Джон Лескроарт
Право на милосърдие (25)

Двайсет и четвърта глава

— Казва, че случаят е спешен.

Гласът на Филис изпълни кабинета с метален оттенък, тъй като излиташе от мембраната на уредбата за вътрешна връзка.

Пръснали пред себе си специализирана литература, отнасяща се до поносимостта на огъване при различните метали, Харди и Мишел бяха затънали до гуша в работа. Беше сряда следобед, доста след пет, денят си отиваше с дяволска бързина, а работата беше все така много.

Днес не успя да отскочи да види Греъм, който вероятно умираше от скука и притеснение в специалната си килия и положително се питаше къде по дяволите изчезна защитника му. А защитникът работеше, при това здраво. Веднага след срещата с Джиоти отиде в Съдебната палата да получи останалите официално регистрирани улики и доказателства по делото, предпочитайки да ги разгледа със собствените си очи. Всичко намерено в банковата касета: парите, бейзболните картички, старият колан… Спринцовките и ампулите с отлепени етикети.

После проведе един доста напрегнат и лишен от любезности разговор с Клод Кларк, когото спря в един от коридорите и откровено му каза, че онази Барбара Брандт лъже. Не е вярно, отсече Кларк, но дори и да е вярно, Харди би трябвало да спазва поетите ангажименти пред Прат. Защото винаги е по-лесно да реагираш когато знаеш, че човекът насреща лъже и на него не може да се разчита…

Тогава беше моментът да отскочи до Греъм, но той предпочете да изчака малко, за да се извини на Глицки, а когато се отказа, часът бе вече три и половина и трябваше да бърза към Сътър, хвърлил се в неравна борба с ужасното улично движение. С Мишел се беше разбрал да започнат в два, после отложи срещата за три, а след това и за четири, но пак закъсня, тъй като някакъв глупак беше паркирал на запазеното му място и се наложи да обикаля квартала.

Втренчил поглед в непознатата кола, настанила се на мястото, за което всеки месец плащаше едно малко състояние, той отново се удиви на хората, които се обявяват против най-тежкото наказание. Защото за него да откраднеш платеното място за паркиране на ближния си беше точно такова предизвикателство спрямо цивилизацията, каквото е и смъртното наказание.

Предварително уговорената среща с Франи, до която оставаха по-малко от два часа, изигра ролята на безплатна притурка към натрупалото се напрежение. Поне един от тези часове той щеше да прекара тук, в кабинета, затворен с Мишел. Ето защо категорично забрани на Филис да го свързва с когото и да било (последният път беше някакъв нахален репортер). Просто не желаеше да разговаря, от това решение бе решил да отстъпи само ако става въпрос за Франи или Дайсън. Но ето че Филис отново го безпокои!

— Извинявай, Мишел — промълви раздразнено Харди и повиши глас по посока на телефона: — Кой е, Филис?

— Някой си доктор Кътлър.

— Не познавам никакъв доктор Кътлър!

— Ставало въпрос за делото Русо…

— Че за какво друго? — недоволно въздъхна той, стана и тръгна към бюрото. Отговорът на този въпрос дойде не оттам, откъдето очакваше.

— Пак ли! — изведнъж рече Мишел.

Послание, което го стресна с категоричността си. Изведнъж си даде сметка, че младата жена не работи единствено според неговите указания, а действа самостоятелно и методично събира онези детайли, благодарение на които щяха да изработят стратегията си по делото за обезщетение. И очевидно бе започнала да губи търпение от тези постоянни прекъсвания, свързани с делото Русо. Той направи неопределен жест с ръка, после вдигна слушалката.

Зад гърба му се разнесе шумолене на хартия, обърна се да види как Мишел излиза и притваря вратата зад гърба си, по тази причина пропусна представянето на човека отсреща.

— Извинете, бихте ли повторили?

Дочу лека въздишка и това му напомни колко лесно настройва хората срещу себе си.

— Името ми е Ръсел Кътлър. Играя софтбол заедно с Греъм.

