Кен Маклуър
Донор (18)

Глава седемнайсета

Дънбар съзнаваше, че единственият му шанс да оцелее беше да напусне сградата преди другият мъж да се върне или пък охраната да застане на входната врата. Ами служителите? Беше решил, че ги няма, тъй като изследванията може да са прекратени, докато Рос и арабите използват фермата за затвор. Чувстваше се напълно неориентиран. Нямаше представа какъв ден е и изобщо ден ли е, или нощ. Довлече се до предната врата и спря, тъй като прецени, че не може да излезе оттам. Вратата беше точно срещу входа. Щяха да го видят. Съвсем възможно беше навън да е прекрасен слънчев ден. Имаше само един избор и то неособено привлекателен. Можеше да излезе през отходната тръба, както двамата с Джими Дъглас бяха влезли предния път.

При тази мисъл преглътна тежко. Не беше съвсем сигурен, че има желанието и дори куража за това, особено в сегашното си състоянието. По всичко личеше обаче, че друга възможност няма. Ами след това? Навън нямаше кола на триста метра, а и нямаше сили за продължителни разходки из околността. Отчаянието започваше да взима връх, когато си спомни за ключовете от ланд ровъра, които хотелът му беше върнал след прането. Слава богу, беше ги взел със себе си и, слава богу, бяха единствената връзка за колата. Джими беше споменал нещо за прибирането й. Бръкна в джоба си и намери ключовете.

Можеше полицията да е конфискувала ланд ровъра, но съществуваше голяма вероятност да не е, тъй че щеше да го използва… само да можеше да стигне до него. Стомахът му се преобърна при мисълта за отходната тръба. Преминаването й отново създаваше цял куп проблеми. Първо, излизането щеше да е много по-трудно от влизането. Най-малкото предния път беше успял да отвори капаците на тръбата отвън и да влезе навътре. Този път обаче трябваше да ги отвори отдолу, което би означавало да се потопи целия в гадостта.

Дънбар започна да се подготвя психически за предстоящия кошмар. Представяше си свежия въздух навън, на път към свободата. Реалността нахлуваше властно. Ако успееше да излезе през тръбата, щеше да се появи навън като създание от черната лагуна и нямаше, както предния път, да има под ръка вода или чисти дрехи за изследователите в сградата. Ако можеше да намери нови дрехи и да ги увие в някаква найлонова торба…

Намери всичко необходимо в плетен тръстиков шкаф в антрето на съблекалнята за медицинските работници. Взе си хирургическа престилка и панталони, прибави и кърпа към вързопа. Продължи да търси и откри ролка найлонови торбички за боклук. Разкъса един и пъхна дрехите и кърпата вътре, като се опита да направи пакета колкото се може по-плосък. Пъхна го под ризата на гърдите си и го натисна с всичка сила.

С всяка изминала минута се чувстваше по-силен, тъй като действието на наркотиците в кръвта му намаляваше, но мисълта за отходната тръба все още го изпълваше с ужас. Ако не успееше да вдигне капаците отдолу, клаустрофобията и кошмарите щяха да го обземат, последвани от бърза смърт.

Дънбар отмести вътрешната решетка с бавно усилие и пъхна крака си в тръбата. Единствено страха от последиците ако го хванат отново, го придвижваха напред. Прасетата наоколо грухтяха, сякаш одобряваха намеренията му. Хоризонталната част на тръбата беше лесна, следваше завоят към вертикалната. Почувства кръвта си да нахлува в главата му, докато се караше насила да не спира и да мисли. Затвори очи и задържа дъха си, докато се извиваше бавно назад до момента, в който гравитацията надделя. Бързината на пълзенето му се ускори и той падна директно в гадорията с плясък, от който го заболя гръбнакът и зъбите му изтракаха. Вече се намираше в тръбата с екскрементите. Сега трябваше да се извие надолу и да излезе от тръбата, да вдигне капаците и щеше да е свободен.

