Кен Маклуър
Донор (2)

Глава първа

— Кой ще ни каже откъде идва хлябът? — попита Кейт Чапмън.

Срещу нея седяха осемнайсет деца. Усмихна се, когато гора от нетърпеливи млади ръце се вдигна и по лицата им се изписа ентусиазъм. Обичаше да преподава, особено в началното училище. Твърдо вярваше, че образованието трябва да бъде изследователско пътешествие и за нея винаги имаше някакво вълшебство, когато тръгваха с децата на път. Беше приела много сериозно отговорността си на пръв навигатор. Не беше съгласна с цинизма на твърдението, че това със сигурност са утрешните тийнейджъри, вандалите от автобусните спирки, алкохолиците, че всяко следващо поколение е по-лошо от предишното. Кейт просто не можеше да види отвъд невинните малки личица, които се надпреварваха да привлекат вниманието й.

— Кери?

— От пекаря, госпожо.

— Браво, Кери. А кой ще ни каже как пекарят прави хляб?

Този път не се вдигна нито една ръка.

— Хайде, какво използва пекарят, за да направи хляб? — помогна им Кейт.

Едно малко момченце с очила, на които едното стъкло беше покрито, за да раздвижи другото, мързеливото око, леко вдигна ръка, после я дръпна. Направи така няколко пъти, като плахо поглеждаше настрана, като че се страхуваше да не се изложи.

Кейт почувства притеснението му.

— Да, Андрю — окуражи го тя. — Хайде, опитай. Според теб какво използва пекарят?

— Брашно ли, госпожо? — попита момченцето, навеждайки главата си на една страна, а след това лапна края на молива.

— Браво, Андрю. Брашно.

Той се изчерви от удоволствие.

— А сега, кои хора правят брашното, от което се приготвя хлябът?

Кейт посочи зад себе си към цветната снимка, висяща на стената. Тя изобразяваше вятърна мелница, пред която беше спряла червената кола на пекаря.

Няколко ръце се вдигнаха. Развълнуваните деца разбраха помощта и бяха направили връзката.

— Да, Ани?

— Мелничарят, госпожо Чапмън.

— Мелничарят — съгласи се Кейт. — Браво, Ани. А сега, от какво се нуждае мелничарят, за да направи брашното?

Тя погледна към редиците деца, докато се мъчеха да измислят отговора. Изражението на лицата им беше толкова красноречиво, че тя почти можеше да чуе как работят мозъците им. Но се намръщи, когато приближи към едно хубаво русо момиченце във втората редица. Обхвана я внезапна вълна на безпокойство. Очевидно Аманда не се беше съсредоточила върху въпроса. Очите й бяха мътни и разсеяни, лицето й беше бледо, по челото й бе избила лека пот.

— Добре ли си, Аманда? — попита тя.

Детето не отговори и класът неспокойно зашепна.

— Аманда? — повтори Кейт.

Малкото момиченце обърна личице към нея, но все още изглеждаше някак далеч.

Кейт отиде до нея и я прегърна.

— Какво има? — попита тя.

Присви колене, приклекна и погали детето по главата, като започна от челото. За момент задържа ръката си по-дълго. Аманда гореше.

— Миличката ми! — утеши я Кейт. — Не си много добре, нали?

Пред Кейт се появи проблем. Аманда беше не само една от ученичките й, но и нейна дъщеря. Нямаше друга възможност, освен да говори с директорката. Сенди, съпругът й, медицински лаборант, беше на работа в местната болница, а нямаше на кого другиго да се обади при подобна ситуация. Бяха се преместили в Бардънок само преди няколко месеца и все още не познаваха много хора.

Кейт застана пред класа и каза:

— Искам да ми нарисувате как си представяте мелничаря, а аз в това време ще поговоря с госпожа Дженкинс. Имате ли въпроси?

— Какво й е на Аманда? — попита Трейси Джонсън, дъщерята на местния пощальон.

