Кен Маклуър
Донор (14)

Глава тринайсета

Дънбар излезе на среднощна разходка. Дъждът вече бе спрял, улиците блестяха мокри, но въздухът беше студен, сух и ужасно неподвижен. Той вдигна яката на палтото си и тръгна без определена посока. Имаше нужда от размисъл. Мракът и тихите улички щяха да му помогнат.

Лиза и Макмилън му бяха внушили неприятното усещане, че нещо не е наред с цялостния подход. Сигурен си, че си на правия път за някъде, имаш пълна убеденост, но не можеш да уловиш конкретното. Първо с неохота си го признаваш, тъй като искаш да вярваш, че всичко е наред. Дори можеш да се самоубедиш, че виждаш пътните знаци, които са ти необходими. Просто нагаждаш мотивациите, така че да паснат. Доказателствата може да сочат обратното, но ти продължаваш да се надяваш, че всичко ще се нареди, тъй като алтернативата би те довела до признанието, че си загубил напълно.

Той се опасяваше, че това се отнася именно до неговата хипотеза за употребата на животински органи при трансплантации в Медик Екоз. Беше измислил прекрасна, удобна теория за странната размяна на органи след смъртта и все още съществуваше вероятност да е прав. Сега, след като премисляше всичко разумно, без емоции, започна да се тревожи. Имаше улики, естествено. Трябваше да си наложи да ги разгледа отново безпристрастно.

Лиза твърдо отстояваше твърдението си, че реакцията на Ейми Тийздейл била прекалено силна. Като опитна медицинска сестра в областта на трансплантациите, тя просто не можеше да повярва, че Ейми е получила подходящия орган. Същото важеше за Шийла Барнс и нейния пациент Кенет Линиъм — още една силна реакция. До момента пренебрегваше изцяло факта, че като финал органите не само не бяха подходящи, но даже не бяха близо до границите на съвместимостта.

Срещу тази огромна загадка трябваше да се изправи смело. Рос не беше изследовател тип Мики Маус, който е готов да имплантира стар орган в пациента си, за да види какво ще стане. Той беше изявен експерт в областта на трансплантационната имунология. Знаел е предварително, чрез интензивна лабораторна работа, точно какви са шансовете за успех. Всъщност съвсем нормално е да се приеме, че той дори не би опитал да извърши експерименталната си операция, без да е съвсем сигурен в успеха си. И все пак налице бяха два ужасяващи смъртни случая. Защо?

Това от своя страна пораждаше и другия въпрос — колко в действителност са били експериментите. Дали двата провала са изключение на правилото? Имало ли е изобщо успешни животински трансплантации, които не са излезли на бял свят? Нямаше никакъв начин да се разбере без достъп до изследователските архиви на Рос. Разбира се, имаше минимална вероятност Дънбар да е на изцяло погрешен път за цялата тази работа. Може Рос да не е направил нищо нередно. Не е имало експерименти с животински трансплантации. Двете деца просто са страдали от нещо неизвестно, неуточнена форма на тъканна реакция и става дума за най-обикновено фатално съвпадение — цялото разследване е грешка още от самото начало. Дънбар знаеше, че трябва скоро да реши кое изглежда най-възможно. Нахлуването във Вейн Фарм щеше да бъде неговият избор. По този начин подлагаше и себе си, и Си-Мед на страхотен риск и имаше нужда да се почувства по-добре, да събере мислите си и да се убеди пак, че има основание да го направи. Опита да намери някакво решение на проблема, мислейки си и за останалите странни неща, случили се в Медик Екоз.

Прехвърли всичко от самото начало и все още му се струваше странно и неприсъщо за доктор Рос да приеме финансовото оттегляне на министерството от изследователската му работа без нито дори дума на протест. Тогава Дънбар смяташе, че на Рос е обещано алтернативно финансиране, но ако не е така, тогава откъде идват тези пари? Фактът, че не успя да открие никаква следа, не означаваше непременно, че такава не съществува, но и да беше намерил, и да не беше — все още витаеше възможността Рос да е имал някаква друга причина да продължи работата си.

