Кен Маклуър
Донор (16)

Глава петнайсета

Дънбар беше потънал в цялостно психическо и физическо изтощение, когато стигна отново пред хотела си и паркира колата. Заглади с ръка косата си, оправи дрехите, подготви се да влезе бързо и да поиска ключа от рецепцията. След това се обърна почти изпъчен напред и се запъти към асансьорите. Не му се искаше да прави голямо впечатление на администратора с вида си. Със затварянето на вратата на стаята, той свали калните и мокри дрехи, пъхна ги в торбата за мръсното пране и влезе в банята. Остави се топлата вода да облива болезненото му тяло поне десет минути. Облече си чисти дрехи и си сипа голяма чаша джин с тоник. След това се обади на Лиза. Беше шест и половина сутринта.

— Стив? Добре ли си? — попита тя като чу гласа му.

— Всичко се оплеска — информира я Дънбар. — Аз съм добре, но Джими Дъглас пострада тежко.

— Хванаха ли ви?

— Не, измъкнахме се. Дори взех всичко, което ми трябваше, но цялата работа се обърка. Аз току-що се прибрах, така че още нищо не съм успял да разгледам.

— Защо не минеш насам? Ще ти направя закуска и ще ми разкажеш всичко?

Дънбар й каза, че ще е там след около половин час.

 

 

— Господи, какъв кошмар! — промълви сащисана Лиза. — За какво, по дяволите, използват тези маймуни? Мислех, че тези времена са отминали?

— Маймуните бяха до една бременни — обясни Дънбар. — И всичките имаха белези от цезарово сечение на корема.

— Не разбирам. Как може все още да са бременни, след като имат белези от секцио?

— Не мисля, че са правили секциото, за да се родят бебетата. Вероятно са правили операция на самия плод — предположи Дънбар.

— Операция ин утеро? — възкликна Лиза, като очите й се разтвориха широко. — Четох за такова нещо в „Медицински стандарт“. Там пишеше, че това не е нещо невъзможно, но че било трудно, тъй като можело да се предизвика преждевременно раждане и да се изпусне зародишът. Но защо Рос се интересува от това?

— Нямам представа — призна Дънбар. — Явно има нещо общо с откритията му. Доста трудности е имал, докато прикрие изследванията си.

Той й разказа за фалшивата стена и за това как са открили вход в нея, което довело до нараняването на Дъглас.

— Смяташ ли, че наистина може да загуби ръката си? — попита тя тревожно.

— Много тежко пострада. Шансовете му не са повече от петдесет на петдесет.

— Горкият човек — въздъхна Лиза. — Боже, каква бъркотия. Казваш, че охраната също са пострадали?

— Наложи ми се да ги ударя, за да избягаме.

— Значи са те видели?

— Не, лицето ми беше покрито.

— Може би ще съобщят за това в сутрешните новини — предположи Лиза и пусна телевизора. Нагласи на сутрешната програма на местния канал. Това беше третата подред новина от регионалния бюлетин.

— Снощи правозащитни активисти са нахлули в лабораториите на специалиста по трансплантации Джеймс Рос от Глазгоу и са нападнали двама мъже от охраната. Изписали са лозунги по стените и се предполага, че са причинили значителни щети на опитните животни. Охраната е откарана в болница, но говорител уточни по-късно, че няма сериозно пострадали.

Дънбар въздъхна с облекчение.

— Доктор Рос, след разговор с нас по-рано по телефона, окачестви взлома като акт на вандализъм. Той заяви, че изследователската работа във Вейн Фарм била жизненоважна за неговите трансплантации. Тези хора няма да постигнат нищо хубаво. Те застрашават живота на болните деца.

— А така! Хванете се на въдицата! — измърмори Дънбар под носа си.

— Какво мислиш? — попита Лиза, след като свърши репортажа.

— Изглежда са се заели с хипотезата за природозащитниците — злорадстваше той.

— Малко ще им е трудничко — изрази съжаление Лиза.

— Не им съчувствам кой знае колко — каза Дънбар. — Те и без друго не играят точно по правилата.

Лиза само повдигна леко вежди:

— Още кафе?

Дънбар протегна чашата си.

— Казваш, че си взел каквото ти трябва — припомни тя.

— Успях да копирам дискетите с изследователските данни на Рос.

— Доказателствата, които ти трябват ли? — попита Лиза.

