Джон Лескроарт
Право на милосърдие (23)

Двайсет и втора глава

Лимузината на Лелънд Тейлър стовари Харди пред офиса, там го чакаше бележка от Дейвид Фрийман с молба веднага да слезе при него, тъй като трябвало спешно да поговорят за Дайсън Брънел и „Триптек“.

Сега пък какво става?, запита се Харди.

Но както всеки следобед Фрийман беше в съда. Малко по-късно специален куриер донесе един кашон с документи по делото на Греъм и Харди потъна в тях. Сети се за Фрийман чак около пет и слезе долу да го потърси.

Старецът беше в библиотеката зад Солариума, задълбочен в някакви нормативни документи. От устата му стърчеше дебела пура, която той бавно и с видимо удоволствие предъвкваше. Трите полупразни порцеланови чаши за кафе говореха, че се е върнал от съда поне преди час. Но в поведението му нямаше нетърпение, липсваше припряност. За Фрийман времето бе престанало да съществува, значение имаше единствено закона.

— Дайсън Брънел — рече Харди и придърпа близкия стол. — Какво се е случило?

Фрийман дочете текста пред себе си, отбеляза си нещо в полето на книгата, после тикна пурата между страниците и хлопна твърдите корици.

— Таксата за изваждане — рече.

— Какво по-точно?

— Дайсън не може да събере парите. „Триптек“ има финансови затруднения. Предлага да изплати част от хонорарите, които се полагат на теб и на Мишел, със срочни акции.

— Със срочни акции? — смаяно се облегна назад Харди. — На „Триптек“?

— Това не е чак толкова необичайно — кимна Фрийман.

— Не казвам, че е. Просто се питам с какво да живея до падежа им.

— Честно казано, и аз си зададох същия въпрос…

Това не трябваше да се случва. „Триптек“ беше главният му източник на суха пара, от нея получаваше заплатата си.

— Нали ще ме предупредиш ако има опасност да забелят корем, Дейвид? — тревожно попита той.

— Нещата едва ли ще опрат дотам, Диз — поклати глава Фрийман. — Брънел твърди, че фирмата е в добро състояние и аз имам всички основания да му вярвам. Става въпрос за временни затруднения с приходите…

— И затова предпочитат да не ни плащат кеш? Това наистина е начин за икономии, но…

— Брънел твърди, че започват реорганизация и проблемът с приходите скоро ще бъде решен. — Фрийман понижи глас и убедително добави: — Предстои излизането на годишния им баланс, Диз. В него искат да включат и загубата на осемнайсет милиона долара от тази авария с контейнера. Това, плюс нашите хонорари, означава че…

— Сумата все пак не е колкото държавния дълг, Дейвид — прекъсна го Харди.

— Не е, но цялата е в кеш, излиза директно от джоба им и се отразява в баланса. — Фрийман вдигна ръка да спре възраженията му: — Предавам ти едно послание, Диз, нищо повече. Мисля, че нещата няма да стигнат до наистина опасно развитие. Дайсън се безпокои за акционерите си, които няма как да не забележат състоянието на нещата. Страхува се, че на хартия компанията ще изглежда по-зле, отколкото е в действителност…

Предупредителното звънче в главата на Харди утихна.

— И предлагат опции, така ли?

— Не. Предлагат реални акции и аз съм склонен да ги приема. Според мен имаме всички шансове да получим солидно обезщетение, плюс съответната печалба. Проблемът е, че докато това стане, аз няма да съм в състояние да ти плащам почасовите хонорари, или поне не целите. Брънел може да си позволи не повече от половината сума…

— Бих нарекъл този проблем доста обезпокоителен, Дейвид — поклати глава Харди. — Не мога да работя без да ми плащат. С какво ще живея?

— Знам, знам… Но все някак ще се оправиш за няколко месеца…

— Ох, Дейвид, не знам… Ами ако стане така, че тези акции се окажат хартийки без стойност?

— Според Брънел имаме всички шансове да получим доста съблазнителни печалби от тях.

— Че какво друго ще ти каже? — вдигна вежди Харди. — Че нещата ще се закучат и всички ще останем с пръст в уста? — Изведнъж си даде сметка, че е по-добре да се овладее и да изслуша офертата докрай. — Какво по-точно предлага?

— Предлагат ти акции по два долара парчето, тоест на преференциална цена. Дата на падежа — някъде през септември. Двайсет хиляди акции.

— Много щедро! — саркастично проточи Харди. — А по колко вървят в момента? Три долара парчето?

— И една осма — уточни Фрийман и вдигна ръце: — Знам, че цената е ниска, Диз. Но Дайсън твърди, че това е изгодно за нас, тъй като можем да получим по-голямо количество. Доскоро акциите им са вървели по девет долара парчето, имат всички шансове да възстановят това ниво, а дори и да го надминат. Можем да направим пачка, Диз. А ти лично да изкараш далеч повече от обичайния си хонорар. Ако това те успокоява ще добавя, че съм решил да включа в операцията доста активи на собствената си фирма…

— Тук не става въпрос за успокоение.

