Джон Лескроарт
Право на милосърдие (31)

Трийсета глава

Градското каране е толкова лишено от напрежение, колкото настроението в зъболекарска чакалня, помисли си Сара.

Марсел мълчеше зад волана. Беше включил радиостанцията — нещо, което почти никога не правеше. Диспечерът насочваше патрулни коли към Потреро Хил, където избухнал битов скандал. В заведение за бързо хранене на щатската магистрала се извършваше обир. В китайския квартал избухнала престрелка, имали нужда от подкрепата на две допълнителни патрулни коли.

В крайна сметка Сара не издържа, пресегна се и изключи шумната кутия.

— Хайде, време е да свикнеш с тази мисъл — рече тя. — Винаги съм твърдяла, че не го е направил…

— Не е там работата — поклати глава партньорът й. — Ние сме свидетели на прокуратурата. Може да ни прецакват разследванията, може да се държат като абсолютни задници, но те са наши задници!

— Твои може би, но не и мои — отсече тя. — Слава богу, че Глицки най-сетне се събуди…

Лание й хвърли кратък, изпълнен с погнуса поглед, после отново закова очи на пътното платно.

— Че какво друго може да стори? Може би да чака окончателно да му навреш носа в лайната? Да го представиш като абсолютен гъз, който не си е свършил работата докрай, макар прекрасно да знаеш, че няма начин да я свърши? Едно ще ти кажа, момичето ми… — Замълча рязко, сякаш си беше прехапал езика.

— Какво?

— Нищо, няма значение…

— Да бе, няма значение! — имитира го тя.

— Добре тогава! — стисна зъби той. — Ще ти го кажа! Ти си първата жена, която дойде на работа в отдел „Убийства“. И все още си при нас само защото си жена! Затова, ако обичаш, не ми демонстрирай загриженост за Глицки! Ти го направи за смях и човекът е длъжен да си прикрие задника!

— Нима намекваш, че съм постъпила в отдела благодарение на някаква специална квота, отпусната за жени? — процеди с опасна нотка в гласа тя.

— Нищо не намеквам — троснато отвърна Марсел. — Но съм сигурен, че ако мъж бе изтърсил подобна глупост от банката на свидетелите, вече отдавна щеше да регулира движението някъде из Тейравал!

— Но аз бях права!

— Добре де, присъединявай се към тълпата колкото щеш! Прат също мисли, че е права. Тя винаги е права…

Опряла лакът на отворения прозорец, Сара гледаше мрачните улици на Тендърлойн, през които минаваха.

— Хей, Марсел, а какво ще стане, ако получим благословията на Глицки и открием истинския убиец? — попита изведнъж тя. — Нима не се тревожиш от факта, че може да сме тикнали невинен човек в затвора?

— Ще ти кажа от какво се тревожа, Сара. Предполага се, че като мой партньор ти ще ми пазиш задника, но виждам, че изобщо не го правиш. Ето от това се тревожа!

— Как така не го правя? Нима една думичка вчера промени всичко?

Червената светлина на светофара му позволи да се обърне към нея.

— Тая игра се играе от екип, момичето ми. Да, една думичка понякога е напълно достатъчна, за да минеш на другата страна!

Устните й потрепнаха, но тя бе твърдо решена да не показва слабост.

— Не съм минала на другата страна! Но винаги съм твърдяла, че Греъм Русо не е убил баща си! Ти най-добре от всички знаеш това.

— Да, зная — кимна Лание. — Но това си е между нас, нещо като семейна работа. Докато банката на свидетелите е съвсем друго нещо…

— А какво ще кажеш тогава за Тоска? — контрира тя. — За какво ходи да търсиш съдействието му? Или и това е друга работа?

— Друга работа е — кимна Лание. — Свърших я в свободното си време, защото исках да направя услуга на главния прокурор.

— Значи изобщо не ни пука дали сме прибрали истинския виновник, така ли?

— Напротив, пука ни.