Дънбар се запита възможно ли е Рос да позволи да бъде унижен по този начин пред обществото, защото върши нещо в Медик Екоз, нещо, за което не иска да бъде притесняван, нещо толкова важно за него, че е готов да изгуби цялата си гордост. Може ли изследователската слава да бъде толкова значителна за даден човек? Сигурно. Но той вече се радва на международна репутация като изследовател. Нямаше нужда от допълнителна слава. Не е да речеш някой млад, амбициозен новак, който е готов да направи всичко, само и само да се чуе името му и който би преминал всички граници, ако се налага.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко вероятно му се струваше Рос да рискува кариерата и репутацията си, да убие две деца само и само да разбере как се отразява трансплантацията на животински органи върху хората. Дори да се абстрахираме от това, той просто не може да публикува резултатите от работата си по никакъв начин, без да спомене същността на вината си. Най-разумното в неговия случай бе да се поучи от провалите си и да започне наново със законна програма, подпомаган от вече известните му факти. Погледнато от тази страна, цената изглеждаше непоносимо висока — нещо, което и Лиза беше забелязала. И така, ако целта не е допълнителна слава, то тогава към какво се стреми Рос?

Най-очебийният отговор е пари. По всичко изглежда, че тези хора не познават никакви граници на никакви нива в обществото — те са готови да сторят всичко, стига цената да е добра. Такава е логиката на живота. Все пак, ако парите са достатъчна мотивация, то значи прикриват и престъплението. На Дънбар не му беше ясно по какъв начин всичко, свързано с животинските органи за трансплантация, може да привлече достатъчно пари за човек като Рос, който е готов да рискува всичко. На лице беше и проблемът, че Рос не изглежда кой знае колко богат. Жизненият му стандарт върви съобразно с осемдесет и нещо хиляди годишна заплата, но, разбира се, и това може да се оспорва. Рос е изключително умен човек. Не би постъпил толкова глупаво, да поставя човешкия живот на карта, ако не е замесен в нещо наистина зловещо.

Като си мислеше за доходите му, Дънбар се сети, че е забравил да поиска от Си-Мед повече информация за работата му в Женева. Може би не е чак толкова важно, но те не бяха предоставили достатъчно подробности в началото. Смяташе да им напомни още при следващия контакт. Не беше типично да оставят нерешен въпрос.

Дънбар осъзнаваше, че ако обвини в нещо Рос, ще се наложи докторът да обяснява много повече от чисто филантропските му изяви в трансплантациите на пациенти на държавна издръжка в Медик Екоз. Той съвсем спокойно е работил върху трима пациенти за период от три години, без изобщо някой да го притеснява. Ако външен човек надуши нещо, това значително би намалило печалбите на отделението му и следователно неговия дял от приходите по старите им договори. Никой в Медик Екоз не би се заел ей така, без нищо, с безплатни трансплантации, особено когато болницата не е в особено добро финансово състояние. А какво се получава? Заели са се с цели трима пациенти.

Очевидното безразличие на Ингрид към финансирането на трансплантациите за такива пациенти беше също загадка. Тя бе възприела с въодушевление идеята, че цените от трансплантациите са за сметка на пациентите Омега, и въпреки че най-накрая допусна тази възможност, се държеше като че ли става дума за сценарий за филм. Струваше си да продължи разследването върху финансирането на тези пациенти.

Дънбар си спомни, че трябваше да се обади на Клайв Търнър от детската болница за пункцията на костния мозък на Аманда Чапмън. Не беше забравил, но не знаеше какво точно да му каже. Според официалните данни, такова нещо изобщо не се е състояло. Просто още едно странно събитие в Медик Екоз, не толкова важно само по себе си, особено за организация, която се гордее с ефикасността си. Ще бъде глупаво да се каже, че хората в болницата не правят грешки, но все пак са доста по-малко от направените в други такива заведения.

Сега трябваше да се намери отговор на много сериозен въпрос. Струваше ли си да се влиза във Вейн Фарм при целия този риск? Той осъзнаваше, че няма друг начин да се събере информация за изследователската работа на Рос. Отговорът, прецени Дънбар, беше „да, струва си“.

Минавайки по мостовете над Клайд, той спря, за да погледа през парапета тъмната вода, виеща се отдолу. Търсеше вдъхновение в нея и мислеше дали да влезе във Вейн Фарм сам или да потърси нечия помощ? Все още размишляваше по този въпрос, когато усети приближаването на кола по моста. Обърна се и видя полицейска кола панда с двама пътници, които го гледаха втренчено. Дънбар продължи да наблюдава водата, с надеждата, че колата ще си отмине. Но това не стана. Чу смъкването на прозореца и глас с акцент от Глазгоу го попита:

— Нали не възнамерявате да вършите някоя глупост?

