Джон Лескроарт
Право на милосърдие (8)

Седма глава

— О, Греъм, слава богу, че си добре!

Хелън изтича по стълбите на къщата, намираща се в Сийклиф — едно от най-скъпите предградия северозападно от Сан Франциско. Той бе успял да стигне едва до средата на пътеката, която разсичаше стръмната ливада. Вечерта беше топла. Майка му беше дребна жена, която стигаше едва до раменете му. По тази причина не го целуна, а просто уви ръце около кръста му и притисна лице в широките му гърди.

Той я прегърна, очите му с очакване се насочиха към отворената врата на къщата. Никой друг не се появи.

Кожата на лицето й бе гладка като мрамор. Той знаеше, че това е резултат от няколко пластични операции, които все пак бяха направени толкова майсторски, че майка му изглеждаше поне десетина години по-млада от възрастта си. Всичко това бе извършено в чест на щастливеца, за когото беше омъжена, а и за ролята, която играеше.

Хелън винаги бе привличала мъжете със своите раздалечени сини очи, високи скули и копринено руса коса. Сега, в здрача на топлата вечер, облечена в тесен панталон и тъмносиня вталена памучна блузка, тя приличаше повече на приятелка на Греъм, отколкото на негова майка.

Дали щеше да изглежда по същия начин, ако беше останала да живее със Сал, запита се Греъм. В онези години, когато я бе обожавал до полуда? Беше запомнил лицето й по-друго, от него се излъчваше една особена мекота, която днес вече я нямаше…

Тя се отдръпна, вдигна глава да го огледа, ръката й погали бузата му.

— Изглеждаш уморен, Греъм. Нали там вътре не ти направиха нищо лошо?

— Беше само за един ден, мамо. Прибраха ме и после веднага ме освободиха.

— Искахме да дойдем да те видим в… затвора. Но не бяхме сигурни как ти ще… Очаквахме да научим нещо от адвоката ти, но той изобщо не ни потърси. Казва се Дизмъс Харди, нали? Що за име, господи! Мисля, че не го познаваме. Но в крайна сметка се оказа грешка, нали, Греъм?

— Да, мамо — отвърна той, наведе се и я целуна. — Беше грешка, от начало до край. Аз не съм убил Сал. Не съм му помогнал да умре…

Кратък проблясък на перфектно поддържани зъби, после тя хвана ръката му и го поведе към къщата.

— Разбира се, че не си. Ела, семейството иска да чуе всичко. Радвам се, че намери време да дойдеш…

Харди го бе закарал с колата си, у дома го чакаше посланието на Хелън. Беше последното от поне половин дузина, записани на телефонния секретар. Беше позвънила веднага след като чула за освобождаването му от новините. Взе един душ да отмие затвора от тялото си, двайсет минути по-късно вече пътуваше към имението в Сийклиф.

Но от краткия запис остана с впечатлението, че майка му се тревожи за него, нищо повече. Иска да го види, за да се увери, че всичко е наред. Сега излиза, че това не е точно така.

— Цялото семейство ли е тук? — попита той.

Майка му бе изтичала да го посрещне на ливадата, защото е искала да го предупреди какво да очаква, да го успокои, в случай че избухне. Винаги постъпваше така. Той беше лудата глава, чувствителният… Мама винаги се опитваше да го укроти, да предотврати някое гневно избухване, което би смутило нечие спокойствие. В дома на Лелънд Тейлър скандалите се смятаха за тежък грях.

— Решихме да се съберем още днес, Греъм. Веднага след като научихме, че си арестуван… — За момент се спря и вдигна глава да го погледне. Продължаваше да стиска ръката му. За да го защити, или да го обуздае? — Трябваше да обмислим стратегията, да видим как да излезем от създалата се ситуация…

Тук личеше пръстът на втория му баща. Лелънд Тейлър обмисля стратегията си, дори когато отива да си измие ръцете.

— Да създадем единен фронт, знаеш…

— Срещу кого?

Хелън не обърна внимание на въпроса му и продължи:

— А после, когато научихме, че ще бъдеш освободен…

— … ви обзе огромно облекчение, разбира се — подхвърли той.

— Разбира се, Греъм. Не се дръж така!

— Надявам се, че Лелънд не е претърпял някакви загуби поради този скандал. О, разбира се, че не е… Нали фамилното ми име е друго? Никой нищо няма да разбере. Това е целта на семейното събиране, нали? Всичко трябва да се запази в тайна!

