Джон Лескроарт
Право на милосърдие (30)

Двайсет и девета глава

Сара беше следващата. В нейно лице обвинението с положителност нямаше да намери приятелски настроен свидетел, но в показанията й се криеха силни козове за враговете на Греъм. А веднага след кратката следобедна почивка за кафе, със или без цигара, преобладаващо мъжкият състав на съдебните заседатели нямаше начин да не обърне специално внимание на хубавата жена зад банката на свидетелите.

Не носеше някоя от униформите си с умишлено безформена и лишена от стил кройка. Бе стигнала до заключението, че трябва да изглежда максимално добре и по тази причина избра червена блузка от фина коприна, която бе плътно затворена, но в замяна на това потрепваше при всяко движение на едрия и твърд бюст. Късата вълнена поличка на ситни плисета и обувките с ниски токове подчертаваха добре оформените й крака. Косата й беше прибрана назад от лицето, спускайки се свободно към раменете.

— Не я гледай! — прошепна Харди и настоятелно стисна ръката на Греъм, докато младата жена минаваше покрай банката им. — Срещне ли погледа ти, и двамата затъвате да гуша!

Неочаквано за всички Арт Драйсдейл беше този, който зае място в центъра на пространството пред съдебните заседатели. Харди улови краткия неспокоен поглед на Сара, но нямаше как да реагира. Погледна към Фрийман, който неопределено сви рамене, но и в неговите очи се мерна безпокойство. Възможно ли е да бяха надушили нещо? Дали Драйсдейл няма да види сметката на момичето по характерния си на пръв поглед небрежен, но хладно безпощаден начин?

В момента нямаше никакви признаци за подобни намерения. Драйсдейл набързо се представи на свидетелката и на съдебните заседатели, после започна разпита. А Харди бавно проумя логиката на този ход. Безкрайно обаятелен и несъмнено опитен прокурор, Арт беше далеч по-подходящ за ролята на инквизитора, който ще посочи лъжите на Греъм и ще ги разобличи една по една.

Соума от друга страна, несъмнено би сторил същото, но на четвъртата или петата лъжа със сигурност щеше да изпадне в силна възбуда и да ускори темпото. А с показанията на тази свидетелка подобно нещо бе вредно и недопустимо. Те трябва да бъдат снети бавно и внимателно, със съответната наслада…

Една красива млада жена забиваше смъртоносни стрели в сърцето на един хубав мъж. Това би било трудна работа, дори и ако не изпитваше чувства към него. Чувства, за които никой не подозираше. Колкото по-трудно изтръгваха отговорите от нея, толкова по-опустошителни щяха да стават те…

— Инспектор Евънс, вие многократно сте разпитвала обвиняемия, нали?

— Да, сър — отговори със звучен контраалт Сара.

— Кога за пръв път сторихте това?

— В деня след… — малка пауза в търсене на по-неутрална дума — … след смъртта на жертвата.

— Този ден беше събота, нали?

— Да.

— Попитахте ли обвиняемия дали предишния ден е виждал баща си?

— Да.

— Какво ви отговори той?

Сара хвърли поглед към Греъм, а Харди бе сигурен, че зърна кратката светкавица в него.

— Отговори отрицателно — бързо се овладя тя, обръщайки се отново към Драйсдейл. — Каза, че на предишния ден нито е виждал баща си, нито е разговарял с него.

Започна се. Драйсдейл очевидно беше наясно, че за да получи максимално благоприятни отговори той просто трябва да се придържа към тактиката, която правилно бе избрал.

— Вие попитахте ли го точно това? Какъв беше отговорът му?

Сара успя да запази самообладание. С цената на доста усилия Харди я беше убедил, че нейните показания няма да повлияят пряко върху присъдата. Трябва просто да се придържа към истината, а в заключителната си пледоария той ще има грижата да обясни неизбежните несъответствия.

Сега обаче беше принуден да признае, че описани в съдебната зала, дългият низ лъжи звучаха доста обезкуражаващо. Помоли се на Бога заседателите да приемат обясненията му за лъжите на Греъм, но едновременно с това си даде сметка, че може би е подценил тяхната привързаност към истината. Това личеше в очите на повечето от тях.

Често става така, че заседателите вземат решение според личните си впечатления от обвиняемия, независимо от характера на доказателствата. А показанията на свидетелката в момента съвсем не допринасяха за изграждането на благоприятен имидж на Греъм в техните очи.