— Тогава?

— Нищо. Имаме го.

 

 

— Казвам се Блу и работя като модел.

— Извинете, но трябва да назовете пълното си име — рече Соума.

— Блу е пълното ми име.

Съседката на Сал Русо заканително се втренчи в младия прокурор. Беше облечена в черен клин от тънка материя, плътно прилепнал към бедрата й, отгоре бе навлякла черен пуловер. Ръцете й почиваха върху дървения парапет на банката за свидетели, трисантиметровите нокти със стоманеносив лак леко почукваха по дървото.

По време на сутрешното заседание Марсел Лание стоически изтърпя разпита на Арт Драйсдейл, който не му спести нищо от това, което вече беше изпробвал върху Сара. Подробно описа пред съдебните заседатели всички лъжи на Греъм, постара се да им покаже, че поне един от следователите — онзи, който окачестви себе си като „здраво работещо ченге“ — изобщо не допуска, че на обвиняемия може да се вярва… Харди и Фрийман се отказаха да му поставят въпроси.

Но нещата с Блу очевидно се развиваха по друг начин. Тя бе призована, за да даде показания относно борбата, станала в жилището на Сал, а целта на Харди беше да докаже, че тази борба няма нищо общо с Греъм.

— И така, госпожице… хм…

Соума бе провел поне пет-шест предварителни разговора с Блу, за да я подготви за официалните показания, но въпреки това изпитваше затруднения при разпита на свидетел, който се представя с едно-единствено име. Това беше в интерес на Харди, защото момичето беше призовано от обвинението, но младият прокурор очевидно не успяваше да го предразположи към откровения.

— Блу и толкоз! — сопнато рече тя. — Това име е съвсем законно, приех го официално още преди пет години!

— Добре, моля да ме извините — окопити се Соума и прочисти гърлото си. — Бихте ли ни съобщила адреса си? — Тя го стори. — Какво е разположението на вашия апартамент спрямо апартамента на покойния Сал Русо?

Соума очевидно изпитваше затруднения при боравенето със словото. Трябва да е бил доста по-добър по време на стажа си в съда, иначе едва ли биха го взели на постоянна работа, рече си Харди. Днес просто не беше във форма и това също бе в полза на защитата.

— Точно под него.

— Един етаж по-долу?

Върху лицето на Блу отново се изписа досада. Какво по дяволите може да означава точно под него, ако не един етаж по-долу?!

— Да — въздъхна тя. — Неговият под е моят таван…

— Много добре. Бяхте ли си у дома на девети май — денят, в който почина Сал Русо?

— Да. Имах упражнение… по сценично поведение.

— Цял следобед?

В опита си да изясни максимално ситуацията пред съдебните заседатели, Соума отново я беше настъпил по мазола.

— Да, сър — смръщено отговори Блу.

— А чухте ли някакви необичайни шумове, идващи от апартамента на Сал?

— Да, сър.

— Бихте ли ги описали по-подробно пред съдебните заседатели?

Блу се обърна към бокса с видимо облекчение.

— Чух някакво тътрене на крака, после Сал извика „не, не, не“, ей така… — демонстрацията й беше достатъчно жива, за да събуди всички задрямали в залата. — После се чу трясък, като от съборен стол…

— Възражение, Ваша Светлост — изправи се Харди. — Това са спекулации.

Солтър отхвърли възражението, а Соума кимна и продължи:

— Значи чухте силен трясък, така ли?

— Да.

— А гласове?

— Също.

— Чухте ли и други гласове, освен този на Сал?

Харди отново направи възражение. Не хранеше надежди съдията да го приеме, но сега беше по-важно да внуши на заседателите, че Блу не може да бъди сигурна дали чутите гласове действително са идвали от апартамента на Сал.

Солтър прекрасно разбираше намеренията му да накъса показанията на свидетелката и да ги омаловажи в очите на съдебните заседатели. Със свъсени вежди, издаващи неодобрението му, той отхвърли възражението.

