Кен Маклуър
Донор (17)

Глава шестнайсета

Дънбар седна на бюрото си и се отдаде на тишината. Дишаше бавно и дълбоко, сякаш се надяваше това да му помогне да мисли ясно и логично. Непрекъснато засилващото се любопитство обаче пречеше на усилията му. Знаеше точно какво иска да направи. Искаше да прекрати операцията на Аманда Чапмън, но не можеше. Именно този омагьосан кръг го караше да се чувства толкова неприятно. Не можеше, защото нямаше основателна причина. Ако се опиташе, щеше да изглежда като пълен глупак, като някакъв лунатик, който страда от моментно нервно разстройство, но най-вероятно щяха да го вземат за луд, който се прави на защитник на невинните души.

Никой нямаше да иска да го изслуша и нямаше за какво да ги вини. В действителност наистина нямаше нищо, за което да се хване. Затова всички ще застанат против него — болницата, отделението за трансплантация, родителите на Аманда, Си-Мед, абсолютно всички. Дори и да успее да спре операцията, шансовете Аманда да умре заради закъснялата трансплантация беше огромен. Щяха да гледат на него като убиецът на Аманда и всичко само защото подозира неща, които са изцяло в нейна полза.

Знаеше, че ако разбере точно какво върши Рос, докато пристигне бъбрекът от Женева, ще може да си седи спокойно и нищо да не прави. Но ако, както подозираше, Аманда отхвърли донора си, като Ейми Тийздейл и Кенет Линиъм, отново грешката ще бъде негова, че не е успял да направи нищо, за да я спре. Това е все едно да говориш едновременно за дявола и за дълбокото синьо море. Ще си проклет, ако го направиш и трижди по-проклет ако не го направиш, мислеше си. Започна да се разхожда нервно из стаята.

Още веднъж пренареди парченцата информация в главата си, опитвайки се да създаде някаква ясна картина, но нищо все още не пасваше. Може би странните съвпадения не са достатъчно, а може би са твърде много и не всички се напасват помежду си.

Разсея го звука от дизеловия двигател на такси, което се приближаваше към входа на сградата. Погледна през прозореца и видя още един човек, който носеше медицинска чанта. Нещо се засили активността около пациента Омега. Скоро, размишляваше, ще има твърде много суетня около Аманда Чапмън. Намръщи се и се запита отново: каква е връзката?

Аманда бе откарана в крилото на Омега за ненужната пункция на костния мозък. Той не беше успял да намери причина за това, но най-малкото знаеше, че изследванията сами по себе си не са били просто грешка. Ейми е била подложена на същата процедура, тъй като Рос е настоявал за нея. Какво беше казал Търнър? Че може да е искал напасване на клетките за подготовката на имунологичната работа. Изведнъж го осени прозрение. Изследванията изобщо не са били направени заради самите пациенти. Рос не е искал да дублира вече направените изследвания. Искал е съпротивителните клетки на пациентите с цел, доста по-различна от обикновена проверка на имунотипа им. Изобщо не става дума за ненужно повторение на изследванията и никога не е имало такова.

Почувства прилив на вълнение. Най-сетне тръгваше в определена посока. Подготовка на имунната система? Къде беше срещал този термин наскоро? Търнър го използва, но беше сигурен, че го е виждал и на друго място. Само ако можеше да си спомни…

Телефонът звънна и прекъсна линията на мисълта му. Той изпсува и се обади. Не беше нищо важно. Опита се да възвърне концентрацията си, но не успя. Моментът беше отминал. Реши да прекрати серията от загуби и да не се мотае повече в чудене. Включи компютърчето си към мрежата, за да се свърже със Си-Мед. Искаше най-новата информация, която имаха за Джеймс Рос.

Интересът му се засили изведнъж. Бяха открили нещо за връзките му в Женева. Предишните им провали явно са се дължали на невъзможността да проследят болницата Медик Интернешънъл или клиника в Женева. Причината била твърде проста. Нямало такова място и Медик Интернешънъл нямала изобщо никакви интереси в Женева. Рос е ходил там по други причини. Освен това там притежава къща, вила с изглед към езерото. Платил е два милиона долара за нея преди три години.

— Господи! — измърмори Дънбар.

