Джон Лескроарт
Право на милосърдие (20)

Деветнайсета глава

През повечето дни ритуалът с чаша кафе над сутрешния вестник ставаше жертва на суматохата около приготвянето на децата за училище — като се почне от миенето, сресването и закуската и се приключи с опаковането на сандвичите за обед и изпращането им до вратата на класната стая. В неделя обаче не беше така.

Харди и Франи се излежаваха в спалнята, пръснали страниците на неделния вестник навсякъде около себе си. Върху нощните шкафчета димяха големи чаши с кафе. Снощи, на път за Норт Бийч в компанията на Ребека, той бе съобразил да купи два пакета бисквити, сега трохите им бяха пръснати по чаршафите, които щяха да бъдат изтупани по някое време, но не сега…

Винсънт и Ребека не бяха се успали (В неделя? Та това е абсурд!) В момента градяха най-големия лего замък на света, бяха тихи и доволни, помежду им царуваше пълна хармония.

Харди беше оставил прозореца открехнат, в стаята нахлуваше ярка слънчева светлина.

Телефонът иззвъня. Портативното апаратче в спалнята отдавна беше изчезнало някъде, по тази причина един от двамата трябваше да стане и да вдигне кухненския дериват.

— Разходката ще ти се отрази добре — сладко му се усмихна Франи. — Особено след вчерашното бягане.

Но после стана и отиде да вдигне. Минута по-късно се появи на прага. Ръката й беше потънала в дългата червеникава коса, единият бос крак бе стъпил върху другия.

— Търси те Греъм Русо — обяви тя.

 

 

Тази неделя се провеждаше традиционният маратон.

Всяка година на този ден стотици хиляди хора се струпваха на градския плаж с желанието да пробягат дванайсетте километра плажна ивица от Фери Билдинг до Оушън Бийч. Това разстояние (или поне една значителна част от него) покриваха по-малко от един процент от участниците, но въпреки това събитието се превръщаше в голям купон.

Образуваха се различни отбори — едни облечени в специализирани екипи и приличащи на трактори, други боси, трети — голи. Един доста внушителен брой участници спринтираха две-три пресечки след старта, а после хлътваха в първия бар, за да се видят по телевизията. В маратона действително се включваха всички — стари и млади, невръстни деца, кучета, дори опитомени змии, кацнали на раменете на собствениците си. Истински купон!

Греъм Русо се обади на Харди от един автомат на площад „Джек Лондон“ в Оукланд. Обясни му, че се е укривал няколко дни, които му били нужни за обмисляне на ситуацията.

Сега вече бил готов. Ако Харди си направи труда да вземе ферибота от Аламида за Оукланд, той щял да го чака — готов да се предаде на властите. По обратния път биха могли да обсъдят стратегията си, Греъм е готов да отговаря на всичките му въпроси…

Този план беше разумен за всеки друг ден от седмицата, но не и в неделята на маратона. Още преди да се добере до колата си Харди разбра, че нещата излизат от контрол. Улиците бяха задръстени от народ, а движението — напълно парализирано.

След минута размисъл, който изобщо не засегна вчерашния провал в бягането за здраве, той стигна до заключението, че през следващите няколко часа не може дори да се надява да хване някакъв ферибот. Под въпрос беше дори достигането му до морската гара.

Но се опита. Беше казал на Греъм, че ще бъде при него след час, може би малко повече. На практика обаче се надяваше да го стори за по-кратко време. Защото от опит знаеше, че обвинените в убийство клиенти често се отказват от уж твърдо декларираните намерения да се предадат.

Маршрутът на маратона минаваше покрай парка Голдън Гейт, който се намираше на няколко пресечки южно от булевард Гиъри — основното трасе по посока изток-запад. Този факт му даваше надежди, че може и да се промъкне. Знаеше, че състезанието е стартирало някъде около осем, а сега още нямаше десет. Знаеше и друго — голяма част от участниците все още не бяха прекосили стартовата линия, направили няколкокилометрова опашка по Ембаркадеро. Надяваше се, че околните улички все още не са задръстени от успешно завършили бегачи, които бързат за традиционното ядене и пиене — характерен финал за всеки подобен маратон.

И наистина успя да се промъкне до Ван Нийс — западния край на централната градска част, където всичко се оказа безнадеждно задръстено.

Изчака десетина минути на някакъв ъгъл, после излезе от колата и се огледа. Улиците във всички посоки бяха фрашкани с коли, във въздуха се носеше оглушителния вой на клаксоните. Между колите течеше пълноводната човешка река. Малцина тичаха, повечето просто вдигаха ръце за поздрав, викаха и се смееха. Нямаше възможност дори да отбие и паркира, за да продължи пеша. Стана му ясно, че оттук няма мърдане поне още два часа…

 

 

В ранния следобед Винсънт отиде на рожден ден на свое приятелче, а Франи заведе Ребека на среща с баба й Ерин — майка на първия й съпруг. Бяха се разбрали да си направят малък пикник на скалите край Лиджън ъф Онър. Къщата остана празна и никой не отговори на Греъм, който на два пъти се опита да осъществи връзка с Харди. Ядосан и уморен, самият Харди се прибра някъде около четири. Регистрираните обаждания на телефонния секретар само засилиха чувството му на гняв, най-вече към самия себе си…

 

 

Поредният ферибот току-що акостира на кея в Аламида. Наметнал якето си, Греъм седеше на един от пилоните за въжета, пуснал сака между краката си.

Сара се мотаеше из околните магазинчета и чакаше появата на адвоката, за да се прибере у дома. Това беше петият поред ферибот, идващ от отсрещната страна на залива, но Дизмъс Харди не се появи. Очевидно нямаше смисъл да го чакат повече. Що за адвокат си е намерил Греъм?, ядоса се тя докато крачеше обратно към пристана.

