Кен Маклуър
Донор (6)

Глава пета

На сутринта Дънбар попита за наетата кола и от рецепцията му казаха, че вече го чака на паркинга. Той подписа необходимите документи и получи ключовете от тъмносин ровър 600Si. Беше малко след девет часа. Реши, че е по-добре в офиса да започнат деня без него. Пристигна в Медик Екоз малко преди десет и се представи на рецепцията. Приятна жена към края на трийсетте, разумно облечена в тъмен костюм и обикновена бяла блуза, с които успешно постигаше излъчването на студена работоспособност, каза, че го очакват. Ако бъде така любезен да седне, скоро ще дойдат да го посрещнат.

Оказа се, че посрещачът е ниска, тъмнокоса млада жена, също облечена в бизнес костюм, която се представи за Ингрид Ландс. Погледът й бе уверен и прям, а ръкостискането — твърдо.

— Елате с мен. Ще ви покажа кабинета ви, доктор Дънбар. Имате ли кола?

— Да.

— Това ще ви потрябва.

Тя му подаде разрешение за ползване на паркинга на болницата, което вече бе поставено в пластмасово калъфче, за да се залепи на предното стъкло, и добави:

— Мястото ви е номер седемнайсет, зад сградата. Маркирано е съвсем ясно.

— Благодаря — отговори Дънбар, впечатлен от начина, по който беше посрещнат. Но бе повече от впечатлен, когато му показаха добре обзаведен кабинет, мебелиран с вкус и оборудван с абсолютно всичко, от което евентуално би имал нужда, включително компютър и факс.

— Доволен ли сте? — попита Ингрид.

— Напълно.

— Да ви донеса ли кафе, докато решите какво трябва да правя? Как го пиете?

— Да реша какво да правите ли? — попита той.

— Прикрепена съм към вас за времето докато сте тук, за да ви помогна да се ориентирате. Но ако не желаете, сигурна съм, че бихме могли да…

— Не, не — прекъсна я Дънбар. — Изобщо не очаквах да имам асистент. Много приятно съм изненадан.

Тя се усмихна, доколкото той можа да прецени, с леко високомерна усмивка:

— Добре. А кафето?

— Черно. Без захар.

Тя излезе от стаята и Дънбар седна зад бюрото. Мислеше за нея и защо е прикрепена към него. Не беше искал секретарка. Дали бе изпратена, за да го държи под око, или просто бе желание да му направят добро впечатление. Не беше ли прекалено подозрителен? Но засега трябваше да е нащрек.

Ингрид се върна с кафето и го постави на бюрото. Ароматът му говореше, че е направено от първокласен сорт. Имаше само една чаша.

— Вие няма ли да пиете? — попита той.

— Опитвам се да ги намаля — отвърна тя с усмивка, която разкри невероятни зъби. — Пиех прекалено много от това нещо. Прави ме нервна. Смених го с „Перие“.

— Защо тогава не си донесете „Перие“ и да ми разкажете за болницата? А после нали ще ме разведете наоколо? Бих искал да придобия лично впечатление.

Ингрид отново излезе. Дънбар стана и отиде до прозореца. Килимът му се стори неудобно дебел. Напомняше му за разходка по плажа и как пясъкът променя походката ти.

Прозорецът гледаше към внушително пространство пред самата болница. Централната площ беше разграфена за паркинг. Шосето за кръгово движение беше оформено с двойна жълта линия и беше еднопосочно. Трафикът, идващ от портала, беше ориентиран наляво по посока на часовниковата стрелка, за да мине пред главния вход.

Докато гледаше към входа, през портала премина дълга черна лимузина и следвайки стрелките на пътя, тихо се плъзна и спря пред стъпалата, водещи към главния вход. Стъклата на прозорците й бяха толкова тъмни, че приличаха на блещукащи картини. Невъзможно бе да се надзърне вътре. Регистрационният номер беше чуждестранен. Дънбар предположи, че може да е арабски, но от ъгъла, от който гледаше, бе много трудно да се определи.

Ингрид се бе върнала, докато той наблюдаваше навън и се присъедини към него до прозореца.

— Нашият Омега пациент пристигна — каза тя.

— Омега ли?

— Големите пари. Цялото крило е запазено за тях.