Водени от търпеливите и прецизно формулирани въпроси на Драйсдейл, съдебните заседатели научиха, че Греъм е излъгал полицията за близките отношения с баща си, за причините на болките му, за броя на телефонните разговори със Сал, за морфина и доктора, който го е доставил… Излъгал дори и когато го запитали дали сам е поставял инжекциите на баща си…

Излъгал родния си брат за наличието на парите, а родната си сестра — за бейзболните картички.

Отрекъл да знае за сейфа на баща си, приписал невежество на банката си, без изобщо да споменава за касетата, която държи там, отрекъл двамата със Сал да са разговаряли за парите, с които да плащат на докторите.

Часът беше четири и двайсет, Драйсдейл очевидно приключваше. В този момент Харди не можеше да се сети за лъжите на Греъм лично пред него, но беше сигурен, че те са дори повече от тези, които бяха описани пред съда. После в залата най-сетне прозвучаха магическите думи „свидетелят е ваш“…

Фрийман протегна ръка зад гърба на Греъм и докосна ръкава на Харди.

— Нека аз да я взема — прошепна той.

— Тя е моя! — ухили се Греъм и шеговито го сръга в ребрата, а Харди му рече да мълчи.

— Мога да се справя — настоя Фрийман. — Соума я отстъпи на Драйсдейл, защо не направиш като него?

Харди не беше сигурен какво си е наумил Фрийман, но старецът отдавна се радваше на добра репутация в съда. Беше от хората, които умеят да се ровят в нещата и често постигаше бляскави успехи. Всъщност, именно по тази причина Харди му позволи да се включи в екипа, а сега очевидно дойде времето да му позволи да покаже какво може…

— Добре — кимна той.

Фрийман не загуби нито миг повече. Изправи се в средата на залата веднага след оттеглянето на Драйсдейл, представи се и започна:

— Инспектор Евънс, бих искал да кажете пред съда дали, опирайки се на личния си опит като служител на силите на реда, можете да се доверите на човек като обвиняемия Греъм Русо…

В залата настъпи смаяна тишина. Но през деветдесетте минути, които Драйсдейл отдели на свидетелката, Фрийман очевидно беше обмислил встъпителния си въпрос много добре. Съвсем в негов стил, призна пред себе си Харди. Аз никога не бих започнал с подобен въпрос…

Разбира се, че въпросът беше недопустим. Разбира се, че беше подвеждащ. Разбира се, че не се опираше на никакви доказателства. От чисто юридическа гледна точка това си беше един абсолютно тъп въпрос…

Но Харди имаше предчувствието, че Драйсдейл и Соума няма да направят възражение, а Фрийман очевидно знаеше това. В крайна сметка свидетелката зад банката беше полицейски служител, който току-що бе разобличил обвиняемия в милион лъжи! Как би могла да отговори на подобен въпрос? Нима е възможно да каже да, аз вярвам на този човек?

Сара прехапа устни, очите й бавно обиколиха лицата на Драйсдейл и Греъм, а след това се спряха на Фрийман. Харди хвърли бегъл поглед към Солтър, който очевидно очакваше възражение от страна на обвинението, което така и не дойде.

— Да — тихичко каза тя.

 

 

Преди да обяви края на съдебното заседание, Солтър бе принуден да въдвори някакъв ред във внезапно разбунената зала.

Хората чинно се насочиха към изхода, но почти веднага започнаха да се блъскат и да си подвикват, сякаш нямаха търпение да споделят впечатленията си. Искрата се прехвърли и към служебния изход — там, откъдето професионалистите напускаха сградата на съда.

Харди придружи Греъм до транзитната килия и го изчака да се преоблече. Както беше прието, обвиняемият трябваше да нощува в затворническо облекло. Изпитваше дълбоко задоволство от начина, по който старата лисица бе успяла да омаловажи вредата от показанията на Сара, но умът му продължаваше да се връща на непосредствените житейски проблеми, особено на отношенията му с Франи и Мишел…

Ето защо остана безкрайно изненадан от тълпата, която ги пресрещна пред задния вход на съда, малко преди да хлътнат в покрития пасаж, водещ към затвора. Бяха поне осемдесет човека, сред които личеше импозантната фигура на Прат. Областната прокурорка бе присъствала в съдебната зала, бе вдигнала свитата си в юмрук десница и бе казала едно откроило се в тишината „ДА!“ почти веднага след като Сара бе отронила същата думичка.