— Не се чувства добре — отговори Кейт. — Предполагам, че малко е настинала.

„Моля те, Господи, дано да е само това“ — помисли си тя, докато вземаше Аманда и се забърза по коридора, за да се остави на милосърдието на главната учителка Айса Дженкинс.

Айса Дженкинс преподаваше в нейния клас. Кейт погледна през прозорчето на наполовина остъклената врата и привлече вниманието й. Видя, че Айса възлага задача на учениците си, преди да излезе в коридора.

— Какво има?

— Аманда не е добре. Мисля, че може да е грип.

Айса се наведе, за да види Аманда, която беше сложила глава на рамото на майка си.

— Бедното ми дребосъче — съчувствено рече тя. — Ти май не изглеждаш много добре, а?

В отговор Аманда лапна палеца си и се сгуши в рамото на майка си.

— Много съжалявам — започна Кейт, но Айса я спря.

— Глупости — възрази тя. — Сигурна съм, че заедно ще се справим. Какво мислиш да правиш? Вкъщи ли ще я заведеш, или в болницата в Колбракс?

— Мисля у дома — отвърна Кейт. — Ще я сложа да си легне и ще я наглеждам. Има малко температура, но може да спадне толкова бързо, колкото се е покачила. Нали знаеш какви са децата.

— Вече съм успяла да разбера — усмихна се Айса. Беше учителка от трийсет и две години.

— Наистина не исках да те натоварвам — каза Кейт, — но…

— Глупости — настоя Айса. — Ще прескачам между стаите, докато бие звънецът. — Тя погледна часовника си. — Остава само час и половина. Няма проблем. Какво правят твоите?

— Рисуват мелничар.

— Добре. Хайде, тръгвай.

— Благодаря, Айса, много съм ти задължена — кимна Кейт и отбеляза още една причина, заради която й харесваше животът в Бардънок.

 

 

В шест часа Кейт правеше нещо в кухнята, когато нагоре по хълма, на който се намираше къщата им, чу да приближава колата на Сенди. Беше зелен осемгодишен форд ескорт, който бяха кръстили Есмералда.

— Къде е моята принцеса? — извика Сенди Чапмън, докато отваряше вратата.

Преди да влезе, той спря, за да изтрие крака в изтривалката. Този път не му отговори топуркането на тичащи стъпки и смях. Кейт се появи от кухнята, бършейки ръце.

— Страхувам се, че принцесата ти не е много добре. Наложи се следобед да си тръгнем от училище.

Сенди спря, за да целуне Кейт по челото и я прегърна, преди да попита:

— Какво има?

— Помислих, че е просто настинка, но вече не съм много сигурна. Реших да изчакам да се прибереш, преди да се обадя на лекаря.

Сенди кимна, вече изглеждаше притеснен. Качи се по стълбите до стаята на Аманда и отвори вратата. Аманда не помръдна глава от възглавницата, но очите й го проследиха.

— Здравей, принцесо — поздрави я нежно той.

Аманда не отговори. Беше се втренчила в прозореца, но съзнанието й бе на стотици километри.

В горния етаж на старата къща главата на Сенди стигаше почти до тавана на стаята и раменете му изпълваха вратата. Той седна на пода до Аманда и подпря лакътя си на леглото.

— Бедната ми принцеса — прошепна той. — Да не си яла нещо развалено? — Прокара леко пръсти по челото на дъщеря си и усети, че бледите й страни са потни. — Май трябва да се обадим на доктор Телфорд да ти даде някакво лекарство, за да се оправиш.

Той погледна многозначително към Кейт и тя го разбра. Отиде да телефонира, а Сенди продължи да си говори с Аманда.

— Кажи на татко къде те боли. Коремчето ли?

Аманда бавно поклати глава.

— Навсякъде ли?

Кимване.

— Днес ходи ли до тоалетната?

— Не си спомням.

— А можеш ли да си спомниш какво обядва?

Празен поглед.

— Същото ли като останалите деца?