Предните врати на колата се отвориха и излязоха двама мъже. И двамата бяха от Средния Изток, но облечени с европейски дрехи. Шофьорът носеше униформа. Другият, много дебел мъж, облечен в костюм от светлосива бляскава материя и с очи, скрити зад рефлексни слънчеви очила, се огледа наоколо, преди да постави ръката си на дръжката на средната врата. Другата му ръка беше в джоба.

— Но какво, за бога? — промърмори Дънбар.

Ингрид не коментира.

Мъжът в сивия костюм реши, че болницата и околността й не представляват опасност за пътниците в колата, отвори средните врати и оттам излязоха четирима. Всички бяха облечени в арабски облекла. Бяха три жени и един мъж. Очевидно една от жените беше пациентката; останалите й помагаха, докато влизаше през предната врата.

Когато изчезнаха от погледа, Дънбар протегна врат, опита се по-добре да види номера на колата, но не успя да събере повече информация.

— Имате ли много Омега пациенти? — попита той.

— Не толкова, от колкото се нуждаем — отговори Ингрид с покоряваща усмивка.

Дънбар разбра шегата и също се усмихна:

— Предполагам, че не е тук защото е враснал нокътят на крака й?

— Наистина не знам — отвърна Ингрид. — Анонимността на пациентите е много важна. Персоналът знае само толкова, колкото е необходимо. Това е твърдата политика на компанията.

— Разбира се. — Той се чудеше дали тя наистина не знае. Приличаше му на много повече от административен секретар.

Още две коли спряха зад лимузината, едната беше товарен автомобил без регистрация, а втората — рено еспейс, в което се возеха още шест човека. Те слязоха и започнаха да разтоварват първата кола. Дънбар предположи, че куфарите и сандъците съдържаха багажа на пациента Омега. Мъжът в сивия костюм пое командването на операцията. Ингрид и Дънбар се отместиха от прозореца.

— За кого обикновено работите? — попита Дънбар.

— В екипа на господин Джордано съм.

— Сигурна ли сте, че може да се лиши от вас?

— Той предложи да бъда прикрепена към вас.

— Много мило от негова страна; той навярно е много зает човек.

Дънбар наблюдаваше дали Ингрид ще прояви някакви признаци на безпокойство, докато той говори. Помисли си, че очите й може би ще я издадат, ако има и друг, скрит мотив, но не улови нищо. Или всичко е наред, или Ингрид е много добра актриса.

— Мога ли да ви попитам с какво се занимавате обикновено? — попита Дънбар.

— Лична асистентка съм на господин Джордано и съм връзката между отделните клиники в болницата.

— Предполагам знаете защо съм тук?

— Вие сте куче пазач, пратено от правителството да пази последните им инвестиции. Нещо като охранител на обществения портфейл.

— Близо сте.

— Как мога да ви помогна, за да започнете?

— Искам да видя списък с персонала в клиниките, ведомост за заплатите, месечните счетоводни документи от последните шест месеца, подробности по всяка издадена сметка, подробности за предварителните разчети върху болничните грижи и обслужване.

— Мисля, че предвидихме по-голямата част от тези неща. Ще намерите копия на съответните файлове на дискети в най-горното чекмедже на бюрото си.

Дънбар изтегли най-горното чекмедже и намери етикетче с името си и пластмасов портфейл с четири флопидиска вътре. Той се усмихна:

— Изненадан съм. Май сте помислили за всичко.

— Постарахме се — каза Ингрид. — Хората, които идват в тази болница, са свикнали на най-доброто. Очакват го като свое право, затова се стараем да им го дадем.

— Харесва ли ви да работите тук?

— Много — отговори тя, сякаш това беше глупав въпрос. — Търпим много критики за това, че сме частни, но сме добри. Никой не смее да го отрече. Лекарите, сестрите, дори портиерите и чистачките са подбирани. Щом всички знаят това, те имат и по-специално отношение към болницата, нещо като чувство за единение, ако искате. Мотивира хората да дават най-доброто от себе си. А не като британските железници, където работниците се чувстват анонимни и като резултат не дават и пукната пара за пътниците. Тук е различно. Хубаво е. Така, както трябва да бъде.

Дънбар кимна. Беше невъзможно да се научи за някоя клюка или скандал от Ингрид Ландс. Реши малко да я притисне, за да провери доколко е лоялна.

— Но това не е нормалното състояние за една болница — каза той.

Тя се хвана на въдицата:

— Как така?

— Самият факт, че е частна болница, означава, че можете да подбирате и избирате клиентите си. Така нещата са значително улеснени, не мислите ли?