— Е, това тепърва трябва да се разбере — обясни той, като се изправи малко нестабилно. — Най-добре е да се захващам.

— Ти си изморен! — изпротестира тя. — Трябва да си починеш. Не може просто така да се втурваш.

Дънбар се опита да оспори, но Лиза настояваше.

— Все още е рано — успокои го тя. — Хайде да поспиш няколко часа. Ще се почувстваш доста по-добре. Аз ще те събудя. Обещавам.

Дънбар се поколеба, но след това установи, че наистина е зверски изморен. Заспа само след секунди на възглавницата в леглото на Лиза.

Тя го събуди в десет.

— Ще ми се да проверя състоянието на Джими, преди да тръгна — каза Дънбар, докато се приготвяше. — По-безопасно е да се обадя оттук.

— Разбира се — съгласи се тя.

Дънбар се обади на Си-Мед. Не пожела да разговаря с Макмилън, но директорът все пак настоя.

— Какво не беше наред, Дънбар?

— Просто лош късмет — отговори той. — Неблагоприятно стечение на обстоятелствата, нещо, което никой не можеше да предвиди.

— И какви, смяташ, ще са последиците?

— С малко късмет може и да се разминем — увери Дънбар. — Шотландската телевизия помести репортаж в регионалния си бюлетин тази сутрин. Хвърлят вината върху защитници за правата на животните.

— А ти взе ли каквото трябваше?

— Да, но още не съм имал време да го анализирам.

— Дръж ме в течение.

— Да, сър. Всъщност аз се обадих да попитам за състоянието на спуснатия ми придружител, Джеймс Дъглас.

— Чакай малко, ще те прехвърля.

— Директор по операциите — чу се след малко отсреща.

— Стивън Дънбар е на телефона. Искам да разбера какво е положението с Джеймс Дъглас. Той пострада снощи по време на акция с мен.

— Точно четях доклада на нощния дежурен. Линейки посред нощ, шушу-мушу операции, хирурзи, вдигнати на крак. Бог знае как ще впиша всичко това в рапортната книга.

— Как е Джими — натърти Дънбар.

— Я да видим — рапорт от клиниката Блейдън Глазгоу в девет нула нула. Пациентът е претърпял успешна операция, зашити са няколко прокъсани тъкани и сухожилия на дясната ръка. Очакват бързо подобрение, но ще отнеме известно време.

Дънбар затвори очи.

— Слава богу — прошепна си.

— Приятел ли ви е? — попита директорът по операциите.

— Имахме обща задача, която обаче малко се обърка.

— Стават и такива работи.

— Новини? — попита Лиза, която беше застанала зад него, за да чуе разговора му.

— Джими ще се оправи.

— Сега вече си спокоен, нали?

— Може и така да се каже, но се чувствах отговорен.

— От това, което си ми разказвал, това е поредната операция.

— Никой от нас не е готов да приема такова успокоение — каза Дънбар. Целуна я нежно по челото.

— Ще ми се обадиш ли по-късно?

— Разбира се.

 

 

Кейт беше коленичила пред фурната и я търкаше с тел. Обикновено не можеше да понася тази работа, но тази сутрин си пееше, докато работеше. Аманда се развиваше напоследък толкова добре, че всичко изглеждаше розово. Животът отново си струваше да се живее. Не беше казала нищо на Сенди, от страх да не предизвиква съдбата, но отвътре чувстваше, че съвсем скоро Аманда ще се върне у дома и ще премине на домашна диализа. Междувременно беше успяла да убеди Сенди да се поразходи навън през почивните дни с приятели. По принцип той обожаваше такива разходки, но не го беше правил, откакто започна болестта на Аманда. Къщата за кукли беше почти готова, с лампи във всяка стая. Приятно му беше да отвлича вниманието си поне за известно време.

Кейт наполовина беше съсредоточена в чистенето на фурната, а с останалата част от съзнанието си се беше заслушала в песента „Любовта е навсякъде около нас“ и все й се струваше, че чува и друг шум. Не грешеше — звънеше телефонът.

— Все си мислех, че звъни по-различно? — промърмори тя, докато се изправяше и махаше ръкавиците от ръцете си.

— Госпожо Чапмън? Доктор Хетфул на телефона, от Медик Екоз. Имам добри новини за вас. Осведомиха ни, че много скоро ще ни доставят бъбрек за Аманда.