— На секретарката ми сте се представил като доктор Кътлър…

— И наистина съм доктор — отвърна човекът с нова, едва доловима въздишка на нетърпение. — Аз съм този, който предписа морфин на Сал Русо. Известно време се опитвах да живея с мисълта, че не съм сторил кой знае какво, но бързо разбрах, че не става и трябва да го споделя с някого…

— Може би сте прав — механично отвърна Харди, после стомахът изведнъж го присви. Клиентът му отново беше излъгал! Него самият, любимата си, полицията и списание „Тайм“! Защото ако този доктор е играл с Греъм, медицинската връзка в случая не е била дело на Сал (както Харди бе приел с цената на доста съмнения), а на самия Греъм.

Исусе Христе! Няма ли край всичко това?!

Успя да се пребори с раздразнението и отново влезе в професионален тон:

— На кого друг сте казал за това? Може би на полицията?

— Не. Реших, че ще е по-добре да разкажа историята си на защитата на Греъм.

— Добро решение — въздъхна с нещо като облекчение Харди. — Къде се намирате?

Кътлър обясни, че работи като практикуващ стажант в медицинския център на Дали Сити, а живее в Сан Бруно. Завършил медицина в градския университет на Сан Франциско, играл бейзбол в щатския отбор на Аризона, след което бил „нает“ от Крейг Айсинг, но играел от време на време, само в почивните си дни. Печелел добри пари, особено от блицтурнирите, при повечето от които стигали до финала.

— Сближихме се с Греъм и той ми разказа това-онова за Сал… Не искал да се обръща към общественото здравеопазване, защото се страхувал, че ще го регистрират като болен от БА, ще му отнемат шофьорската книжка и вероятно ще го настанят в някое специализирано заведение. Предполагам знаете за каква болест става въпрос… Наистина е страшна!

— Чувал съм — промърмори Харди, давайки си сметка, че познанията му за Алцхаймер нарастват със заплашителна бързина. — И какво направихте? Имам предвид, по отношение на Сал…

В слушалката настъпи продължителна тишина. После:

— Вижте, обаждам се от фоайето…

Гласът на Кътлър беше доста приглушен.

— Не можете да говорите, така ли?

Отговори му съвсем друг глас: престорено весел и жизнерадостен:

— Това е страхотно! Да, точно така!

— Кога и къде можем да се срещнем?

 

 

— Това най го обичам!

— Точно по тази причина сме страхотна двойка — усмихна се Харди. — Винаги си готова да споделиш вълнението ми.

— Сигурно е така — кимна Франи.

Всъщност нямаха избор, но това едва ли носеше някакво утешение за Франи, рече си той. Нито пък за Мишел, от която откри само листче с надпис „Отивам си у дома“ върху масата, когато най-сетне намери време да възобнови дискусията за опъна на металите. Тренираният му мозък на юрист най-сетне схвана, че помощничката му едва ли е останала много доволна от него.

Както и жена му, току-що научила, че по време на традиционната им вечер в „Литъл Шамрок“ ще трябва да се срещнат с някакъв свидетел. Брат й Моузес отнесе напитките на шумната компания до прозореца, после побърза да се върне зад бара, за да може да ги чува.

Тъкмо навреме, за да хване обясненията на Харди.

— Нямаше какво да направя, Франи… Тази вечер човекът има осем свободни часа, след това е на повикване — чак до края на седмицата. Как другояче можех да постъпя?

Жена му остави чашата шардоне на бара, прие замислен вид, после подхвърли:

— Има едно решение, при това доста радикално: просто изчакваш до следващата седмица… Какво ще кажеш, Моуз?

— Не оставяй днешната работа за утре — отвърна със сентенция Моузес.

— Ето, виждаш ли? — веднага оцени подкрепата му Харди. — Една мъдра мисъл. Не забравяй, че брат ти е защитил докторат и вероятно има право…

Франи ги изгледа последователно, после попита:

— А знаеш ли как му викат на онзи, който се е дипломирал последен по успех в медицинския факултет?

— Предавам се — вдигна ръце Харди.

— Пак доктор — усмихна се Франи.

