Джон Лескроарт
Право на милосърдие (11)

Десета глава

През целия ден, чак до девет вечерта, Дизмъс Харди нямаше никаква представа за развоя на събитията.

Беше се събудил в шест, един час по-късно вече беше в „Дейвидс Дели“ за ранна закуска с Мишел. Предстоеше им да пропътуват около шейсет километра до Пало Алто за среща с президента на „Триптек“ Дайсън Брънел. Трябваше да му представят Мишел и да обсъдят някои неотложни въпроси, свързани със съдебния иск на компанията.

Харди нямаше време дори да разгърне вестник. От негова гледна точка случаят Греъм Русо все още изпускаше дим, но опасността от бърз пожар вече бе отстранена. Което не означаваше, че работата му намалява. Трябваше да въведе Мишел в детайлите на иска на „Триптек“ с максимална бързина, чакаха го и други дела. За момента беше доволен да знае, че Греъм Русо е някъде в ариергарда на живота му и сигурно отново ще излезе на сцената, но не сега, а някъде в неопределеното бъдеще. Независимо дали срещу него ще бъде повдигнато обвинение в убийство, или не…

Но всичко това беше по-лесно на думи, отколкото в действителност. По време на обяда с Брънел стана въпрос за апаратурата за наблюдение, която се използва в пристанище Оукланд. Мишел изказа предположението, че някоя от видеокамерите на дока може би е отбелязала нередност в контейнерите. Досега никой не се беше сетил да провери това.

Банката на Греъм! — едва не подскочи Харди. Може би видеозаписите в банката ще докажат, че след петък Греъм не е влизал там с парите на баща си. А това би означавало, че не е убил Сал, за да се докопа до сейфа, независимо от последвалия развой на събитията. Нещо, което автоматически ще свали обвинението в убийство.

След като тази мисъл влезе в главата му, останала част от деня се превърна в досаден протокол, запълнен с второстепенни детайли и дълги колони от цифри. Харди не можеше да се отърве от чувството, че въпреки паузата в разследването, невъзможността да се измъкне от офисите на „Триптек“ може би ще струва на Греъм Русо много години свобода. Неволно се бе оставил да бъде приспан от твърденията на медиите, че смъртта на Сал Русо е настъпила в резултат на асистирано самоубийство. Но нали в крайна сметка именно тези твърдения лежаха в основата на решението на Шарън Прат да не повдига обвинение срещу Греъм?

После една друга мисъл накара сърцето му да се свие от мрачно предчувствие. Ако главният прокурор реши да действа твърдо и повдигне обвинение срещу Греъм Русо, то несъмнено ще бъде за предумишлено убийство.

Все пак не можеше да предложи на своя щедър корпоративен клиент и новата си помощница да изяснят нещата помежду си. Бе длъжен да убеди Брънел в компетентността и опита на Мишел, а едновременно с това да даде възможност на самата Мишел да демонстрира какви чудеса е постигнала буквално за нула време…

А сякаш това не беше достатъчно, трябваше да свършат и малко истинска работа, като отново прегледат писмените показания на Брънел, дадени преди няколко седмици, в които, както обикновено, конкретните данни се забелязваха много трудно. Тримата, подпомагани от още няколко служители на „Триптек“, работиха над тях чак до седем.

После Харди реши да се отбие в кантората и да провери кой го е търсил. Първите четири записа на телефонния секретар бяха от репортери, имената на вестници и телевизионни компании бяха върху повечето от писмените съобщения, които му бе препратила секретарката на Дейвид. От всичко това му стана ясно, че делото Русо отново е в центъра на вниманието.

И закъснението му се увеличи.

Опита да открие Греъм у дома — вече минаваше девет и половина — но насреща не се включи дори телефонния секретар. От купчината на бюрото си Харди стигна до заключението, че посланията в дома на Греъм сигурно се като Хималаите. Нищо чудно, че се е укрил…

Прибра се у дома едва в единайсет и половина. Франи си беше легнала, върху масата в трапезарията го чакаше отдавна изстиналата вечеря.

 

 

На следващата сутрин времето беше отвратително. Въздухът бе наситен с нещо като мокра мъгла, но не беше дъжд. По силата на някакви непонятни за Харди физически закони, ситните водни капчици не падаха на земята, а просто си висяха във въздуха. Температурата се беше понижила, студен вятър развяваше полите на шлифера му докато крачеше към мястото, на което беше паркирал колата си.