Кимване.

— Не си яла плодове от храстите в градината, нали, принцесо?

Леко завъртане на главата.

— Сега се завий. Лекарят скоро ще дойде и ще те излекува.

Той сложи мечето на Аманда до нея и я зави.

— Какво мислиш? — попита Кейт, когато слезе долу.

Сенди сви рамене.

— Каквото и ти. Ще ми се да вярвам, че е само настинка, но е по-добре да се посъветваме със специалист.

Кейт сложи ръка на гърдите си и той я прегърна.

— Боже, надявам се да не е нещо сериозно — потрепери гласът й.

— Сигурно се притесняваме без причина — успокои я Сенди, но хвърли поглед към часовника си и попита: — Имаш ли представа колко ще се забави лекарят?

— От рецепцията казаха, че около половин час. Имал да преглежда още няколко пациенти.

 

 

В детската стая нямаше достатъчно място и за тримата, затова Сенди остана долу. Домашният им лекар преглеждаше Аманда, а майка й я окуражаваше, като й държеше ръката.

Докато ги чакаше, Сенди беше зареял поглед в градината. Не можеше да се освободи от тревогата, въпреки че знаеше, че в девет от десет случая страховете на родителите са неоснователни. Най-вероятно докторът щеше да слезе, шегувайки се с Кейт, да им каже, че няма от какво да се притесняват и да приеме извиненията им, че са го повикали без да е необходимо.

Разбираше, че естеството на работата му в болницата до известна степен е изопачило представата му за това колко много и сериозни болести дебнат наоколо. Той се чудеше дали и с полицаите е така. Дали виждаха престъпления и потенциални престъпници накъдето и да се обърнат? Чу, че вратата на Аманда се отваря и се обърна, за да погледне към стълбите.

Пръв слизаше доктор Телфорд, Кейт го следваше. Не се шегуваха.

Сенди познаваше Джордж Телфорд от болницата. Практикуващите лекари в областта бяха насърчавани да се грижат за пациентите, регистрирани в местната болница.

— Какво мислиш? — попита Сенди.

— Не съм много сигурен — отговори Телфорд. Изглеждаше загрижен. — Струва ми се, че трябва да я закараме в болницата за тази нощ и да й пуснем няколко изследвания.

— Имаш ли представа какво може да й е?

— Предполагам, че бъбреците й не работят както трябва — отвърна Телфорд. — Може и да греша, но трябва да й пуснем биохимия. Няма да навреди.

— Сигурно няма — кимна Сенди. Кейт беше застанала до него и той я прегърна.

— През последните няколко дни казвала ли е да има проблеми с уринирането? — попита Телфорд.

Сенди погледна Кейт, която стискаше ръце.

— Не — каза тя. — Беше съвсем редовна.

— Е, след като направим изследванията, ще престанем да гадаем.

— Коя болница имаш предвид? — попита Сенди.

Телфорд се замисли.

— Колебая се дали да я заведем в нашата и да я оставим под наблюдение през нощта, или да я закараме направо в детската болница в Глазгоу.

— Тя не изглежда толкова зле — промълви Кейт, надявайки се така да наклони везните в полза на местната болница. Беше доста по-насърчаващо, отколкото да заведат Аманда в Глазгоу.

— Вярно е — съгласи се Телфорд. — Така и ще направим. Ще я откараме в местната болница и ще направим някои предварителни изследвания. — Той погледна часовника си. — Предполагам, че по това време в лабораторията има дежурен. Не си на работа, нали?

— Не и тази вечер — отговори Сенди.

— Аз ще остана в болницата — предложи Кейт. Знаеше от Сенди, че когато се налага, на родителите на малки деца се разрешаваше да останат в стаята за гости на болницата.

— Добре — съгласи се Телфорд.

 

 

Беше малко след осем и половина, когато Кейт се обърна към Сенди:

— Сигурно умираш от глад. Нищо не си ял.