Повече не можеше да сдържа дишането си. Повдигна лицето си, доколкото беше възможно над помията и пое дълбоко въздух. Повдигна му се и помисли, че повече никога няма да го направи. Отново се наведе, изви се надолу и се гмурна пак в съдържанието на тръбата, докато гърбът и раменете му не се удариха в капаците. Те обаче не поддадоха навън. Минаха му черни мисли, че са заключени, което го изпълни с гняв и с новопридобитата сила напъна отново. Този път изпращяха и паднаха шумно на земята. Скорошният дъжд беше запечатал ръбовете им с кал и вода, като бе създал вакуум помежду им. Пое си огромна глътка нощен въздух и се опита да изчисти лицето и очите си от мръсотията. Небето беше черно като катран.

Опитваше се да се почисти, остави на място капаците… и се сети за електрическата ограда. Тази мисъл го накара да падне на колене и почти да заплаче от отчаяние. Не можеше и дума да става да пробва да я прескача или да изкопае дупка под нея, а със сигурност нямаше нищо, с което да я отреже или да я залости. Трябваше да избере предния вход.

Легна по корем в ъгъла на сградата и тръгна. Нямаше да е толкова трудно, колкото си представяше в началото. Главният вход беше предназначен предимно за наблюдение на влизащите, а не на излизащите. Ако успееше да премине двайсетте метра празно пространство между основната сграда и входа без да го забележат, щеше да изтича обратно до съседното място, където свършва електрическата ограда. Изправи се пак на крака и се подготви за спринт. Все още се чувстваше леко нестабилен, затова си даде малко време да се окопити. Само едно спъване щеше да бъде фатално.

В сградата явно имаше необичайно оживление. Дънбар изчака, убеди се, че близо до прозореца на главната сграда няма никой, след това изтича светкавично през чакъла и се приюти под сенките. Спря за момент неподвижно преди да продължи по тъмната страна на главния вход, след това свърна през съседното пространство, където свършваше електрическата ограда.

Дойде време за дългата разходка към изоставената железопътна гара, където се надяваше да намери ланд ровъра. Нощта беше толкова тъмна, че той непрекъснато се спъваше и губеше равновесие, докато пресичаше диагонално първото поле, опитвайки се да следва линията на пътя. Леденият дъжд измиваше гадорията от главата и лицето му, но отчаяно му се искаше да намери вода в многото локви, през които му се налагаше да мине. Стигна края на второто поле и край един бор откри малък ручей. Водата беше смразяващо студена, но той реши, че е по-добре да се облее с нея, отколкото да върви в сегашното си състояние.

Струваше му се, че всеки мускул в тялото му трепери от спазми, докато сваляше мръсните си дрехи и коленичеше над водата за да се измие. После изпълзя по брега на длани, за да извади кърпата от найлона и да се разтрие силно с нея с надеждата да засили по този начин кръвообращението си. Облече си хирургическата престилка и панталоните, псувайки, че не е достатъчно сух и движенията му бяха нескопосани. Изпразни джобовете на старите си дрехи, след това ги сви на руло и ги сложи под един камък на брега на поточето. Затича се колкото може по-бързо, като се опитваше да се загрее възможно най-силно. Все още трепереше от студа, когато най-сетне достигна до паркинга и видя ланд ровъра на Джими.

Двигателят избумтя закачливо и Дънбар веднага наду отоплението в него, за да се предпази от грозящата го пневмония. Съществуваше опасност и от хипотермия, ако не се загрее вътрешно. Включи колата на задна, тъй като треперенето на крака му не можеше да задържи амбреажа. След това потегли малко по-бързо от необходимото по разбитата настилка, отскачайки в седалката. Трябваше да намери телефон.

Въпреки че караше с всичката възможна скорост на автомобила, имаше неприятното усещане, че е попаднал в свят, където всичко се движи на забавен кадър. Всяка смяна на скоростите му се струваше вечна, оборотите спадаха, скоростната кутия хлипаше и тягата предполагаше, че се движи с недостатъчна бързина. Наложи си да поддържа ниска скорост и двигателят бучеше от неудоволствие, докато се опитваше да не изгуби пътя до града.

На първия телефон имаше жена. Дънбар спря колата до нея и излезе. Само външният му вид, излъчваш изтощение, подгизналата му коса и медицинското облекло, бяха достатъчни да я накарат да се откаже от набирането на номера. Тя му отстъпи телефонната будка и излезе. Той я проследи с поглед, като си представяше, че в нейните очи изглежда като беглец от убежище за лунатици.