Макгуайър очевидно се обиди.

— Аз не съм точно такъв доктор — изломоти той.

Харди нямаше търпение да се върне на темата.

— Виж какво, Франи… За една седмица всичко може да се случи. Ами ако свидетелят ми вземе да се гътне и да умре?

— Господи, каква съм глупачка! — плесна се по челото Франи. — Изобщо забравих за тази вероятност, която е наистина голяма! На колко години беше свидетелят ти? Двайсет и пет, трийсет? Смъртта наистина го дебне зад ъгъла!

— Не казвам, че ще умре — възрази Харди. — Просто съм предпазлив…

Пред него имаше само чаша газирана вода. Искаше да бъде свеж за разговора с Ръсел Кътлър, който трябваше да се появи всеки момент. Ако не се е уплашил, рече си с въздишка той. Защото вече закъсняваше с петнайсетина минути…

Ръката на Франи нежно докосна неговата.

— Успокой се, само те закачам — промърмори примирително тя. — Но когато свършиш, отиваме в истински ресторант и ядем храна, която не съм приготвила аз, ясно?

— Ясно.

— Единодушни ли сме по този въпрос?

— Напълно.

— Добре, тогава съм с теб. — Погледът й се насочи някъде зад рамото му: — Казваш, че свидетелят ти е доктор?

— Аха.

— В такъв случай мисля, че той вече е тук…

 

 

Доктор Кътлър беше облечен в светлозелени панталони на хирург, може би за да бъде разпознат. Харди остави жена си в компанията на Моузес и тръгна към вратата да го посрещне.

„Литъл Шамрок“ беше най-старият бар в Сан Франциско, отворил врати още през 1893 година. Салонът беше широк около седем метра и три пъти по-дълъг. От тавана висяха антични велосипеди, рибарски мрежи и въдици — всички произведени в началото на века, а масивният стенен часовник бе престанал да тиктака по време на Голямото земетресение от 1906 година. Тази вечер, сряда, в седем и двайсет и две, посетителите бяха около две дузини, половината от които на бара. Останалите мятаха стрелички към картона на стената, или просто седяха около малките масички в предната част на заведението. От джубокса долитаха мелодичните гласове на „Бийч Бойс“, които пееха „Не се тревожи, бейби“…

Харди поведе госта си към задната част. Тук имаше три широки дивана, подредени като в домашен салон. От старите лампиони (истински „Тифани“) се лееше мека светлина. Тоалетната беше скрита зад параван от опушено стъкло. Посетителите с по-изтънчено обоняние избягваха тази част на кръчмата — поне до момента, в който предния салон започваше да се пука по шевовете, а миризмата на бира поглъщаше всички останали аромати…

Кътлър обаче явно не обръщаше внимание нито на обстановката, нито на специфичната миризма.

— Трудно ми беше да повярвам, че ще сторя подобно нещо — започна още преди да седне той. — Но този шум в медиите…

— Няма значение — успокои го Харди. — Важното е, че сте тук.

— Знаете ли защо казах на секретарката ви, че въпросът е спешен? Защото изпитах чувството, че ако изобщо сторя нещо, то трябва да бъде днес!

Франи се оказа права — годините на Кътлър едва ли бяха повече от трийсет. В момента под очите му имаше тъмни кръгове, а брадата му не беше бръсната поне от два дни, но отпочинал и свеж, той положително би изглеждал като съвсем младо момче. Беше по-нисък от Греъм и не толкова широкоплещест, но имаше същата гъвкава походка като него. Късо подстриганата черна коса му придаваше вид не толкова на спортист, колкото на добре трениран морски пехотинец.

— Направо съм съсипан от тая история — въздъхна младежът. — Откакто арестуваха Греъм изобщо не мога да спя.

Сега най-важното е да му се вдъхне малко увереност, прецени Харди.

— Защо просто не ми разкажете доколко бяхте ангажиран със състоянието на Сал? — попита той. — Аз не съм полицай, можете да говорите напълно открито. Всичко ще си остане между нас.