Преди да се обърне, Дънбар се усмихна на иронията във въпроса.

— Няма такова нещо, офицер. Просто се наслаждавам на чистия въздух — отговори.

Отговорът му удовлетвори закона и колата отмина.

Определено помощ няма да е излишна, помисли си Дънбар. Вече достатъчно беше нагазил в калта още от самото начало на задачата си. Смяташе да поиска от Си-Мед да му уреди експертна помощ. Макмилън беше обещал да отпусне по случая още „известно време“, което не даваше особено ясна представа за колко време става дума.

 

 

Още на следващата сутрин Дънбар поиска помощ от Си-Мед. Помоли и за информация относно консултантската работа на Рос в Женева. Получи отговор, че молбата му ще бъде изпълнена колкото се може по-скоро, а от него се искаше да чака.

Дънбар стигна в болницата и каза на Ингрид, че няма да има нужда от нея. Не искаше да се мотае в краката му, докато разследва по какъв начин се финансират безплатните трансплантации. Поверителността относно пациентите Омега се спазваше точно, но той не оставяше Ингрид на мира и тя бе получила информацията, че пациентите са трима. Беше посочила и точни данни за твърденията си. Дънбар не можеше да си спомни дали беше включила датите на операциите. Искаше да опита да свърже датите с приемането на пациенти за трансплантация.

Успя да намери информацията за пациентите Омега, която тя му беше предоставила. Датите на престоя им в Медик Екоз бяха вписани. После провери списъка с безплатните операции на държавна издръжка и сравни двата списъка. Намери това, което търсеше. Приемането на всеки един пациент Омега съвпадаше точно с приемането на пациент за безплатна трансплантация. Значи е възможно пациентите Омега да са плащали за трансплантациите, но все още не обясняваше защо Ингрид се колебаеше за това. Тя винаги ожесточено защитаваше Медик Екоз и би трябвало да се втурне да хвали филантропията на болницата. Нещо не се връзваше, нещо липсваше.

Мобифонът му иззвъня. Беше управителката на „Дъ Бийчис“ в Хелънсбърг.

— Доктор Дънбар, помислих си, че като на приятел трябва да ви съобщя. Госпожа Барнс почина спокойно в три часа сутринта. Съжалявам.

— Благодаря, че ме информирахте — въздъхна Дънбар. — Оценявам това и ви благодаря за всичко, което сте направили за нея. Синът й успя ли да я посети преди смъртта й?

— Не, нито веднъж. Искате ли подробностите за погребението?

Той потвърди и си ги записа.

 

 

Ингрид влезе следобед, за да провери дали има работа за нея. Получи отрицателен отговор, усмихна се с превъзнесената си усмивка и каза:

— Знаете ли, изобщо не смятам, че сте счетоводител.

Седна на ъгъла на бюрото и постави двете си ръце на коляното.

Дънбар почувства, че го побиват тръпки. Опита се да изглежда спокоен и попита:

— На какъв ви приличам тогава?

— О, нямам представа, може би нещо като детектив?

— Какво ви кара да мислите така?

— Разглеждали сте личното ми досие.

Дънбар болезнено ясно съзнаваше, че тя следи реакциите му.

— Така ли? — попита.

— На всички персонални файлове се записва датата и часа, в който са били проверявани. Това е предпазна мярка. Последното повикване на моя файл е било от компютъра в този офис.

— Смятам, че по-скоро вие сте детективът — каза Дънбар с усмивка и надежда, че изглежда спокоен. — Абсолютно сте права. Проверих досието ви. Исках да знам повече за вас.

— Защо?

— Запитах за някои клинични изследвания на пациент за трансплантация и ми се стори, че знаете всичко за тях. Това възбуди любопитството ми. Тъй като имах компютър до себе си, реших да го задоволя.

— Какво открихте?

— Че наистина сте опитна медицинска сестра — отвърна Дънбар. Всичко беше въпрос на хазарт. Той просто беше казал истината.

— Така е — съгласи се Ингрид.

— Е, значи сме квит — рече той. — Аз съм доктор, който не работи като такъв, а вие сте медицинска сестра, която не върши съответната дейност.