— Не. — Майка му бе получила своите заповеди и ги изпълняваше стриктно, като дисциплиниран боец. — Категорично не, Греъм! Ние се безпокояхме за теб.

— Това обяснява защо всички се втурнахте към затвора и се опитахте да ми помогнете…

Майка му притеснено поклати глава.

— Вече ти обясних, Греъм… — Спря в подножието на стълбището, което водеше към масивната двукрила входна врата: — Моля те, Греъм, не създавай усложнения. Опитай се да ни разбереш.

Той сведе очи към лицето й. Вече не бе в състояние да определи дали е очаровано, или очарователно. Тревожни бръчки, разбира се, липсваха. Тях ги бяха премахнали с лазер. Стори му се, че вижда загриженост в очите й, но не беше сигурен дали тази загриженост е лично за него, или за мисията, която й бе възложена. Мисия на ръба на провала…

 

 

Богатството на семейство Тейлър идваше от банкова дейност. В края на 40-те години Роланд Тейлър основава банката „Бейуест“, която управлява с желязна ръка чак до осемдесетте, след което я прехвърля в ръцете на единствения си син. За тези няколко десетилетия „Бейуест“ бележи непрекъснат растеж, поглъща няколко по-малки банки, превръща се в солидна финансова институция.

Солидна и силно консервативна, особено за региона на Сан Франциско. В политиката на банката не се предвижда финансиране на малкия бизнес, не се отпускат кредити на новосъздадени фирми. Жени и цветнокожи могат да заемат длъжности до определено ръководно ниво. Тя не пуска напарфюмирани реклами по телевизията, отношението й към „тълпата със спестовни книжки“ (според терминологията на Джордж) е почти презрително.

Не, „Бейуест“ решително не е банка за простолюдието. Управата й се чувстваше далеч по-удобно в областта на институционалното финансиране, сделките се осъществяваха с хора, които не свалят официалните костюми от гърба си, членуват в затворени клубове, обменят си тайни зад плътно затворени врати. Банка „Бейуест“ пазеше много тайни. В момента управлението й бе поверено в ръцете на Лелънд-младши. Макар и само на двайсет и седем, доведеният му син Джордж Русо, бе първи вицепрезидент.

Строгата трапезария на имението беше просторна, в нея се влизаше по две елегантни стъпала, които я свързваха с музикалната зала. Нито Хелън, нито Лелънд бяха пианисти, но това не им попречи да купят един огромен, триметров роял „Стейнуей“, редом с който беше монтирана дигитална апаратура за класическа музика, която се задействаше от натискането на един-единствен клавиш. След това обаче семейството бе установило, че естествения звук на рояла е малко силен за вечерна музика, проблемът се решава с монтажа на просторна, изцяло остъклена двойна врата.

В момента роялът мълчеше, но въпреки това остъклената врата бе плътно затворена. Когато се обсъждат семейни проблеми, Лелънд Тейлър неизменно отстраняваше всичко, което би отвличало вниманието. Информацията е голяма сила, но секретността вълнува душата, обичаше да казва той.

Трапезарията беше кръгла като чиния. Около овалната маса от черешово дърво лесно можеха да се поберат осемнайсет души. Тази вечер времето беше необичайно хубаво и Лелънд бе наредил да дръпнат завесите. Гледката отвъд закръглените френски прозорци беше зашеметяваща. Виждаха се островите Фаралон, отдалечени на двайсет и седем морски мили от Голдън Гейт, огромният град лежеше в ниското като на длан, в далечината блещукаха първите светлини на Бей Бридж и увеселителните заведения по плажната ивица отвъд него, а дебелите въжета на Голдън Гейт сякаш висяха като безплътна паяжина над сините води на залива.

Никой от присъстващите в помещението обаче не обръщаше внимание на тази възхитителна гледка.

Лелънд Тейлър бе заел място начело на масата, до него беше съпругата му. Вечеря очевидно не се предвиждаше, на масата имаше само кафе и сухи сладкиши. Лелънд бе облечен в тъмносив костюм и вратовръзка на синьо-червени ивици. Както обикновено, ризата му беше снежнобяла. („Бялата риза ясно показва кой е шефът.“) По мнение на Греъм този човек бе наследил маниерите на шест поколения британци, и това мнение не беше далеч от истината. Беше висок и слаб, с воднистосини очи и месести устни, кожата на лицето му бе розова като на бебе.