— Той е свестен — направи опит да я успокои Греъм. — Сигурно нещо се е случило…

— Какво може да му се случи?

— Може би е пристигнал с по-ранен ферибот и сме се разминали — сви рамене Греъм.

— Едва ли — троснато отвърна тя. — Седиш точно до мостчето, виждаш се отдалеч. Няма как да те пропусне.

Последната група пътници стъпи на мостчето. Четири двойки млади хора със зачервени от възбуда лица, облечени в спортни екипи и очевидно нетрезви.

Денят на Греъм и Сара изтече тук, на кея. Опитваха се да асимилират раздялата, да се подготвят за това, което ги чака. Напрежението им се усилваше при приближаването на всеки пореден ферибот. Къде е Харди? Какво ще стане с Греъм? С тях двамата? Всичко останало беше без значение.

Сега, застанали един до друг, те изведнъж си дадоха сметка какво виждат очите им.

— Господи, маратонът! — простена Сара. — Хубав ден сме избрали!

Греъм вдигна сака и се изправи.

— Времето ни май изтече — рече той.

— Сигурно е така — въздъхна Сара.

 

 

Тя повдигна въпроса точно когато бяха блокирани в средата на Бей бридж. След вчерашната среща с Крейг Айсинг непрекъснато мислеше за него. Реши, че ще е по-добре, ако нещата бъдат изяснени докрай.

— Твоят приятел Крейг Айсинг…

— Не ми е приятел — прекъсна я Греъм. — Плаща ми, за да играя и с това се изчерпват отношенията ни…

Тя се зарадва на тези думи, но въпросът не беше в това, дали Айсинг му е приятел, или не.

— Той каза, че баща ти е пренасял торби с пари. Не само за него, а и за други комарджии.

— Вярно е — кимна Греъм. — И какво от това?

— Не се ядосвай. Просто искам да разбера що за човек е бил Сал…

Но Греъм очевидно се засегна.

— Живееше на ръба на закона, Сара… Продаваше контрабандно уловена риба, пренасяше комарджийски пари. И какво от това? Ще го съдиш ли?

— Не исках да кажа, че…

— Искаше. Сал може и да не е бил примерен гражданин, но на никого не е сторил зло. В това отношение беше доста по-различен от първородния си син.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че понякога човек играе честно, спазва всички правила, но пак го прецакват. И в крайна сметка губи вяра в свещените правила… — Гласът му леко се понижи: — Точно това правиш в момента и ти, Сара… Понякога правилата просто не действат. Как се постъпва в подобни случаи?

— Пак не ги нарушаваш — тръсна глава тя, а после, сякаш на себе си, добави: — Или пък, ако ги нарушиш и те хванат, безропотно си понасяш наказанието…

Той погледна лицето й със здраво стиснати челюсти, докосна я по коляното и тихо промълви:

— Съжалявам, не трябваше да те въвличам във всичко това.

— Аз сама се въвлякох, Греъм — въздъхна тя. — Нямаше да съм тук, ако не го желаех. Добре зная, че хората постоянно нарушават установените правила, понякога съвсем оправдано. Исках просто да разбера дали тези куриерски функции на Сал не са свързани с убийството му…

— Той отдавна ги беше прекратил — въздъхна на свой ред Греъм.

— Колко отдавна?

— Не знам. Две години, може би и повече…

— Сигурен ли си?

— Да. Отказа се в момента, в който си даде сметка, че паметта му не е наред.

— Точно това исках да разбера.

Греъм качи краката си на арматурното табло и се замисли. Навън се смрачаваше. Стъклото от неговата страна беше свалено, хоризонтът отвъд тъмната ивица вода сияеше с всички цветове на дъгата.

— Не вярвам да е започнал отново… Просто нямаше причини да го стори. Не му трябваха пари, а и хонорарите за тоя вид услуги не бяха нищо особено. По някоя и друга стотачка, не повече… Не си струваше риска да загуби цяла торба чужди пари, просто защото паметта му е изневерила.

— Може би някой от тези хора се е свързал с него съвсем наскоро, седмица-две преди да умре — подхвърли Сара. — Поискал е да му свърши услуга, само веднъж… А той е забравил. Или е забравил, че има опасност да забрави и е приел…

— Добре, а после?

— Мисля, че това може би е мотив, нищо повече…

Ръката му легна върху бедрото й:

— Излишно е да търсим мотиви, Сара. Той се самоуби.

— Престани да повтаряш това, Греъм! — рязко се извърна тя. — Никой не вярва на подобна версия!

— Аз вярвам.

— Аз пък не вярвам, защото това не е истина! — отмести ръката му тя. — Вече имам съвсем определена представа какво е станало. Но въпреки това се опитвам да открия и оформя някакви теории, които биха били от полза за защитата ти. Тази е една от тях…

Помълчаха известно време, после Греъм изви глава и попита:

— И какво се е случило според теб?

— О, Греъм, стига!

— Не, кажи ми. Искам да зная.

Тя отмести очи от пътя. Не беше фатално, тъй като пълзяха едва-едва.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да зная дали след всичко, което се случи между нас, ти все още мислиш, че аз съм убил Сал! — извика извън себе си той.

— Не твърдя подобно нещо. Казвам само, че някой е бил там. Не ме интересува дали това си бил ти и си се опитвал да му помогнеш, Греъм…

— Но мен ме интересува! Исусе, нима не вярваш на нито дума от това, което ти разказах?

— Не викай, моля те! — Страхуваше се да го погледне. Очите й останаха заковани в пътя, ръцете й здраво стискаха волана. — Искам внимателно да чуеш това, което ще ти кажа… Някой е бил там. Някой му е помогнал да умре. Или го е убил.