— Не, не смятам, че избираме и подбираме. Приемаме всеки, който иска да дойде тук и…

— Може да си го позволи.

— Не е точно така. Много от пациентите ни покриват разходите си от медицински застраховки. Те идват при нас заради нещо, за което са избрали да платят. Такъв е изборът им. Не виждам нищо нередно.

— Но това все пак не ви прави истинска болница.

— Не ми е ясно как можете да имате подобно разбиране — възмути се Ингрид, като раздразнението явно се долавяше в гласа й.

— Не сте задължени да предлагате услуги, които не искате. Не лекувате венерически болести, не се интересувате от СПИН, от туберкулозата или от каквито и да било инфекциозни заболявания, а що се отнася до Алцхаймер или каквито и да било душевни заболявания, просто е немислимо. Медик Екоз не желае да чува за тях.

— Истина е, че не лекуваме всичко — съгласи се тя нападателно, — но сме един от най-добрите трансплантационни екипи в страната.

— Така е — каза Дънбар с усмивка, — и един от най-лоялните членове на персонала.

Очите й широко се отвориха:

— Проверявали сте ме! — възкликна тя.

Дънбар бавно вдигна вежди и направи гримаса на невинност. Ингрид се усмихна.

— Ама че работа — възкликна тя.

— Целият персонал ли е толкова лоялен, колкото сте вие?

— Струва ми се, че да. Условията за работа тук са много добри, заплатите значително надминават останалите в бранша, имаме почивни дни. Не бива да ви казвам това. Сигурно ще го преобърнете с главата надолу — засмя се Ингрид.

— Мисля, че не — усмихна се Дънбар. — Нямам такива пълномощия и съм съгласен, че ако искаш най-доброто, трябва да си платиш. Значи не сте имали проблеми с персонала или с недоволни служители?

Ингрид се намръщи, докато мислеше.

— Не мога да си спомня — отвърна тя.

Дънбар запази окуражително мълчание.

— Като се замисля, май имаше един — продължи колебливо, — и то съвсем скоро. Сестра от отделението по трансплантации — забравих как се казва. Започна да прави оплаквания след смъртта на един пациент. Горката жена.

— Какви оплаквания?

— Пациентка от отделението, младо момиче, което беше много болно от дълго време, почина след неуспешно присаждане на бъбрек. Струва ми се, че това е единственият им смъртен случай.

Дънбар се въздържа да я поправи, че е имало още един.

— Сестрата бе много привързана към пациентката. Беше разстроена и започна да говори разни смешни неща, да обвинява в недобросъвестност персонала и разни подобни.

— Какво стана с нея?

— Предвид обстоятелствата доктор Рос и господин Джордано проявиха разбиране. Уредиха й професионална помощ и много свободно време, но тя настояваше на обвиненията си и в края на краищата се наложи да я освободят.

— Горката жена — каза Дънбар, решил да не зачеква допълнително тази тема. — А сега ще ми покажете ли болницата?

— Какво точно искате да видите?

— Абсолютно всичко.

 

 

Дънбар беше респектиран от видяното по време на обиколката. Не му позволиха да влезе в стаите, където имаше пациенти, тъй като можеше да се приеме като нарушаване на уединението им, но от свободните доби впечатление за удобствата, които се предлагаха. Стаите биха направили чест и на първокласен хотел. Във всяка имаше телефон, радио, сателитна телевизия и най-съвременни комуникационни системи. Където беше възможно, медицинското оборудване бе скрито от погледа, най-често зад подвижни стенни панели. Мониторът за следене на сърдечната дейност, кислородният апарат и системите бяха на една ръка разстояние от леглото, но невидими, докато не потрябват. Беше трудно да се каже, че това е болнична стая. Дори въздухът беше свеж и не миришеше на антисептични препарати. Дънбар погледна към тавана и видя отвори за климатична инсталация.

Стаята на рентгена беше произведение на изкуството, както и физиологичната лаборатория с блестящото оборудване за изкуствено дишане. Операционните бяха снабдени с най-новото. Анестетиците се получаваха от оцветени банки, като всеки газ беше със своя маска и монитор за изтичане, без да се вижда никаква бутилка. Ендоскопските екрани бяха монтирани върху платформи с подвижно рамо, за да могат да се нагласят на каквато и височина или ъгъл е необходимо при операцията.