Кътлър въздъхна и нервно преплете пръсти. Помълча малко, после се приведе напред:

— Греъм беше нещо като негов гробар… Стоеше и чакаше края. Двамата се бяха разбрали за БА и според мен нямаха проблеми. Греъм трябваше да му помогне да умре преди да… Преди да го откарат в някой от онези домове… Но после Сал започна да го боли главата…

— Ракът?

Кътлър кимна.

— Отначало не подозирахме, че е рак. Реших да го прегледам на скенер, след което потърсих мнението на един специалист, на втори… Безнадеждна работа. Туморът не можеше да бъде отстранен по оперативен път. Растеше бързо, съответно нарастваше и вътрешночерепното налягане. Това беше причината за тежкото главоболие на Сал.

Харди бавно си даде сметка, че нещата са се развили точно както си ги беше представял. Сал с всички сили се е борил с болката, но едновременно с това си е давал сметка и за развитието на Алцхаймера.

— Написах му рецепта за морфин — продължи Кътлър. — Разбира се, преди това пробвахме с обикновени болкоуспокоителни, но те ставаха все по-неефективни…

— Ясно — направи мъдра физиономия Харди. — Но не му ли предписахте морфина и с мисълта, че в крайна сметка той ще го използва, за да сложи край на живота си?

— Да — кимна Кътлър. — Имах представа, че нещата вървят натам.

— И му дадохте рецепта, така ли? Следователно нещата са документирани…

Кокалчетата на Кътлър видимо побеляха, но гласът му остана под контрол.

— В общи линии да — кимна той. — Но работата е там, че аз написах рецептата на името на Греъм. Изпълниха му я в една аптека в Сетън… Предполагам е решил, че по-трудно ще проследят рецептата в някоя от извънградските аптеки…

— Но защо е била нужна подобна тайнственост? Пациентът ви е тежко болен, вие сте неговият лекуващ лекар и решавате да му предпишете опиат. Какъв е проблемът?

— Де да беше само един — въздъхна Кътлър и поклати глава: — Аз просто не трябваше да постъпвам по толкова глупав начин, това е всичко!

— Как по-точно?

— Възнамерявах да включа Сал в програмата на един от специализираните медицински центрове за контролиране на болката, но той категорично отказа. Те разполагат с далеч по-модерна техника, нямаше да му се налага да си бие толкова много инжекции…

— Но в крайна сметка се задоволихте с морфина. Защо?

— В общи линии защото старецът беше страхотно капризен. Започнахме с морфин за проба, но след втората доза той отказа всякакво друго лечение… — Кътлър му хвърли един изпитателен поглед, сякаш се надяваше да получи одобрение, после с въздишка продължи: — Остават ми само няколко месеца, но аз все още съм стажант, знаете… Това означава, че нямам право да практикувам самостоятелно… Това не е забранено от закона, но се гледа с лошо око… С много лошо око. Биха могли да ме изхвърлят. А това би било огромно нещастие, след всичките тези години учение… Тук трябва да добавя, че Греъм беше категорично против включването на баща му в каквато и да било система. Сал изпитваше ужас при мисълта, че в даден момент някой ще реши да го предаде в ръцете на институциите. По тази причина аз поех всичко…

— Споменахте за консултации. От кого ги получихте?

— Никак не беше трудно — сви рамене младият мъж. — Докторът на скенера ми е приятел. Готовите снимки показах на специалист по мозъчна хирургия, който потвърди, че туморът на Сал е злокачествен и невъзможен за оперативна намеса. Нямахме избор, нали разбирате?

Харди разбираше.

— Значи сте знаел, че Сал ще се самоубие, така ли? — попита той.

— Да речем, че не съм изключвал подобна възможност…

— И по тази причина Греъм е отлепил етикета с името ви от ампулите? Вие му правите услуга, в отговор на която той обещава да не ви забърква по никакъв начин, защото това ще се отрази на кариерата ви… Така ли беше?

— Да — въздъхна Кътлър. — Самостоятелното лечение е достатъчно тежко провинение… А ако към него се прибави и асистирано самоубийство, положително щеше да се наложи да си търся нова работа… Разбира се, ако преди това не ми отнемат лиценза.