Вдясно от Лелънд, през два свободни стола (да не дава господ някой да си помисли редом с него) седяха сестрата на Греъм Дебра и съпругът й Брендън Макоури. Те напразно се опитваха да демонстрират непринуденост в една обстановка, която явно ги потискаше. Дебра беше израснала в това имение, но животът й бе поел в друга посока и тя отдавна бе престанала да го чувства като свой дом.

По мнението на голяма част от хората (но не и на Лелънд) Брендън имаше много добра работа в една електрическа компания. Дебра беше помощник на един ветеринарен лекар. Поради факта че е жена — при това не особено привлекателна, за Лелънд тя изобщо не съществуваше. Но, технически погледнато, тя беше член на семейството и по тази причина той бе принуден да я понася, макар и временно. Както и присъствието на Брендън…

Джордж беше едър и добре сложен мъж, също като Греъм. Облечен в изискан габардинен костюм, той бе заел мястото в дъното, противоположно на Лелънд. Пред него имаше запотена чаша хайнекен, а две неотворени бутилки се охлаждаха в специалния съд на спомагателната масичка.

Цялата лява част на огромната маса бе оставена на разположение на Греъм.

— Фактически изобщо не подозирах, че ще ме арестуват — каза той, отговаряйки на встъпителния въпрос на Лелънд. — Ако имах подобни опасения, без съмнение щях да се обадя, за да обмислим тактиката, особено що се отнася до наследството.

— Наследството, значи — промърмори Лелънд, опитвайки се да скрие презрението, което прозвуча в гласа му. — Бяхме много изненадани, когато научихме за тези петдесет хиляди долара… Откъде толкова пари у Сал? Очевидно не ги е спестил от търговията с риба, нали? Ще ми бъде много интересно да разбера това…

— Има ли смисъл, след като тези пари не са за никой от нас? — вдигна глава Греъм.

— Как така не са, какви ги дрънкаш? — намеси се Джордж. Гласът му беше тих и спокоен, но никой не се подведе от този факт. — След като не са изрично упоменати в някакво завещание, тези пари ще бъдат разделени на три! Аз си направих труда да проверя — завещание няма.

Греъм бе решил да запази спокойствие, каквото и да му струва това. Протегна ръка, взе един сладкиш от чинията пред себе си и бавно задъвка.

— Не е точно така, но…

— Извинявай, Греъм — прекъсна го Лелънд. — След като няма завещание, на какво ще бъдеш изпълнител?

Тук неочаквано се намеси Дебра, позволявайки си да прекъсне самия Лелънд!

— Във вестниците пише, че парите били опаковани в пачки — рече тя, стискайки ръката на мъжа си върху масата. Животът в сянката на една блестяща майка, стремително изкачваща стълбицата на обществения живот, бе принудил Дебра отдавна да се откаже от всякакви състезания с нея. Днес, на двайсет и девет, тя беше не толкова непривлекателна, колкото занемарена. Не носеше никакъв грим. Преди години косата й блестеше като косата на Хелън, но тя отказваше да я боядисва и скоро блясъкът се превърна в нещо средно между цвят на боровинки и слънчоглед. На всичкото отгоре беше бременна в пети месец и лицето й бе доста подпухнало. — Какво означава това „опаковани“? Откъде Сал е взел пачките? Какво мислиш да правиш с бейзболните картички? Може би ще ги откраднеш и тях?

— Точно така, Деб — кимна през масата Греъм. — Мисля да ги открадна. Изобщо, правя всичко възможно да ви прецакам.

— Както винаги — отбеляза Джордж.

Греъм се извърна да го погледне, в очите му се появи опасен блясък.

— Майната ти! — изръмжа той.

Лелънд нервно почука на масата.

— Моля, моля! Дайте да се държим цивилизовано.

— Няма проблеми — кимна Греъм, но ръцете му трепереха толкова силно, че кафето в чашата му се разплиска. — Знаете ли, скъпи мои роднини, денят ми все пак не беше от най-леките… Ако сте забравили, прекарах го в затвора, обвинен в убийство на родния си баща! После идвам тук с най-добри намерения, но виждам как ме посрещате. Затова ще ви кажа нещо: вървете по дяволите! Не съм длъжен да търпя тъпите ви обиди!

В пристъп на гняв очите му се насълзяваха. Така си беше още от дете. Но сега нямаше намерение да позволи на никого да види това, особено пък на скъпите си роднини. Същевременно не биваше да скочи и да си тръгне, просто за да запази поне част от достойнството си. Вдигна глава към тавана и примигна няколко пъти, за да прогони напиращите в очите му сълзи. В същия момент се обади майка му.