Докато чакаха асансьора, за да се качат в отделението за трансплантации, Ингрид попита:

— Какво ще кажете?

— Трудно ми е да повярвам, че съм в болница — каза Дънбар. — Като изключим всичко останало, толкова е тихо. Сякаш няма хора. Винаги съм свързвал болниците със суматоха и движение.

— Политика на компанията — поясни Ингрид. — Крият не само апаратурата, но и сестрите. Но в мига, в който ви потрябва, една от тях ще се материализира до рамото ви.

Вратите на асансьора се плъзнаха и излязоха трима души — мъж в арабски дрехи и други двама, в които Дънбар позна шофьора и бодигарда, които по-рано беше видял край лимузината. Ингрид се усмихна и им каза нещо на арабски. Говореше съвсем свободно.

— Възхитен съм — каза Дънбар, когато се качиха в асансьора и вратите се затвориха.

— Пациентите Омега не очакват по-малко — отвърна тя.

Стигнаха до приемното отделение на клиниката по трансплантации и Ингрид каза:

— Първо трябва да се свържа с доктор Рос, да го попитам може ли да ви разведа наоколо.

Дънбар кимна.

Тя се облегна на плота на рецепцията и помоли седящата там сестра да каже на доктор Рос, че са тук. Жената се усмихна, кимна и вдигна телефона. Няколко секунди по-късно Рос се появи във фоайето. Поздрави Ингрид с кимване, а после се обърна към Дънбар с протегната ръка.

— Големият брат ни наблюдава — каза той с усмивка.

— Не е толкова страшно — усмихна се в отговор Дънбар. — Ако не извършвате безплатни операции.

— Всъщност утре ще имаме такава — довери Рос заговорнически. — Един от колегите ми ще извърши лицева реконструкция на един пациент от държавните болници, който се съгласихме да приемем като част от общите ни договорки.

— Изключение, което заслужава похвала — кимна Дънбар. — Всъщност се надявах да разгледам отделението ви, да се запозная с персонала.

— Разбира се — отговори Рос. — Тук са свободните стаи. Ингрид сигурно ви е казала, че на първо място за нас е спокойствието на пациентите ни.

— Да, непрекъснато го чувам — съгласи се Дънбар.

— Истината е, че повечето от пациентите ни не искат никой да знае, че са в болница и какво правят в нея. А щом те дават парите…

— Те ще поръчват и музиката.

— Естествено, можете да видите операционните и една от стаите в реанимацията за следоперативни грижи. Самостоятелните стаи са еднакви в цялата болница.

— Дори за пациентите Омега ли? — попита Дънбар.

Рос размени с Ингрид неуверен поглед, преди да се усмихне:

— Може би за тях има още няколко допълнителни удобства.

Всички се засмяха. Рос го покани:

— Елате да се запознаете с персонала.

Заведе го в стая, където мъж в зелен хирургически костюм стоеше пред черна дъска и говореше на няколко свои колеги лекари и сестри. Новодошлите влязоха и той замълча за момент, но Рос показа, че може да продължи и предложи на Дънбар и Ингрид да седнат на столовете край стената.

— Събрание на екипа — прошепна той. — Правим го всяка сутрин. Ще оставя Джон да довърши.

Дънбар кимна и с интерес се заслуша. В отделението имаше седем пациенти. В подробности беше обсъдено състоянието на всеки от тях и попитаха сестрите за наблюденията им. Прегледаха всички диаграми и персоналът беше запознат с програмата за деня на всеки пациент. Дънбар отново беше възхитен. Отделението беше много добре ръководено.

— Имате ли въпроси? — попита мъжът, когото Рос нарече Джон.

Нямаше.

Рос стана:

— Искам да се запознаете с доктор Стивън Дънбар, преди да си тръгнете. Назначен е в болницата от министерството, за да ни държи под око, но ми довери, че когато човек го опознае, открива, че не е чак такова чудовище.

Шегата беше учтива. Дънбар видя, че хората харесват Рос. Представиха го на всеки член на екипа, започвайки от операционната сестра Труди Синклер и завършвайки с Джон Хетфул, който водеше съвещанието.

— Джон е хирургичният ми асистент — обясни Рос, — а освен това е дясната ми ръка.

Хетфул беше малко по-нисък от Рос, кестеняв, с лешникови очи. От него струеше особено излъчване, което Дънбар често приписваше на интелигентните хора. Като че излъчваха енергия. Човек не можеше да си ги представи да почиват. Ръкуваха се.

