Кен Маклуър
Донор (4)

Глава трета

Дните се превърнаха в седмици. Умората от непрекъснатото пътуване до Глазгоу и вината, че постоянно отсъстваха от работа, започнаха да се отразяват на Кейт и Сенди.

— Ще трябва да напусна — въздъхна Кейт, докато пътуваха, за да отидат при Аманда в края на третата седмица. — Не е коректно спрямо училището.

— Сигурен съм, че разбират — успокои я Сенди.

— И аз съм уверена, но е нечестно от моя страна. Трудно им е да се справят с натоварването, а са прекалено мили, за да ми го кажат. Ще трябва да взема решение.

— Може би си права — отстъпи той.

Не беше толкова притеснен, защото за този период колегите му наистина го заместваха през деня, но като компенсация той поемаше по-голяма част от нощните дежурства. И Чарли, и Андрю бяха с малки деца, затова бяха доволни от тази уговорка. Но Кейт не беше. Това означаваше, че рядко вижда Сенди вечерно време.

— Мислех, че досега ще сме си я взели вкъщи — каза Кейт. — В началото казаха, че вероятно до две седмици ще я изпишат и ще трябва да идваме само в дните за диализа. Нещо не е наред. Всъщност сигурна съм, че нещо не е наред, но не ни казват.

Сенди погледна с ъгълчето на окото си към Кейт, седнала на седалката до него. Тя хапеше устните си и преплиташе пръсти, втренчена в пътя, без да личи, че вижда нещо.

— Без съмнение Грейсън ще ни съобщи — рече той. — Не е човек, който ще увърта нещата, а и Клайв Търнър каза, че иска да ни види днес.

— Мислиш ли, че бракът ни ще издържи на това? — попита внезапно тя.

— Разбира се, че ще издържи — отговори Сенди, стреснат от въпроса. Свали едната си ръка от волана и я протегна, за да стисне нейната. Усети голямото й напрежение. — Откъде ти хрумна?

— Винаги сме били толкова близки — промълви тя. — Но сега нещата са различни. През по-голямата част от времето ти дори не ми казваш за какво мислиш.

— И двамата сме безкрайно уморени — оправда се той. — Много други неща са в главите ни. Не съм предполагал, че продължителната тревога може да бъде толкова изтощителна. Като че сме участници в непрекъснат маратон.

— Ако е само това.

— Разбира се, че е това.

— Не искам случилото се да ни раздели — прошепна Кейт.

— Няма — каза Сенди окуражително. — Скоро ще си вземем Аманда у дома и всичко ще си влезе в релсите.

— Далеч от диализата.

— С времето дори ще свикнем с нея и ще можем да я правим у дома, и практически няма да ни притеснява. Ще видиш. Ще стане част от ежедневието ни. Така че трудно ще я забелязваме.

Кейт се усмихна едва и погледна към него.

— Не знам какво бих правила без теб.

— Стига, любов моя — нежно каза той. — И аз имам нужда от теб толкова, колкото и ти от мен.

 

 

— Имаме проблем — обяви Грейсън с характерната му безчувственост, докато разпиляваше записките си по бюрото и наместваше очилата на по-подходящо място на носа си, за да ги прочете.

— Какъв проблем? — попита Сенди.

Кожата му настръхна от страх и очакване. Като че ли всичките му нерви се оголиха едновременно. Усещаше всяка дъждовна капка, падаща по прозореца зад главата на Грейсън, докато го чакаше да започне.

— Честно казано и самите ние не сме много сигурни — поклати глава Грейсън. — Кръвта на Аманда се замърсява почти веднага, след като сме я прочистили. Има нужда от много повече диализа, отколкото предполагахме. Мислехме, че за две седмици нещата ще се нормализират, но се страхувам, че случаят не е такъв. Предполагаме, че може да е свързано с разлагане на тъканта в бъбреците й.

Разлагане на тъканта! Думите кънтяха отново и отново в главата на Сенди.

— Искате да кажете, че бъбреците й се разпадат ли? — попита той. Нещо заседна в гърлото му и това пролича по гласа му. Трябваше да преглътне.

Грейсън сви рамене:

— Това е мнението ни в момента. Разбира се, за да бъдем абсолютно сигурни, ще трябва да изчакаме, докато получим пълния доклад от хистологичната проба.