Блу изслуша въпроса за втори път, после кимна:

— Да, там имаше и друг човек.

— Какъв беше гласът — мъжки или женски?

— Възражение — отново се надигна Харди. В момента пет пари не даваше, че настройва срещу себе си не само съдията, но и самата свидетелка. — Ваша Светлост, свидетелката не може да бъде сигурна, че гласовете са идвали от апартамента на Сал Русо, а още по-малко, че единият от тях е принадлежал именно на Русо… По същия начин не може да бъде сигурна дали вторият глас е бил мъжки или женски…

— Точно за тази цел е въведен кръстосаният разпит, господин Харди! — хладно отвърна Солтър. — Ако сте забравил, това означава, че и вие ще имате възможност да задавате въпроси на свидетелката. Моля продължавайте, господин Соума.

Младият прокурор отново повтори въпроса за гласа.

— Принадлежеше на мъж — отговори Блу.

— Възражение — изправи се Харди. — Свидетелката не може да бъде сигурна в току-що направеното твърдение, Ваша Светлост.

Този път постигна целта си. Блу очевидно забрави за достопочтената роля на модел и язвително подхвърли:

— Аз имам представа за мъжките гласове, сладурче!

Галерията зашумя, но Солтър я укроти с един-единствен застрашителен поглед. После свали очилата си и почука с тях по плота:

— Блу, моля да не разговаряте директно с адвокатите! — Изви глава към банките на защитата и обвинението и хладно добави: — Приближете се, господа…

Харди и Фрийман станаха едновременно, Драйсдейл изчака Соума.

— Господин Харди — проведе се напред Солтър. — Вече няколко пъти отхвърлям възраженията ви, но вие продължавате в същия дух. Нека вървим напред, ако нямате нищо против…

— Просто ви напомням да преценявате внимателно, Ваша Светлост — отвърна Харди. — Блу може би наистина е чула гласове, тези гласове вероятно са идвали от апартамента на Сал, но тя не може да твърди това като неоспорим факт…

Както винаги прецизен по отношение на формалностите, Фрийман добави:

— От законова гледна точка той е прав, господин съдия. Попитайте Арт, и той ще ви каже същото…

— Няма нужда да ми казва, Дейвид — сърдито го изгледа Солтър. — Вие също…

Всеки съдия по наказателни дела изпитва ужас от дамоклевия меч на обжалването. Защото вероятността издадената от него присъда да бъде отменена е прекалено голяма, а това се отразява на репутацията му. Солтър захапа извитото крайче на очилата си и се замисли.

Упоритият начин, по който Харди поставяше възраженията си, най-сетне даде резултат.

— Като се замисля, стигам до заключението, че господин Харди има известно право — промърмори той. — Възнамерявам да уважа както последното му възражение, така и онова преди него…

— Но, Ваша Светлост… — разпери ръце Соума.

Съдията предупредително насочи показалец в гърдите му, Драйсдейл му помогна като леко докосна ръкава на партньора си. Първоначалното отсъждане на Солтър беше правилно, но след като веднъж бе променил становището си, той едва ли щеше да се върне към него. Харди бе спечелил. Съдията окачи очилата на носа си и вдигна глава:

— Благодаря, господа.

Изчака екипите да заемат местата си, после бавно се извърна към съдебните заседатели и каза:

— Моля, не обръщайте внимание на твърдението на Блу, според което тя е чула гласове от апартамента на Сал Русо, а също и на другото, че тези гласове са били мъжки… Господин Соума, можете да продължите.

Прокурорът напълни една чаша с вода и бавно отпи. Очевидно му трябваше малко време, за да обмисли промяна на тактиката си. Погледна тавана, изпусна въздуха от дробовете си и едва тогава се извърна към свидетелката:

— Познавате ли обвиняемия, Блу?

— Да, сър.

— Бихте ли ни казали къде сте го срещала?