— Не бях се замисляла по този въпрос — каза Ингрид. — Какво съвпадение, наистина!

Тя излезе от стаята, а Дънбар изпусна напрежението с тежка въздишка. Беше на косъм. Почти веднага започна да се пита колко от всички файлове, до които беше имал достъп, са оставили следа като тази. Върна мисълта си назад и се сети, че е бил изключително предпазлив и не се е интересувал изобщо от Лиза или Шийла Барнс в компютърната система на болницата, така че би трябвало всичко да е наред. Беше сигурен, че нищо не е търсил и за двете починали деца, което наистина щеше да е голям провал. Голяма част от информацията, която беше използвал, си беше на харддисковете, поради което не е имало нужда от претърсване на мрежата в болницата — никой не би трябвало да е проследил какво е вършил, освен ако… Как е разбрала Ингрид за досието си? За да провери датата на достъпа до него, значи го е гледала. И защо й е да го прави? А може би има и друг начин да разбере?

Усети кръвта да бие в ушите му, докато проверяваше зад монитора. Боже Господи, знаеше, че е сгрешил, но… Имаше кабел за тока, мрежови кабел за връзка с цялата компютърна мрежа и за принтерите, но имаше и трети кабел. Той се втренчи в третия кабел и усети прилив на кръв в главата си. Не беше съвсем сигурен, но интуицията му подсказваше, че тъничкият сив кабел е свързан с някакъв допълнителен монитор. Някой наблюдава всичко, което излиза на неговия монитор.

Тази мисъл го накара да се почувства уязвим. Премисли всичко спокойно и стигна до заключението, че все още е в относителна безопасност. Ще се вмъкне в ролята на счетоводител, който си пъха носа навсякъде съвсем съзнателно, особено в началото, когато непрекъснато е търсил факти и данни, за да оформи безкрайните таблици на приходите и разходите. Разбира се, беше искал Ингрид да му дава информация от време на време, като например за приблизителните цени на трансплантациите, списък на безплатните пациенти от държавната издръжка и съвсем наскоро за финансирането на пациентите Омега.

Тогава защо излезе този гаф с досието й? Дали не е била инструктирана да го предизвика и да проследи реакцията му? Дали някой друг не е разтревожен от въпрос, който той е задал? Имаше неприятното чувство, че точно за това става дума. Подозираше, че е стигнал твърде близо до нещо, за което не би трябвало да знае. Ситуацията се утежняваше още повече, че може да разбере кое е това, което не трябва да знае.

 

 

— Как е тя, докторе? — попита Сенди, след като двамата с Кейт се появиха в канцеларията на Рос за сведения около състоянието на Аманда.

— Положението не е бляскаво — отвърна Рос с усмивка. — Но постигаме значителен напредък с Аманда.

— Как така?

— Бих могъл да ви напълня главите с технически подробности, но предлагам да се качите горе и да я видите сами — каза той делово.

— Разбира се, ще отидем — увери Сенди и без повече любезности една сестра ги заведе до стаята на Аманда.

Тя седеше в леглото си и изглеждаше жизнена. Очите й бяха ясни, а усмивката й бе изместила унинието от последните няколко дни и повдигна духа им повече от всичко друго. Сенди почувства, че сълзи напират в очите му от радост, докато гледаше как Кейт я прегръща и го поглежда над рамото на детето им.

— Изглеждаш прекрасно — каза тя на Аманда, като я притискаше силно към себе си. — Сигурно се чувстваш по-добре, нали?

— Омръзна ми — оплака се малката, но го каза със съвсем нормален глас, толкова различен от изтощения шепот, който бяха свикнали да слушат през последните седмици.

Кейт и Сенди избухнаха в смях.

— Омръзна ли ти? — попита Кейт, осъзнавайки, че може да нарани чувствата на Аманда, след като видя учудения й поглед.

— Не ми разрешават да ставам от леглото, за да си играя с къщата на куклата — обясни Аманда.

— Може би утре ще ти позволят — каза сестрата.

— Възрастните винаги казват така — продължи да мрънка Аманда и предизвика още смях.

— Не мога да повярвам — обърна се Сенди към сестрата. — Днес тя изглежда толкова добре.

— Лекарите успяха да постигнат напредък при преодоляването на проблема с тъканното разпадане и сега изглежда диализата вече е наред — обясни тя. — Много по-добре е, отколкото се надявахме. Всички са много доволни от нея. Тук тя е истинска звезда.