— За бога, деца! — извика тя. — Прекратете това! Греъм, остани на мястото си! Имаш право, ние наистина сме малко изнервени, но това не е без причина, нали?

В стаята се възцари напрегнато мълчание, нарушено няколко секунди по-късно от Лелънд:

— Майка ви има право — каза меко, но настойчиво той. — Отминалата седмица наистина не беше лека… — Хвърли предупредителни погледи към Дебра и Джордж, после се извърна към Греъм: — Никой в нищо не те обвинява… Просто искаме да получим отговори на някои въпроси. Без да те притискаме, без да те въртим на шиш. Но тези въпроси са важни за всички нас.

Греъм придърпа стола си обратно към масата и положи ръце на плота. Преплете пръсти, кокалчетата му побеляха.

— Ще ти кажа нещо, Лелънд — проговори с усилие той. — Тези въпроси изобщо не са важни и не мога да разбера защо Джорджи…

— Не Джорджи, а Джордж — поправи го тежко брат му.

— Да бе, забравих — кимна Греъм. — Та не мога да разбера защо Джордж се е загрижил толкова за някакви си петдесет хиляди долара, от които няма да получи никаква една трета, просто защото татко ги е определил за друг човек…

— Това е един от въпросите, на които искаме да получим отговор — натърти Лелънд. — За кого по-точно ги е определил Сал?

В другия край на масата Джордж повтори жеста на Лелънд отпреди малко и почука по масата:

— Преди всичко искам да заявя, че имам съвсем основателни причини да проявявам загриженост за една сума от около осемнайсет хиляди долара! — обяви той. — Това съвсем не са малко пари!

— Колко печелиш на година, Джордж? — стрелна го Греъм. — Сто и трийсет, сто и петдесет?

— Какво значение има това?

— Има, за да разберем доколко наистина се нуждаеш от осемнайсет хиляди долара…

— Това е твоят начин на мислене! — повиши тон Джордж. — Тук не става въпрос доколко се нуждая от осемнайсет бона. Става въпрос, че тези пари са мои!

Върху лицето на Греъм отново се появи опасната усмивка.

— Знаеш ли, Джорджи — процеди той. — Май най-сетне си станал истински банкер!

— Не знам за Джордж, но ние наистина се нуждаем от тези пари! — сприхаво се обади Дебра.

Брендън замръзна на мястото си. Греъм не познаваше характера му кой знае колко добре, но в едно бе абсолютно сигурен: Брендън не приема помощ от никого, под никаква форма. Беше мъж на място, независим, упорит, самостоятелен.

— Ще се справим и без тези пари! — отсече той.

— Брен! — погледна го смаяно Дебра.

— Точка по въпроса! — отсече Макоури и изгледа жена си така, сякаш искаше да я зашлеви.

Лелънд от своя страна очевидно не беше в настроение да става арбитър на семейните им недоразумения.

— Извинявай, Дебра — вдигна ръка той. — Мисля, че Греъм още не ни е съобщил за волята на Сал относно тези пари.

— Ти пък ще извиниш мен, Лелънд! — саркастично проточи Джордж. — Но в случая волята на Сал няма никакво значение! След като няма завещание, Греъм е свободен да прави каквото иска със своята третина, но ние с Дебра ще си получим нашите! Такъв е законът и той прекрасно го знае!

Навън слънцето се скри зад хоризонта, небето бързо започна да потъмнява. Търпението на Греъм — по принцип не особено силно — започна да се изчерпва. Беше абсолютно убеден, че парите на баща им няма да променят с нищо живота на Джордж. Този на Дебра — може би, но за съвсем кратко време.

Очите му пробягаха по лицата на присъстващите. Ето го скъпото му семейство, в пълен състав. Единствените му близки след смъртта на Сал. Към нито един от които не изпитваше абсолютно никакви чувства.

Как се стигна дотук? — запита се той. Защо животът на това семейство бе поел в толкова грешна посока?

Може би винаги сме били безнадежден случай, каза си той. Противоречията ни са толкова дълбоки, защото са структурни, фундаментални…

Сал и Хелън бяха в конфликт откакто се помнеше. Беше твърде млад, когато за пръв път забеляза това, нямаше разумно обяснение за причините. Но дори и тогава му направи впечатление различния начин, по който майка му и баща му подхождаха към нещата, по който се опитваха да решат проблемите. Те просто бяха различни — като характер, като природа.