Имаше чувството, че слуша автомонтьор, който съобщава какво не е наред с колата му, а не лекар, говорещ за състоянието на дъщеря му. Какво е накарало такъв човек да стане лекар? Не за пръв път си задаваше този въпрос. Работата му го беше сблъсквала с много хора от медицинския бранш, за които имаше чувството, че им липсва всякакво състрадание към болните. Пред себе си те не виждаха хора, а случаи, интелектуални предизвикателства, проблеми, които трябваше да разрешат, игри, които щяха да спечелят или да загубят в борбата за издигане в кариерата.

— Това означава, че в близко бъдеще няма да можем да я вземем у дома? — попита Кейт.

— Изключено — отсече Грейсън.

Тя погледна надолу към пода, сключи ръце и преплете пръсти, докато слушаше по-нататък.

— Със съжаление трябва да кажа, че Аманда е един от тези пациенти, за които диализата не е достатъчна. Не действа. Тя наистина се нуждае от трансплантация.

— Или ще умре — каза Кейт монотонно.

В стаята настъпи агонизираща тишина, преди Грейсън тихо да каже:

— Страхувам се, че възможностите са точно такива.

Сенди видя, че Кейт се вкамени. Ръцете й утихнаха в скута и лицето й изглеждаше съвсем спокойно. Това го обезсили. Той се протегна и хвана пръстите й. Бяха леденостудени. Стягането в гърлото му все още правеше трудно говоренето, но той попита Грейсън:

— Предполагам, че в такива случаи се дава някакъв приоритет.

— Разбира се. В регистъра за трансплантации на Аманда ще бъде даден статус на спешен случай — съгласи се Грейсън.

— Какво означава това на практика?

— Че ще може да прескочи всички чакащи, ако се появи подходящ орган, но естествено, много ще държим типът тъкан да съвпада. Органът трябва да бъде подходящ.

— А ние? — попита Кейт.

— Тъкмо щях да ви предложа — каза Грейсън. — Има вероятност или вие или съпругът ви да сте подходящия донор и ще проверим вашия тип тъкан, но мисля, че не бива да разчитате особено на това. Случва се много по-рядко, хората отколкото си представят. По-добре щеше да бъде, ако имаше брат или сестра, близнак би бил идеален, но Аманда е единствено дете.

— И ако нито един от нас не е подходящ, ще трябва просто да чакаме и да се надяваме.

— Такава е процедурата.

— С колко време разполагаме?

— Невъзможно е да се каже — рязко отговори Грейсън.

— Това не ви ли притеснява поне малко? — изуми се Сенди. Търпението му окончателно се беше изчерпало при очевидната грубост на Грейсън.

— Моля?

— Състоянието на дъщеря ни. Не сте ли загрижен поне малко, като човек?

— Разбира се, че съм загрижен — отговори Грейсън, очевидно объркан от въпроса.

— Не ме баламосвайте — продължи натъртено Сенди, но Кейт го възпря, като сложи ръка на рамото му, за да предотврати нещата да стигнат по-далеч.

Двамата станаха да си вървят.

Клайв Търнър, който бе мълчал през цялото време, ги последва навън.

Съжалявам — каза той, когато вратата зад него се затвори. — Доктор Грейсън е студен човек. Сигурен съм, че е загрижен, но невинаги го показва.

Сенди кимна.

— Кога могат да ни направят изследванията? — попита той.

— Още преди да си тръгнете — отговори Търнър. — Но, както каза доктор Грейсън, не бива да възлагате големи надежди.

Погледът на Сенди говореше, че това е последното, което би искал да чуе.

— Защо не отидем да изпием по един чай? — предложи Търнър. — Има нещо, за което бих искал да поговоря с вас.

Първата реакция на Сенди беше да отклони поканата, но промени мнението си, когато видя, че Търнър не е просто учтив, нито иска да компенсира поведението на шефа си. Изглеждаше така, сякаш наистина имаше нещо, което искаше да каже.

— Добре — кимна той. — Май на всички ни ще се отрази добре.

 

 

Чайната за посетители миришеше на силен чай и на пластмаса. Високите прозорци, гледащи към двора, бяха запотени. Повреденият термостат на машината за чай непрекъснато кипеше и изпращаше кълба пара във въздуха. Тук-там през изтритите петна по стъклото се виждаше дъжда, който браздеше гладката повърхност на локвите в двора.