Най-неприятният момент беше, че не можеше да си спомни номера на Детската болница, но скоро се сети. След това не успя да го набере правилно, тъй като ръцете му трепереха и натискаха по две копчета наведнъж. Пое дълбоко въздух, успокои се и успя при четвъртия опит. Поиска да говори с Клайв Търнър, като се молеше да не е излязъл. Нямаше никаква представа колко е часът, нито коя дата е.

— Доктор Търнър.

— Слава богу — въздъхна Дънбар.

— Кой се обажда? — попита Търнър.

— Клайв, Стивън Дънбар е. Оперираха ли вече Аманда?

— Стивън? Къде, по дяволите, се намираш? Какво се е случило? Звучиш особено.

— Просто ми кажи. Оперираха ли вече Аманда?

— Операцията е планирана за осем тази вечер. Баща й ми се обади тази сутрин. Какво е станало? — попита отново.

Сърцето на Дънбар подскочи.

— Колко часът е сега? — попита.

— Девет и десет. Какво има? Къде си? Какво не е наред?

— Слушай! Те умишлено дават на Аманда неподходящ бъбрек. Искат тя да умре, за да откраднат сърцето й и да го дадат на друг пациент.

— Не говориш сериозно! — възкликна Търнър.

— Повярвай ми, така е. Трябва да направим нещо, за да спасим Аманда, ако изобщо имаме време.

— Какво можем да направим? Ако кажеш, че й дават не тоя бъбрек, който трябва…

— Подходящият бъбрек го пращат от Женева. Би трябвало вече да е пристигнал, щом са планирали операцията. Но те смятат да й го сложат, след като умре. Ако успеем да стигнем навреме, ще можем да направим така, че тя да получи необходимия бъбрек, а не някакъв шибан животински, каквито са намеренията им!

— Не мога да повярвам, че това се случва — продължаваше Търнър.

— Клайв, само ми се довери. Истина е. Можеш ли да събереш хирургичния екип и да се срещнем на паркинга на Медик Екоз колкото се може по-скоро? Аз ще се обадя в полицията.

— Има само един санитар на хирурзите и един операционен техник, дежурен в момента.

— Направи каквото можеш. Мисля, че ще успея да ти намеря сестра за операционната.

След това Дънбар позвъни на Лиза.

— Къде беше? Толкова се тревожих за теб! — възкликна тя. — Минаха два дни!

— Съжалявам. Нямам време да ти обяснявам. — Даде й възможно най-кратките обяснения за случилото се и каза: — Може би ще ми трябва много помощ тази вечер. Ти си опитна операционна сестра. Ще помогнеш ли?

— Разбира се. Какво се иска от мен?

— Тръгни колкото можеш по-бързо. Ще се срещнем на паркинга.

Следващият номер, на който се обади, беше Си-Мед в Лондон. Трябваше да говори възможно най-кратко, тъй като монетите му свършваха. За щастие обаждането му бе прието автоматично.

— Стивън Дънбар от Глазгоу се обажда. Нужна ми е спешна помощ. Всичко трябва да бъде свършено от вас. Разбрано ли е?

— Разбрано — каза дежурният офицер. — Но може би ще трябва да поискам пълномощия.

— Първо ще направиш каквото ти казвам! — настоя Дънбар. — После се обаждай на когото искаш. Аз поемам цялата отговорност. Нужно ми е подкреплението на полицията в болницата Медик Екоз, колкото се може по-скоро, някои трябва да са въоръжени. Да не правят нищо, докато не отида там, няма да се бавя. Кажи им да чакат пред паркинга, и по възможност да се покрият. Ясно ли е?

— Сигурен ли сте за въоръжението?

— Подозирам, че поне двама от другата страна носят оръжие. — Дънбар имаше предвид двамата пазачи араби в крилото Омега. Надяваше се, че няма да се стигне до тях, но по-добре беше да се застрахова.

— Нещо друго?

— Трябват ми двама от отряда на женската полиция. — Пак се беше сетил за крилото Омега.

— Друго?

— Искам патоанатом, който да направи биопсия на бъбрек.

— Ще поискаме от полицията. Това ли е всичко?