У дома атмосферата също бе мрачна.

Вчера, доколкото си спомняше, беше предупредил Франи, че няма да се прибере за вечеря. Точно така — изобщо не беше планирал да се прибира рано. Значи Франи е забравила това, или, ако трябва да бъде честен пред себе си — той самият не помнеше дали я беше предупредил…

В ранния утринен час го боляха костите, изобщо не му се излизаше. Но трябваше да получи съдебна заповед, а по-късно и да отскочи до банката на Греъм, като преди това изчака Франи да закара децата на училище, за да си поговорят…

Стори го.

Сега, подкарал колата си към центъра на града сред тази супа наоколо, Харди не беше сигурен дали трябва да се радва, че жена му не е свадлива. Ако се беше развикала, той със сигурност щеше да се развика в отговор, или пък щеше да демонстрира онова свое справедливо възмущение, което Франи не можеше да понася и което, разбира се, беше свързано с факта, че работи от сутрин до вечер, за да издържа семейството. Факт, който не се нуждаеше от постоянно напомняне.

Ежедневната битка за хляба беше наистина изтощаваща, и почти непоносимо отговорна. Но такава му беше професията — от време на време се налагаше да пропусне по някоя вечеря, колкото и да съжалява за това. Някои съпруги разбираха тези неща, други не…

Горе-долу това щеше да й каже, ако се беше нахвърлила върху него.

Не знаеше дали Франи е била ядосана снощи, на сутринта нищо не й личеше. Говореше спокойно, държеше се мило. Това, както винаги, го накара да изпита дълбоко чувство на вина.

Нима цял живот ще я карат така? Тя искаше отговор на този въпрос, просто за да знае как да се справя със ситуацията. За да бъде по-добра майка на децата си. (Не каза „в отсъствието на баща им“, но той го чу толкова ясно, че все едно го беше казала).

Пробва с няколко клишета от сорта на „животът е сложен“, „ние с теб сме принудени да играем различни роли“, „ситуацията е такава временно, после всичко ще се оправи“, но не се извини. Отдавна вече беше престанал да се извинява. Обеща да се опита да промени нещата. Защото в едно Франи беше напълно права: нещо трябва да се промени…

Всъщност, нещо вече се промени, каза си той. Привлече Мишел в делото „Триптек“, за да получи по-голяма свобода. Волно или неволно, вече бе поел защитата на Греъм Русо. Това дело го привличаше повече от десет корпоративни иска за обезщетение, взети накуп. Търговското право никога не беше пробуждало вълнение в душата му, но в замяна поглъщаше цялото му време — дори това, което искаше и трябваше да отдели на семейството си. От него се чувстваше стар.

Вероятно ще се наложи да отдели същото количество време и на Греъм Русо, но ще го стори с желание. Защото ще се занимава с нещо, което обича и в което вярва. Днес, на четирийсет и пет години, може би най-сетне щеше да открие истинската си същност…

Колата зад него гневно изсвири. Той потегли, откри свободно място и паркира. Намираше се на Гиъри стрийт, движението беше оживено.

Винаги реагираше така, когато бе развълнуван: минаваше на автопилот, после спираше. Беше прекалено опасно.

По подобен начин постъпи и когато беше на двайсет и седем, в момента, в който научи за смъртта на сина си. Нещо вътре в него го караше да се чувства обречен. Просто знаеше, че ако се потопи в това огромно нещастие, няма да оцелее. Затова се заключи и заспа.

После се разведе с Джейн, отказа се от адвокатската професия и в продължение на десет години стоя зад бара на „Шамрок“. Пиеше много, но рядко се напиваше. Живееше механически, като робот. Внимаваше да не си позволява никакви чувства. Живееше като сомнамбул.

След това в живота му изведнъж се появи Франи. Усети, че душата му е пред окончателно разсъхване, изпита нуждата да рискува. И всичко започна отначало. Бащинството, наказателното право, обичта…

Господи, нима отново ще изгубя всичко това?

Не, това не бива да се случи. Вече бе достигнал границата на разумния риск. Ставаше опасно, под заплаха бе оцеляването му. Трябва да отстъпи, просто трябва.