По предложение на Търнър Сенди заведе Кейт до една от покритите с червени покривки маси и седна до нея, а Търнър взе чая и го донесе върху кафяв пластмасов поднос. Чу се леко проскърцване, докато слагаше чашите върху чинийките, постави ги на масата и наля чай. След като седна, каза:

— Сигурно за вас това е невероятен кошмар.

— Всичко се случи толкова бързо — въздъхна Сенди, опитвайки се да отговори нещо смислено. — В един момент беше здрава като камъче, а след това изведнъж се озова тук и…

— Тя умира — обади се Кейт.

„Мълчанието на Търнър е по-лошо от всичко, което би могъл да каже в този момент“ помисли си Сенди.

— За това ли искахте да поговорите с нас? — започна той, решил да сложи край на тишината.

Търнър се подпря с ръце на масата и се наклони напред — типичен жест на съпричастност.

— Трябва да решим какво ще направим за Аманда, ако нито един от вас не е подходящ за донор.

— Мислех, че можем само да чакаме.

— Не знам вие какво мислите — продължи Търнър, — но за Аманда съществува възможност, която искам да ви предложа. Подчертавам, че е само възможност и може нищо да не се получи, но дали пък не си струва да опитаме.

— За какво става въпрос? — попита Сенди.

— Наскоро от министерството получихме формуляр, свързан с болницата Медик Екоз тук, в Глазгоу. Очевидно по някакви политически споразумения, постигнати между болницата и правителството, свързани с финансирането, те ще приемат определен брой пациенти, които се лекуват в държавни болници и които се нуждаят от специално лечение. И в миналото са правили подобни жестове, но е било само политика на добра воля. Сега нещата стоят по-различно. Предполагам, че става въпрос за стратегия, целяща подобряване на общественото мнение. Важен е фактът, че пациентите, приемани по новата схема, ще бъдат лекувани както и техните пациенти, при това напълно безплатно.

— Това каква връзка има с нас? — попита Сенди.

— Тази, че Медик Екоз разполага със световноизвестна клиника по трансплантация.

— Искате да кажете, че могат да приемат Аманда като частен пациент, нуждаещ се от трансплантация?

— Доколкото успях да разбера, няма никакви изисквания какви пациенти могат да им бъдат препращани. Ако случаят е такъв, че пациентът явно ще има полза от специалистите или базата им, могат да се появят някакви критерии. Трябва да призная, че това са само мои предположения, но в документите не са отбелязани никакви ограничения.

— Смятате ли, че Аманда може да кандидатства за подобно прехвърляне? — попита Сенди.

— Мисля… — Търнър замълча, докато внимателно претегляше думите си. — Мисля, че Аманда може много по-бързо да получи подходящ орган в Медик Екоз, отколкото в нашето отделение, а в нейния случай времето е от голямо значение.

— Но как? Нали съществува международен регистър и списък на чакащите? — попита Кейт.

Търнър отново замълча, а после каза:

— Подозирам, че могат да съществуват няколко международни регистъра, като не всички от тях са достъпни за хората, лекуващи се в държавни болници.

— Нищо не разбирам.

— Убеден съм, че където има каквото и да било търсене, винаги има и предлагане — каза Търнър. — Международната търговия с органи с нищо не се различава от която и да е друга стока.

— Колко ужасно — възкликна Кейт.

— Дори да е така — обади се Сенди, — те със сигурност няма да си признаят и няма да приемат Аманда при тези условия.

— Така е, разбира се — усмихна се Търнър. — Но което е най-важното, те притежават най-модерната в света апаратура за диализа. Може да стане така, че Аманда да се повлияе много добре и да има полза. Това, от което най-много се нуждае в момента, е времето и Медик Екоз може да й го даде. А ако могат да й осигурят и бъбрек, още по-добре.

— Какво трябва да направим, за да задействаме молбата? — попита Сенди.

— Предложението трябва да дойде оттук. Ако искате, ще говоря с доктор Грейсън.

— Бихте ли го направили? — в гласа на Кейт явно звучеше признателност.

— Не трябваше да се държа така — разкая се Сенди. — Бях доста груб.

— Не се тревожете — каза Търнър. — Грейсън е прекалено дебелокож, за да го приеме много навътре. Сигурно го е преглътнал с оправданието, че сте разстроени. Нечувствителните хора винаги се оправдават с неправилното разбиране на чуждото поведение. Ще се видим веднага, след като говоря с него. Защо не се качите за малко горе при Аманда, а аз ще се обадя в лабораторията, за да ви направят изследванията преди да тръгнете. Процедурата е много проста.