На практика Харди си даваше ясна сметка, че ако „Триптек“ не потъне като злощастния си контейнер, шансовете да спечели добри пари от тази оферта бяха отлични. На практика, дори по текущи цени, Дайсън му предлагаше шейсет хиляди долара в акции — много повече, отколкото би могъл да изкара през следващите четири месеца. Обезпокояващото в цялата операция беше обаче именно словосъчетанието „би могъл“. Защото и фондовата борса беше непредвидима, също като евентуалното решение на съдебните заседатели по време на процес.

— Не че не вярвам в евентуалната изгода на тази сделка — продължи на глас той. — Но аз съм от онези работни добичета, които са стопроцентово зависими от месечния чек…

Фрийман помълча малко, после вдигна глава:

— Според мен трябва да поемеш този риск, Диз. В дългосрочен план наистина имаш големи шансове да реализираш добра печалба…

Веждата на Харди леко отскочи нагоре. Той прекрасно знаеше, че преди да поеме делото „Триптек“, Дейвид бе поискал обстоен одит на компанията. А това означаваше само едно — след като е решил да вложи собствени пари в тази операция, шансовете за успех наистина са големи. „Триптек“ не беше сред най-големите производители на компютри и компоненти за тях, но не беше и сред най-дребните.

Но от друга страна, дори и Дейвид Фрийман бе допускал грешки. След почти година съвместна работа с Дайсън Брънел Харди бе наясно, че този човек едва ли е най-почтеният бизнесмен на Америка. Офертата му беше твърде обезпокоителна. Дали „Триптек“ не е достигнала точката, в която не е в състояние да се разплаща не само с адвокатите, но и с деловите си партньори? Ако това излезе вярно, и двамата с Дейвид са покойници, при това твърде скоро…

На всичкото отгоре изпитваше инстинктивна паника при думата „реорганизация“. Това почти сигурно означаваше уволнение на работници — процес, който при „Триптек“ отдавна вече беше започнал. Разбира се, компанията ще има нужда от юридическа помощ докато се държи на повърхността. Но офертата да се разплаща с акции за тази помощ, при това с акции, чиято цена пада няколко месеца поред, му се струваше твърде отчаян ход.

— След като изпитват финансови затруднения, бихме могли да опитаме извънсъдебно споразумение с пристанището — подхвърли той. Беше почти сигурен, че ако проведе съответните преговори, дори и през уикенда, би могъл да измъкне от пристанищната управа една прилична сума — някъде около десет милиона долара. Разбира се, „Триптек“ се бореше да получи три пъти повече при благоприятно решение на съда, но сега май е времето да се приложи поговорката за врабчето в ръката…

— Няма да стане — поклати глава Фрийман. — Вече опитах. Дайсън все още не е готов на подобна стъпка… — Кратка пауза, после: — Твърди, че трябва да мисли за хората си… Клиенти, акционери, партньори… За всички.

Харди се изсмя. Подобно твърдение от човек, който уволнява работници и откровено лъже за броя на унищожените в контейнера компютри, звучеше наистина абсурдно.

— Благодаря за информацията, Дейвид — реши да приключи темата той. — Но ще те помоля да предадеш на Брънел, че офертата му е неприемлива за мен.

— Хубаво — изпусна една въздишка на разочарование старецът. — Ако нямаш нищо против, възнамерявам да предам същата оферта и на Мишел…

Харди напусна стаята здравата разтърсен. Основният му източник на доходи имаше всички шансове да пресъхне.

 

 

— Най-много се вбесявам от факта, че се захванах за този иск главно поради сигурността!

— Тъкмо тук ти е проблемът — отвърна Франи. — Няма такова нещо сигурност. Това си е чист мит.

Жена му добре знаеше какво говори. Останала сираче на съвсем крехка възраст, тя беше отгледана от брат си Моузес. Първият й мъж е бил убит само седмица след като тя разбира, че е бременна с Ребека.

— Точно по тази причина, страдалецо мой, ние трябва да се наслаждаваме на хубавите мигове от живота. Като този сега, в същата тази минута…

Лежаха на килима в хола. Под тях имаше едно одеяло, върху тях — друго. Пердетата бяха спуснати, децата спяха, слончетата над камината бяха приключили с обиколката си. От радиото долиташе тихия глас на Тони Бекет, който пееше една от песните на Били Холидей. Жарта в камината изпускаше малки искри.

— Минутата не е съвсем лоша — призна Харди. — А защо лежим в хола?

— Спешен случай от сексуален характер.