Ситуацията зад сградата на съда напомняше митинг. Харди зърна лицето на Фрийман непосредствено до Драйсдейл. Зад тях стоеше Барбара Брандт, после Соума сред куп униформени полицаи, стотици репортери…

За близо двайсет години напрегната съвместна работа и куп стресови ситуации, Харди нито веднъж не беше имал шанса да види как Драйсдейл изпуска нервите си. Но сега, изправен на крачка от Шарън Прат — жената, която го бе уволнила само преди няколко месеца, той очевидно бе сторил именно това…

— Ще ти кажа какво мисля за теб, Шарън! — Гласът на Драйсдейл бе толкова висок, че думите му ясно стигнаха чак дотук, при служебния изход, където се бяха изправили Харди и Греъм, в компанията на съдебния полицай. — Ти си срам за силите на реда и мястото ти не е сред нас! Ти си един продукт на социалната конюнктура!

Но Прат прие тези думи като похвала.

— Дяволски си прав, Арт! — извика тя. — Народът ме е избрал и знаеш ли защо? Защото му е писнало от буквоядци като теб, които не виждат нищо друго, освен алинеите на закона! Защото му е писнало от правосъдие, което се базира на задкулисни сделки!

Съдебният полицай реши, че е крайно време да поведе Греъм към затвора, но Харди го спря:

— Почакай, Карл, трябва да чуеш това!

Останаха на място, залепнали като мухи на вратата.

Жужаха камери, поклащаха се насочени микрофони. Харди зърна Сара в компанията на Марсел Лание, двамата бяха съвсем близо до центъра на събитията. Тя едва ли е гранатата, рече си той. По-скоро е предпазният щифт, след издърпването на който неминуемо следва експлозията…

— Не сме правили никакви задкулисни сделки! — ревна Драйсдейл, стъпил на едно от бетонните кубчета, които маркираха пешеходната зона. Очите му бързо пробягаха по тълпата: — Нима не виждате, че тази жена не е на себе си и говори глупости?

— Вие изправихте пред съда Греъм Русо, макар отлично да знаехте, че той не е убил баща си! — не му остана длъжна Прат. — Това обяснява всичко! — Областната прокурорка очевидно се чувстваше много добре сред разбунената тълпа. Гласът й рязко се повиши: — Някой тук да си мисли, че не става въпрос за асистирано самоубийство? Някой да каже, че е извършено предумишлено убийство? Хайде, говорете, аз чакам!

Каква ирония на съдбата, рече си със скрита въздишка Харди. По всичко личеше, че само Сара и екипът на защитата вярват във версията за убийството на Сал. Но сега не беше времето да се говори за това…

— Защо не попиташ приятелката си Барбара Брандт, Шарън? — не се предаваше Драйсдейл. — Защо не я попиташ кога се е срещала с Греъм Русо и дали изобщо се е срещала с него? Тук мога да ти помогна и аз: тя никога не го е виждала! Направихме си труда да я проверим, Шарън… Тя е една обикновена измамница!

— Лъжеш! — ревна Брандт. — Това е…

— Не позволявай на истината да се изпречва на пътя ти! — сряза я Драйсдейл, окончателно вбесен. — Това никога не ти се е случвало! — Очите му попаднаха върху Сара, пръстът му се насочи в гърдите на Прат: — Между другото, каква ще бъде наградата на сержант Евънс за днешните й показания? Може би ще я назначиш за личен шофьор?

Изпаднал в необичайната роля на умиротворител, Фрийман вдигна ръка и подръпна сакото на Драйсдейл.

— Това вече е прекалено, Арт — рече той. — Овладей се, моля те!

— Проклета пародия! — продължи Драйсдейл, но пламът му очевидно започна да угасва.

Харди чу едно „губещите винаги се пенят“, предназначено за тълпата, но явно Прат също си даде сметка, че публичните скандали са недопустими за добрия политик. В следващия миг Драйсдейл вече си пробиваше път към паркинга, следван по петите от Соума.

— Какво става? — попита внезапно изскочилият отнякъде Глицки. — Защо Арт е вбесен?

— Евънс му сви малък номер — светкавично се окопити от изненадата Харди. — А Арт си мисли, че в дъното на този номер се крие Шарън. Според мен е малко преуморен…

— Колко малък беше номерът?

— О, нищо особено — храбро излъга Харди.

Но Греъм, с белезници и затворнически комбинезон, очевидно се почувства засегнат.

— Каза, че ми вярва — надуто съобщи той.

— Значи си специален — промърмори Глицки, после се извърна към униформения полицай: — Карл, защо този човек още е тук?

Карл очевидно умееше да отгатва настроенията на началството и вече побутваше Греъм пред себе си.