Двамата чакаха в малка стаичка извън отделението, докато сестрите се занимаваха с Аманда.

— Не съм гладен — отвърна Сенди.

— И аз. Какво мислиш? — попита загрижено тя.

Нямаше нужда да я питат какво мисли тя. Сенди отговори:

— Струва ми се, че през последния час се влоши.

— Може би защото се разстрои от идването в болницата.

— Може би — съгласи се той, но далеч не изглеждаше убеден в това.

— Защо не си отидеш вкъщи? — предложи му Кейт.

— Първо ще прескоча до лабораторията да видя дали Чарли вече е направил изследванията — каза той. — Ще се повъртя, докато излязат резултатите. Ако са добри, ще си отида. Ще ми се обадиш ли, ако нещо се промени?

— Разбира се — отговори Кейт. — И не пречи на Чарли. Не забравяй, че ти си заинтересованият.

Сенди кимна. Целуна Кейт по челото и се обърна.

 

 

Лабораторията на местната болница се намираше в малка тухлена постройка, отделно от основната сграда. Редицата борове край нея пазеше завет. Сенди излезе от топлата болница и тръгна по пътеката. Когато вятърът разклати долните клони на дърветата, той зърна светлините от прозорците. Ледени капки дъжд успяха да измокрят лицето му, докато стигне до навеса от бръшлян, образувал своеобразно преддверие пред лабораторията. Вратата беше заключена. Той бръкна в джоба за ключовете, но се оказа, че ги е забравил у дома. Натисна звънеца и няколко секунди по-късно вратата отвори нисък, тъмнокос, прилежен на вид мъж, облечен в бяло болнично облекло със зелена гумена престилка отпред. Очилата му в тъмни рамки изглеждаха прекалено големи за кръглото лице и му придаваха вид на стара мъдра кукумявка.

— Добър вечер, Чарли — поздрави Сенди, докато влизаше и затваряше вратата зад себе си.

Чарли Римингтън се усмихна:

— Предположих, че ще те видя, когато прочетох името на изследванията. Как е тя?

— Не е добре, но при децата е много трудно да се каже. Как е работата?

— Върви. Предполагам, че ще изчакаш.

— Ако нямаш нищо против.

— И аз имам две деца, забрави ли?

Настоятелният звън на електрическия часовник ги стресна и Сенди изключи машината, до която беше застанал. Докато работеше изследванията на други деца, беше правил това хиляди пъти. Но никога не беше изпитвал подобни усещания.

Чувстваше се неудобно, защото не беше на смяна. Затова се отдръпна, за да може Римингтън да отвори капака и да извади подноса. Видя етикета на шишенцето: „Аманда Чапмън“. От това стомахът му се сви на още по-голямо кълбо.

Римингтън откъсна разпечатката от машината и седна на бюрото си с молив в ръка, за да я разчете. Над него настолната лампа хвърляше сноп светлина. Сенди застана зад него, стараейки се да скрие нетърпението си. След трийсет секунди мълчание не можеше да издържа повече.

— Е? — попита той.

— Няма следи от инфекция, не присъстват никакви токсични вещества — отвърна Римингтън.

— Но? — попита Сенди нетърпеливо.

— Всичко показатели говорят за внезапна бъбречна криза.

— Господи — възкликна Сенди, хвана се за пейката и главата му клюмна. Остана така няколко секунди преди да попита: — За каква степен говорим? Лека ли е? — Взе листа с анализите от ръката на Римингтън и сам прочете резултатите. — Господи — повтори пак. — Става въпрос за диализа.

— Страхувам се, че е така — съгласи се Римингтън.

Сенди остана, докато Римингтън се обади и съобщи резултатите. Нямаше никакво съмнение — Аманда трябваше да бъде прехвърлена в болница, където се прави диализа, и колкото по-скоро станеше това, толкова по-добре. Местната болница не разполагаше с необходимата апаратура. В края на краищата пак опираха до Глазгоу.