— О, да, спомням си — рече Харди, наведе се и я целуна. — Обичам те.

— Добре де, след като се налага…

— Налага се. — Главата й лежеше на рамото й, кракът й беше преметнат върху неговите. — Ти приемаш спокойно всичко това, така ли?

— Кое?

— Предстоящите промени. Животът ни ще изглежда по-различно.

— Нали ти пак ще си тук?

— Така мисля.

— Значи нищо няма да се промени. Въобразяваш си, че животът ни ще изглежда по-различно, но не си даваш сметка, че отдавна драпаш да се отървеш от „Триптек“…

— Просто се безпокоя — промърмори той.

— Ти ли? — надигна се на лакът Франи и огънят в камината хвърли отблясъци върху червеникавата й коса. — Нещата непрекъснато се променят, Дизмъс. Ако не е така, животът ще ни се стори твърде скучен…

— Умирам за скучен живот — въздъхна той.

— Глупости. Ти нямаш капка търпимост по отношение на скуката. На теб просто ти трябват гаранции.

— Какво лошо има в това?

— Нищо. Само че гаранции няма…

— Точно това не ми харесва — отново въздъхна той.

— Но в замяна имаш клиент, на когото вярваш — погледна го Франи. — И чиито родители очевидно са готови да те заринат с пари…

— Които не съм сигурен, че ще приема…

Тя помълча малко, после предложи:

— Дай да си поиграем… Аз ще кажа нещо, а ти ще се опиташ да го възприемеш позитивно. Като изключиш всички черни мисли — кога и как това нещо ще се извърти и ще те захапе за задника… Става ли?

— Звучи интересно.

— И наистина е интересно — целуна го тя. — Трябва да опиташ.

 

 

В крайна сметка се прибраха в спалнята и Харди бързо потъна в дълбок сън. Събуди го резкия звън на телефона до леглото.

— Ало? — дрезгаво проговори в слушалката той и хвърли поглед към червените цифри на будилника. Беше единайсет и четвърт.

— Извинявам се ако съм ви събудила, господин Харди. Обажда се сержант Евънс, трябва да поговорим.

Адреналинът моментално прогони съня. Харди отметна одеялото, скочи на крака и започна да навлича хавлията си.

— Само за секунда — прошепна в слушалката той. Внимателно затвори вратата на спалнята и понесе портативното апаратче към кухнята. Влезе, щракна електрически ключ и седна на един стол. — Всичко ли е наред с Греъм?

— Да. Току-що разговарях с него.

Харди направи опит да асимилира тези думи, но очевидно все още не се беше отърсил от съня.

— Какво значи току-що? — малко объркано попита той.

— Преди няколко минути. Той ми се обади.

— От затвора?

Глупав въпрос. Разбира се, че от затвора, откъде другаде?

— Решихме да ви разкажем всичко…

Първата мисъл на Харди беше, че Греъм е направил пълни признания пред младата и хубава полицейска служителка. Тя очевидно е подбрала най-подходящия момент — когато клиентът му е самотен, депресиран и уплашен, решила е да го притисне още през първата му нощ в затвора. И е успяла…

— Ние сме заедно…

Мозъкът на Харди отново отказа да обработи информацията, която му се предлагаше.

— В какъв смисъл сте заедно? — тъпо попита той.

— В най-баналния, предполагам…

Харди нямаше особено голям опит в тази област. А доколкото го имаше, заподозрените в убийство не поддържат никакви контакти с полицейските инспектори, които са ги арестували, освен в случаите, при които единият стреля срещу другия…

— Аз го обичам…

— Вие обичате Греъм?!

— Да.

— Окей.

В главата му отново изплуваха думите на Франи: гаранции няма. Няма предвидими неща. И това важи не само за фондовите борси и съдебните заседатели, това е всеобщ закон…

— Окей — повтори на глас той.

— Зная, че ви звучи малко налудничаво…

— Ще свикна — окопити се Харди. — Означава ли това, че го смятате за невинен?

— Той не е убил баща си.

— И аз мисля така.

— Но някой е свършил тази работа.

— Сигурна ли сте?

— Готова съм да се обзаложа. Всъщност, вече го правя…

— Знаете ли кой е той?

— Не. Ако знаех, веднага щях да го арестувам и да освободя своя човек от затвора. За съжаление ни отнеха разследването. Всичко е въпрос на политика. Ако ни бяха оставили да продължим, аз непременно щях да открия убиеца. Убедена съм, че в това дело има много неизяснени моменти.

— Може би грешите — рече Харди. — Днес ми донесоха още един кашон с улики…

Кратко мълчание, после Евънс каза:

— Това не са никакви улики…

След което накратко му разказа какво бяха свършили с Лание: за доставчика на контрабандна риба Пио, който бе починал почти едновременно със Сал, за куриерската дейност на Сал, пренасял големи суми комарджийски пари.