— Джеймс каза, че самият вие сте лекар, добре ли съм разбрал? — попита Хетфул.

Дънбар кимна.

— В коя област?

— Военна медицина — отговори Дънбар.

Хетфул беше повече изненадан, отколкото изумен.

— От военната медицина към счетоводството? Ама че промяна. Сигурно търсите допълнителни вълнения.

Останалите се засмяха. Дънбар се усмихна по задължение, но не даде никакво обяснение. Не искаше прекалено да се задълбава върху подобно нехарактерно преориентиране.

— Е — каза Рос, — ще ви разведа наоколо. Или ако искаш ти, Джон, и ако имаш време.

— С удоволствие — отговори Хетфул. — Искате ли нещо конкретно да видите?

— Всичко — каза Дънбар. — Трябва да си съставя общо впечатление от отделението. Искам да съм наясно с размерите и оборудването му, за които ще прочета в счетоводния баланс.

— Разбира се.

Започнаха обиколката и Дънбар разбра, че Хетфул е тук в ролята на пазач. Реши да опита с малко ласкателство, за да види дали ще го предразположи.

— Изглежда доктор Рос много разчита на вас.

— Той е много зает човек — отговори Хетфул.

— Разбира се — съгласи се Дънбар. — Освен това има интерес към научните изследвания. Вие включен ли сте и в тях?

— Не, аз съм само работен добитък. Оставям изследванията на умните хора.

— Като трансплантационен хирург в това отделение не сте от хората, чиито интелектуални способности се поставят под въпрос — възпротиви се Дънбар с усмивка.

— Човек прави, каквото може.

— Съкращаването на средствата за финансиране на изследванията сигурно е голям удар за доктор Рос.

— Сигурно.

Дънбар не попита повече. Убеди се, че с Хетфул няма да стигне до никъде.

Обиколката в отделението отне около трийсет минути, включително и времето, отделено от Хетфул да отговаря колкото се може по-едносрично. Дънбар се ориентира към въпросите, които мислеше, че трябва да зададе. Бяха свързани с продължителността на престоя на пациентите в отделението, с броя персонал, включен в предоперативните и постоперативните грижи; общо взето всичко, от което би се заинтересувал един счетоводител. Водеше си бележки в малък, подвързан с кожа бележник, който извади от вътрешния си джоб. Съвсем малко можеше да се пита за оборудването и удобствата. Условията бяха просто най-добрите. Когато зададе всичките си въпроси, които мислеше, че трябва да зададе, към тях се присъедини и Рос, който полюбопитства дали му е харесало видяното.

— Много е интересно — отговори Дънбар. Реши да рискува и подхвана друга тема: — Какво се случва в действителност, когато разберете, че има свободен орган за някой от пациентите ви, докторе?

— Много неща — усмихна се Рос. — И всичко се извършва едновременно. Процедурата обикновено се задвижва със сигнал от компютъра, че се е появил подходящ орган. Първо проверяваме дали действително е така и след това се свързваме с болницата или клиниката, които съхраняват органа, за да установим личен контакт и да уговорим условията по прехвърлянето. Много зависи от това къде е донор органът и колко време ще отнеме, за да стигне дотук. В същото време осведомяваме пациента, че е възможна операция и уреждаме той или тя да бъдат приети, ако вече не са в болницата. Операционните екипи са в непрекъсната готовност, двайсет и четири часова, ако е необходимо. Времето винаги е най-важно, когато става въпрос за жива тъкан.

— Разбира се.

— Освен от операционен екип, имаме нужда и от лабораторията и от банки с кръв, подсигурени от трансфузионния екип, които трябва да пристигнат в точно определено време. Много хора участват в една успешна трансплантация. Това е екипно усилие, а толкова много неща могат да станат не както трябва. Самолетът може да има закъснение, по шосетата може да има задръстване, шофьорът може да завие не където трябва. Толкова много неща, толкова брънки във веригата, и всички са важни.

Дънбар кимна и опита късмета си:

— А случва ли се? — попита той.

— Моля?

— Да сбъркат?

— Много рядко — каза Рос с усмивка и жест, сякаш чука на дърво. — Имаше няколко случая, при които всичко стана в последния момент, но резултатът беше какъвто трябва да е.

— Много интересно — каза Дънбар. — Предполагам, че часовникът започва да отброява веднага, щом органът бъде изваден от донора?

