Кен Маклуър
Донор (1)

Пролог

Стаята на Ейми беше студена. Парното бе изключено. Навън снегът валеше от сиво-бялото небе и гледката от прозореца беше замъглена. Лекият ветрец улавяше снежинките и мълчаливо ги запокитваше към стъклото. Нямаше ромолене на дъждовни капки или трополене на градушка.

„Всичко е така, както трябва да бъде“, мислеше си жената, изправена до прозореца, и гледаше навън. Времето демонстрираше подобаващо уважение. Целият свят беше утихнал; сякаш сдържаше дъха си.

Чуваха се далечните гласове на хората, които чакаха долу, но това само правеше още по-осезаема тишината в стаята, толкова често оживявана от детски смях. Привидно в нея всичко беше така, както винаги е било. Розовите тапети, завесите с картинки от Дисни, играчките, куклите, плакатът на някакъв момчешки състав на стената. Пижамата на Ейми лежеше на възглавницата, прилежно сгъната на малка квадратна купчинка. Книжките й за оцветяване бяха натрупани върху нощното шкафче с кутия моливи най-отгоре, но нито едно от тези неща вече нямаше да потрябва.

Нямаше да има ярко оцветени картинки на животни от джунглата, за да може баща й да им се възхищава, преди да й разкаже приказка за лека нощ. Нямаше да има невероятни розови жирафи или бледоморави тигри. Червените птици вече нямаше да излитат в зеления залез и Джак нямаше вече да убива великаните и да предизвика детска въздишка на облекчение.

Ейми беше мъртва. Лежеше в малък бял ковчег в средата на стаята.

От болницата дадоха специално разрешение за това. Не беше редно телата на пациенти, на които е направена аутопсия, да се изнасят извън сградата. Обикновено ги полагаха направо в траурната зала на болницата, докато в деня на погребението ги поемат служителите. Но майката на Ейми преобърна земята, настояваше да я върне у дома за последен път. Не знаеше защо постъпи така и предполагаше, че властите отстъпиха, само за да избегнат евентуални сцени с покрусената от скръб жена. Докато гледаше през прозореца, тя си мислеше, че е постъпила правилно. Ейми щеше да тръгне за последното си пътуване от своята стая.

Лицето на Джийн Тийздейл беше безизразно, очите й бяха като мъртви. В тях нямаше сълзи, беше ги изплакала. Тя не съзнаваше факта, че катафалката спря пред къщата; снегът беше заглушил скърцането на гумите. Няколко секунди по-късно шумът от гласовете долу се засили, защото вратата зад нея се отвори, а после затихна, понеже пак се затвори.

— Време е, Джийн — каза нежно съпругът й.

— За какво беше всичко? Кажи ми — попита тя, без да се обърне.

— Само ако знаех — прошепна той.

— Седем години живот, а след това нищо. Изгасна. Каква загуба. Каква глупава, безсмислена загуба.

Франк Тийздейл обгърна нежно раменете на съпругата си и леко я целуна по тила. Тя не се обърна, но вдигна дясната си ръка, за да я сложи в неговата.

— Трябва да сме смели — каза той.

— Знам, че е глупаво, но се притеснявам заради всичкия този сняг навън.

— Защо, скъпа?

— Все си мисля… че когато спуснат Ейми в земята… ще й бъде студено.

Франк Тийздейл изгуби битката с чувствата си, а до този момент се справяше толкова добре. Сълзи обляха бузите му и раменете му се затресоха от усилието да бъде по мъжки мълчалив. Джийн най-после се отвърна от прозореца и те силно се прегърнаха, като че диреха утеха. Но в тази ситуация беше невъзможно.

Франк се отдръпна, извади носна кърпичка и докато си издухваше носа, се опита отново да се овладее.

— По-добре да слизаме — дрезгаво каза той. — Да приключваме с всичко. Дойдоха и хора от болницата.

Джийн кимна:

— Много мило — промълви тя.

Двамата спряха до ковчега на Ейми и поставиха за миг ръцете си върху капака в мълчалив жест на сбогуване. Франк погледна към Джийн. Тя му кимна в отговор. Докато слизаха, за да се присъединят към опечалените, минаха между двама погребални агенти, които чакаха на най-долното стъпало.

— Може ли вече да се качим? — попита единият.

— Да — отговори Франк, без да го погледне.

Ковчегът на Ейми беше изнесен от къщата и внимателно поставен в катафалката, където приятели и семейството го отрупаха с цветя. Те изглеждаха странно нелепи сред снега — цветно петно в черно-белия свят. Франк Тийздейл почувства, че го хипнотизират. Непрекъснато ги гледаше през задното стъкло на колата. Беше седнал на седалката отзад и бе обгърнал с ръка раменете на Джийн. Невъзможно бе да не направиш сравнение — красивото, ефимерното съществува само миг в голямата мозайка, преди да увехне и да умре.

Помисли си, че скоро е Коледа.

През следващите час и половина Франк и Джийн Тийздейл се подкрепяха взаимно, докато траеше опелото в памет на дъщеря им и докато спускаха тялото й в гроба, изкопан в двора на „Свети Мънго“ — тяхната местна църква. И двамата не бяха влизали там от кръщенето на Ейми. Бяха се долепили един до друг, като че се страхуваха да се отделят дори за миг. Почти почувстваха облекчение, когато първата буца пръст удари по капака на ковчега и Ейми вече щеше да съществува единствено в паметта.

Франк тъкмо тръгваше със съпругата си към паркинга, когато тя внезапно спря. Усети как раменете й се вкаменяват и се огледа, за да види какво беше привлякло вниманието й. Една жена стоеше отстрани сред дърветата. Беше облякла дъждобран и носеше шал, но Джийн я позна.

— Това е онази сестра — каза тя. — Онази проклета сестра. Защо не ни остави на мира? Защо продължава да разпръсква отровата си?

Франк усети възмущението на жена си. Опита се да я успокои, преди да отиде при жената до дърветата. Но онази направи жест на извинение, за да му покаже, че не е необходимо. Нямаше намерение да създава проблеми. Обърна се и веднага изчезна.

— Отиде си — успокои Франк жена си.

— Защо е толкова упорита? — попита Джийн.

Той погледна тъжно към дърветата:

— Наистина не знам.