Сал е италианец от второ поколение, израснал с матерния си език. Обича да работи с ръцете си: да рисува, да човърка нещо, да лови риба. Обича шумните компании, с много пиене и мръсни вицове. Обича да свири на акордеон. Мургав красавец с крива усмивка, от фигурата му се излъчва физическа самоувереност. Постоянно прегръща приятелите си, целува жена си на публични места, а нерядко и я пощипва по задника.

Сал е надарен спортист, на него се е метнал и Греъм. Веднага след колежа бе получил и приел предложението на „Балтимор Ориълс“ да играе професионален бейзбол, гарнирано с чек за 35,000 долара. И подобно на сина си и повечето надарени младежи от онова време, така и не успява да стигне върха. Но все пак, по настояване на Хелън, той бе запазил чека на първия си отбор и с парите по-късно купува лодката.

Хелън расте в коренно различна културна среда. Родителите й Ричард и Елизабет (а не Дик и Бетси) Реслър са известни бижутери. Хелън получава началното си образование в Таун Скул — най-престижното частно училище в града, расте сред посещения на най-добрите ресторанти, опера, театър, симфонични концерти, музеи. Тя е изключителна ездачка (в британски стил), готви много добре.

До навършване на осемнайсет години е ходила пет пъти в Европа и два пъти в Далечния изток, винаги с родителите си. В колежа се запознава с Лелънд Тейлър, който получава пълното одобрение на родителите й. Все пак надделява мнението, че двамата млади имат време и могат да поотложат официалния годеж.

Ричард и Елизабет са потресени от желанието на дъщеря си да постъпи в колежа Лоун Маунтън — едно частно учебно заведение, което неофициално се приема като женски филиал на Щатския университет на Сан Франциско. Те предпочитат женските учебни заведения на Източните щати — особено Васар и Смит, както по причини от културно естество, така и в името на сигурността. Лоун Маунтън се управлява от религиозен орден, зад който, както подозира семейство Реслър, се крият вездесъщите йезуити…

Освен това католиците са една доста по-буйна и невъзпитана общност от тази, в която е израснала Хелън.

Предимството на Лоун Маунтън от друга страна, е неговата близост. Достопочтените родители ще имат възможност да държат под око любимата си дъщеря, да я предпазват от арогантните младежи, повечето от тях с работнически произход, които учат във Военното училище оттатък улицата.

И, естествено, Хелън се влюбва точно в един от тях.

Това става през 1965 година. Хелън е първи курс, Сал завършва след една година във Виетнам. За нея той е всичко, което означава „зрял“ мъж. Тя е на осемнайсет, а той — на двайсет и пет.

Да се каже, че Ричард и Елизабет са недоволни от този развой на събитията, би означавало да се допусне значителна фактологическа грешка. Когато в края на семестъра Хелън забременява — това става дори преди двамата със Сал официално да обявят годежа си, родителите сериозно обсъждат възможността за аборт.

Но Хелън и Сал са далеч от подобни мисли. Те се обичат, те възнамеряват да се оженят и да създадат семейство. Хелън бяга с рибаря, семейство Реслър престава да се интересува от нея.

Раждането на Греъм поставя начало на бавното затопляне в отношенията между млади и стари. Неговото име, както и имената на Джордж и Дебра, не се връзва напълно с италианските корени на Сал. Греъм се е казвал бащата на Ричард, а Хелън убеждава Сал да го предложат на родителите й като пръв жест на помирение. Той се съгласява с видимо неудоволствие и се оказва прав — помирението никога не обхваща и него.

Така се поставя началото на дълга серия от дребни подкупи. Елизабет купува на децата хубави дрешки, носи им ги през деня, когато няма да се налага да вижда баща им.

Дрехи, обувки, коледни подаръци, велосипеди. После се ражда желанието на Ричард и Елизабет децата да растат в добър квартал, с подходящи приятелчета. Те не се опитват да настройват дъщеря си срещу мъжа й. Не, нищо подобно. Сал трябва да свикне със Сийклиф. Те ще направят първоначалната вноска за една хубава къща, Сал и Хелън ще се грижат за по-нататъшното изплащане. Това не е заем, не е проява на благотворителност. Това е подялба на собственост, двете семейства стават делови партньори.

Сал трудно понася всичко това, но не може да вини Хелън, че държи на родителите си. Оставя нещата в този вид, приема ги като компромис. Проявява здрав разум, държи се примирително.

И бърка.