— О, на различни места. По стълбището, на улицата, в компанията на баща си… В последно време той почти непрекъснато беше при него.

— А разговаряли ли сте?

— Един-два пъти сме се поздравявали, нищо повече…

Соума се приготви да зададе следващия си въпрос, вероятно в същата област, но беше спрян от деликатното покашляне на Драйсдейл, който вдигна ръка и поиска кратко прекъсване.

Пет минути по-късно Соума обяви, че няма повече въпроси към свидетелката.

От нея не успя да получи нищо.

 

 

Харди обаче се надяваше на по-голям успех. Той прекрасно разбра защо се прокашля Драйсдейл — объркан от промяната в становището на съдията и отчаяно търсещ нов подход, Соума бе задал въпрос, на който не знаеше отговора, и по този начин бе отстъпил инициативата на защитата. Кашлицата имаше за цел да затръшне вратата под носа на Харди, но беше закъсняла…

Той се усмихна на свидетелката, твърдо решен да й спести неприятните формалности.

— Блу, вие твърдите, че често сте виждали Греъм в компанията на баща му… Да сте забелязали някакво напрежение помежду им, да се карат или спорят?

— Не, никога.

— Какво значи „никога“?

— Ами те обикновено се смееха и закачаха, знаете… Понякога просто си седяха в камионетката, говореха и се смееха. Друг път го правеха пред входа…

— Можем ли да заключим от всичко това, че те са се харесвали?

— Възражение — обади се Соума. — Това е внушение. — Гласът му беше с една октава по-висок от нормалното. Съдията прие възражението му, но Харди не показа признаци на раздразнение.

— Блу — продължи да се усмихна той. — Имало ли е и други случаи, когато в апартамента на Сал се е блъскало и чукало, сякаш са падали тежки предмети?

— О, разбира се. Понякога бях сигурна, че се е спънал в лампион, или нещо подобно…

— Влизала ли сте в жилището му?

— Един-два пъти, но не по работа — блеснаха зъбите на свидетелката. — Просто ми казваше, че има хубава сьомга и аз отивах да си купя. Много обичам сьомга…

— И аз — усмихна се Харди. — С какво впечатление останахте след тези посещения? Беше ли Сал подреден човек и добър домакин? Искам да кажа — чист ли беше апартамента?

— Господи, не — извъртя очи Блу. — Навсякъде се въргаляха стари вестници и разни кашони.

— В които като нищо се е спъвал, така ли?

Соума направи ново възражение, което също бе прието. Но Харди усети, че е на прав път и побърза да продължи:

— Добре, Блу… Сега ще ви върна към деня, в който почина Сал. Искам да обърнете специално внимание на онзи шум от падане, за който споменахте. Помните го добре, нали?

— Да, вече го казах…

— Правилно, казахте го — съгласи се Харди. — Но на инспектор Лание сте казали и още нещо — че известно време след падането сте чула как вратата горе се затръшва. Така ли беше?

— Точно така.

— Можете ли да си спомните колко време измина от падането до затръшването на вратата? — Харди искаше на всяка цена да отдели двете събития във времето. Колкото по-голям е интервалът между тях, толкова по-малка беше възможността да имат пряка връзка помежду си. Което ще рече, че вероятността да е имало борба също намалява…

Блу се облегна назад, прибра ръцете си в скута и методично започна да пука кокалчетата на пръстите си. Очите й бавно се разфокусираха.

— Чух трясъка от падането, после го чух да вика „не, не, не“… — тихо започна тя. — Мисля, че затръшването на вратата дойде доста по-късно…

— Докато чувахте тези шумове правехте упражнения, така ли? — не изпусна нишката Харди.

— Да — кимна Блу. — По тази причина не се качих да видя какво става… Особено след онова падане и виковете му…

— Много добре, Блу. Сега нека видим как стоят нещата с това „доста време“, което споменахте преди малко. Би ли могло да е повече от половин час?