Сенди стана и стисна ръката на Търнър.

— Наистина сме ви много благодарни — искрено изрече той.

— Да се надяваме, че ще излезе нещо — каза Търнър.

Търнър си тръгна и Сенди изчака Кейт да си допие чая. Тя не бързаше, опитваше се да се мобилизира. Не искаше Аманда да разбере, че е плакала.

— Какво мислиш? — попита тя, след като прибра кърпичката и приглади косата си назад.

Сенди дълбоко въздъхна, сякаш внезапно се освободи от натрупалото се напрежение. Въпросът й му подейства като освобождаващ вентил.

— Не знам какво да мисля — призна той. — Като вцепенен съм. Всичко се случва със скорост, на която не мога да издържа. Иска ми се да изкрещя: „Спрете! Почакайте малко! Нека да седнем и да обсъдим нещата! Това не трябваше да се случва на моето семейство. Станала е някаква ужасна грешка. Не нашата дъщеря трябваше да преживее всичко това!“. Но се случи и времето се изнизва. Страх ме е.

Той погледна Кейт в очите.

Тя преглътна, преди да се пресегне през масата и да хване ръката му.

— И мен — прошепна тя.

Сенди поклати глава:

— Знаеш ли, не мога да повярвам. Дотолкова се обърках, че седя тук и се моля някаква частна болница да приеме дъщеря ми на благотворителни начала. Аз! Бившият ковчежник на университетския клуб на партията на труда, ветеран в стотици кампании, защитаващи и подкрепящи държавното здравеопазване. Исусе! Каква подигравка.

— Ти просто си баща, който се опитва да направи най-доброто за дъщеря си — успокои го нежно Кейт. — В това няма нищо срамно.

Сенди неубедено сви рамене.

— Да отидем да я видим — каза той.

И двамата широко се усмихнаха, когато влязоха в стаята на Аманда, но усмивките бяха маска, зад която криеха тревогата си.

Аманда изглеждаше много болна. Очите й имаха разсеян поглед, такива за пръв път ги видя Кейт в деня, в който се почувства зле. Кожата й беше бледа, а тя изглеждаше бавна и несигурна в движенията си.

— Искам да си отида вкъщи, мамо — проплака момичето.

— Знам, миличка, но още не си достатъчно здрава — прошепна Кейт. — Няма да е за дълго. Всички момчета и момичета от класа ти изпращат много поздрави. Донесла съм ти картичка от тях и виж, всички са се подписали.

Аманда я погледна, но разсеяното й изражение не се промени.

— Доктор Търнър каза, че си много храбро момиче — обади се и Сенди, а вътрешно беше ужасен от това колко слаба изглеждаше Аманда. Тя едва крееше, въпреки факта, че й правеха диализа всяка сутрин. Опита се да не мисли повече, но здравият разум му говореше, че шансовете да се намери навреме подходящ донор са много малки.

Търнър се появи отново и ги изведе в коридора:

— Успях да се видя с доктор Грейсън и той няма възражения да изпратим документите в Медик Екоз. Остави на мен да ги подготвя, затова веднага се захващам.

— Много сме ви благодарни — прошепна Кейт.

Сенди мислеше същото.

— Между другото, в лабораторията ви очакват. Сестрата ще ви заведе.

 

 

— Наистина ли мислиш, че тя ще успее да се пребори? — попита Кейт, докато се връщаха у дома. — Честно?

Гласът й бе стигнал до такива ниски честоти, които Сенди никога преди не беше чувал. Това го притесни. Те двамата откриваха един за друг неща, за които не бяха подозирали преди да настъпи кризата. Понякога имаше чувството, че е с непозната. Знаеше, че фалшивият оптимизъм няма да помогне, дори ако успееше да се престори, а и това беше съмнително.

— Наистина не знам — каза тихо той. — Но ако някъде горе съществува Господ, който чува надеждите и молитвите ни и знае колко много и двамата я обичаме, тогава ще успее да се справи.

Кейт вдигна рамене:

— Знаеш ли, трудно ми е да разбера точно на какво се надявам. Мисля, че не бива да разчитаме на чудо, благодарение на което бъбреците на Аманда ще проработят по-добре. Грейсън и Търнър бяха далеч от оптимизма, че някой от нас може да бъде подходящ за донор. Какво ни остава тогава? Да се надяваме, че нечие друго дете със същата тъканна характеристика скоро ще умре? Наистина ли се надяваме фатален инцидент да сполети детето на някой друг? — Тя спря, след като каза това и затърси носната си кърпичка. — Съжалявам — промълви тихо.