И неусетно се завърна към сомнамбулизма. Действаше механично, като насън. Запълваше времето си до отказ. Бягаше. Нарочно се държеше настрана от единствената работа, която би могла да го удовлетвори, поддържаше минимални контакти със семейството си.

Със смайване разбра, че се страхува. Страхува се от промяната, от евентуален провал в работата, от прекалената обич към семейството си…

Това трябва да се прекрати, рече си. Трябва да се събудя. Какъв е смисълът да пазиш най-важното в живота си — талант, семейство, приятели — след като никога нямаш време да му се насладиш? Когато вече си мъртъв?

 

 

Съдията от Върховния съд Лио Чоморо — стегната планина от мускули с късо подстригана коса, седеше в кабинета си и играеше шах с компютъра. Според желязната предварителна програма, днес в неговата съдебна зала трябваше да започне едно дело за убийство, което трябваше да приключи точно след шест дни. Но рано сутринта се оказа, че един от вундеркиндите на Прат беше забравил да изпрати призовка на най-важния свидетел и делото се отложи. Цялата сутрин се оказа на разположение на Чоморо, но това не подобри настроението му. Харди, от друга страна, отново го притискаше с едно от разтегливите си дела, фигуриращи в списъка му, и това също не допринасяше кой знае с какво за доброто настроение на Чоморо. Ала тази сутрин той беше единственият свободен съдия, към когото можеше да се обърне Харди.

Беше кратък, почти лаконичен: моли съдията да подпише заповед за проверка на видеозаписите в банката на Греъм Русо. И му обясни защо.

— Защо не използвате призовка? — вдигна вежди Чоморо.

— Не мога. Няма насрочено дело.

— Тогава какво дава право на мен да подписвам подобни заповеди? Кой съм аз, че да нареждам на банката какво да прави? Аз имам право да издам съдебна заповед точно толкова, колкото вие да пуснете призовка!

— Ваша Светлост — рече Харди, влагайки в гласа си целия респект, на който беше способен. — Банката не дава пет пари за тези записи. Трябва им един лист хартия, за да бъдат на чисто. Никой няма да възрази, ако подпишете една такава заповед. Но ако откажете, съществува опасност от загуба на важни доказателства, тъй като полицията не държи на тяхното съхранение.

— Полицията не би трябвало да държи и на обратното — изръмжа Чоморо.

— Точно така, Ваша Светлост — кимна Харди. — В този случай „не би трябвало“ е най-подходящият израз…

— Очаквате бурен развой на събитията, а?

— Пушекът вече се вижда с просто око — отново кимна Харди. — Затова ми трябва съдебна заповед. Нямам представа колко време пазят лентите. Ако е само седмица, значи вече съм закъснял. Трябват ми записите от миналия петък…

Чоморо сведе поглед към бланката, която Харди бе напечатал в кантората си.

На вниманието на: НАЧАЛНИК-ОТДЕЛ „АРХИВИ“, банка Фарго, клон на улица Хайт

 

Във връзка с ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ ОСОБЕНО ВАЖЕН ХАРАКТЕР по текущо съдебно дело ВИ ЗАПОВЯДВАМ да предадете на Дизмъс Харди — официално регистриран защитник на Греъм Русо, копия от видеозаписите на охранителната апаратура в гореспоменатия клон за времето от 9 до 13 май, включително. Процедурата да стане срещу заплащане, документирано със съответната разписка.

Под датата беше оставено празно място за подписа на съдията. Той извади писалката си и се подписа, подаде листа на адвоката и рече:

— Отдавна не съм ви виждал наоколо, господин Харди. В отпуск ли бяхте?

— Не, просто чаках да се появи някое интересно дело — усмихна се Харди.

— И май го дочакахте, а?

 

 

В четвъртък следобед Греъм изключи телефона си, по същото време в Ню Йорк отговорният редактор на списание „Тайм“ Майкъл Чероне успя да убеди шефа си, че историята Русо в Сан Франциско има всички качества да се превърне във водещ материал за следващия брой. В един и двайсет в петък, премръзнал от мъглата и студения вятър, които не пощадиха дори Еджууд, Чероне почука на вратата на Греъм и се представи. Със себе си водеше и фотограф.