— Сигурно — сви рамене свидетелката, после, очевидно решила, че има опасност да я уличат в лъжа, побърза да добави: — По това време май бях задрямала… — Стрелна с поглед съдията, после сведе глава.

Харди прибягна до коза, който бе получил от Сара. Лание споменал пред нея, че от жилището на Блу се носела непоносима воня… Това не беше записано в свидетелските показания.

— Пушихте ли марихуана през този ден, Блу? — остро попита той. — Тя ли беше причината да заспите?

Притисната до стената, Блу панически огледа залата.

— Не беше чак толкова дълго — промърмори тя.

— Кое, дрямката ли?

— След като той си отиде, аз се качих, но никой не ми отвори…

— Опитахте ли бравата?

— Не.

— Ясно ли си спомняте, че чухте затръшването на вратата след като се събудихте?

— Да.

— А стъргането и тътена чухте преди да заспите?

— Да, сър. Така беше.

— Можем ли да допуснем, че между шума от падането и напълно отделния звук от затварянето на вратата е изтекло повече време, да речем един час?

Този път Солтър отхвърли възражението на прокурора, изразявайки становище, че въпросът не е насочващ. Блу може да прецени с приблизителна точност колко дълго е спала. Отговорът й беше положителен. Харди е прав, паузата между двата вида звуци наистина е била доста продължителна…

— Благодаря, Блу. Нямам повече въпроси.

 

 

Соума направи опит да си възвърне част от изгубените позиции и поиска допълнителни въпроси.

— Блу, ние разполагаме с копие от показанията ви пред инспектор Лание — започна той. — В тях вие твърдите, цитирам: „Чух да се отваря врата, после подът изскърца, там очевидно имаше и друг човек“…

— Това е вярно.

— Добре. Да продължим с тези показания. Бихте ли ги прочела сама?

Блу пое листа и прочете подчертаните думи в него:

— „А после чух и други звуци“…

Соума търпеливо кимна и попита:

— Не означава ли това, че сте чула тези звуци след пристигането на непознатия?

— Не — отвърна свидетелката и на лицето й се появи обидено изражение: — Не исках да кажа това.

— Но сте споменала за други звуци, нали?

— Това е вярно — кимна Блу. — Обаче не съм искала да кажа, че са дошли след появата на другия човек. Казах после в смисъл, че такъв беше редът на мислите ми…

Лоша новина за младия прокурор, който очевидно не се беше замислил върху начина на изразяване на свидетелката. За него после е равнозначно на след, но за човек с по-слабо образование и култура думичката после очевидно може да бъде безкрайно разтеглива.

А Харди бе обърнал внимание на тази подробност още в хода на подготовката на разпита, при предварителните си разговори с Блу…

Соума не искаше да се предаде. Всичко това му се струваше безкрайно несправедливо. Как е възможно подобно невежество?! Обърна се с лице към съдебните заседатели и гневно повиши тон:

— После винаги означава след, Блу! Нима тази проста дума може да има някакво друго значение?!

Харди би могъл да направи възражение за обида на свидетелката, но светкавично прецени, че е по-добре да остави прокурора да довърши акта на самоубийството си.

— Сигурно сте прав — сви рамене Блу, но позицията й си остана категорична: — Аз обаче не исках да кажа „след“…

 

 

През една от следобедните почивки Харди получи бележка от Глицки, донесена в залата от някакъв униформен полицай. Ейб се интересуваше къде могат да се срещнат при относително уединение, веднага след края на съдебното заседание. Харди се замисли за миг, после надраска няколко думи върху листчето и го тикна в ръцете на ченгето.

Глицки му беше спасил препитанието.

Заповядвайки на Сара да провери дали Джордж и Дебра имат пръст в убийството на Сал, той го бе освободил от неприятното задължение да уведоми Лелънд, че собствените му пари се използват за разследване на членове на семейството му. Нещата вече бяха изцяло в ръцете на полицията.