Толкова много пари са замесени в крайна сметка. Бая едри пари. Човек не си купува къща просто ей така въз основа на осемдесет хиляди годишно. Смяташе, че би трябвало да има още информация по този въпрос и затова прелисти файла надолу. Рос е имал интереси в швейцарска образователна медицинска агенция на име Рош Дюбоа. Агенцията се специализира в подготовката на висококвалифицирани служители за частни клиники из цяла Европа. Лекари, медицински сестри, техници и всякакви от този сорт, които можеха да си намерят високоплатена работа, ако покажат умения. Агенцията била много популярна и с добра репутация. Ангажирала се с намирането на работа за американски сестри и медицински персонал, желаещи да работят в Европа, независимо по какви причини, въпреки че размяната с европейски граждани също била въведена.

Дънбар размишляваше дали това има връзка с неговата задача. Дали Рос е имал причина да набира медицинския си персонал за своя сметка? Сети се за американските лекари, пристигнали току-що в крилото Омега. Дали цялата тази тайнственост, охрана с каменни лица и странни медицински работници, прииждащи и отиващи си, наистина са били специално избрани за някаква много поверителна работа? Дали не търси под вола теле?

Пациентите Омега бяха ключът към цялата дяволска история, смяташе Дънбар. Не става въпрос само за парите, които влагат в болницата и които се използват за благотворителните пациенти от държавната поръчка, а е точно обратното. Пациентите от държавните болници се използват по някакъв начин в полза на тези от Омега. Ето защо Ингрид се направи, че не разбира за какво става дума, когато той я попита за връзката между Омега и финансирането на безплатните трансплантации. Тя е знаела какво се върши. Той без да иска я е заблудил, че прави обратната връзка.

Това все още обаче не нареждаше всичко както трябва. Единствената логика засега беше, че пункцията на Аманда Чапмън е направена в крилото Омега не поради немарливост, и фактът, че пациентите Омега са били в болницата, точно когато и Ейми Тийздейл и Кенет Линиъм също са станали техни пациенти.

Само че кои, по дяволите, бяха тези пациенти Омега, чудеше се той вече ядосано. За какво всъщност са там? Обзе го чувство, че не му стига времето. Имаше нужда от информация и му трябваше бързо. Беше настъпил моментът да смени тактиката. Повече никакво шляене напразно. Щеше да причини смут, ако започне да задава открито въпроси. Може би няма да успее да спре операцията на Аманда, но със сигурност ще създаде илюзията, че знае много повече, отколкото знаеше всъщност. А това би сплашило някого, който знае и то толкова да го уплаши, че да му проличи. Играта ставаше опасна. Пренебрежението невинаги е демонстрация на сила.

Вдигна телефона и набра вътрешния номер на Ингрид.

— Ингрид, би ли дошла при мен, моля?

Ингрид пристигна и се усмихна.

— Имате нещо за мен?

— Искам да зная кой в момента е пациент Омега. Искам името и защо е тук. Освен това трябва да науча къде е бил преди да дойде тук и кой го е препоръчал на Медик Екоз.

Усмивката й изчезна.

— Не съм сигурна, че мога да направя това — простена. — Строга поверителност се таи около…

Дънбар я прекъсна.

— Тази информация ми е нужна. Трябва ми сега, моля.

Ингрид се опита да възвърне самообладанието си.

— Абсолютно ли сте сигурен? — попита тя преднамерено. — Ако ми простите, че взимам отношение, но според мен това няма нищо общо с вашето разследване и със следенето на сметките.

Дънбар очакваше подобна съпротива.

— Напротив — отвърна. — Имам причини да смятам, че истинските приходи от пациентите Омега не се декларират.

— Но вие видяхте цифрите — възрази тя с отбранителен тон. — Печалбата за болницата възлиза на много хиляди лири.

— Видях обявените приходи — съгласи се Дънбар. — Искам да видя за себе си как точно се образуват тези цифри. Затова трябва да знам всичко за сегашния пациент Омега, коя е тя, защо е тук, трябва ми и епикризата на състоянието й от външен източник, за предпочитане болницата или клиниката, която я е препоръчала.