Кейт за известно време изгуби ума и дума.

— Госпожо Чапмън, чувате ли ме?

— Извинете ме, да, тук съм. Това наистина е прекрасна новина. Извинете ме, струва ми се, че… — Кейт потърси кърпичката си. — О, господи, сега ще си помислите, че съм една глупава, прекалено емоционална жена.

— Разбира се, че не е така. И ние тук сме много доволни.

Кейт положи всичките си усилия, за да изглежда спокойна. Пое си дълбоко въздух и попита:

— Може ли да ми кажете кога точно, докторе?

— Смятаме, че ще стане през следващите няколко дни.

— Толкова скоро?

— Доколкото разбирам, потенциалният донор е в клинична смърт и в момента е на животоподдържащ апарат. Получихме разрешение за вземане на органа, така че е просто въпрос на някои формалности. Донорът не е в британска болница, затова трябва да се уредят подробностите около доставката. Опасявам се, че не можем да ви дадем повече информация. Просто не разполагаме с такава.

— Предполагам, че няма нужда да се знае повече — промълви Кейт.

— Разбира се. Защо не ни се обадите по-късно. Тогава ще можем да ви кажем повече за датите.

Кейт затвори телефона. Ръцете й трепереха, а пулсът й прескачаше. Не знаеше какво да свърши по-напред. Сенди! Трябваше да каже на Сенди! Пръстите й бяха като вдървени, докато набираше номера на местната болница.

— Свържете ме с лабораторията, моля.

— Свързвам ви.

— Лаборатория.

— Сенди, аз съм. През следващите няколко дни ще доставят бъбрека на Аманда!

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Току-що доктор Хетфул ми се обади. Намерили са донора и са получили разрешение. Ще пристигне от чужбина, така че трябва да уредят доставката, но всичко звучеше толкова сигурно. Ще стане!

— Това е страхотно! Не мога да повярвам. Мислех, че ще трябва да чакаме бог знае колко време.

— И аз така. Смятах, че в най-добрия случай ще я оставят вкъщи да чака донора, но така е много по-добре.

— Все още не мога да повярвам — суетеше се Сенди. — Толкова е хубаво, че направо… — Не можа да намери думи.

Тя чу хлипане в гласа му.

— Знам — каза нежно. — Аз се чувствам по същия начин.

Кейт изцяло забрави за фурната, искаше й се да каже на всички, на целия свят. Обади се на майка си и баща си, след това на родителите на Сенди, после се облече и се затича към училището, за да се види с Айса Дженкинс. На вратата се сблъска с портиера.

— Здравейте, госпожо Чапмън — каза той приветливо. — Ще се връщате ли вече при нас?

— Скоро, Джо, скоро — каза Кейт възбудено, забързана по коридора към класната стая на Айса.

Айса имаше урок, но Кейт й направи знак през прозореца на вратата, като с усмивка я приканваше да излезе навън.

— Аманда ще получи донор — каза Кейт, а очите й блестяха от въодушевление.

— Ох, мила моя, толкова се радвам за вас! — отвърна Айса и прегърна Кейт.

— Не мога да повярвам — продължи тя. — Сякаш са чули молитвите ни, мечтата ни се сбъдва.

— Трансплантациите на бъбрек са рутинни в наше време — увери я Айса. — За нула време ще сте пак на училище и ти също, надявам се. Много ни липсвате на всички.

— Нямам търпение — отвърна радостно Кейт. — Просто искам всичко да се върне както преди.

— Сигурна съм, че ще е така — успокояваше я Айса. — Сега по-добре да се връщам към географията на делтата на Амазонка, а ти сигурно имаш да се оправяш с хиляди неща.

— Не знам откъде да започна — разсмя се Кейт. — Просто исках да ти кажа и да ти благодаря за подкрепата през целия този ад.

— Няма нужда. Ще се моля всичко да мине както трябва — допълни Айса.

Като се върна отново у дома, Кейт реши да се обади на Клайв Търнър в Детската болница и да му съобщи новината.

— Боже, какъв късмет! — възкликна той. — Това е наистина чудесно. Толкова се радвам за всички ви. Почти не се наложи да чакате.

— И аз не мога да повярвам — призна Кейт. — Просто исках да ви благодаря най-напред за препоръката. Не смея да си помисля какво можеше да се случи без вашата помощ.