Снощи почти не засегнаха темата за обтегнатите си отношения. Те бяха вече минало, оставяйки след себе си леко горчив вкус… Съсредоточиха се главно върху продължителния разговор между Глицки и Сара Евънс, след който лейтенантът бе променил решението си да приключи следствените действия.

Останалата част от следобеда изтече в разпит на четирима второстепенни свидетели — всичките съседи на Сал, които бяха виждали Греъм в блока или около него. Харди им задаваше едни и същи въпроси: Дали са забелязали наличие на обтегнати отношения между Греъм и Сал? Дали на девети май са чули или видели някаква борба в апартамента на Сал или в близост до него?

Отговорите и на двата въпроса бяха отрицателни.

 

 

Западният вятър огъваше стволовете на кипарисите в парка Линкълн, покрай който пълзеше колата на Глицки. Слънцето водеше тежка битка с парцаливите облаци. Когато успееше да ги победи, лъчите му падаха косо и дърветата хвърляха дълги сенки. До Мейсоник имаше тежък трафик, по тази причина лейтенантът зави обратно и подкара към Еджууд.

Намери място за паркиране, отвори вратата и слезе. Тук горе нямаше дори следа от вятър, палави ангелчета бяха разпорили облаците на дълги и равни ивици. Пресече улицата и се насочи към адреса, който бе получил от Харди.

Адвокатът го чакаше облегнат на колата си, със скръстени ръце.

— Надявам се тук да ти хареса — усмихна се той. — Не можах да се сетя за по-уединено място…

— Къде сме? — огледа се лейтенантът.

— Тук живее Греъм Русо.

— Блазе му — въздъхна Глицки, после превключи на делова вълна: — Днес пак си поговорих с Евънс… Не сме си свършили работата както трябва.

— Знам.

— Означава ли това, че знаеш за Тоска и оня другия — Айсинг?

— Греъм ми спомена за тях…

— И въпреки това не си наел детектив, който да проучи нещата?

— Нямам пари, Ейб — призна с въздишка Харди. — Почти съм на нулата… — После сви рамене и добави: — Пък и пет пари не давам кой го е извършил, знаеш! Моята работа е да отърва клиента си.

— Доколкото чувам, имаш всички шансове да успееш…

— Може би — отново сви рамене Харди. — Но ни се падна доста гадно жури. Както и да е… А сега казвай за какво сме се събрали на тоя баир…

— По това време на денонощието много хора душат около Палатата — промърмори Глицки и огледа пустата уличка, сякаш се опасяваше от шпиони. — Исках да ти съобщя, че продължаваме да търсим. Евънс настоява да привика на разпит братчето и сестричката, но това може да ни постави в патова ситуация. Защото ще трябва да им дадем някакви причини, а след това какво?

— Аз имах същия проблем.

— А и тези пари… — въздъхна Глицки. — За разлика от всеобщото убеждение, аз никак не съм склонен да закова невинен човек…

— Времето изтича, Ейб. Може би вече е късно…

— Знам — кимна Глицки. — Но официално погледнато, аз трябва да действам законно.

Което означаваше, че едва ли ще успее да направи нещо в толкова кратки срокове. Но жестът му беше достоен за уважение. Жест, който не всеки полицейски началник е склонен да си позволи…

— Официално погледнато, постъпката ти е оценена високо — усмихна се Харди.

 

 

Франи заспа още в девет.

Харди се въртя в леглото докъм единайсет, после стана и пусна телевизора. Процесът продължаваше да е централна новина, вероятно поради вчерашната бомба, която хвърли Сара. Научи, че днес се е справил добре с показанията на Блу. Според говорителя, един от главните свидетели на обвинението не е успял да докаже, че в апартамента на Сал Русо е имало скандал между баща и син…

— Но утре съдът ще изслуша показанията на Алисън Ли — банковата касиерка, която…

Харди натисна бутона на дистанционното, твърдо решил да направи още един опит да заспи.