Сенди отмести Кейт и на свой ред прегърна дъщеря си.

— Толкова се радвам да видя моята малка принцеса да изглежда и да се чувства както преди.

Сестрата излезе и тримата продължиха да си бърборят радостно за нищо и за всичко. Аманда попита баща си докъде е стигнал с къщата й за кукли и той обеща, че ще я довърши. Увери я, че плановете са готови и строежът е започнал.

— С лампи — напомни му тя.

— Във всяка стая — потвърди весело Сенди.

Времето летеше и Кейт забеляза, че Сенди е утихнал, сякаш беше потънал в някаква мисъл.

— Какво има? — попита, докато Аманда разлистваше книжка с картинки за оцветяване и търсеше слончето, което искаше да им покаже.

Той вдигна рамене:

— Не знам. Май бях обезсърчен, не вярвах, че е възможно подобрение. Бях на път да убия надеждата си, а сега…

— Нека не се задълбочаваме в анализи. Нека просто сме благодарни — посъветва го меко тя.

Той кимна и сложи ръката си върху нейната.

— За какво си шепнете вие двамата? — полюбопитства Аманда.

— Нищо — отвърна Кейт.

— На мен не ми прилича на нищо — настояваше тя.

— О-о-о, така ли, млада госпожице — каза Кейт закачливо. — В такъв случай, обсъждахме кой от нас пръв ще те гъделичка по пупата!

Тя радостно нападна Аманда, която пък избухна в смях от гъдела. Сенди се усмихна широко от разнеслия се смях. Никаква музика не можеше да звучи толкова прекрасно.

По-късно двамата вървяха към колата и Кейт попита:

— За какво си мислиш?

— Каквото и ти — че това е чудо.

— Нали не смяташ, че е само ремисия, казват, че пациентите внезапно се подобряват, но за кратко?

Сенди поклати глава.

— Не, пациентите, болни от рак, реагират по този начин. Аманда няма рак. Може би наистина са подобрили диализата тук. Сега вече всичко е наред и кръвта й е прочистена по-добре, отколкото с предишните апарати. Отървали са я от токсините. Затова е и толкова енергична и жизнена.

— Сега е съвсем същата като преди — зарадва се Кейт.

Той се съгласи и добави:

— По-добрата диализа означава повече време между сеансите. Това ще им даде възможност да работят задълбочено върху стабилизирането й. Вече не им се налага да се борят за живота й през цялото време и след това, ако успеят да я стабилизират, ще имат повече време за доставката на бъбрека. — Той сложи ръката си на раменете й и я прегърна. — Какъв прекрасен ден — каза. — Хайде да вечеряме навън.

Кейт кимна и отвърна на прегръдката му.

 

 

Дънбар пристигна в хотела и намери бележка от Си-Мед. В нея го инструктираха да се срещне с човек на име Джеймс Дъглас в бар „Крейн“ на улица Саламандър в осем часа. Имаше и извинение за липсата на информация относно интересите на Джеймс Рос в Женева. Имало трудности при получаването на данните, но според тях това нямало връзка с разследването в Глазгоу. Щели да опитат отново.

Дънбар реши да остави колата си на паркинга на хотела и да вземе такси до „Крейн“. Така нямаше да има неприятности с паркирането и нямаше да се лута и търси улица Саламандър. Качи се в таксито, даде името на бара и попита шофьора:

— Знаете ли къде е?

— Да, а вие?

— Какво искате да кажете? — попита Дънбар.

— Ако се появите пред „Крейн“ с такси, ще увиснете там като пълен глупак. Ще ви сметнат за кука. Такъв ли сте?

— Няма такова нещо.

— Не че ми е работа, но моят съвет е да слезете от колата на няколко пресечки и да продължите до бара пеша.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма проблеми. Срамота за акцента, макар че вината не е ваша.

— Така е.

— Все пак да ви напомня…

— Знам — прекъсна го Дънбар. — Ще си държа устата затворена.

— Мълчанието е злато — захили се шофьорът.

Таксито спря в район, където уличните светлини явно се смятаха за присъщи на извънземните.

— Това място отмира — обясни шофьорът. — Скоро ще дойдат булдозери, някъде към края на годината.

Дънбар му благодари, плати му шест лири и добави още четири бакшиш.