— Мисля, че засега трябва да се молим от Медик Екоз да я приемат като пациент — каза Сенди. Искаше да я прегърне, но трябваше да внимава при шофирането. — Ако наистина имат по-добро оборудване за диализа, както ни увери Търнър, много бързо Аманда ще започне да се чувства и да изглежда по-добре. А това ще ни помогне и ние да се почувстваме по-добре. Що се отнася до бъбреците, да оставим всичко на вярата и на лекарите. Какво ще кажеш?

Кейт кимна и си издуха носа.

 

 

В Детската болница в Глазгоу Клайв Търнър попълваше документите, изисквани от Медик Екоз за пациенти, кандидатстващи за безплатно лечение в болницата. Използваше случая на Аманда като удобен повод да събере информация. И колкото по-навътре навлизаше, толкова по-малка му се струваше възможността Аманда да бъде приета като пациент. Трябваше да помисли за всичко, преди да каже на Чапмънови. Не беше необходимо медицинско образование, за да се разбере, че Аманда е неподходяща за представяне пред общественото мнение, а от анкетата той разбираше, че въпросната схема за безплатен прием целеше точно това. Медик Екоз се нуждаеше от положителна реакция на общественото мнение след всички отрицателни материали, които се изписаха в местната преса и които целяха да ги представят като място само за богатите. Това, естествено, повлече след себе си цял водопад от емоционални реакции. Хората нямаха нищо против, че съществуват хотели само за богатите, коли само за богатите и още цял куп неща, които можеше да притежаваш, ако имаш пари, но когато ставаше въпрос за здравето, изплуваха някои специални егалитарни принципи. Тежко на политиците, които — външно поне — не бяха преклонили глава пред тотема на частното.

Здравият разум говореше, че Медик Екоз ще търси пациенти, които могат да се излекуват бързо, да ги изпратят по живо, по здраво, за предпочитане с камери и с пресата, която чака отвън, докато те напускат болницата в прегръдките на възхитените си роднини. Срещу предразсъдъците спрямо болницата можеше да се воюва само с доказателства. Хората уважаваха учението и способностите. Но, доколкото Търнър можеше да види, нямаше какво да се спечели, ако се поеме риск със случай, в който пациентът може да умре. Подобна загриженост по-добре да бъде оставена на Майка Тереза.

Той все повече отпадаше духом, докато премисляше всичко, особено когато осъзна причината, поради която Грейсън се съгласи с такава готовност на предложението да опитат прехвърляне. Той също не искаше да има провал в работата си. Искаше му се никога да не беше споменавал за това на Чапмънови. Несъзнателно им беше дал нови надежди и сега се опасяваше, че много скоро могат да бъдат попарени. Чудеше се дали евентуален личен контакт би могъл да помогне. Може би щеше да е по-добре, ако поговори с някого от Медик Екоз, отколкото просто да изпрати документите. Като реши, че поне няма да навреди, ако опита, той вдигна телефона и набра номера на Медик Екоз. Всички линии бяха заети.

Търнър седна за няколко минути с пръст върху телефона, гледайки дъждовните капки да се стичат по прозореца в стаята на дежурните, преди да натисне бутона за повторно набиране. Този път позвъня.

— Бих искал да говоря с някого относно пациентите на безплатно лечение.

Помолиха го да изчака. Продължи да гледа как дъждовните капки се гонят една друга надолу по прозореца в такт с „Малка нощна музика“ на Моцарт.

Музиката спря и се обади друг женски глас. Търнър повтори молбата си.

— Мога да ви изпратя формулярите, докторе. Трябва да ги попълните, да впишете данните на пациента, защо смятате, че прехвърлянето ще бъде от полза и да ги изпратите за одобрение от указания съвет.

— Вече имам формулярите — каза Търнър. — Бих искал да говоря с някого от съответното отделение конкретно за моя пациент.

— Един момент, моля.

Още дъждовни капки. Още Моцарт. Отвън в коридора едно дете плачеше, докато майка му се караше заради белята, която беше направило.

— На телефона е Лео Джордано, административен директор на Медик Екоз. С какво мога да ви помогна?

Търнър обясни за Аманда и за колебанието си какви са шансовете й да бъде приета в болницата.