На Търнър му се прииска да отбележи, че Детската болница също можеше да се справи със състоянието на Аманда в дългосрочен план, но се отказа. Осъзнаваше, че Кейт е в еуфория и е твърде развълнувана, за да се замисля за болницата му. Просто каза:

— Желая й успех, Кейт, макар че едва ли ще има нужда от моето пожелание.

 

 

Недоспиването за малко щеше да доведе до сериозна грешка от страна на Дънбар. Искаше да започне работа веднага по анализирането на данните на Рос и постави първата дискета в компютъра си, когато се сети за наблюдателния кабел. Натисна копчето за изваждане на дискетата и тя падна в ръката му. Кръвта се вдигна в слепоочията му. Ако дискът беше отбелязал присъствието си преди да натисне копчето? Не беше забелязал да се появява нещо на екрана, но все пак не гледаше отблизо.

Страхът го разсъни съвсем. Трябваше да действа бързо. Извади преносимия си компютър и набързо зареди дискетата в него. Трябваше да види заглавието й, тъй като върху нея пишеше само „Изследователски данни Едно“. Беше въпрос на късмет. Извади дискетата и сложи празна, която също озаглави „Изследователски данни Едно“. Защо пък и той да няма диск със същото заглавие? Смяташе да я остави на бюрото си, в случай че някой е видял в компютъра на Рос регистрите, когато копираше дискетите. Набързо прехвърли няколко счетоводни файла на нея, постави дискетата на Рос в компютъра си и започна да преглежда данните.

Присъщо на характера му, Рос беше извънредно педантичен спрямо експерименталните си записки. Бяха изключително ясно написани като за човек, който има минимални познания по медицина. Дънбар откри точно това, което му трябваше, и то изненадващо бързо. Това беше лесната част. На последния ред пишеше, че Рос и колегите му са постигнали значителен напредък в генетичното приспособяване на експерименталните прасета, така че да съдържат елементи от човешката имунна система. Лошата новина бе, че все още са твърде далеч от възможността да имплантират свински органи у хора с евентуална надежда за успех.

Архивите показваха, че имунологичните проблеми са причина за замразяването на програмата. Рос и екипът му се борели с липсата на стабилност в генното оформление на прасетата, което практически е довело до застой и нямаше никакви признаци за намирането на решение в най-близко бъдеще. Още не били започнали да търсят решението на проблемите, свързани с възможността за преход от прасета към хора, тъй като отхвърлянето за момента беше основната спънка. Поне що се отнася до правителствения лиценз.

Всичко това доведе Дънбар до една-единствена мисъл. Съмненията му вече имаха основа. Бил е на погрешен път още от самото начало. Така, както стояха нещата, Рос дори не си и мечтае да направи опит за присаждане на свински орган в човешки организъм.

След като провери дали все още си е вкъщи, той се върна обратно при Лиза, за да й съобщи очи в очи лошите вести.

— Не е имало никакъв пробив в изследването — каза й тъжно. — По всичко личи, че Рос няма никакви намерения да имплантира животински органи успешно. Няма смисъл дори да се опитва. Били сме на погрешна следа.

— Но децата все пак са мъртви! — извика Лиза. — А аз все още съм сигурна, че не са им дадени подходящи органи.

Дънбар кимна.

— Ти нали видя как отстраняват органите от прасето в болницата.

— Няма съмнение, че Рос се е натъкнал на нещо — съгласи се той. — Но не е чак така, както си представяме. Той просто е твърде хитър. Опитах се да направя списък на всичко необичайно, което съм видял в Медик Екоз, за да разбера дали има още части от пъзела, но уви, безуспешно.

— Какви неща? — поиска да знае тя.

Дънбар вдигна рамене.

— Дребни. В момента има едно дете, Аманда Чапмън, която чака бъбрек за трансплантация. Медик Екоз са й направили нова пункция на костния мозък, от каквато тя няма нужда, тъй като кръвните й данни вече са известни. Всички изглежда знаят това, с изключение на тези, които отговарят за лечението й.

— Стернална пункция? — изненада се Лиза, сякаш това означаваше нещо за нея.

Полазиха го тръпки по гърба и врата.

— Да, защо?

— На Ейми направиха същото — промълви тя.

— Ейми е претърпяла ненужна пункция, така ли?

— Спомням си, че един от санитарите твърдеше, че това не е необходимо, но въпреки това доктор Рос настояваше да се направи пак.