Когато Греъм вече е достатъчно голям, за да разбира, той бързо открива разликата между родителите си. Шест дни в седмицата Сал излиза на риболов със „Заслужена награда“ още преди разсъмване. В неделя играе на топка с Греъм и Джордж, но само ако времето е хубаво. Ако вали, той се затваря в гаража, за да рисува и пие.

Междувременно Хелън възстановява добрите връзки с родителите си, вижда ги все по-често. Дрехите и останалите подаръци се превръщат в начин на живот. Често излиза с майка си и двете обядват навън. На тези обеди понякога присъства някоя приятелка на Хелън от детинство — винаги модерна млада жена, омъжена за лекар, адвокат или финансист. Неусетно се появява и Лелънд Тейлър, който в началото само казва здрасти и проявява интерес към децата й.

Сал упорито отказва да приема пари от семейство Реслър, но натискът не отслабва. Отчаяно търси начин да стъпи на краката си, но времената са трудни. Беден, но горд, той едва свързва двата края, но все пак успява да погасява месечните вноски по имението.

Основите на брака започват да се рушат, когато Греъм е на тринайсет. Две години по-късно бракът рухва напълно и въпреки всичко внезапно. От гледна точка на Греъм всичко става много просто — един ден Сал не отива на работа, на другия вече е вън от живота им. Напълно отрязан, сякаш е умрял…

Хелън се омъжва за втори път след по-малко от година. Лелънд Тейлър се премества да живее при тях, просто за да спести на децата травмиращите промени.

Може би гените на фамилиите Реслър и Русо са безнадеждно несъвместими, признава пред себе си Греъм. Пропастта между тях е прекалено дълбока. Той самият е стопроцентов Русо, истински син на Сал. Докато Дебра и Джордж са деца на Хелън…

 

 

Греъм ядосано отмести чашата с кафе, от гърдите му излетя тежка въздишка.

— Нека свалим картите на масата! — рече той. — На някого тук да му пука, че Сал Русо умря? Че в петък се спомина баща ви? На някого това да е направило впечатление?

Срещу него устната на Дебра леко потрепна, в дъното на масата се размърда фигурата на Джордж.

— О, я стига! — рече той. — Нима не личи, че сърцата ни са разбити? Той беше страхотен баща, винаги наблизо, винаги готов да помогне!

— Млъкни, Джордж! — сряза го Дебра. — Не говори така!

— Защо? — повиши тон най-малкият брат. — Защо, по дяволите? — Скочи на крака, столът му отлетя назад, очите му гневно проблеснаха по посока на Греъм: — Искаш да ни е мъчно, защото е умрял, а? Аз пък ще ти го кажа направо: чувствам се добре! Чувствам се облекчен. Имаш ли представа на какъв ад този човек подложи през последните няколко месеца собствената ти майка?

— Не, нищо не знам…

Лелънд прояви по-голяма твърдост от Хелън, юмрукът му решително се стовари върху масата.

— Сега не е времето да говорим за това, Джордж! Минало свършено! Болката е забравена.

— За какво става въпрос?

Лицето на Джордж се наля с кръв, очите му гледаха лошо.

— Сигурно пък много те интересува!

— Може и да ме интересува, стига да ми кажеш.

— Татко идваше тук и заплашваше мама!

— Не вярвам. Това не е истина…

— Джордж! — отново се обади Лелънд.

Но младежът вече не можеше да спре.

— Въобразяваш си, че някой ти вярва за този предсмъртен разговор с него, нали, Греъм? Въобразяваш си, че не разбираме за какво става въпрос?

Лелънд почука по масата, в гласа му прозвуча отчаяние:

— Сине, моля те!

Но Джордж вече пристъпваше към Греъм, който също стана от стола си.

— Ти, както и всички останали тук, прекрасно знаеше, че той беше лош баща, лош съпруг и лош човек! Той ни напусна, Греъм! Напусна всички ни, ако случайно си забравил това… После става така, че ти разбираш за парите му. Отдавна си наясно, че не можеш да разчиташ на Лелънд, особено след като провали юридическата си кариера. И затова си помисли, че можеш да изстискаш малко пари от стария Сал. Нали така беше, Греъм?

Беше на метър от брат си, лицето му стана още по-тъмно от притока на кръв. После изведнъж се нахвърли върху него, започна да го блъска и рита, от устата му захвърча слюнка.