— Разбирам — каза Ингрид. — Много се съмнявам, че господин Джордано или доктор Киншърф ще се съгласят на това.

— Ако не се съгласят, ще отправя официално оплакване, че не сътрудничат на колегите ми от министерството и ще предложа да се започне незабавно разследване от отдела за големи измами.

Ингрид се опита да осъществи очен контакт с Дънбар, някак си като предизвикателство, но не успя.

— Ще видя какво мога да направя — увери тя тихо. Очевидно се изнерви, че вижда една страна от характера на Дънбар, каквато не беше очаквала.

Вратата се затвори зад нея и Дънбар остана в стола си, съвсем спокоен, като се чудеше добре ли е изиграл картите си. Дали ще се поддадат и ще му кажат каквото иска, или ще се опитат да отлагат колкото се може повече? Трябваше да признае, че колкото по-късно получи информацията, толкова по-добре. Те бяха уязвими само докато пациентът Омега се намира в болницата. След като тя напусне, те ще са на чисто. Всичко ще бъде тикнато в дебрите на забравата. Единствената му надежда беше Ингрид да се е поддала на заплахите му да се обади на министерството в отдела за измами. Може би все още има възможност да решат, че интересите му са изцяло финансови и да рискуват да му предоставят информацията. Все пак не са обявени никакви данни за сегашния пациент на Омега. Те няма защо да се тревожат за тази сметка. Реши да си помогне, като се захване с факта, че компютърният монитор се наблюдава. Седна пред него и започна да пише писмо до министерството да разгледа молбата за подкрепа от отдела за измами въз основа на отказан достъп до документи, които евентуално съдържат неверни данни.

 

 

След близо половин час Ингрид се върна с документите в ръка.

— Ето ви бележките, които искахте, докторе — каза тя натъртено. — Помолиха ме да ви напомня, че тези документи са от изключително поверителен характер. Моля, информирайте ме като приключите с тях.

— Разбира се.

Дънбар почувства победоносна тръпка, отвори папката и започна да чете.

Пациентката беше трийсетгодишна жена от Саудитска Арабия, съпруга на шейх с постоянни петролни интереси и приходи. Беше бременна за трети път. Първите две дечица са били родени мъртви поради някакъв сърдечен дефект. Шейхът, който безумно обичал жена си, настояваше да я следят отблизо и много внимателно по време на настоящата й бременност. Клиниката Майо в Рочестър, щата Минесота, отначало е поела ангажимента, но по-късно са дали ранна диагноза с помощта на последния най-съвременен метод за проверка на ембриона, че плодът страда от същия сърдечен дефект, както и другите две дечица. Затова жената е била преместена от Майо в Медик Екоз. След успешното раждане планираха незабавна операция за коригиране на проблема.

Дънбар си отбеляза името на наблюдаващия лекар в клиниката Майо, доктор Гордън Хаселхоф, и затвори папката. По всичко личеше, че предстои доста повече от едно трудно раждане, но това помага ли му с нещо? Трудно беше да се види връзката между Аманда Чапмън и педантичните грижи за трийсетгодишна жена от Близкия изток.

Позвъни на Ингрид отново и й каза, че е свършил с бележките. Само след минути бяха прибрани без никакъв коментар.

Един въпрос зацикли в съзнанието му, въпреки че може би нямаше връзка. Защо жената е била прехвърлена в Медик Екоз? Клиниката Майо е една от най-известните медицински институции в света. Презокеанският полет и травмата от още една чужда страна и болница, вероятно не са най-доброто предписание за пациентката. Какво налага всичко това? Да не е имало някакви разногласия относно лечението й в Майо? Или неизяснен проблем?

Дънбар нямаше намерение да осъществява контакт с лекуващите лекари и беше правил запитванията си досега чрез други способи като предпазна мярка да не се натъкне на нещо, което Медик Екоз не биха искали да кажат. Сега обаче реши, че така е навлязъл в проблема, че трябва да пита. Погледна часовника си. Като сметна часовата разлика реши, че в Минесота би трябвало да е около десет сутринта. Поиска от централата да го свържат.

— Добро утро, клиника Майо. Какво ще желаете? — попита звучащ автоматично женски глас.

— Бих искал да разговарям с доктор Гордън Хаселхоф, моля.