— Това са най-важните неща, но полицията може да отиде и до място на име Вейн Фарм на север от Глазгоу по Ломонд Роуд. Там ме държаха през последните два дни някакви арабски господа, един от които може вече да е в болница с тежка рана на ръката и рамото.

— Ще предам и това. Звучи като да сте доста зает?

— Просто се залавяй за работа.

— Разбира се.

Дънбар се върна в ланд ровъра и се запъти за Медик Екоз с възможно най-висока скорост. Не можеше дори да си представи как Аманда лежи на операционната маса, толкова прецизно и внимателно убита.

Като наближи на около осемстотин метра от болницата, полицейска кола почти го отвя от пътя. Възползва се от предоставената възможност и настъпи до краен предел педала на газта след нея, за да избегне движението. Ланд ровърът обаче не бе произведен за преследване на полицейски коли. Всеки остър завой взимаше на две колела, след което се тръшваше тежко отново на четирите си гуми.

С пристигането на двете коли на улицата пред паркинга на болницата, Дънбар си позволи да се отпусне за миг на волана, изтощен до безсъзнание. Имаше нужда от малко време да се успокои и да възвърне състоянието си.

Преди още да се съвземе, двама полицаи застанаха пред вратата му.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш зад нас? — развика се единият. — Идиот такъв! Излизай от колата!

— Аз съм Стивън Дънбар — отговори той. — И вие сте тук, за да ми помагате.

Двамата мъже се спогледаха невярващо и след това се вгледаха във външния вид на Дънбар с известно подозрение.

— Повикайте ръководителя на операцията — прекъсна ги той. — Веднага!

Видя Клайв Търнър и Лиза да се приближават. Още преди да стигнат до него, полицейският началник се присъедини към тях.

— Погледни се на какво приличаш — каза Лиза, докато го прегръщаше.

— Изглеждаш като да си затънал… — допълни Търнър.

— Доктор Дънбар? Аз съм началник Рентън. Какво желаете да направим?

— Вътре се провежда операция по трансплантация. Трябва да я прекъснем. Убиват пациента, вместо да го лекуват. Бих искал да ни ескортирате навсякъде и най-вече да ни разчиствате пътя.

— Каква съпротива да очакваме? — попита Рентън.

Дънбар им каза за арабските пазачи в крилото Омега и че подозира, че са въоръжени.

— Първо ще се оправим с тях. Само ни кажете къде да ги намерим.

Лиза осведоми полицаите как да стигнат до въпросното крило, докато Дънбар питаше Клайв Търнър колко души е успял да събере до момента.

— Двама медицински работници и един операционен техник.

— Лиза е квалифицирана операционна сестра — обясни Дънбар.

Търнър и Лиза си кимнаха приветливо един към друг.

Дънбар тръгна към Рентън, който говореше по радиостанцията си.

— Всяка секунда е важна — натърти той.

— Очаквам отговор от въоръжения отряд. Те влязоха току-що.

Секундите течаха като часове. Една кола паркира и мъж в цивилни дрехи излезе от нея.

— Фароу, полицейски патолог — оповести Рентън. В този момент радиостанцията му избръмча и потвърди за разоръжаването на двамата арабски пазачи. — Чудесно — каза той. — Продължавайте.

Дънбар поведе хората по коридорите и по стълбите към отделението за трансплантация. Въпросите на учудените служители в болницата отекнаха изведнъж без отговор, след като той тръгна към стаята за преобличане и миене, и накара полицаите да изчакат отвън, докато му дойде времето. Не искаше да навлизат в стерилния район. Предупреди другите, че не знае какво да очаква от тези в операционната.

— Бъдете готови на всичко — посъветва ги. — Хайде да се подготвяме.

Служителите на Медик Екоз в залата за преобличане и миене бяха изгонени навън и арестувани, докато Дънбар и останалите поемаха мястото им. Дънбар се облече последен, тъй като преди това трябваше да се изкъпе. След като всички се приготвиха с маски и костюми, той се обърна към Търнър:

— Готов ли си?

Търнър кимна нервно и нагоди маската си.

Дънбар пръв влезе в операционната и срещна погледа на водещия хирург през масата. Не беше Рос. Беше Хетфул.