— Водя го към единичната килия, лейтенант — съобщи през рамо той.

Тълпата започна да оредява. Част от хората — предимно репортери, привърженици на Греъм и самият Фрийман — бяха тръгнали подир Драйсдейл и Соума. Наслаждавайки се на вниманието на фоторепортерите, Прат поведе друга групичка в обратна посока.

Евънс и Лание останаха сами. Скръстили ръце пред гърдите си, те мълчаливо наблюдаваха как отвеждат Греъм.

— Ейб, бих ти предложил да не обръщаш внимание на политическите шумотевици, а да провериш алибито на Джордж Русо — обади се Харди. — Това е братът на Греъм…

— Знам кой е.

— А знаеш ли къде е бил, когато на Сал са му видели сметката?

— Това не ме интересува.

— Е, хубаво. После да не кажеш, че не съм те предупредил…

Но никой от двамата не помръдна от мястото си. Натикал ръце в джобовете си, Харди се питаше дали Сара няма да дойде да каже нещо. Глицки бе кръстосал ръце пред гърди и стоеше като вкопан на мястото си. Челюстта му леко се движеше, белегът над горната му устна беше побелял. От гърдите му най-сетне се откъсна въздишка, главата му помръдна по посока на Харди:

— Значи Евънс обяви, че вярва на твоя човек, а? — процеди той. — Направо от банката на свидетелите?

— Каза, че може да му се има доверие.

— Как така? Да не би съдията да беше заспал?

— Фрийман — рече с доволна въздишка Харди. — Тоя тип е магьосник! Една-единствена думичка, представяш ли си? Разбира се, след това Драйсдейл направи възражение и съдията го прие, но вече беше късно. Заседателите чуха каквото трябваше да чуят!

— Как така изведнъж? — присви очи Глицки. — Фрийман изобщо познава ли Евънс?

— Не — отвърна Харди, после сви рамене и добави: — Предполагам, че е действал по инстинкт, но се оказа прав.

— Трябва да поговоря с нея. Значи тя смята, че Греъм не го е направил, а?

— Поне аз останах с такова впечатление…

— По какви причини мисли така?

— Не знам — отново сви рамене Харди. Лъжи, лъжи и пак лъжи… Много му се искаше да сподели всичко с Ейб, но не посмя. В момента най-важното беше да предпази Сара, а чрез нея и Греъм… Не беше очарован от тази ситуация, но просто нямаше избор. — Попитай я сам…

 

 

Слава богу, Франи не беше злопаметна. В това отношение беше коренна противоположност на мъжа си, който можеше да помни личната обида в продължение на години.

Съсипан или не, Харди нямаше навика да се промъква незабелязано, въпреки че в момента се чувстваше буквално стъпкан. Отключи входната врата, остави куфарчето си в антрето и се изправи в средата на хола. В продължение на няколко секунди остана така, после въздъхна, приближи се към камината и започна да мести слонския керван.

До обонянието му достигна аромата на прясно опечен хляб, откъм двора долиташе глъч. Децата явно бяха поканили и съседчетата си. Прибра се направо у дома. Не виждаше смисъл да се отбива в кантората, нито заради „Триптек“, нито за обичайните дълги дискусии с Фрийман. Искаше да бъде със семейството си, може би защото всичко останало беше извън контрол.

Времето продължаваше да се задържа топло. През отворените прозорци нахлуваше ветрец с едва доловим мирис на море.

Ръцете на Франи го обвиха изотзад.

— Защо си се оженил за такава ревнивка като мен?

Той се обърна и я прегърна.

— Не съм искал да крия от теб каквото и да било — рече. — Но толкова неща са на главата ми, че просто забравих…

Тя се притисна в него. Беше боса, облечена в отрязани дънки и синя блузка без сутиен.

— Бях уморена, може би и малко ядосана, че прекарваш толкова много време със Сара… На всичкото отгоре излезе, че си имате и тайни… — Раменете й леко се присвиха: — Наистина съжалявам, Дизмъс. Но този удар ме завари неподготвена…

Той я целуна с обещанието да я накаже по-късно, после попита:

— Междувременно, искаш ли да чуеш една новина за „Триптек“? Добре, но първо седни…

 

 

Отново бяха в хола, но след цели четири часа, използвани за оправянето на децата. Докладът му за Мишел и пропуснатото състояние от „Триптек“ отне половин час (без да се броят емоционалните реакции), но това беше цялото време, с което разполагаха преди вечеря.