— Кажи, че не е така, несретник такъв! Кажи го, ако смееш!…

Греъм разтвори крака и силно го блъсна. Джордж се спъна в стола зад себе си и падна по гръб. Останалите наскачаха и се развикаха, но никой не направи опит да се приближи. В следващата секунда Джордж отново беше на крака.

Греъм се отдръпна крачка назад. Гърдите му бурно се повдигаха и отпущаха, очите му пробягаха по лицата на присъстващите. Това бяха неговите близки, неговото семейство. Усети как в очите му набъбват сълзи, заобиколи масата, почти изблъсквайки майка си и втория си баща. После се спусна по стъпалата и изчезна навън.

 

 

Отборът на „Блейзърс“ се беше подредил до централната линия. Последна в редицата беше Сара Евънс, все още задъхана от последния спринт.

— Добър мач! — повтаряше тя, докато съперничките от „Уомбатс“ се изреждаха да поздравяват победителите с приятелско пляскане длан в длан. Получаваше същия отговор и от тях. Това беше ритуал, спортсменски ритуал. И двата отбора бяха вложили всичко от себе си в този мач, но в крайна сметка това е игра, нищо повече. Поздравяваш съперника и се прибираш у дома…

Скупчиха се около резервната скамейка, която се намираше на два-три метра от игрището, непосредствено до ниска ограда. Трябваше да приберат бухалките и екипите си, за да отворят място на следващите. Сара възбудено обсъждаше ключовите моменти в мача с част от съотборничките си, после изведнъж млъкна и се втренчи в Греъм Русо. Той стоеше зад оградата, облечен в тениска „Биг дог“, на главата му имаше шапка на „Джайънтс“, а очите му бяха заковани в нея.

Грабна сака си (служебният пистолет беше вътре), заобиколи оградата и се насочи към него.

— Помислих, че това сте вие — приятелски се усмихна той. — Всъщност, бях сигурен, че сте вие…

— Следите ли ме?

— Не — изненадано я погледна той.

— Тогава как разбрахте, че съм тук?

Много й се искаше сърцето й да успокои ритъма си. Буквално виждаше как тънката фланелка потрепва на гърдите й.

— Нямах представа, че сте тук — отвърна той. — Взех си един хамбургер и дойдох да погледам… Имах нужда да се поразтоваря…

— Това мога да го повярвам.

— Може би знаете, че цял ден бях затворен — отново се усмихна той. — Вечерта е много приятна и реших да се поразходя… Ей там на пейката съм оставил няколко опаковки бира. Ако искате, елате да изпием по глътка и да погледаме следващия мач…

— Не мога — поклати глава тя. — Не мисля, че е удобно да ни виждат заедно. Ако случайно си мислите, че сте ме стреснал, трябва да ви разочаровам. Идеята да дебнете ченгета не е добра. Мога да ви тикна в затвора толкова бързо, че изобщо да не си спомняте за тази кратка отпуска. Надявам се, че ме чухте добре.

Две от съотборничките й минаха покрай тях, пробивайки си път към паркинга. Доловили острите нотки в гласа й, те се спряха.

— Всичко ли е наред, Сара?

— Да, разбира се — кимна тя, погледна Греъм и тихо добави: — Стойте по-далеч от мен!

Обърна се и затича да догони момичетата.

 

 

Терените за софтбол бяха четири — по един във всеки ъгъл на огромното игрално поле. Току-що завършилият мач на Сара се проведе на номер 2 — най-близкият до паркинга. От мястото си в колата тя виждаше Греъм, седнал на трибуната — десет реда дървени пейки, издигащи се точно зад вратата.

Спуснала страничното стъкло, тя остана на мястото си цели двайсет минути, без да го изпуска от очи. Греъм Русо изглеждаше напълно погълнат от събитията на терена, от време на време ръката му механично надигаше кутийка бира. Добре поне че не направи опит да ме последва на паркинга, рече си тя. Беше допуснала възможността той да й даде няколко метра аванс, а след това да я последва със своята кола. Но младият мъж дори не погледна след нея. Върна се на трибуната и зазяпа следващите мачове, точно както й беше казал. Може би това беше истината…

Което обаче не означаваше, че не беше я проследил дотук. Може би вече бе научил каквото му трябваше — къде живее и къде играе. От друга страна, обяснението му беше напълно смислено, напомни си тя. След ужасно дългия ден в затвора му се беше предоставила възможността да се наслади на една прекрасна вечер — може би най-хубавата от месеци насам.

Отвори вратата на колата и дръпна ципа на сака си. Облече тънкото горнище на анцуга и прекоси тъмното пространство между паркинга и трибуната.