— Какво по… Кой, по дяволите, сте вие? — попита Хетфул.

— Стивън Дънбар, доктор Хетфул. Тук съм с пълномощията на инспектората Си-Мед и с подкрепата на полицията на Стретклайд. Докъде сте стигнали?

— Какво по… За какво ми говорите? — нервничеше Хетфул.

— Докъде сте стигнали, питам? — натърти Дънбар.

— На около десет минути от размяната. Какво си въобразявате, че правите? Не разбирате ли в какво се замесвате?

— На път сте да поставите на това дете неподходящ бъбрек — каза Дънбар като наблюдаваше очите на Хетфул.

Хирургът за малко щеше да припадне.

— Неподходящ бъбрек! — изкрещя той. — Това проклето нещо пропътува целия този път от Женева дотук. И е почти съвършеният бъбрек, който може да се намери.

— Разменен е.

— Да не сте полудели? Какви, по дяволите, ги дрънкате?

— Не от вас — призна Дънбар, като предположи, че Хетфул си няма и хабер за аферата. — Не й махайте бъбрека още. Първо ще направим биопсия на донорния орган. Трябва да изчакате резултатите.

Хетфул махна нервно с ръка, явно вбесен.

— Някой все пак няма ли да ми каже какво става тук? — попита. Вече беше сменил тона и го каза спокойно.

— Единственият шанс да спасим живота на Аманда Чапмън е да намерим бъбрека, който е дошъл от Женева. Имате ли някаква представа къде е?

Хетфул погледна пълния с лед контейнер до него. Търнър взе тъканна проба.

— Не е този, гарантирам ви — увери го Дънбар.

— В такъв случай… нямам никаква представа — каза Хетфул.

— Моля ви, направете всичко възможно да я поддържате стабилизирана — помоли Дънбар. — А къде е Рос сега?

— Замина за Женева рано тази сутрин.

Очите на Дънбар се разшириха максимално над маската.

— Женева? — повтори. Това вече беше провал.

Пробата от тъканта на донора беше поставена в шишенце и връчена на Фароу.

— Колкото може по-бързо — нареди Търнър.

Дънбар излезе от операционната в коридора, където издърпа маската си.

— Какво става вътре? — попита Рентън.

— Лошо — призна Дънбар. — Основният ни заподозрян е отлетял за Женева днес. Хирургичният екип не знае нищо за случая, така че Рос е единственият, който знае къде се намира истинският донорен орган. Дявол да го вземе! Каква каша!

Дънбар се обвиняваше, че не се беше сетил, че Рос няма да направи операцията на Аманда. Както не е правил на Кенет Линиъм и на Ейми Тийздейл. Вероятно е счел за по-разумно да се дистанцира от тези операции, след като смени органите. Но Женева? Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко смисъл имаше. Ако Аманда реагира като останалите, тя ще почине след двайсет и четири или трийсет и шест часа. Рос трябва да е под ръка, за да осъществи сърдечната трансплантация със собствения си екип, американците, които бяха пристигнали преди два дни. Ако екипът на Омега вече е там, тогава нямаше смисъл Рос да е в Женева. Той заключи, че не е и че това е лъжа. Вероятно се е заключил в крилото Омега с останалите.

Дънбар сподели мислите си с Рентън.

— Ако е така, не смятам, че има място за тревога. Въоръженият отряд залови двамата мъже на вратата без никакви проблеми. Държат ги долу.

— Тогава да влезем и ние — препоръча Дънбар.

— Въоръжени?

— Може би с един въоръжен офицер. Не знаем кой е вътре — отвърна Дънбар.

Рентън, Дънбар, трима полицаи, включително и двете полицайки от женската полиция, и офицер от въоръжения отряд, носещ пълно отбранително снаряжение и автоматично оръжие, тръгнаха бързо по стълбите към крилото Омега. Минаха през неохраняваните врати. Вътре всичко беше утихнало. Тръгнаха по главния коридор в пълно мълчание, като се ослушваха на вратите. Спряха, когато чуха арабска реч пред една от стаите.

— Стаята на пациентката — прошепна Дънбар.

Тъкмо започнаха да се оттеглят, когато вратата се отвори и една арабка излезе в коридора. Видя ги и изкрещя. Вратата от другата страна на коридора се открехна и Лео Джордано погледна навън. Видя Дънбар и бързо влезе вътре.