— Мерси. Мястото е ей там в ляво. Няма начин да го пропуснеш.

Таксито направи обратен завой и замина, като го остави да се удивлява на тишината. Намираше се на улица с много високи жилищни сгради от едната страна, но все още не бе чул нито звук. Никакви гласове, никакво радио или телевизия, нито лаещи кучета, нито миризми от готвене. Единственият мирис, който се усещаше, беше на изгорели дизелови газове, оставени във въздуха от таксито. Нямаше нито една светлинка в сградите. Приличаха на огромни черни монументи, дали подслон на призраци от миналото. Нещо прелетя покрай него по тротоара и изчезна в тъмнината. Щеше му се да вярва, че е било котка, но можеше да е и друго. Ускори крачката си.

Беше на път да се усъмни в съществуването на бар в този район, когато видя да се разлива светлина по пътя на около петдесетина метра. Приближи се и дочу мъжки смехове. „Крейн“ беше единствената обитаема сграда на улицата. Външният й вид говореше, че това преди не е било кръчма. Предната фасада беше абсолютно плоска с двойна стъклена витрина. Приличаше на магазин. Зад стъклата се виждаха тъмни тежки пердета, напоени с многогодишен дим и прахоляк, които висяха на две месингови тръби. Зад пердетата можеше да се види единствено тавана, който приличаше на опушен от никотин.

Наведе се, за да мине през вратата и се изненада като откри, че има три стъпала надолу към бара. За момент спря на стълбите и огледа помещението. Няколко клиенти се обърнаха с любопитство към него. Не знаеше как да разпознае или да се свърже с Дъглас, помисли, че е по-добре да седне и да почака, отправи се към бара и си поръча чаша бира. Барманът прие поръчката без коментар и постави чашата пред него. Погледна монетата и му върна ресто.

— Още преди да си попитал, не знам.

— Какво не знаеш? — запита Дънбар.

Барманът се облегна с лакти на бара.

— Виж кво, много по-голяма възможност има кралицата майка да дойде тук, отколкото да ме накараш да търгувам. Сигурно имаш причини да дойдеш тук, като едва ли е за да пийнеш биричка. Търсиш информация. Просто ти казвам предварително, не моеш ме накара да ти свърша и грам работа. Ясен ли съм?

— Напълно — съгласи се Дънбар.

— Така не се разговаря с приятелчетата ми, Хари — с местен акцент каза глас иззад Дънбар.

Обърна се и видя слаб, жилав мъж, облечен в черни джинси, тъмно поло и меко кожено яке. Леко червеникавата му коса беше започнала да окапва и имаше вид на боксьор в лека категория.

— Как я караш, Стив? — погледна мъжът към Дънбар.

— Чудесно… Джими — отвърна той.

— Съжалявам за това, Джими — заумилква се барманът. — Не исках да те обидя, приятел — продължи към Дънбар.

— Не съм го взел на вътре.

— Искаш ли да поседнем? — попита Дъглас.

Поведе го към пейка в дъното. Оставиха питиетата си на маса, цялата залята с бира.

— Защо тук? — попита Дънбар, след като скърцаща врата се отвори и из цялото помещение се разнесе миризмата на урина.

— Трябваше да съм сигурен, че не си проследен, и не си.

— Дойдох с такси.

— Явно си дал на шофьора доста щедър бакшиш.

Дънбар не попита как е разбрал.

— Защо са всички тези предпазни мерки? — попита.

— Защото не знам нито кой си, нито в какво си се замесил. Хората, които ме наемат, не ми обясняват подробности. Смятат, че не трябва да знам. Всичко се прави чрез посредници, така че клиентите да се преструват, че не знаят нищо, ако се сгафи работата. С всички се отнасям по един и същи начин. Ти може да си най-издирваният престъпник в Европа, аз откъде да съм сигурен.

— И какво знаеш? — попита Дънбар.

— Че искаш да се добереш до място, където май не те чакат с отворени обятия. Трябва аз да те вкарам вътре и след това да те изкарам.

— Става дума за изследователска лаборатория, където работят върху животни. Намира се във Вейн Фарм на около три мили от града по Ломонд Роуд.

Дъглас носеше тефтерче и записа информацията в него.

— Какво преследваш?

— Търся информация за това, което правят. Надявам се, че там в сградата има компютърни данни.