— Точно така. Времето, в което може да стане безполезен за присаждане, е кратко.

— Сигурно идеалният вариант е донорът да се постави на животоподдържаща система, докато се подготви всичко.

— В чисто медицински аспект, да — съгласи се Рос. — Но ако се има предвид и моралната страна, тогава болниците не бива да правят това, или поне да не е постоянна практика. Ще се вдигне голяма врява.

— Разбира се. Значи времето препуска, задръстванията на движението и закъснението на самолета е изиграло своята роля; тогава сигурно слагате органа в пациента почти веднага, след като го внесат през вратата?

— Почти — съгласи се Рос. — Операционният екип обикновено е подготвен и чака.

— И няма време за последна проверка на самия орган? — каза Дънбар с усещането, че скача във водата, без да знае колко е дълбоко.

Настъпи напрегната тишина, преди Рос да отговори:

— Мисля, че не ви разбирам напълно. Каква точно проверка имате предвид?

— Ами не знам — отговори Дънбар, опитвайки се да изглежда неподготвен и небрежен. — Обичайните неща — кръвна група, вид на тъканта, СПИН, хепатит Б — такива работи. — Беше поставил това, което го интересуваше, на второ място, надявайки се да не привлече вниманието на Рос. Погледна го, докато вървяха по коридора, и се усъмни дали е успял — усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Всички тези неща обикновено се правят в болницата на донора — каза Рос.

— Ясно. Така е по-разумно — съгласи се Дънбар. — Просто се чудех дали при международна донорска мрежа може да има разминаване в стандартите на отделните страни.

— Всички болници в мрежата работят по най-високи стандарти — поясни Рос.

— Разбирам — кимна Дънбар.

— Но когато имаме достатъчно време, правим и собствена проверка.

— Сигурен бях в това — доволно рече Дънбар.

— И ето ни там, откъдето тръгнахме — каза Рос, когато се върнаха във фоайето на отделението. — Има ли още нещо, което бихте искали да видите или с което да ви помогнем?

— Изследователските ви лаборатории. Тях не съм видял.

— Така е — съгласи се Рос. — Лабораториите ми всъщност не са в болницата. А и след като вече няма да ги финансирате, не виждам с какво могат да ви заинтересуват.

Дънбар улови раздразнение в гласа му. Реши да му отговори помирително:

— Напълно сте прав. Просто лично се интересувах. Успяхте ли да намерите алтернативно финансиране, докторе?

— Толкова, колкото да продължа работата в момента — отговори Рос. — Медик Интернешънъл бяха много щедри.

— Радвам се. Иначе щеше да е твърде жалко.

— Да — отговори Рос. Изглеждаше иронично изумен от избора на думата, която бе употребил Дънбар. — Прекалено жалко.

— Как вървят изследванията?

— Добре, благодаря. Но успехите невинаги идват толкова бързо, колкото ни се иска.

— Предполагам.

Дънбар се ръкува с Рос и Хетфул и последва Ингрид към асансьора.

— Не трябваше да зная за пациентите Омега, нали? — попита той, докато се спускаха.

Ингрид се усмихна.

— Не се тревожете за това. Доктор Рос беше малко изненадан, че знаете за тях. Не са толкова много, а и вие сте тук само от пет минути.

— Защо Омега?

— Това е последната буква на гръцката азбука за последната дума на грижа и внимание. За тях нищо не е достатъчно добро. Нищо не може да ги притеснява.

— За толкова пари… — каза Дънбар.

— Разбира се. Те са свикнали да бъдат глезени. Повечето от пациентите ни са такива. Знаете ли за какво всъщност плащат на Медик Екоз?

— Кажете ми.

— За поверителността — погледна го тя. — За абсолютната дискретност. Хората, които идват тук за козметични операции, не искат приятелите им да разберат, че са ги правили. Хората, които идват тук, защото са болни, не искат враговете им да разберат. Всеки намек за несигурно здраве може да предизвика сериозни промени или загуби от сделки за милиони. Пълната поверителност е може би най-ценната услуга, която предлагаме.

— Учуден съм, че въобще ми казахте за Омега пациентите — каза Дънбар.

— Помислих си, че подробно ще проверите документите, които ви дадохме и така или иначе ще откриете всичко, което става.

— Така е.