— Там! — посочи им Дънбар и ги поведе.

Джордано не успя да затвори вратата навреме.

Дънбар я подпря с рамо и я задържа така, докато двама от полицаите прибавиха тежестта си и я разбиха.

— Това е безобразие! — извика Джордано.

— Пестете си думите — посъветва го Дънбар като оглеждаше стаята.

Рос беше там, заедно с Киншърф, Ингрид, двамата араби и американските лекари.

— Спрях трансплантацията на Аманда Чапмън — информира ги Дънбар като гледаше Рос право в очите. — Знам какво става тук. Къде е действителният бъбрек?

— Не зная за какво говорите — отвърна Рос спокойно, като срещна погледа му. — Това е насилие, дайте обяснение!

— Всичко свърши, Рос. Трябва да го проумеете. Къде е? — настоя той.

Настъпи тишина, но Ингрид внезапно я прекъсна:

— Той е прав. За бога, кажете му!

— Млъквай! — изсъска Рос, но западняците започнаха да показват признаци на объркване.

Единият стана и се обърна към Дънбар:

— Не знам какво става тук, но аз нямам нищо общо. Просто бях поканен да участвам в екипа за една трансплантация.

— Аз също — изправи се и другият. — Не знам нищо за каквото и да било.

— Разбира се — каза Дънбар подигравателно.

Двамата впиха погледи в земята.

— Седнете — нареди Дънбар и се обърна отново към Рос: — Ексхумираха Ейми Тийздейл и прегледаха сърцето й — излъга той.

Искра на съмнение се промъкна в очите на Рос.

— За бога, кажете му! — замоли Ингрид.

Рос се обърна към по-младия от двамата араби:

— Бихте ли информирали шейха, че тези хора ще спрат операцията за спасяването на сина му?

Мъжът се подчини на арабски. Шейхът го изслуша, след това вдигна бавно поглед към Дънбар и колегите му. Очите му, които бяха спокойни, станаха изведнъж решителни и пълни с гняв. Той изсъска нещо на младия мъж, който извади пистолет и го насочи към Дънбар. Въоръжените полицаи успяха да го спрат и го удариха в челюстта. Арабинът падна в краката на полицая и предаде оръжието си. Дънбар трябваше да го прескочи, за да стигне до Рос.

— Всичко свърши, Рос. Къде е? — попита отново.

— За бога, кажете му! — обади се Ингрид отново, вече почти в истерия.

Дънбар кимна към полицаите да я отведат.

— Къде е бъбрекът, Рос? — повтори той, като гласът му вече издаваше нетърпение и ярост.

— Нямам какво да кажа. Настоявам да говоря с адвоката си.

— Някой знае ли къде се намира действителният бъбрек? — попита Дънбар като оглеждаше всички. — Детето ще умре, за бога!

Всички с бледи лица поклатиха глави.

— Исусе — каза отчаяно Дънбар. — Никой?

— Можем да претърсим сградата — предложи Рентън.

Дънбар погледна часовника си.

— Вече нямаме време — рече той. След това, като гледаше с отвращение всички пред себе си, нареди: — Разкарайте ги оттук! — Сви пръстите си към челото и се опита да се сети какво може да е направил Рос с изчезналия орган. — Хайде… мисли, човече, мисли — мърмореше си той.

Изведнъж се сепна. Разбира се, трябва да е близо до мястото, където ще потрябва след това на Рос. В залата за аутопсия! Той хукна през вратата, прелетя над мелето от полицаи и затворници, после по стълбите до подземния коридор. Прескочи залата за подготовка на аутопсията и разби вратата. На лампите сякаш им трябваше цяла вечност, за да светнат.

— Хладилник… хладилник — повтаряше си, докато отваряше всички шкафове из цялата зала.

Най-сетне го откри. Лампата в хладилника цъкна и освети металния контейнер вътре. Беше подобен на този в операционната до Аманда. Дънбар го вдигна внимателно и отвъртя капака, за да погледне вътре. В средата имаше бъбрек върху натрошен лед — алено върху бяло.