— Разкажи ми всичко — помоли Дънбар. — Искам да знам подробно какво е станало с Ейми.

— Знаеш доста голяма част. Тя беше труден случай. Болестта й е започнала още малко след раждането. Обърнали са се към Медик Екоз като последен и единствен шанс за нея.

— Така, значи никой не е бил изненадан от смъртта й — каза Дънбар замислено.

— Ами може и така да се каже, предполагам, че не — съгласи се Лиза. — Хората бяха по-скоро изненадани от това, че болницата я приела веднага, въпреки че за тях нещата вървяха финансово зле, а Ейми си беше огромен разход.

— Нещо подобно като с Аманда?

Лиза го погледна въпросително, но предпочете да не изпада в обяснения.

Той продължи:

— След това ти вдигна врява, защото Ейми е починала, тъй като не е получила подходящия орган?

— Предполагам, че не е. Разбираш ли, тя беше просто изгубена кауза, тъй като не можеха да й намерят подходящ бъбрек, но само няколко седмици, след като постъпи в Медик Екоз, такъв се намери веднага. По пътя на логиката, тя би трябвало да се изправи на крака след операцията.

— По същото време в болницата е имало пациент Омега, нали? — попита Дънбар, като все още наполовина бе зает със собствените си мисли.

— Да, откъде знаеш?

— Проверих датите на безплатните пациенти за трансплантация преди Аманда Чапмън и ги сравних с тези на пациентите Омега.

— Защо?

— Помислих си първо, че болницата вероятно използва приходите от Омега пациентите, за да покрие разходите си по скъпите безплатни трансплантации.

— А сега?

— Има още. Чудя се дали Кенет Линиъм е бил също за безплатна трансплантация?

— Не можеш ли да провериш?

— Списъкът на безплатните препоръки не включва имена. Предполагам, че бих могъл… — Той замълча.

— Какво има?

— Просто си спомних нещо. Шийла Барнс ми се стори твърде разтревожена в дневника си, тъй като пациент Омега изглежда е получавал повече внимание, отколкото нейният подопечен. Това означава, че пациент Омега е бил в болницата по същото време, както и Кенет Линиъм. Вероятно той е бил първият безплатен пациент за трансплантация, Ейми е била втората, а сега Аманда Чапмън е номер три. Всички очевидно са безнадеждни случаи, поети от добри чувства от Медик Екоз и винаги по същото време в болницата пребивава пациент Омега.

— Но това със сигурност означава…

— Че Аманда Чапмън е в огромна опасност — прекъсна я Дънбар. — Точно както останалите.

— Какво смяташ да правиш?

— Трябва ни нещо повече от чисто подозрение — каза Дънбар, на лицето му се изписа отчаяние. — Трябват ни силни доказателства, а ние нямаме никакви. Нямаме дори и следа, по която да тръгнем.

Лиза изглеждаше разтревожена.

— Не може да няма начин нещо да се направи! — извика тя.

— Смятам да разговарям с Клайв Търнър. Той може да даде някоя и друга идея.

Тя кимна.

Дънбар се обади на Търнър в Детската болница.

— Съжалявам, че не ти позвъних по-рано — започна той. — Истината е, че нямах възможност дискретно да разбера защо на Аманда Чапмън е направена ненужна пункция.

— Не мисля, че някой ще се натъжи особено, дори и да е било грешка — каза Търнър, като прозвуча доста странно.

— Какво се е променило?

— Намерен е бъбрек за Аманда. Не си ли чул още?

— Не, не съм — Дънбар бавно пое дъх. — Това е добра новина.

Той изговори думите, но в главата му изведнъж сякаш се пръснаха счупени стъкла. Всичко се повтаряше отново. Ще се случи на Аманда, точно както се беше получило с другите. Тя ще умре. Ще отхвърли донора си.

— Забележителен късмет, наистина — продължи Търнър. — Тя е изключително щастлива млада дама.

— Клайв, може ли да дойда? Трябва да разговарям с теб?

— Защо… да, да, разбира се. Нещо не е наред ли?

— Не съм сигурен. Може ли сега?

— Щом искаш.

— При теб съм след петнайсет минути.

 

 

Намери Търнър в дежурната стая да говори с колега.

— Клайв? Аз съм Стивън Дънбар.

Търнър прекъсна разговора си и се обърна да се здрависат.