— Може ли да попитам кой се обажда?

— Доктор Стивън Дънбар. Обаждам се от Глазгоу, Шотландия.

— Моля, изчакайте.

Известно време линията стоя отворена и Дънбар чуваше ясно на заден фон всекидневните шумове на една най-обикновена болница. След това от централата му пуснаха музика. От другата страна на Атлантическия океан го заливаха със стари американски песни, което му се стори твърде учудващо.

— Ало?

— Да?

— Доктор Хаселхоф в момента е на конференция. Желаете ли да оставите съобщение или ще се обадите по-късно?

— Ще пробвам по-късно — каза Дънбар.

— Приятен ден, докторе.

— И на вас — отговори почти учтиво Дънбар. Помисли си, че беше по-добре да му пожелае приятен ден някой, който изобщо не го желае, отколкото да му е гаден деня, пожелан от някой, който наистина му го мисли.

Затвори телефона и започна да разчиства документите на бюрото си. Видя, че писмото до министерството все още седи на екрана на компютъра и реши да го копира на дискета, вместо да го трие. Взе дискетата, която по-рано беше отбелязал, и я пъхна във флопито. Видя, че това е озаглавената с „Изследователски данни Едно“, за да прикрие следите си. Докато я гледаше, си мислеше за изследванията на Рос. Точно това го подсети къде е виждал преди термина „подготовка на имунната система“. Заглавието на един от изследователските архиви на Рос, този, който беше оставил настрана, докато четеше останалите. Грабна якето си и куфарчето и се отправи към паркинга. Документът беше в хотелската му стая.

Когато пристигна, на леглото го чакаше чувал с пране, на който беше забучена бележка. Дънбар се притесни, че вероятно е оплакване от хотела заради състоянието на мръсните дрехи, оставени за пране, именно тези, които бе използвал при експедицията си с Джими Дъглас. Отвори плика. Не беше оплакване. Връщаха му връзка ключове, които са били оставени в джобовете му. Дънбар ги разгледа. Бяха ключовете от ланд ровъра на Джими. Трябваше да намери начин да ги върне.

Когато взе документите на Рос от файла на Си-Мед, забеляза, че вече е на повече от три години, което не беше особено окуражително. Можеше ли Рос да е работил преди три години върху този въпрос и да има общо с това, което става в момента? Ако линията на изследванията му беше успешна, защо толкова време не беше публикувал нищо по този въпрос? Седна и се загледа в четивото.

В началото трябваше да се пребори с жаргона на имунолозите, но скоро започна да връзва изреченията и си записа основните точки на позицията му.

Първият факт беше, че човешкият ембрион няма собствена имунна система. Ако биологичен материал от чужд източник бъде вкаран в плода преди развитието на собствената му система, ще бъде приет. По-важното беше, че когато бебето най-накрая си изработи собствена имунна система, то продължава да приема чуждия материал от източника през целия си живот. Животински експерименти с използването на съпротивителни клетки… Дънбар преглътна, докато четеше нататък… са показали, че точно това се получава на практика. Неродените мишки, които по хирургичен път се зареждат с човешки съпротивителни клетки преди развитието на имунната им система, се раждат с човешка имунна система, както и със собствена.

Използвайки тази технология, е възможно да се „подготви“ ембрион, докато все още е в матката, като с хирургична намеса се въвеждат съпротивителни клетки от потенциалния донор и по този начин става възможно спокойното извършване на трансплантация на новороденото, ако се наложи. Тогава няма да има нужда от стероиди или друг вид имуноподдържащи средства, които пречат на отхвърлянето на имплантираните органи. Просто няма да има такива. Съвършената трансплантация.

Ограниченията в тази стратегия, според Рос, бяха очевидни. Подобни операции трябва да бъдат ограничени до органи, които донорът може да си позволи да изгуби, като например бъбрек. Ако ембрионът се нуждае от сърце или от черен дроб, тогава, разбира се, няма да има човешки донор. Следователно идва предположението, че разработката на тази техника на имунизирането на зародишите против отхвърляне на евентуални бъдещи трансплантанти, ще бъде най-добре осъществена с животни, като бъдещи донори. Подобренията в ембрионалната хирургия също трябва да бъдат постигнати, ако се наложи въвеждането на имунни клетки без висок риск от преждевременно раждане.