Пропуснаха да приберат децата навреме и игрите продължиха доста след шест. Вечерята закъсня, после дойде ред на миенето на зъбите и обличането на пижамите.

После, като безплатно приложение, Винсънт изведнъж се сети, че не си е написал домашното — стихотворение минимум шестнайсет строфи, при писането на което родителите имат право да помагат за римите, но не и да подменят думи.

— Никаква помощ, тате! — рече той с насълзени очи. — Цялото трябва да си е мое! Но ти вероятно мислиш, че не мога да направя нищо сам, нали?

Франи предварително бе определила вечерта за къпане. Ребека реши да вземе един душ, отказвайки да влезе във ваната с малкото си братче. Това предизвика нов плач и скърцане със зъби от страна на Винсънт. Не е честно, оплака се той. Всички ме мразят, а тая Бек прави каквото си пожелае!

Винсънт също мразеше света и изрази желание да избяга в дън гори Тилилейски и да живее там с Балто или всяко друго животно, което изпитва поне мъничко съчувствие към него.

Някъде около девет и половина Харди най-сетне затвори прозорците и спусна пердетата. Хладният вечерен бриз миришеше на есен.

— Е, прекарахме си приятно — обобщи той.

Франи се тръшна на дивана, на лицето й бе изписано изтощение.

— Ще изпия чаша вино, а може би и две — обяви тя. — Искаш ли да ми правиш компания?

— Джин — рече Харди. — Три пръста, една бучка лед, без маслина.

 

 

Телевизията бе захапала здраво. Войната между прокурорите, разделението между ченгетата. Шарън Прат и Барбара Брандт по въпроса за социалните поръчки. Хапливите забележки на Арт Драйсдейл и Дейвид Фрийман по отношение на Сара.

Драйсдейл:

— Погрешната политика на Шарън Прат доведе дотам, че добрите полицаи вече нямат представа какво значи закон.

Фрийман:

— Инспектор Евънс усеща истината със сърцето си. Греъм Русо е обичал баща си.

Харди натисна дистанционното и екранът потъмня.

— Господ здраве да му дава на тоя Дейвид! — промърмори той. Джинът едва се забелязваше на дъното на чашата. — Очертава си пистата и препуска по нея като състезателен кон!

— Но Сара ще си има големи неприятности, нали?

— Напълно възможно — кимна с въздишка Харди. — Но както вървят нещата може и да получи медал, особено ако Прат е решила да се намеси по-активно в делото…

— Нещата са сериозни, нали?

— Много сериозни. Нещо като гражданска война — брат срещу брат, син срещу баща… Всички се ненавиждат. Аз също си имам един проблем, при това доста сериозен…

— Пак ли? — погледна го съчувствено Франи.

— Не, този е стар — усмихна се Харди. — Мъчи ме вече седем-осем часа и се нарича Лелънд Тейлър…

— Да не би да е престанал да ти плаща?

— Още не, но и това може да стане…

Разказа й за сутрешния си разговор с Греъм. Ще бъде принуден да предупреди Лелънд за предстоящо разследване на семейството му и Лелънд вероятно ще спре плащанията.

— А ако все още те бива в аритметиката, скъпа моя, може би ще пресметнеш, че той е последният ми източник на приходи — заключи с горчивина Харди и наклони чашата си, за да събере последните капчици джин. — Но в момента аз просто не мога да му кажа това, особено след развоя на днешните събития…

— Джордж трябва ли ти?

— Уж все си повтарям, че не ми трябва, но на практика е обратното — поклати глава той. — Защото докажем ли, че той е убил Сал, Греъм автоматически ще бъде оневинен. Значи ми трябва. Което означава, че трябва да започна да го разследвам… И да се превърна в труп.

На вратата се почука и Харди учудено погледна часовника си. Минаваше десет и четвърт. Сигурно е Сара, рече си той. Съсипана след днешните показания, има нужда от съвет и утеха…

Денят му беше започнал в пет и половина, въпреки че беше легнал в един, при това след скандал с Франи. Сериозно се беше замислил да поиска един ден почивка от Солтър, и то преди да бъде уведомен, че е изпуснал над половин милион долара, преди маратона в съдебната зала, преди изтощителната битка с децата…

На това трябва да се сложи край, реши той. Просто не мога да продължавам по този начин!

Но не можеше да откаже подкрепата си на Сара. Тя работеше за него, при това добре. Няма как да й обърне гръб, при това точно в тежък момент като този. Направи усилие да стане от стола, отиде до вратата и я отвори.

— Трябва да поговорим — рече Глицки.