— Обещавам ви, че преди да свършите, ще ви писне от думата „поверително“. Хората тук премислят два пъти, преди да ви кажат колко е часът. Не че не искат да ви помогнат. Просто работата им зависи от това.

— Ще го запомня — кимна той. — Но имам право да изисквам всяка информация, която смятам, че ми е нужна.

— И аз ще го запомня — усмихна се тя. — Има ли още нещо, което искате да видите?

— В този момент не. Трябва да се захвана с документите, а по-късно може би ще се разходя сам, ако имам време.

— Не забравяйте да си вземете картата.

Дънбар кимна.

— Значи днес вече няма да имате нужда от мен?

— Мисля, че не. Ще си запиша всички въпроси и утре пак ще поговорим.

Ингрид погледна часовника си:

— Време е за обяд. Искате ли да пробвате ресторанта за персонала или имате други планове?

— Не, нямам — каза Дънбар. Докато вървяха към ресторанта, той попита: — В кое крило е Омега пациентът?

— В източното на АГ.

— Значи ще ражда?

— И аз така предположих — отвърна тя. — Пристигнахме.

Бутна летящата врата, за да я отвори и го покани да влезе пръв.

Ресторантът за пациенти в Медик Екоз беше просторно, светло помещение на самообслужване, което, съдейки по тълпата, бе много посещавано. Дънбар взе салата от риба тон и се огледа за маса, докато Ингрид си избираше печени картофи. Той видя две сестри, които тъкмо се канеха да освободят маса до прозореца и се придвижи, за да бъде близо, когато станат. Махна на Ингрид, която за момент го беше изгубила от поглед.

— И преди сте го правили — каза тя и седна.

— Тренировки от Лондон — отговори той. — Натисни или умри. Винаги ли е толкова пълно?

— През повечето дни. Наоколо няма много други места. Да не говорим за това, че менюто е сериозно субсидирано.

— Забелязах.

— Боже! — възкликна тя.

— Цената на салатата от риба тон няма да доведе до промяна на държавното финансиране за болницата ви — увери я той.

— А кое? — полюбопитства тя.

— Много просто. Трябва да привличате повече платежоспособни пациенти или да приемате пациентите, от които вече сте получили средства.

— Цените ни са съвсем нормални за това, което предлагаме — каза Ингрид.

— И моето впечатление е такова — съгласи се Дънбар.

— Пациентите ни са доволни от лечението тук.

Дънбар се усмихна обезсърчително:

— Не могат обаче да споделят впечатленията си с никого. Сама казахте, че не желаят другите да научат за престоя им тук. Вие продавате секретност.

— Не бях се замисляла за обратната страна на този факт — промълви Ингрид. — Наистина едва ли можем да ги помолим да разкажат за нас на приятелите си.

— Пък и приятелите им ще се преструват, че нищо им няма — каза Дънбар с екстравагантно вдигане на раменете, което я накара да се засмее. — Доктор Рос спомена, че утре ще правят пластична операция на пациент на безплатно лечение — подметна той.

— Точно така — отговори Ингрид. — Става въпрос за реконструкция на лицето на младо момиче. Родена е с изпъкнала челюст, която обезобразява външността й. Хирурзите ще я оправят, за да може да води нормален живот.

— Неминуемо болницата е довела това до знанието на пресата?

— О, да — потвърди тя. — Казаха им, че резултатите ще бъдат доста драматични, така че снимките преди и след ще са много ефектни.

Дънбар кимна.

— При подобна операция няма никаква опасност. Цялото рязане, дори двустранното оформяне на костта, е от вътрешната страна на устата. Ще бъде много добра реклама за болницата.

Ингрид добави тихо:

— Мисля, че хирурзите ще работят не поради тази единствена причина.

— Разбира се, че не — съгласи се той. — Съжалявам, ако съм прозвучал цинично. Болницата се нуждае от известност дотолкова, доколкото не излиза от нормалните си функции.

— Днес сутринта изглеждахте много заинтересуван от отделението на доктор Рос. По-специален интерес ли проявявате към трансплантациите?

— Не съвсем — застана той нащрек.

— Изглеждахте много заинтересуван от организирането на самата операция и какво става с донор органите, когато пристигнат — настоя тя.

Червената лампичка за опасност просветна в главата на Дънбар. Ако Ингрид смяташе така, имаше вероятност Рос и Хетфул да разсъждават по същия начин. По дяволите! Да не беше проиграл картите си още първия ден?

— Просто ми беше любопитно — излъга той.