— Обикновено не приемаме пациенти за безплатна трансплантация — каза Джордано. — По очевидни причини. За това се харчат много пари.

— Това означава ли никога?

— Не — отговори Джордано колебливо. — Не бих казал никога, но честно казано, трансплантациите са много скъпи, а нашата болница не е в най-доброто си финансово състояние. Може би сте чули.

— Предполагах, че ще кажете нещо подобно — рече Търнър. — Но основният ни проблем с Аманда сега е, че не реагира добре на диализата. Апаратурата, с която разполагате, е много по-ефективна от нашата. Ако я сложим на един от вашите апарати, можем да й осигурим допълнително време, от което има голяма нужда, докато чака подходящ донор.

— Разбирам — каза Джордано. — Предполагам, че няма братя и сестри.

— Единствено дете е — отговори Търнър. — В момента проверяваме съвместимостта с тъканите на родителите й, но шансовете не са големи.

— Значи става въпрос за дете, което може да не оживее по друг начин.

— Да.

— Има съвсем реални шансове да не оживее и тук — предположи Джордано.

— Разбира се. Вижте, господин Джордано, нека се изясним. Няма да имате никаква политическа или финансова полза, ако приемете Аманда. Моля ви от чисто хуманитарни подбуди. Тя е много мило дете и има чудесни родители. Бих искал да ги видя да си отдъхнат, защото го заслужават.

— Оценявам загрижеността ви — въздъхна Джордано, — и ви благодаря, че бяхте честен с мен. Но окончателното решение не зависи от мен. Молбата ви трябва да бъде представена за одобрение и на медицинския ни директор доктор Киншърф и, разбира се, на доктор Джеймс Рос, който е шеф на отделението по трансплантации.

— Бихте ли го направили? — попита Търнър.

— Разбира се — съгласи се Джордано. — Ако зависеше само от мен, бих дал съгласието си още сега. Мисля, че е хубаво местните болници да си помагат взаимно. Проблемът е, че ако ние, от Медик Екоз, поискаме назаем банка с кръв, в пресата това се перифразира, че с кръвта на държавно осигуряваното здравеопазване се субсидират богатите. Знаете как е.

— Да, знам.

— Междувременно, защо все пак не изпратите документите. Хубаво е да са тук.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Няма за какво. Надявам се да стане — заради вас и заради хлапето.

Търнър затвори телефона и почука с края на молива по бюрото. Беше направил всичко възможно, но не беше сигурен, че ще е достатъчно. Той приключи с попълването на формуляра и се подписа. Грейсън, като шеф на отделението, също трябваше да подпише, преди да бъде изпратен. Той си погледна часовника. Грейсън сигурно вече си беше тръгнал. Щеше да го хване утре сутрин. Тъкмо щеше да сложи папката с документите на Аманда настрани, когато погледът му се спря на формуляра с определянето на типа тъкан. Той се премести на съседната маса, където беше включен компютъра и влезе в Международния регистър за донорство. Беше проверил предложенията тази сутрин, но нямаше да навреди, ако опиташе пак. Така и така данните бяха пред него. Въведе показателите на Аманда, а после зададе команда търсене.

СТЕПЕН НА СЪВМЕСТИМОСТ? — попита компютърът.

ОСЕМДЕСЕТ ПРОЦЕНТА — въведе Търнър.

ОТРИЦАТЕЛНО.

Търнър го поправи: СЕДЕМДЕСЕТ ПРОЦЕНТА.

ОТРИЦАТЕЛНО.

Търнър изключи. Може би утре.

— Утре, и утре, и утре — мърмореше той, докато излизаше от стаята и се връщаше в отделението.

 

 

Сенди погледна часовника си и подсвирна. На връщане движението бе натоварено и заради ремонтите от двете страни на шосето имаше участък от около осем километра, в който изпреварването беше забранено.

— Ще имаш ли време да хапнеш нещо преди работа? — попита Кейт.

— Страхувам се, че не — отвърна той. — Ще те оставя вкъщи и веднага тръгвам. Ще хапна по-късно, когато се прибера.

— Сигурна съм, че Чарли няма да се сърди, ако закъснееш половин час — каза тя.

— Сигурно няма — съгласи се той. — Но днес едно от децата му има рожден ден. Обещах да отида навреме.

По нейно предложение Сенди я остави в подножието на хълма, водещ към къщата им, и тръгна направо към болницата. Закъсня само пет минути.