— Списание „Тайм“?! — вдигна вежди Греъм. — Сигурно се шегувате!

Чероне бе свикнал на подобна реакция и мълчаливо подаде документите си. Голяма част от обикновените хора просто не издържат на тежестта на славата.

— Това не може да бъде истина — смаяно промърмори Греъм. — Току-що ме уволниха, а после се появявате вие и искате да ме снимате за „Тайм“!

Чероне не беше много по-възрастен от Греъм, а изглеждаше дори и по-млад. Тъмната му коса се спускаше до раменете, усмивката му бе открита и приятна. Беше облечен в дънки и високи ботуши, на раменете му имаше яркосиньо яке от непромокаема материя, общо взето нямаше нищо общо с представата за журналист от тежкарско издание.

— Хей — показа два реда бели зъби той. — Знам, че не сме „Ролингстоун“^[1], но въпреки това съм готов да ви почерпя една бира! — После усмивката му се стопи, въпросите му прозвучаха с искрена загриженост: — Кой ви уволни? Как се стигна дотам?

Греъм обясни. Работодателите му нямали оплаквания, но започнали да им звънят оттук-оттам, поради шумотевицата около него. Потенциални клиенти не били очаровани от вероятността пациентите им да се возят в една линейка с човек, който е готов да сложи край на страданията им. „Бърза помощ“ нямала нищо против да го вземе обратно, но само след като шумотевицата около него утихне…

— Гадна работа — погледна го съчувствено Чероне. — Нямате ли желание да изложите своята гледна точка? По-добър шанс едва ли ще ви се яви…

Колебанието на Греъм Русо продължи точно две секунди. После отстъпи крачка назад и предложи на Чероне да влезе на топло, заедно с фотографа си…

 

 

Пеги Рейгоса — директор на банковия филиал, се оказа приветлива жена на средна възраст, която нямаше нищо против да изпълни съдебната заповед, поднесена й от Харди. Предложи му „Уелс Фарго“ да запази оригиналните записи, а на него да направят копия. Да, разбира се, че ще предупреди хората от техническия отдел да не трият оригиналите, докато Харди не се увери в изправността на копията…

Седяха в ъглов, изцяло остъклен офис. Госпожа Рейгоса каза, че камерата е монтирана над главния вход, който е единствен — както за клиентите, така и за банковите служители. После повика началника на охраната и му нареди веднага да направи копия на исканите ленти, извърна се към Харди и добави:

— Ако желаете да бъдете сигурен кога за последен път е ползвал касетата си господин Русо, трябва да хвърлите едно око и на регистъра. Никой не може да влезе в трезора без да се разпише в него.

— Дори когато разполага с ключ? — вдигна глава Харди.

— Ключовете са два — отвърна Рейгоса. — Един за нас, един за клиента, който освен това трябва да се разпише в регистъра. Вече разполагаме с фотокопие за вторник. Искате ли да го видите?

— Много любезно от ваша страна, кимна Харди. — Чувстваше се глупаво и не във форма, очите му смъдяха.

Директорката стана от мястото си и излезе.

Регистърът се оказа един разграфен лист хартия с името на клона в горния край. Всеки клиент се разписваше на точно определено място, срещу него се поставяше печатът на дежурния банков служител, следваха колонките за неговия подпис и точния час на операцията.

Изправена зад гърба на Харди, госпожа Рейгоса хвърли един поглед към формуляра. Всички графи над името на Греъм бяха запълнени. Бен Еди-кой си — Харди не успя да разчете фамилното име, беше влизал в трезора на 05.08 — четвъртък, в 16:40 часа. Достъпът му бе осигурен от банков служител с инициали А. Л., тоест Алисън Ли — както побърза да уточни директорката.

На реда на Греъм също имаше печат и подпис на Ли, но без обозначение на точния час.

— Какво означава това? — попита Харди.

Едва сега госпожа Рейгоса се взря истински в документа, после се изправи, изненадващо опирайки се на рамото на Харди, и го помоли да почака за миг.

Той отново насочи вниманието си към регистъра. Веднага под името на Греъм нещата пак изглеждаха наред. На 10.05 — събота, в девет и петнайсет сутринта, се беше разписала някой си Пат Бар. За четвъртък под името на Греъм бяха записани имената на девет клиенти, а за петък — нито едно.