— Можем да разговаряме в съседната стая — предложи той.

Въведе Дънбар в малка, почти необзаведена стая и му предложи кафе от наполовина пълна кана, която стоеше на електрическата плоча на кафеварката. Машината за кафе и компютърният терминал бяха единствените мебели в помещението, като се изключат двата фотьойла и стара дървена маса. Вероятно това беше от новите модерни виждания за обзавеждане.

— Благодаря. Черно без захар.

Търнър подаде чашата на Дънбар и седна срещу него.

— Изглеждаше ми малко притеснен по телефона?

Дънбар кимна.

— Истината е, че не съм съвсем сигурен откъде да започна. Знам, че ще ти прозвучи абсурдно за вярване, но става нещо странно в Медик Екоз и мисля, че Аманда Чапмън е в опасност.

— Продължавай — подкани го Търнър, като стана изведнъж сериозен.

Дънбар разказа кой всъщност е и защо е бил изпратен в Медик Екоз.

— Значи смяташ, че Аманда е в опасност, както и предишните две деца? — попита Търнър.

— Точно така. Не знам как, нито защо, но чувствам, че тя е подложена на огромен риск.

Търнър раздвижи ръцете си в жест на объркване и се опита да каже нещо, но не успя да намери точните думи.

— Съжалявам, че те вкарах без да искам във всичко това, но ти си експерт по трансплантациите — поясни Дънбар.

— Действително надълбоко си навлязъл — промълви Търнър. — Джеймс Рос се ползва с международна репутация. Трудно е да повярваш, че прави нещо задкулисно. От друга страна, ако това, което казваш, е истина… Какво искаш да направя?

— Бих искал да си ми на разположение по всяко време, ако се наложи. Освен това се питам дали нямаш някакви предположения за това защо децата умират.

— Казваш, че и двамата предишни пациенти са получили относително съвместими органи, но въпреки това са ги отхвърлили бурно? Това само по себе си звучи странно.

— Компютърът е напълно съгласен с теб — каза Дънбар. — Проверих. Само двама в страната са починали от съвместими органи и то с толкова висок процент.

Търнър кимна.

— Знаеш, че Рос експериментира с животински органи, но твърдиш, че не е рискувал да ги пробва върху пациентите си?

— Прегледах изследователските му записки. В тях нямаше никаква надежда за успех със свинските органи на този етап. Така че, по всичко личи, няма смисъл дори да се опитва.

— Ами ако става дума за грешка в изчисляването на процента съвместимост на донорните органи? — попита Търнър.

— Проверено е на два пъти при Ейми Тийздейл — съобщи Дънбар.

Търнър се намръщи.

— Значи съвпадат?

— До пет процента разлика.

— Може би трябва да проверим бъбрека, който са намерили на Аманда?

— Това е добра идея — съгласи се Дънбар.

Търнър включи компютърния терминал в ъгъла на стаята и поиска достъп до донорната база данни. Докато машината обработваше командата му, той изведнъж изпсува, явно се беше сетил за нещо. Стана и отиде в съседната стая. Върна се, стискайки старите документи на Аманда Чапмън.

— Имаме късмет — каза. — Помислих, че са фалшифицирали данните. Исках да знам какъв тип тъкан има. — Той се замисли за момент и след това продължи: — Не е добре да питаме дали бъбрекът ще пасне, след като вече е запазен за Аманда, но все пак си мисля, че ще е възможно да попитаме дали имат черен дроб.

Той въведе командата за черен дроб, заедно с тъканния тип на Аманда Чапмън.

Машината се забави около трийсет секунди, след което извади на монитора информацията.

— Ето ни — каза тихо Търнър. — Ето го нашият донор. Осемдесет и четири процента хомология. Това е първокласно съвпадане. Аманда не би трябвало да има никакви проблеми. Всичко тук е наред.

Дънбар гледаше безучастно екрана.

— По-добре откажи дроба — каза. — Те ти го пазят.

Търнър тъкмо се готвеше да въведе командата за анулиране, когато Дънбар сложи ръката си върху неговата.

— Преди да го откажеш, можеш ли да разбереш откъде ще доставят органа?

— Разбира се.

Търнър поиска новата информация, все още под претекста, че търси черен дроб с тъканта на Аманда.

— Ето, показва се — каза той, докато монитора проблясваше и се движеше бързо. — Органът е намерен чрез клиниката Кол.