Молейки се през целия път да не е твърде късно, той хукна обратно по стълбите до операционната. Държеше контейнера с две ръце пред себе си.

— Намерил си го! — възкликна Лиза и се втурна към стаята за миене.

Дънбар беше останал без дъх. Предаде контейнера на Търнър, който също като Лиза чакаше в хирургичното си облекло, в случай че имат нужда от тях.

— Какво стана? — простена Дънбар.

— Бяхте прав, докладът за бъбрека, който щяха да дадат на Аманда сочи, че това е орган на животно.

— Как е тя?

— Ей сега ще разберем — отвърна Търнър.

Докато влизаше в операционната, една от сестрите излезе, очевидно силно разстроена.

— Просто не мога да повярвам какво се случи — изхълца тя. — Съжалявам… не мога… просто не мога.

Дънбар погледна Лиза и кимна.

— Успех! — пожела той.

Без да мине през процедурата на щателно измиване, Дънбар не можеше да влезе в операционната. Той се качи горе, за да наблюдава през огромната стъклена галерия. Включи звука, така че да чува какво става долу.

— Доктор Търнър, ще ми асистирате ли — чу да казва Хетфул. След това се обърна към Лиза и попита: — Сестра Феърфакс, задължен съм ви… Ако сте готови? — Всички кимнаха. — Добре, да продължаваме нататък.

Както си седеше, Дънбар почувства, че изтощението го напада като бързо падаща мъгла. Всичко свърши. Най-сетне всичко свърши. Ако имаше поне малко справедливост на земята, новият бъбрек на Аманда Чапмън щеше да й върне детството. Семейството й щеше да е щастливо… Семейството й? Дънбар изведнъж осъзна, че Сенди и Кейт ще чакат долу новини за операцията на дъщеря им. Помисли си, че ако не друго, поне са им казали. Реши да слезе долу и да остане с тях.

Двамата се изправиха при влизането му.

— Някакви новини? — попитаха едновременно, преди да осъзнаят кой беше това всъщност.

— Операцията продължава — каза Дънбар. — Хирурзите имаха малко трудности в началото, но вече всичко е наред.

— Бяхме разтревожени до смърт — каза Сенди. — Изглежда из цялата болница тази вечер има ужасно много движение напред-назад.

— Навън имаше полицейски коли — добави Кейт.

— Не сте забравили да платите за Есмералда, нали? — попита Дънбар в опита си да смени темата.

— Не сме — отговори Сенди с усмивка.

 

 

Дънбар се събуди от зимната слънчева светлина, която струеше през прозореца и играеше върху клепачите му. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че се намира в апартамента на Лиза.

— О-о, ти си се събудил? — възкликна тя. Стоеше на вратата, като му се усмихваше радостно.

— Господи, спах като пън.

— Заслужи си го.

— Колко е часът?

— Единайсет и половина.

— Боже, Аманда! Какво стана с Аманда?

— Тя е добре — осведоми го Лиза. — Обадих се рано тази сутрин. Новият й бъбрек работи нормално и се възстановява съвсем задоволително.

— Слава богу! — въздъхна Дънбар.

— Не, слава на теб — поправи го Лиза.

— Е, благодарение на много хора, включително и на теб. — Дънбар поклати глава. — Всъщност само на четирима от тях — Рос, Киншърф, Джордано, Ингрид, и, разбира се, петият елемент.

— Какъв пети елемент?

— Безумна жалка алчност.

— Стряскащо е — каза Лиза тихо. — Какво са готови да направят хората за пари!

— А и медицината не прави изключение.

 

 

— Е, Дънбар, ще получиш поздравления — каза Макмилън. — Работата е свършена прекрасно.

— Благодаря ви, сър.

— Приключихме този въпрос блестящо, надявам се. Министърът на вътрешните работи остана много доволен, като му съобщих. Мисля, че най-сетне са решили, че Си-Мед е добра идея все пак.

Дънбар се усмихна.

— А ти, без съмнение, ще си вземеш отпуск, нали?

— Да, сър.

— Хубаво е пак в Лондон, а?

— Всъщност връщам се отново в Шотландия, сър. За няколко седмици наех вила на западния бряг.

— Сам или с приятели?

Дънбар се усмихна отново.

— С приятел.