— Онзи Соума мрази Греъм и просто е решил да го ликвидира — обобщи тя. — Заповяда да прекратим разследването малко след като открихме нещата, които току-що ви съобщих…

Харди мълча толкова дълго, че тя го повика по име.

— Тук съм — обади се той. — Просто се чудя какво сте решила да направите…

— Искам да помогна на Греъм — отвърна тя. — Няма значение дали ще го правя в свободното си време. Искам да открия къде водят тези следи… За съжаление не мога да търся подкрепата на своите началници, затова се обръщам към вас…

— Да не би да имате предвид Глицки?

— Да. Познавате ли го?

— Исусе! — въздъхна Харди.

— Какво?

— О, нищо. Безуспешен опит за среднощен хумор. Да, познавам Глицки…

— Мисля, че ще ме уволни. Не, по-скоро ще ме застреля!

— Май имате право…

— Можем ли да го направим заедно? — смени тона Евънс. — Имам предвид само ние двамата… И Греъм, разбира се…

— Питате ме дали искам безплатната помощ на детектив, който изгаря от желание да помогне на клиента ми? Трябва да съм луд, за да откажа!

 

 

Сара остави слушалката на кухненския дериват, седна край масата и погледна треперещите си ръце. Направи го! Присъедини се към редиците на врага!

Когато каза на Харди, че е готова да се обзаложи за невинността на Греъм, тя употреби доста невинен израз. На практика нещата бяха далеч по-сериозни, защото в името на тази невинност тя рискуваше всичко — работа, доверие, кариера.

През последните няколко дни постоянно се опитваше да разглежда отношенията си с Греъм отстрани, с трезв поглед, като мъж…

И спираше дотук, по простата причина че не беше мъж.

Но ако беше, вероятно би могла да се измъкне от сложната ситуация на лични отношения с човек, когото разследва. Ако беше ченге в панталони, положително би разчитала на колегиалната солидарност на останалите момчета, която щеше да я обвие като предпазен пашкул, която нямаше да позволи на никого да разбере за какво всъщност става въпрос. По време на службата си в полицията бе имала три случая, при които колеги си бяха позволили „връзка“ с обвиняемите. При единия от тях, доколкото си спомняше, нещата се бяха развили зле и се стигна до опит за убийство. При втория обаче се стигна до брак…

Същевременно не хранеше никакви илюзии за това, което я чака, ако отношенията й с Греъм излязат наяве. Ще бъде ликвидирана — напълно и без остатък. В най-добрия случай, дори ако зад нея застане Асоциацията на полицейските служители с целия си авторитет, Глицки ще поиска да я преместят на друга работа…

Искрено се надяваше, че постъпва правилно като информира Харди. Макар че от доста време насам не беше сигурна какво е правилно и какво не…

 

 

Окончателно прогонил съня, Харди седеше зад кухненската маса.

Отминалият ден беше пълен с изненади. Скритите до този момент съюзници на Греъм започнаха да се появяват един по един, без никакво предупреждение. Родителите искат да платят адвокатските разходи, Сара Евънс предлага частно разследване.

Нещата се променяха драматично от предположението на Евънс, че на сцената може би е имало и други участници. Това предположение му поднасяше на тепсия и тактиката ИДИ („Има друг извършител“), която обикновено му беше носила успех пред съдебните заседатели. Сара може и да не открие евентуалният извършител, главното беше той да внуши на съдебния състав, че такъв може би има. Да, точно така — може би… Успее ли да повдигне съмнения в тази посока, делото ще поеме в благоприятна за Греъм посока. В повечето случаи ставаше именно така…

Същевременно в главата му продължаваше да се върти примерът на Дейвид Фрийман с вестника. Контекст, и пак контекст.

С днешната поща беше получил списък на всички улики и доказателства, открити по време на следствието. През следващите месеци щеше да има предостатъчно време да види с очите си тези улики и доказателства, но още отсега можеше да каже, че едно заглавие в списъка носеше в себе си важен контекст…

Ставаше въпрос за онези петдесет хиляди долара в брой, които Сал е държал в домашния си сейф и които по-късно бяха открити в банковата касета на Греъм. Всички те бяха на пачки, опаковани в банката преди цели седемнайсет години. Това, което Харди бе пропуснал да отбележи до този момент, беше съвсем просто — датата. Върху бандеролите стоеше датата на тяхното опаковане: 2 април, 1980 година.

И днес петдесет хиляди долара не са малко пари, но преди седемнайсет години това си е било цяло състояние. Откъде идва то? Може би от банков обир? Отвличане с цел откуп? Във вестниците от този период може би има нещо, което ще го насочи към отговора на този въпрос…

Може би. В момента не беше сигурен, но още утре ще се зарови в течението на „Кроникъл“ и ще разбере…