Притеснението му сега прерасна в страх. Много се тревожеше за Аманда, но трябваше да се държи заради Кейт. Налагаше се да организира прехвърлянето. Кейт можеше да замине в линейката с Аманда, а той щеше да тръгне за Глазгоу с Есмералда, за да могат с Кейт да се върнат, когато и да бъде това. Толкова напред не смееше да предвижда.

Чарли Римингтън се обади:

— Не се притеснявай за лабораторията. С Андрю ще те заместваме. Можеш да отсъстваш колкото е необходимо.

— Благодаря — кимна Сенди и се приготви да тръгва. — Много ти благодаря.

Навън вече валеше доста силно. Докато стигна до болницата, стана вир-вода. След вратата за малко спря. Избърса влагата от лицето си и вдигна мократа си коса от челото, преди да влезе в отделението.

Кейт разговаряше с Джордж Телфорд. Той тъкмо й съобщаваше резултатите от изследванията. На лицето й се изписа мъка. Видя Сенди да влиза и тръгна към него.

— О, Сенди — разрида се тя.

Той обви ръце около нея и силно я прегърна.

— Хайде, Кейт — окуражи я. — Тя ще се оправи. Но трябва да я заведем където трябва.

— Доктор Телфорд каза, че трябва да бъде прехвърлена още тази вечер — проплака Кейт.

— Така ще е най-добре — успокои я Сенди.

— Но как ще?…

Той сложи пръст на устните й:

— Да подредим нещата едно по едно. Ще пътуваш в линейката с Аманда. Аз ще карам колата. После, когато чуем какво ще ни кажат лекарите в Глазгоу, ще решим какво е най-добре.

Кейт кимна и изтри сълзите си.

— Хайде — успокои я той. — Трябва да сме силни заради Аманда.

 

 

Докато следваше линейката по шосето към Глазгоу, Сенди трябваше да се справи с непрекъснатото чувство за дезориентация. Беше му трудно да възприеме скоростта, с която всичко в живота им се обърна с главата надолу. Само преди няколко часа мислеше, че с Кейт ще гледат телевизия, седнали пред камината, докато Аманда спокойно спи горе в стаята си. А сега пътуваше на север сред проливен дъжд в тъмната нощ, откарваха Аманда, сериозно болна, а Кейт беше в ужасно състояние. Искаше му се всичко това да е лош сън. Искаше да се събуди и да види, че е у дома, в леглото си, че всичко е както трябва.

Отпред линейката зави, за да задмине тежкотоварен камион, който пътуваше по средата на двупосочното шосе. Сенди направи същото и се сблъска с водопад от мръсни пръски, идващ изпод колелата на камиона. Той включи чистачките на бързи обороти. Не беше сън. Беше кошмар.

 

 

Кейт и Сенди чакаха да направят допълнителни изследвания на Аманда, седнали на пейка в болничния коридор. Изправиха се, когато лекарят, който я бе поел, дойде и се представи.

— Господин и госпожа Чапмън? Аз съм доктор Търнър.

— Как е тя, докторе? — попита Кейт.

— В момента е доста слаба, но искам да ви успокоя, че не е в опасност. Нивото на токсичните вещества в кръвта й се е повишило заради проблемите с бъбреците. Щом ги изчистим, тя ще се почувства значително по-добре. Обещавам ви.

— Имате ли представа каква е причината за бъбречната криза? — попита Сенди.

— В този момент е невъзможно да се каже — отговори Търнър. — През следващите дни трябва да направим още много изследвания.

— Възможно ли е това да е еднократен проблем? — запита Кейт.

Търнър придоби неспокойния вид на човек, комуто се налага да каже нещо окуражително, а не е в състояние да го направи.

— Аз… Страхувам се, че не е точно така — каза той.

— Значи смятате, че и по-нататък ще се нуждае от диализа? — поинтересува се Сенди.

— Още е рано да се потвърди, но честно казано, страхувам се, че е така. В подобни случаи обикновено е така.