Дънбар почувства ледени тръпки по гърба си, тъй като картинката вече се изясняваше. Беше открил нещо толкова отвратително, че разумът му почти отказваше да го приеме. Върна се назад в текста и подчерта думички като тогава, разбира се, няма да има човешки донор. Чувстваше се като хипнотизиран от тези думи. В главата му самостоятелно започнаха да се навързват изречения от рода: тогава, разбира се, няма да има човешки донор, освен ако… залогът не е достатъчно висок… че да включи убийството като част от процедурата. Ето каква е била целта на опитите с маймуните. Рос практикува ембрионална хирургия, тъй като му трябва да въведе съпротивителни клетки в неродения плод. Исусе! Сега всичко си идваше на мястото. Кенет Линиъм, Ейми Тийздейл и сега Аманда Чапмън изобщо не са приети като реципиенти на органи, а като донори!

Дънбар потърка челото си, докато се опитваше да обобщи откритието. Пункцията на Аманда е била извършена, за да се вземат от нея имунни клетки за хирургично нанасяне в неродения зародиш на пациентката от Омега. Затова е била откарана в това крило на болницата. През междинните седмици бебето на Омега е развило имунната система на Аманда и сега би трябвало да е готово да приеме тъканта й като своя собствена. Дънбар се опита да налучка дали времето за операцията ще съвпадне с раждането на бебето с цезарово сечение, тоест когато то ще е достатъчно голямо, че да приеме сърцето на детето.

Той, разбира се, пресметна, че Рос е подал молба на черния пазар за подходящ бъбрек за Аманда с ясното съзнание, че ако цената е достатъчно висока, веднага ще се намери такъв. По някое време преди или по време на операцията на Аманда, той ще й постави не този бъбрек, който трябва, а животински, тъй като се знае, че тя ще го отхвърли и ще умре. След това ще открадне сърцето й за бебето на Омега. По време на аутопсията ще поставят подходящия бъбрек в тялото на Аманда и ще покрият следите си. Смъртта й, като тази на Ейми и Кенет преди нея, ще бъде просто още един нещастен случай, само дето двете медицински сестри твърдяха друго!

 

 

Дънбар се замисли отново за доклада на Маквей за Ейми Тийздейл. Той беше казал, че не само бъбрекът, но и сърцето й са били местени. И двамата тогава предположиха, че това просто е част от рутинната първа аутопсия. Маквей беше поискал да изследва трансплантирания бъбрек на Ейми. Ако само беше поискал да разгледа сърцето, със сигурност щеше да открие, че то не е нейното, а на бебето на предишния пациент Омега. Сега кой знае в чии гърди някъде по света бие сърцето на Ейми. Можеше да го докаже само с втора ексхумация на Ейми, но се молеше това да не се налага. Засега най-важното беше да се спаси живота на Аманда Чапмън.

Първата му мисъл беше да информира незабавно Си-Мед и да се обади на полицията. Това щеше да сложи край на всичко. Проблемът обаче беше, че „всичко“ включваше и шансовете на Аманда да дочака трансплантацията. Все пак вярно беше, че истински съвместим бъбрек вече е намерен. Само че Рос нямаше никакво намерение да го използва преди смъртта й. Трябваше да има някакъв начин нещата да си продължат, така че бъбрекът да пристигне без проблеми и да бъде даден на Аманда. Трябваше да се обади на Клайв Търнър в Детската болница, но преди това искаше да си върже гащите за всеки случай. Обади се отново на Хаселхоф в клиниката Майо.

— Кой се обажда? — попита глас с американски акцент след известно изчакване.

— Името ми е Стивън Дънбар. Обаждам се от болницата Медик Екоз в Глазгоу, Шотландия.

— Вече ми писна от вас! — каза сухо Хаселхоф.

— Простете? — попита Дънбар и се отдръпна леко от слушалката.

— Медицината си има достатъчно проблеми и без такива просяци като вас.

— Съжалявам, но явно има някаква грешка. Наистина нямам представа за какво говорите, докторе. Обаждам се по повод един от вашите пациенти, който бе прехвърлен тук от вашата клиника.