Разтърка зачервените си очи и се запита защо нищо не става просто и лесно. Когато приключи с тази операция пред него стоеше госпожа Рейгоса, придружена от дребничка жена с азиатски черти, очевидно здравата уплашена.

— Алисън, това е господин Харди — каза директорката. Топлината в гласа й се беше стопила незнайно къде. — Искам да му обясниш как е станало така, че господин Русо се е подписал за достъп до трезора без дата и без точен час.

Харди се усмихна, опитвайки се да предразположи момичето. Но не постигна успех. Очите на Алисън бяха заковани в регистъра, умът му напрегнато работеше.

— Спомням си — каза най-сетне тя. — Специално му напомних да впише датата и часа…

— Но не видяхте да го прави, така ли? — с нарочно небрежен тон подхвърли Харди.

— Явно — сви рамене Ли. — Всички виждаме, че мястото е празно… — Хвърли един боязлив поглед към госпожа Рейгоса и забързано поясни: — Слагаме печат след като сме проверили подписа, после вземаме нашия ключ и отиваме в трезора заедно с клиента…

— А той има задължението да впише датата и часа, така ли?

— Понякога — сви рамене жената. — Обикновено аз правя това.

— Но в този случай не сте го направили. Нито той, нито вие…

— Господин Русо бързаше — отвърна Ли. — Добре си спомням, че му напомних да впише данните, а той пусна хубавата си усмивка и обеща да го направи на излизане. Но явно е забравил, а и аз съм се улисала с нещо друго… Изглеждаше нервен и нетърпелив, сякаш бързаше час по-скоро да влезе в трезора… Носеше куфарче.

И аз щяха да съм нервен, ако носех петдесет хиляди долара кеш, помисли си Харди. Нямаше желание да подлага на кръстосан разпит тази жена, нито пък да я настройва срещу себе си. Защото явно ще му се наложи да я разпитва отново, в залата на съда. Вече беше напълно сигурен, че този път Греъм няма да се измъкне и дело ще има.

— Помните ли какъв ден беше, госпожице Ли? — меко попита той. — Четвъртък или петък? Споменахте, че работното време е било към края си, но бих искал да чуя точния час…

Момичето прехапа устни и се замисли.

— Беше следобед — промълви най-сетне то. — В четвъртък или петък, но не съм сигурна…

Харди посочи листа пред себе си:

— А помните ли дали беше веднага след този човек — Бен Еди-кой си?… Тук сте отбелязала точния час на неговото посещение — пет без двайсет…

Момичето отново се замисли. На прага на отчаянието, Харди се опита да й помогне:

— В петък не се е разписвал друг клиент, по всичко личи, че господин Русо е бил единственият… Какво ще кажете?

Бедната жена беше на прага на нервната криза. Не й помогна новия поглед по посока на госпожа Рейгоса. Очевидно искрено желаеше да даде на Харди исканата информация, но не беше сигурна, че я притежава.

— Казахте, че е било следобед, Алисън — продължи да я притиска Харди. — Но кога по-точно? След три, или по-късно? В три часа в петък господин Русо вече е бил на работа…

Лицето й изведнъж се проясни, въздухът най-сетне напусна гърдите й.

— О, да, спомням си! Трябва да е било в четвъртък следобед! Точно така, в четвъртък следобед! Към края на работното време… — Пръстът й се насочи към регистъра: — Може би трябва да го впишем сега, за да не стават повече грешки?

Харди бързо съобрази, че пред него лежи копие, следователно идеята, макар и твърде съблазнителна, трябваше да отпадне. Нещата оставаха такива, каквито са…

 

 

По личното му мнение, визитата в банката беше изключително ползотворна.

Оказа се, че банковия клон на улица Хейт изтрива записите върху контролните видеокасети на всеки десет дни. Получил своите копия, Харди се затвори в дневната и започна да наблюдава хората, които влизаха и излизаха през единствения вход на банката. Неколкоминутни упражнения му бяха достатъчни, за да свикне да борави с клавиша за бързо пренавиване и да спира лентата в момента, в който на входа се появява приличащ на Греъм клиент. Така, в продължение на малко повече от пет часа, той изгледа най-скучния и най-дълъг сериал в живота си.