Спря на няколко крачки зад гърба му и продължи да го наблюдава. Седеше приведен напред, с лакти на коленете. Тениската бе опъната по мускулестия му гръб, в ръцете му се поклащаше отворена кутийка бира.

Областната прокуратура го беше освободила, без да повдига обвинение срещу него. Това означаваше, че Сара би могла да седи с него колкото желае, без никой да я обвини в нарушение на служебната етика. После си позволи леката и вероятно неизбежна самозаблуда — след няколко бири той може би ще се изпусне да каже нещо, което впоследствие би могло да бъде използвано срещу него. Все още беше на служебна вълна — едно ченге, което винаги работи… По тази причина виси тук, по тази причина обмисля възможността да си поговори с него…

Един от играчите на терена нанесе страхотен удар. Топката се вдигна нависоко, прелетя поне сто метра, публиката скочи на крака. Стори го и Греъм. Вдигнал глава, той следеше траекторията, лицето му грееше от възбуда. Изражението му беше съвсем детинско — невинно, чисто, развълнувано. В главата й се прокрадна съмнението. Нима човек, който е извършил убийство, може да има подобно изражение? Не, в това Сара беше абсолютно сигурна.

Беше сменила спортните обувки в колата си. Сега носеше маратонки, които напълно заглушаха стъпките й. Седна на пейката до него и каза:

— Окей, дайте да я пробваме тази бира.

Той не прояви особено учудване. Погледна я кротко, бръкна под пейката и извади една кутийка.

— Видяхте ли онзи удар? — попита.

Сара отвори кутийката.

— В писмото на баща ви се споменава, че сте играл професионален бейзбол…

Той не отговори веднага. Очите му проследиха сложната комбинация на терена, в резултат на която единия тим спечели две точки. Изля остатъка от бирата в гърлото си и едва тогава каза:

— Надявах се да се наложа по време на голямата стачка, поне като резерва. Не стана… — Най-сетне се осмели да я погледне и с леко стеснение добави: — Наистина не съм ви следил… Понякога се отбивам тук да погледам, това е всичко. Зърнах ви по време на мача, останах да ви видя… После си рекох: какво толкова, по дяволите? И двамата сме тук, ще ви кажа едно здрасти… Изобщо не ми мина през ума, че ще ме заподозрете в проследяване…

— Но аз бях човекът, който ви арестува!

— Забелязах — кимна с лека усмивка Греъм.

— Хората не си падат по ченгетата, които са ги арестували — настоя тя.

— Но нали ме пуснаха? Няма обвинения срещу мен. Следователно в момента и двамата сме обикновени граждани.

— Не съм съвсем съгласна. Аз си оставам ченге, а вие — заподозрян.

Той се замисли върху думите й, после сви рамене:

— Аз донякъде също съм държавен служител. Работил съм в съда, давал съм клетва като юрист… И не съм убил баща си. — Ръката му махна по посока на игрището: — Трябва да призная, че играете доста добре, сержант. С очите си видях как правите тройка…

— Най-вълнуващата част от тази игра е нападението — неволно се поотпусна тя.

— Така казваше и баща ми.

— И вие ли сте на това мнение?

— Разбира се.

— Аз също.

— Е, тогава наздраве — рече Греъм, измъкна нова кутийка изпод седалката и я отвори. — Значи имаме и нещо общо… Искате ли още една бира?

Почти беше приключила с първата. Рядко пиеше, по тази причина вече усещаше леко затопляне, въпреки минималното количество алкохол, което беше поела.

— По-добре да се въздържа — отказа тя. — Трябва да вървя, защото утре ще ставам рано…

— Това го помня — усмихна се той.

Тя се поколеба, изненадана от факта, че никак не й се тръгва.

— Благодаря за бирата.

Гласът му я спря, когато беше изминала два-три метра.

— Сержант Евънс?

Обърна се.

— Как е малкото ви име?

Лицето й потъмня, после бързо се разведри. Присмя се вътрешно на себе си, тръсна глава и срещна очите му:

— Сара.

— Сара… — повтори той, а усмивката на лицето му беше съвсем истинска. И сладка. — Харесвам това име…

Влезе в колата си, погледна се в огледалцето. Чувстваше се абсурдно доволна от себе си. От какво? Греъм Русо харесвал името й… Голяма работа!

Топлината се разпространи по цялото й тяло. От алкохола е, рече си Сара. Трябва да карам внимателно.