— Къде е това? — попита Дънбар.

— Женева.

— Исусе Христе! — измърмори той.

— Нещо не е наред ли?

— Рос има някаква връзка с Женева, консултантска работа или нещо такова.

— Швейцария е пълна с частни клиники — информира го Търнър. — Не мисля, че има нещо нередно в това.

Дънбар вдигна ръка, сякаш искаше да се защити от нещо.

— Знам, знам — каза той. — Но накъдето и да се обърна, попадам на малки следички като тази и въпреки това не мога да събера всички части на пъзела.

Търнър го погледна мълчаливо преди да каже:

— Желая ти успех. Чувствам се малко отговорен за Аманда. Тъй като първо аз я препоръчах там.

— А аз не възразих — допълни Дънбар с вяла усмивка. — Значи вината ни е напълно еднаква. Казваш, че органът е доставен чрез клиниката Кол. Какво точно означава това?

— Не съм сигурен — призна Търнър. — Подозирам, че става дума за пациент, който в действителност се намира в клиниката, но тя сама се оправя с приготовленията.

— Разбирам — каза Дънбар замислено. Чувстваше, че Търнър не казва всичко, което знае. — … се оправят с приготовленията? — повтори той.

— Добре де, имам си собствени подозрения — започна Търнър. — Там има черен пазар за човешки органи, така както има черни пазари за всичко останало и има търсене. Подозирам, че тази клиника Кол може би се занимава точно с такива неща.

— Чувал съм разкази за здрави хора, които продават бъбрек за пари на места, като Индия например — каза Дънбар. — Не предполагах, че тази практика е толкова разпространена.

— Разпространена е. Казвали са ми, че дори имат регистър с различни типове тъкан на хора, които са се подготвили да продават органите си и чакат да им се обадят, когато се търси такъв орган.

— Господи, какъв свят! — въздъхна Дънбар.

— Просто предполагам — застрахова се Търнър. — А тези органи не са никак евтини. Не би имало никакъв смисъл в случая на Аманда, ако Медик Екоз плащаше.

— Не, наистина — призна Дънбар. — Но това, че няма смисъл, все още нищо не значи.

— Съжалявам, не съм кой знае каква помощ.

— Е, подаде ми все пак достатъчно мисли за домашно.

— Ти май наистина си разтревожен за тази трансплантация, така ли? — попита Търнър.

— Имам толкова ужасно предчувствие, но в сравнение с него, Аманда се намира в изключително добра болница под грижите на световноизвестен хирург и е на път да получи бъбрек с осемдесет и четири процента съвместимост. Какво мога да направя аз?

— Не много — съгласи се Търнър.

— Значи съвсем случайно са направили пункция на костния мозък и на Ейми Тийздейл. Не е било грешка. Рос е знаел, че това вече й е правено.

— Може би е искал да напасне клетките — предположи Търнър. — Но защо? Може би нещо във връзка с приготовленията на имунната система. — Той вдигна рамене и попита: — Има ли още нещо, което да направя за теб?

— Просто да си на разположение — каза Дънбар. — Точно сега не знам нито защо, нито с каква цел.

— Ще ти дам и домашния си номер, а също и на мобифона.

 

 

Дънбар се върна в Медик Екоз. Мислеше си, че се чувства по-добре след разговора с Търнър, но съвсем не беше по-спокоен. Докато паркираше колата и се разхождаше пред болницата, едно такси спря пред главния вход и двама мъже излязоха от него. Бяха добре облечени и имаха вид на преуспели в професията хора. Дънбар забеляза, като минаваше покрай единия, че носи изключително скъпа медицинска чанта от крокодилска кожа. И двамата говореха с американски акцент. От любопитство Дънбар се подпря на рецепцията, като се преструваше, че търси нещо в куфарчето си.

— Очакват ни — каза единият, като стигнаха рецепцията.

— Доктор Рос напусна отделението — оповести администраторката. Повика по звънеца портиера и му нареди: — Покажи на тези господа крилото Омега.

Дънбар изчака, докато тримата изчезнаха и се приближи до администраторката.

— Доктор Дънбар, какво мога да направя за вас?

— Тези двама мъже. Кои са?

— Не мога да ви кажа точно, докторе. Доктор Рос просто ме информира, че двама медицински експерти ще пристигнат днес следобед. Ако ме питате, приличат ми на американци.