Все още беше рано за окончателни заключения, но от това, което видя стана ясно, че Греъм Русо не е ходил в банката от петък, когато бе починал баща му, до сряда сутринта, когато го арестуваха… Ако съдебните заседатели бъдат убедени в това, само една крачка ще ги дели от заключението, че Греъм не е убил баща си с цел грабеж… Защото парите и бейзболните картички са били на негово разположение още преди смъртта на Сал.

Интересът му се пробуди само веднъж през тези пет досадни часа и това стана, когато на екрана се появиха фигурите на Лание и Евънс, пристигнали за проверка на касетата…

 

 

Глицки и помощник главният прокурор Арт Драйсдейл влязоха в малката канцелария зад моргата и се настаниха пред бюрото на главния патолог на Сан Франциско доктор Джон Страут. Колекцията на Страут от различни инструменти, използвани за мъчения и убийство, беше подредена в множество шкафове с остъклени витрини, които придаваха на обстановката нещо злокобно и мрачно. Тук имаше всичко — от средновековните клещи за изтръгване на нокти и менгемета за стягане на главата, до модерните пистолети и ножове с пружини. Посетителите му бяха редки и обикновено прогонваха обзелото ги притеснение с пресилени шеги. Но днес тримата мъже около бюрото бяха съвсем сериозни. Познаваха се добре, бяха участвали в разследването на стотици убийства, всеки от тях със своята роля и своите цели…

Ченгето Глицки и прокурорът Драйсдейл се смятаха за верни съюзници, защото заедно откриваха и тълкуваха уликите, заедно се стремяха да докажат, че определен индивид е извършил престъпление. Работата им беше различна, но целта — обща.

Страут от друга страна ревниво пазеше своята обективност и независимост. Той беше учен. Ако неговите изследвания потвърждават подозренията на Глицки и Драйсдейл (което често се случваше) — добре. Но той стигаше до своите заключения без хъс, без предварително определено мнение. Никога не се бе чувствал служител на закона или придатък към съдебната система. Целта на неговата работа беше проста и ясна — да определя причините за смъртта. В тази работа нямаха място нито предположенията и догадките, нито политиката. Когато не беше сигурен в заключенията си, той изрично подчертаваше това. И обратното…

В този момент, седнал зад бюрото си, той чувстваше как нормалното му състояние на южняшко спокойствие бързо отлита. Драйсдейл бе решил, че трябва да получи подкрепата му относно смъртта на Сал Русо, която по негово мнение бе настъпила в резултат на убийство. Беше довел със себе си и Глицки, вероятно за морална подкрепа.

— Няма да стане, Арт — поклати глава докторът. — Бих могъл да променя мнението си само ако към това ме тласкат нови, неизвестни до този момент улики. И честно ще ти кажа, че се чувствам обиден от настояванията ти.

Но Драйсдейл мислеше единствено за своята игра. Шефът му — главният прокурор Дийн Пауъл, съвсем недвусмислено му намекна какво очаква да получи, а Драйсдейл бе готов да мине през кръв и огън, но да му го достави. А обидата на Страут ще мине и замине, след време всичко ще бъде наред.

— Ти вече го нарече убийство, Джон — подхвърли той.

— Не е вярно, Арт — вдигна ръка Страут. — Нарекох го самоубийство, което граничи с убийство. Има разлика, нали? Преведено на нормален език това означава, че не съм сигурен дали Русо не се е самоубил…

— Господин Пауъл е на мнение, че това е твърде завоалирана фраза.

Страут свали очилата си с телени рамки и поклати глава:

— Много добре. Господин Пауъл има право да си наеме друг патолог, да поиска друго мнение. Моето вече го знае и аз не виждам причини да го променям.

Глицки реши, че е време да се намеси.

— Джон, ти прекрасно знаеш, че Арт не е искал да те обиди — започна той. — Иска да разбере дали някой пункт на твоето заключение би могъл да претърпи промяна и това е всичко. Окей, приемаме хипотезата, че може би става въпрос за самоубийство, но…

— Много ти благодаря, лейтенант — саркастично подхвърли Страут.

