трябва да бъде, че Ейми определено е получила не този бъбрек, който е трябвало.

— Да — каза Лиза кратко.

Дънбар млъкна при пристигането на предястието. След това се обади:

— Значи ако съответният бъбрек беше намерен в Ейми след ексхумацията… тогава трябва да е попаднал там малко след операцията. Всъщност, ако е починала от отхвърляне на органа, то правилният бъбрек е бил поставен след смъртта й… Разбира се. След смъртта й! — възкликна той, тъй като всичко си идваше на мястото. — Толкова е просто. На Ейми е бил имплантиран животински орган, но след това, след смъртта й, е бил подменен с този, който е трябвало.

Очите на Лиза святкаха от въодушевление.

— Прав си — възкликна тя. — Точно така трябва да е станало. Но защо?

— Да видим сега. Донорният орган се доставя. Медик Екоз го получава от съответната болница източник… но вместо да го дадат на пациента, те използват нея или него за някой от животинските си експерименти.

— И ако нещо се провали, покриват следите си, разменяйки грешния орган с правилния по време на аутопсията! — добави Лиза.

— Да, обаче как ще докажем всичко това?

Настъпи дълго мълчание.

— Хайде да се нахраним най-напред — предложи той, като взе вилицата и ножа си. — Ще се справим.

Те изобщо не разговаряха по време на вечерята, защото и двамата бяха дълбоко замислени. Достигнаха до кафето без все още да са си продумали, нито пък имаха идея как да докажат теорията си. Все пак беше нещо и двамата бяха доволни от решаването на първата част на загадката.

Напуснаха хотела, поразходиха се по кея, за да разгледат езерото сред замръзналата лунна светлина.

— Медицинските изследователи са добре обучени учени, педантични хора, точни във всичко. Фактите и цифрите са от първостепенна важност за тях — наруши мълчанието Дънбар.

— Накъде биеш?

— Не мисля, че съм попадал някога на изследовател, който не си води записки.

— Е, и? — запита Лиза.

— Основно изискване за тази работа е да водиш акуратни данни за всичко, до което достигнеш, да записваш резултатите в дневници. Освен това трябва винаги да имаш на разположение данните към твърденията или откритията си, че да ги покажеш на научната общественост, ако ти ги поискат. Цялата работа е обект на щателно преглеждане.

— Все още не виждам накъде води мисълта ти — промърмори Лиза, сгушвайки се още по-дълбоко в палтото си.

— Трябва някъде да имат записки.

— Искаш да кажеш някакви поверителни книги?

— Ами в наши дни предполагам, че са някакви компютърни файлове — каза замислено Дънбар.

— Значи ако можеше да ги напипаш, ще намериш всичките необходими доказателства?

— Точно за това си мисля — призна той. — Трябва да са запазили записки от всичките си експерименти, проведени досега, както успешните, така и провалилите се. Би трябвало да пазят заключенията си, следващите си стъпки в проучването.

— В това има смисъл. Но как, по дяволите, ще се добереш до нещо такова?

— Да приемем, че архивите им се пазят в лабораторията на Рос. Ще трябва някак си да стигна до нея, но как ще успея да заблудя работещите в отдела за трансплантации. Ще трябва да се намери някаква причина да напуснат поста си и съм сигурен, че щом вляза вътре, ще мога да хвърля поглед на това, от което имам нужда. Ако успея да предам на полицията експериментите им, в които са участвали деца, смятам, че ще ги пипнем.

Лиза го гледаше с колебание.

— Не трябва да се заемаш с това. Може да е опасно. Ти изобщо съзнаваш ли срещу какво се изправяш?

— Те не са професионални престъпници — предположи Дънбар. — Смятам, че си имаме работа с няколко амбициозни кретена, които преминават всякакви граници само и само да ускорят изследването си.

— Но те са убили две деца и може би са на път да убият медицинска сестра и съпруга й. Цената е извънредно висока, дори за най-амбициозните изследователи, нали?

Дънбар бе принуден да се съгласи.

— Мислиш, че пропускам нещо?

— Възможно е и не искам да те убият — каза Лиза.

— Ще го имам предвид.

— Не ти е хрумвало нищо друго за изотопа, така ли?

Дънбар поклати глава.

— Предполагам, че Медик Екоз са наистина твърде умни и внимателни, че да използват нещо, което да доведе следите обратно при тях. Изглежда са премислили всичко, включително и размяната на органите в труповете, в случай че някой ги разкопае и ги изследва.

— Скоро ще разбереш всичко — каза Лиза, като пъхна ръката си в неговата на връщане към паркинга. — Убедена съм.

 

 

Сутринта Дънбар първо се обади на Си-Мед и говори с Макмилън.

— Сър, искахте от мен да обясня твърденията на сестрите с откритията на патолога. Е, мисля, че ще мога.

— Удивляваш ме — каза Макмилън сухо.

— Те са разменили органите след смъртта, вероятно по време на аутопсията.

— След смъртта?

— Все още смятам, че е възможно да са извършвали експериментите си върху деца, използвайки животински органи. Изчакват, докато донорният орган бъде доставен за пациента им и го приемат. Те обаче не го използват, а го оставят настрана като застраховка. Ако експериментът им се провали, заменят животинския орган с човешки, преди да освободят тялото за погребване.

Макмилън възкликна:

— Боже Господи, каква отвратителна мисъл. Допускам, че може и да е така, но тази теза звучи напълно невъзможно за доказване.

— Искам да опитам, но ще ми трябва още време.

— Дори да предположим, че си прав, Дънбар, не смяташ ли, че са прекратили опитите си след първия смъртен случай?

— Моля?

— Защо не са изоставили цялата работа, след като първият пациент е починал? Защо са продължили, знаейки, че експериментът се е провалил?

— Вероятно са се надявали, че ще успеят да решат проблема — категорично заяви Дънбар.

— М-м-м — изръмжа Макмилън все още неуверено.

Дънбар не предложи други доводи. Лиза беше допуснала, че има повече, отколкото той смяташе. Макмилън предполагаше същото. Можеше единствено да се каже, че е допустимо да са прави.