— Университет или частно?

— Частно.

— Кофти. Сигурно са си наели сериозна охрана. Знаеш ли нещо за това?

Дънбар му каза какво е научил от бюджетните архиви за миналата година.

— Ами отвътре някакви охранителни системи?

— Нищо.

— С колко време разполагаме?

— Имаме достатъчно. По-важното е никой да не разбере, че съм бил там — уточни Дънбар.

Дъглас прехапа устните си:

— Вътре и после вън без никаква следа? Това май ще се окаже по-трудничко.

— Важно е.

— Ще поогледам мястото и ще те потърся.

— Кога?

— Ще направя пълен оглед и през деня, и през нощта. Ела пак тук вдругиден по същото време.

 

 

Дънбар си тръгна от „Крейн“ и успя да намери пътя за главния булевард, откъдето взе такси, за да отиде при Лиза. Тя изглеждаше много по-спокойна от когато и да било.

— Как мина денят ти? — попита той.

— Превъзходно.

— Прави ли нещо по-специално?

— Разхождах се с километри — каза тя, — ходих на където ми видят очите. Просто се разхождах и разхождах, защото не можех да стоя тук. Чувствах се свободна да правя каквото си искам и беше страхотно.

— Хубаво — каза Дънбар.

— А ти?

Той й разказа за плановете си да влезе във Вейн Фарм и да прегледа изследователските находки на Рос.

— Значи все пак си решил?

— Това ще сложи край на всички спекулации — промърмори той. — Ако намеря и най-малкото доказателство, че се поставят животински органи на пациенти в Медик Екоз, полицията ще може да действа незабавно.

— Кога? — попита тя.

— След няколко дни. Няма да съм сам.

— Ще внимаваш много, нали? — прошепна тя.

— Разбира се.

— За какво си мислиш? — попита го, докато той мълчеше.

— За утре.

— Какво ще има утре?

— Погребение.

 

 

На следващата сутрин Дънбар отпътува за град Ъруин на брега на Клайд. Шийла Барнс бе поискала да я погребат там в гробището на църквата Сейнт Андрюс, където тя и съпругът й Сирил се оженили преди двайсет и шест години. Тази жена запази достойнството си, въпреки че е съзнавала, че е смъртоносно болна, мислеше си Дънбар. Това й е дало време да сложи в ред всичките си неща и да уреди погребението си, нещо, което хората отлагат до последния момент или докато е вече много късно.

Църквата не беше нещо кой знае какво. Имаше студен отблъскващ вид, с желязна ограда вместо ниски дувари или жив плет. Дори дворът й изглеждаше ужасно, липсваха дръвчета и храсти поне малко да разнообразят каменните надгробни плочи, които се простираха на повече от триста метра зад сградата. Но очевидно е имала сантиментално значение за Шийла и в случая това беше важно. Един духовник беше казал по радиото „Църквите не са архитектурна забележителност, а са направени да привличат хората“.

Като влизаше вътре, Дънбар забеляза, че небето се смрачава зловещо. Надяваше се, че няма да завали до края на погребението. Превръщането на пръстта в кал само щеше да утежни още повече церемонията. За да не притеснява семейството и приятелите й, той седна близо до задната част вдясно от главната пътека на църквата. Направи му впечатление, че беше пълна почти три четвърти. Шийла Барнс му харесваше, нямаше възможност да я опознае по-добре, но го беше грабнала с прекрасния си характер. Към мнението му се прибави и това, че много хора жалят за нея. Сирил не присъстваше и не беше изненадващо. Вероятно и той бе близо до смъртта.

Службата се водеше от свещеник от Шотландската църква, който лично е познавал Шийла. Гласът му беше дълбок, звучен и достигаше всички ъгълчета без затруднение. В помещението се разнесе подробна и прочувствена биография на Шийла и нейната работа. Толкова беше различно, помисли си Дънбар, от набързо скалъпените в последния момент речи на роднините, както вече стана традиция в днешно време. Научи, че Шийла е прекарала дълго време в чужбина в началото на медицинската си кариера, работела е в държави от Третия свят. Дългият й щастлив брак със Сирил беше представен като пример за силата на любовта. Синът й Питър бе споменат, но Дънбар остана с усещането, че свещеникът избягва всичко, свързано с него. Като управител на „Дъ Бийчис“ вероятно е бил добре запознат със семейните проблеми.