— … но нима нищичко в нея не предизвиква твоите съмнения? — довърши Глицки без да обръща внимание на забележката. — Нима няма някаква неяснота, която да ти навява мисълта за убийство?

— Отокът, например — добави Драйсдейл, който си беше направил труда да изчете заключението от аутопсията от начало до край. Дългогодишният му опит недвусмислено сочеше, че става въпрос за убийство. Някой беше треснал Сал с нещо тежко, за да може на спокойствие да му инжектира смъртоносната доза морфин. Просто и ясно.

За нещастие, в случая бяха възможни още няколко сценария. Възможни не от житейска, а от чисто медицинска гледна точка. И точно това караше Драйсдейл да се чувства изнервен.

Страут се облегна назад без да си слага очилата.

— Вече споменах, че този оток е причинен от удар в главата, получен най-вероятно при съприкосновение с ръба на масата при падането…

— Но това означава, че е паднал назад, Джон! — решително възрази Драйсдейл. — Как ще стане това, ако някой не го е бутнал? Върху масата не бяха открити следи от косми. Той не се е ударил в нея, а някой го е хлопнал с бутилката уиски!

Страут направи жест по посока на Глицки и той неохотно взе думата:

— Отокът не е кървял, Арт… Това обяснява защо по масата липсват косми…

— Това обяснява едно, онова обяснява друго! — задави се Драйсдейл, бесен от предателството на съюзника си. — Какво ви става бе, хора?

— Подутината, както и двамата прекрасно знаете, се образува от приток на кръв на мястото на удара — започна да губи търпение Страут. — И този процес трае поне половин час. — Дланите му умолително се вдигнаха: — Той е бил жив, Арт! Ударът в главата не го е убил. Дори не съм сигурен дали е изгубил съзнание… Ако е станало, то е било за няколко секунди, не повече…

— Достатъчно, за да му праснат инжекцията!

— Това не мога да кажа — сви рамене Страут.

Драйсдейл се отпусна назад с почервеняло лице. Ръката му механично разхлаби възела на вратовръзката и разкопча горните копчета на ризата. Ако се намираше в собствения си кабинет, щеше да хвърли няколко миниатюрни топки за бейзбол в кошчето и щеше да му мине. Но тук единственото подходящо нещо за хвърляне бяха няколко ръчни гранати във витрината на близкия шкаф. Не би ги докоснал за нищо на света, защото някой му бе казал, че са заредени…

Тишината бе нарушена от пронизително свирене на автомобилни гуми, последвано от трясък и стържене на ламарини. Тримата скочиха и се втурнаха към прозореца, патологът вдигна щорите. Но не видяха нищо. Макар да минаваше само на двайсетина метра от болницата, магистралата беше покрита от гъста мъгла.

Останаха на място, с извърнати към млечнобялата пелена лица. Не си казаха нищо, но гневът неусетно отмина.

— Няма начин да докажете, че не е било самоубийство — обади се след известно време Страут. — Ейб, ти стотици пъти си казвал, че на черното не може да му се вика бяло… Може би ще е по-добре да чуете защо мисля, че би могло да бъде и убийство…

— Цял съм слух — сухо промърмори Драйсдейл.

— Първо — преви показалец Страут. — Той никога не е използвал мястото от вътрешната страна на китката, където е била забита иглата. Второ — с това количество алкохол в кръвта е цяло чудо, че е улучил вената си от първия опит… Трето — иглата не беше в тялото му, а на масата. Нали така, Ейб?

Глицки мълчаливо кимна, а Драйсдейл пожела да чуе какво означава последния аргумент.

— Означава, че Сал Русо си е направил инжекцията и е останал в съзнание достатъчно дълго, за да измъкне иглата от вената си. При тази доза морфин, комбинирана с алкохол, жертвата изпада в безсъзнание или шок още преди буталото на спринцовката да стигне докрай… Спринцовката би трябвало да падне на пода, но вие я откривате акуратно поставена на масата. При това с прикрепена игла — нещо, за което съм дяволски сигурен, че не може да стане!

Драйсдейл обмисли чутото, после поклати глава:

— Ако аз съм съдебен заседател, тези три факта ще ми бъдат абсолютно достатъчни.

— Не знам — искрено въздъхна Страут. — Може да е така, но може и да не е… Точно това съм написал и в заключението си.