— Точно това си помислих — отвърна бързо Хаселхоф. — Вие бяхте обещали на мъжа и жената, че всичко ще бъде наред. Става дума за операция, която да спаси живота на бебето им. Малформациите са твърде големи, за да може да се направи някаква коригираща сърдечна операция, но вие очевидно сте успели да ги убедите в обратното. Това, сър, е измама по моите виждания. И сега имате наглостта да ми искате съвет!

Дънбар беше на път да обясни на Хаселхоф истинската причина за обаждането си, но се въздържа. Не беше подходящ момента. Просто зададе един-единствен въпрос.

— Ами ако на бебето бъде направена сърдечна трансплантация, докторе?

— Трансплантация? Детето не може да живее толкова много, че да дочака подходящ донор. Но дори и да успее, необходимият период за стероидно нагаждане на имунните системи ще подложи вече отвореното дете на инфекция. Просто това не е възможно — беше категоричният отговор.

— Благодаря ви, докторе — каза учтиво Дънбар. — Задължен съм ви. — Затвори телефона, като си мърмореше: — О, възможно е, доктор Хаселхоф, и още как. Ако само имахте бегла представа как добре ще приеме бебето чуждото сърце, изобщо щяхте да забравите думата стероидно пригаждане, освен ако не сте психически подготвен за убийството на донора.

Дънбар позвъни в Детската болница и поиска да говори с Клайв Търнър.

— Доктор Търнър в момента е в операционна — го осведомиха.

— По дяволите! — изруга Дънбар, докато затваряше телефона. Вътрешният му глас го посъветва да се успокои. „Стегни се. Няма нужда от паника. Премисли всичко. Първото нещо е да се разбере кога планират операцията на Аманда.“

Просто трябваше да отиде в Медик Екоз и да попита, което щеше да се отчете като нормално за поведението му напоследък да задава въпросите си директно. Докато се готвеше да напусне стаята си, Дънбар се питаше дали няма нещо, което да е пропуснал. В него заседна чувството, че нещо липсва, но за момента трябваше да го пренебрегне. Взе си компютърчето и куфара и излезе. Веднага щом разбере кога пристига бъбрекът от Женева, ще намисли план за открадването му и ще информира Медик Екоз. Затвори вратата с чувството за свършена работа и се упъти към последното действие в този кошмар.

Едва беше стигнал до паркинга и вкарваше ключа в ключалката, когато усети остра болка в слабините си и светът започна да се върти. Любопитко… край на търсенето на силни усещания. Последната му съзнателна мисъл беше, че Медик Екоз е научил за разговора му с клиниката Майо. Първият път се бе обадил от болницата и обаждането вероятно е било засечено. Беше пропуснал малката подробност, че интересът му към папката на Омега не е изцяло финансов.

 

 

Събуди се в абсолютна тъмнина. Болеше го цялата глава и се чувстваше зле, но това частично се дължеше на миризмата в стаята, странна смес от екскременти и мокра пшеница. Миризмата на жътва в полето го върна обратно в детството. Но не беше това… Миришеше на животинска храна и на животни.

Въпреки лошото си състояние, не му отне много време, за да разбере, че най-вероятно отново е във Вейн Фарм. Опита се да седне, но болката в главата му се засили рязко и отново се свлече на земята. Докато лежеше без да мърда, имаше възможност да мисли ясно. Опипа с ръце тялото си. Дрехите и обувките му си бяха на мястото. Левият ръкав на ризата му беше скъсан и от ръката му струеше кръв. Боже! Слагали са му инжекции. Това означава, че няма начин да разбере колко време е бил в безсъзнание. Може да са минали дни, или дори седмици. Аманда Чапмън сигурно вече е мъртва.

Следващата му мисъл беше защо изобщо са му предоставили възможност да дойде в съзнание. Дали е било умишлено, или просто грешка? Човешкото тяло бързо се пристрастява към наркотици, което означава, че дозата трябва само леко да се увеличава, за да се поддържа ефектът. Може би е дошъл моментът за следващата инжекция. Ако беше така, значи не му оставаше много време.

Търкулна се по корем и започна да се влачи по пода, за да опознае обстановката.