Дънбар забеляза на предната скамейка млад мъж и предположи, че е Питър Барнс. Той седеше малко встрани от останалите опечалени, вероятно братята и сестрите на Шийла, тъй като бяха горе-долу на една възраст. Стори му се, че семейните проблеми са напуснали пределите на дома им. Питър Барнс беше висок и тъмен, и когато се обърна да погледне шествието, на лицето му се четеше едва забележима усмивка, сякаш се забавляваше с някаква собствена шегичка. Дънбар забеляза, че вратовръзката му не беше черна, а аленочервена, както и носната кърпичка в горното джобче на сакото му. Въпреки че цветът беше малко приглушен, все пак не подхождаше за случая.

Дънбар, който упорито странеше от семейството и приятелите на гробището, почти последен се присъедини към процесията. Все пак можеше да се каже, съдейки по поведението му, че Питър Барнс страда по свой собствен начин. Дънбар се приближи към него и му изказа съболезнованията си.

— Благодаря — отвърна Питър.

— Не успяхте да посетите майка си в „Дъ Бийчис“ преди да почине, нали?

— За нещастие, не — отговори пак Питър. — Работата ми отнема голяма част от времето. Беше ми трудно да отделя свободно време, за да отида до Хелънсбърг.

— Разбирам — увери го Дънбар. Поколеба се известно време преди да каже: — Съзнавам наистина, че не е моя работа, но с единствената цел да успокоя майка ви, която ме помисли за вас при последното ми посещение, прецених, че е добре и изиграх вашата роля. Беше изключително доволна и почина с мисълта, че двамата все пак сте успели да се помирите.

Питър се усмихна:

— Благодаря ви, че ми казахте, господин…

— Дънбар, Стивън Дънбар.

— Това ме облекчи много. Може ли да ви запитам каква работа сте имали с майка ми?

— Трябваше да я разпитам за някои неща относно работата й в болницата Медик Екоз, просто за да завърша документацията си.

— Аха, документацията — каза Питър Барнс, сякаш се подиграваше с Дънбар.

Вече му беше ясно защо хората не обичат да си общуват с Питър.

— А с какво точно се занимавате, господин Барнс?

— Работя по дизайна на бойните кораби.

— Звучи доста интересно. Във всички аспекти или е нещо по-специално?

— Радиационно замърсяване.

Дънбар преглътна с усилие. Почувства, че косата по врата му започва да настръхва.

— Наистина? — каза накрая, след което се прокашля, въпреки напрежението в гърлото си. — Може ли да запитам към коя фирма работите?

— Бакстърс, на Тайнсайд — беше отговорът.

 

 

Като стигна в хотела си, Дънбар се обади на Макмилън в Лондон и му каза за случилото се.

— Признавам, че това вече надминава чистото съвпадение — отвърна Макмилън. — Този тип Барнс вероятно е замислил смъртта на родителите си, за да наследи нещо. Може би си е въобразявал, че ще успее да се измъкне. Дявол да го вземе, колко е хитър. Искаш ли да уредя цялата информация да бъде предадена на полицията в Глазгоу?

— Ще ти бъда благодарен — отговори Дънбар. — Нямам сили да се занимавам аз. Случаят не е свързан с моето разследване.

— Е, не се отчайвай — успокои го Макмилън. — Все пак ти реши двойно убийство и то по доста необичаен начин.

— Но мен не ме засяга двойното убийство — унило отвърна Дънбар.

 

 

— Искаш да ми кажеш, че Шийла все пак не е била убита, за да си трае? — попита Лиза.

— Май че да — призна той. — Като се върна назад виждам, че още от самото начало съм тръгнал в грешна посока. Ако искаш да убиеш някого, за да си държи устата затворена, едва ли ще избереш бавната смърт. Това е повече в стила на някой, който иска смъртта да изглежда съвсем естествена, съвършено убийство, извършено от човек, който може да си позволи да изчака малко.

— Както собствения й син — каза Лиза с отвращение.

— Скоро ще почне с други очи да гледа на живота — увери я той.

— Значи вече нямаш никаква работа в Медик Екоз — попита тя.

Дънбар вдигна рамене:

— Нищо, освен думата на две медицински сестри, от които едната вече мъртва.

— Другата обаче знае много добре какво говори — каза твърдо Лиза.