Сенди усети, че силите му го напускат и коленете му омекват. Отсега нататък Аманда вероятно щеше да има нужда от редовна диализа, освен ако… Той не пожела да мисли какво може да ги очаква занапред и се опита да се ограничи в рамките на това, което щеше да се случи тази вечер.

— Може ли да останем? — попита.

— Разбира се — отговори Търнър. — Но ако приемете съвета ми, по-добре се приберете и си починете. Тя е в добри ръце.

— Но ако има нужда от нас, когато…

Търнър поклати глава:

— И без това сме й дали успокоителни. Елате утре. Ще можем да ви кажем нещо повече, след като направим още няколко изследвания.

Неохотно, защото инстинктът на Кейт й казваше, че трябва да остане близо до Аманда, двамата приеха съвета на Търнър. Трябваше да пропътуват около петдесет километра обратно до Еършайър. В ранните часове на деня пътищата бяха тихи и дъждът бе преминал в ръмене. Почти не си проговориха, докато стигнаха колата, паркирана на мократа алея отстрани на болницата. Бяха прекалено заети със собствените си мисли и не можеха да измислят нищо окуражително, което да си кажат. Една черна котка, която избяга към кофите за смет, изглежда беше единственото друго живо същество в тъмнината на нощта.

 

 

Когато влязоха, къщата беше студена. Парното автоматично се бе изключило преди няколко часа. Студът допълваше усещането за празнота, което ги посрещна.

— Гладен ли си? — попита Кейт, когато Сенди коленичи, за да запали газовата печка в кухнята.

— Не особено. Но бих пийнал нещо.

Тя наля и на двамата по чаша уиски. Седнаха от двете страни на печката. Още не бяха съблекли палтата си.

— Досега всичко вървеше прекалено добре — въздъхна Кейт. — Нещо подобно просто трябваше да се случи.

Сенди я погледна въпросително. Тя продължи:

— Ти започна работа, а после и аз. Намерихме си къща в идеално място. Всичко вървеше много гладко. И трябваше да спре.

— Глупости — прекъсна я нежно Сенди. — Това е типично шотландски начин на мислене.

— Ние сме типични шотландци — отвърна тя.

— Но това не означава, че трябва да приемем философията на примирението.

— Сигурно не — съгласи се Кейт с бледо подобие на усмивка.

— „Всеки, който се забавлява, ще бъде строго наказан“ — направи физиономия Сенди, като наподоби тона на презвитериански свещеник.

Усмивката на Кейт стана по-широка. Тя се надигна от стола:

— Ще направя по един сандвич. Трябва да хапнем нещо.

 

 

Нито единият, нито другият можаха да спят добре. И двамата почувстваха облекчение, когато дойде време да станат и да се захванат за работа. Обадиха се в болницата, откъдето им казаха, че Аманда е прекарала спокойно нощта и че ще е най-добре да изчакат до ранния следобед преди да отидат. Дотогава лекарите ще имат резултатите от изследванията и ще могат да им кажат нещо по-конкретно.

Кейт позвъни на Айса Дженкинс, за да й каже какво се е случило и че днес няма да може да отиде на училище.

— Не се притеснявай — успокои я Айса. — Мина ми през ума, че може да стане нещо подобно. Мъничето никак не изглеждаше добре. За всеки случай снощи се обадих на една от помощните учителки в Еършайър и я предупредих, че може да е необходима днес, така че всичко е наред.

Сенди се обади на Чарли Римингтън у тях и получи същите уверения.

— Мили хора — каза той, щом затвори телефона.

Кейт кимна.

 

 

— Доктор Грейсън и доктор Търнър сега ще се срещнат с вас — каза сестрата, която се показа на вратата в чакалнята.

Сенди и Кейт я последваха по коридора и бяха въведени в малка слънчева стая. Двамата мъже станаха с влизането на Кейт и Сенди. Грейсън им беше представен като завеждащ урологично отделение.