Първото нещо, на което се натъкна, беше пълен сак от необработено зебло. Протегна се, пъхна ръката си и извади шепа малки твърди парченца. Подуши ги — беше храна за животни. В сака имаше още и метално гребло, което пъхна в джоба си. Може да се използва като оръжие, помисли си той.

Помещението явно беше хранителен склад. Единственото нещо, освен сака, беше машина, която по интуиция му се стори някакъв вид фуражомелка. Имаше огромна кофа, в която се слагаха парчетата храна отгоре и тръба с решетка отзад. Имаше и панел за управление с два бутона. Единият беше вдигнат нагоре, а другият натиснат. Предположи, че натиснатият трябва да е копчето за включване. С всички индустриални машини беше така, просто предпазна мярка.

Дънбар изведнъж чу гласове и замръзна на място. Бяха твърде силни, но не можа да разбере нищо. Напрегна слуха си, но установи, че не говорят на английски. Гърлените звуци подсказваха, че е арабски. Бяха двама и вероятно идваха за следващата инжекция. Чувстваше се толкова зле, колкото и преди, въоръжен само с гребло за храната и не можеше да направи кой знае какво, за да им попречи.

Изведнъж се разнесе звъненето на мобифон и мъжете млъкнаха. Чуваше се само единият, който говореше отново на арабски. Като приключи разговора, стана ясно, че са го повикали някъде. Двата гласа се отдалечиха един от друг и Дънбар чу отваряне и затваряне на входната врата. Изчака стъпките да се върнат и не му се наложи да чака дълго. Отново легна на земята и скри металното гребло в дясната ръка зад гърба си. Искаше да му се проясни главата, но се чувстваше като в алкохолен делириум.

Отвори очите си наполовина, така че да вижда при отварянето на вратата. Ключалката изщрака, вратата се плъзна и той видя силуета на висок мъж със спринцовка в дясната ръка. Стори му се, че стои на вратата с векове, като екзекутор, който се цели във врата на жертвата си, докато около тях тече смъртната церемония.

Отчайващо му се искаше да преглътне, но не смееше. Затвори съвсем очите си при запалването на осветлението. През следващите няколко минути щеше да се реши дали ще живее, или ще умре. Светлината върху клепачите му изчезна, след като мъжът хвърли сянката си върху тях. Дънбар усети да коленичи от лявата му страна. Можеше да чуе дишането му и усещаше по дрехите му миризмата на някаква чуждестранна храна.

Почувства твърдо, но без излишна грубост, хващане на ръката. Точно сега времето беше от огромно значение. При първото докосване на иглата Дънбар се търкулна назад, за да попречи да прободе на кожата му. Взе металното гребло изотзад и удари нападателя си по главата. Ударът бе придружен с глух шум, мъжът залитна, но Дънбар съзнаваше, че не е бил достатъчно силен, та да изгуби съзнание. Мъжът започна да се свестява и Дънбар скоро щеше да загази сериозно. Бе използвал почти целия си адреналин в борбата с ефекта от наркотиците.

Обзе го паника, с усилие се изправи и с десния си юмрук удари арабина, но ръката му беше като пълна с олово и не успя да вложи никаква тежест в удара си. Арабинът го избегна с лекота и се ухили, докато Дънбар падаше на пода. Нямаше смисъл да се опитва да го напада повече, просто нямаше достатъчно сила. Облегна се инстинктивно назад, с надеждата да живее колкото се може повече. Арабинът напълни отново спринцовката и я провери с лекота, преди да се запъти пак към него.

Както и очакваше, той се спъна в сака с животинската храна, който се разпиля на земята. Дънбар грабна шепа зърна и ги разхвърля в краката му. Това беше също толкова абсурдно, но все пак късметът му проработи, арабинът залитна и падна напред към кофата на фуражомелката. По интуиция Дънбар се втурна към копчето за включване — необходима беше само една секунда, която му се стори цяла вечност, и го натисна.

Машината изведнъж оживя и придърпа ръката на мъжа към ножовките. За щастие, той изпадна в безсъзнание още преди да успее да извика. Машината подскочи и Дънбар натисна копчето за изключване и всичко утихна.

— Може да се каже, че това беше възмездието ти — измърмори той. — Ръка за ръка.