— Тази сутрин изглеждаше по-добре — с усмивка рече Търнър на разтревожената Кейт.

Тя кимна:

— Дано е така.

— През нощта спа добре, което, смея да предположа, вие двамата не сте направили.

Сенди кимна.

След като приключиха любезностите, Грейсън пристъпи към работа. Беше мъж, прехвърлил четирийсетте, с оредяваща сива коса и посивели мустаци. Тъмният му костюм изглеждаше скъп и сякаш бе скроен с точност до милиметър. Ръкавелите на бялата му риза се показваха по един сантиметър и от двете страни, а когато седна на масата и скръсти ръце пред себе си, се показаха златните му копчета, сложени сякаш точно под един и същи ъгъл. Яката на ризата като че ли беше малко по-висока и според Сенди определено беше много неудобна, но идеално контрастираше на тъмната университетска вратовръзка. Общото впечатление беше за човек, прецизен във всяко отношение.

— Честно казано, новините не са добри.

Сенди почувства, като че ли го прегази влак. Той преглътна и погледна Кейт. Тя, изглежда, изпита същото. Хвана ръката й и я стисна.

— Бъбречната криза на Аманда е доста сериозна, въпреки че не открихме никакви причини за това. Реагира много добре на диализата. Макар и не толкова, колкото очаквахме. Ако трябва да се направят някакви прогнози, мисля, че в обозримото бъдеще диализата трябва да бъде възприета като начин на живот.

Сенди потри чело. Грейсън не си губеше времето да украсява това, което трябваше да каже. С шеметна скорост се потвърдиха най-лошите му страхове.

— Мога ли да попитам с какво се занимавате? — продължи Грейсън.

— Аз съм технически лаборант в районната болница в Бардънок — поясни Сенди. Погледна към Кейт, за да види дали ще отговори. Тя гледаше към обувките си. — Кейт е учителка — добави той.

— Добре — кимна Грейсън. — В такъв случай смятам, че по-нататък на Аманда ще може да се прави диализа и в домашни условия, щом това стане възможно, разбира се. Очевидно и двамата ще можете да се справите със задълженията си.

Сенди бавно вдигна дясната си ръка. С този жест искаше да накара Грейсън да забави малко темпото. Беше като замаян.

— Казахте „обозримото бъдеще“ — каза той. — Какво точно означава това?

— Че Аманда ще се нуждае от диализа, докато се появи подходящ бъбрек, с който да се направи трансплантация.

От думата „трансплантация“ Кейт като че ли изпадна в шок. Тя седна с широко отворени очи, втренчени в Грейсън.

— Трансплантация — повтори Сенди бавно.

— Да.

— Толкова ли е сериозно? Но как? Кога? Искам да кажа, след колко време?

— Прекалено е рано да се говори за това — отвърна Грейсън. — Трябва да направим още много изследвания.

Изглеждаше нервен и преди да могат да реагират, се извини и излезе, оставяйки ги насаме с Клайв Търнър.

Търнър изглеждаше по-чувствителен към страданието им и доста притеснен от поведението на Грейсън.

— Мога да предположа за какво мислите — каза благо той, — но в наше време трансплантациите на бъбрек са много често срещани и много успешни.

— Но е необходим подходящ донор — каза Сенди.

Търнър кимна:

— Така е и тук започва голямото чакане. Трябва да се определи какъв е типът тъкан на Аманда и всички подробности ще се впишат в международен регистър. Веднага щом се появи подходящ донор, ще можем да вземем органа и да извършим операцията.

— Колко ще трае това? — попита Кейт.

Сенди едва можа да познае гласа й.

Търнър притеснено вдигна рамене:

— Може да отнеме известно време — каза той.

— Седмици? Месеци? Години? — настояваше Кейт.

— Може би година или малко повече — предположи Търнър.

Сенди погледна към Кейт. Не си спомняше някога да я беше виждал толкова нещастна. Светът се сгромолясваше.