Харди бавно проумя, че двамата младежи имат твърде сходни проблеми от професионално естество. Вероятно затова и се бяха сближили…

— Но вие не помогнахте на Сал да се самоубие, така ли?

— Не. Но му предписах наркотика… — Кътлър сви рамене и добави: — Греъм продължава да мълчи за мен, въпреки че го тикнаха в затвора и го чака съд за предумишлено убийство… Реших, че трябва да кажа как стоят нещата. Това може би ще му помогне…

Тези думи очевидно му донесоха така очакваното облекчение. Кътлър се облегна назад, лицето му стана спокойно и отпуснато.

— Предполагам, че тук сервират бира — рече той. — С удоволствие бих ударил една…

— Ей сега ще ви донеса.

Харди стана, мина зад бара и наточи една бира от кранчето. Кътлър благодари с кимване на глава и попита:

— Какво ще правим сега?

Харди се настани обратно на мястото си, помълча малко, после попита:

— Кога приключвате със стажа?

— В средата на юли. Защо?

— Защото процесът започва през септември. В момента, в който ви включа в списъка на свидетелите, доста хора ще проявят желание да разговарят с вас. Но дотогава нещата трябва да си останат между нас. Нали не сте нарушили никакъв закон?

— Не — поклати глава младежът. — Поне доколкото ми е известно…

— Добре. Полицията също не е проявила интерес към тайнствения доктор, тоест към вас, нали така? Много добре. Значи оставате на повикване, без да се тревожите за нищо. Но честно ще ви призная, че съм дълбоко разтревожен за Греъм, който непрекъснато лъже, дори мен…

— Искал е да ме прикрие…

— Това е ясно — кимна Харди. Изобщо не му се говореше на тази тема. Имаше мрачното предчувствие, че лъжите на клиента му могат да се окажат фатални. — Да се върнем на вашето положение… Ще ви включа в списъка на свидетелите непосредствено преди процеса. По този начин спокойно ще приключите със стажа си, нали?

— Не трябваше да го правя — мрачно поклати глава Кътлър.

— Не знам — въздъхна Харди. — Според мен сте постъпил правилно. Докато Сал е бил жив, той е имал нужда от морфин, нали?

Ясно си пролича, че младежът изгаря от желание да се хване за тази сламка, но съмненията му оставаха. Приведе се напред и приятелски го потупа по коляното:

— Забравете за юридическата страна на въпроса. Никой няма да ви накаже за това, което сте извършил. Просто сте направил опит да облекчите страданията на един болен човек. Нали точно това се опитват да правят лекарите?

Кътлър отпи глътка бира, на лицето му се появи крива усмивка.

— Вече не си спомням нищо — обяви той. — Така действах когато водех нормален живот…

— Правилно — отново го потупа по коляното Харди. — Изпийте си биричката на спокойствие, а после идете да се наспите… А аз ви благодаря.

 

 

Вечеряха в „Йет Вах“ — един китайски ресторант на няколко пресечки от дома им. Прибраха се някъде към десет и четвърт, въпреки че погълнаха огромно количество разнообразни ястия — пелмени, калмари, яйчени ролца, пиле печено в специална хартия, свински ребърца, пържени скариди… И какво ли още не…

На телефонния секретар бяха записани пет съобщения, едното от Глицки.

Мишел се извиняваше, че е изгубила търпение и си е тръгнала. Утре ще трябва да наваксат. Дали Харди все пак ще може да отдели малко от скъпоценното си време и за „Триптек“?

Греъм Русо бе останал с впечатлението, че Харди ще го посещава всеки ден. Какво се е случило? Защо не се е вяснал никакъв? Всичко ли е наред? За целия ден е бил посетен само от майка си. Започвал да се съмнява дали са постъпили правилно като не са споменали нищо за Джоан Сингълтери — тайнствената жена от миналото на Сал… Той не бил си я измислил — Сал наистина искал да й предаде парите… Обади се, моля те! В пандиза е отвратително!

Следващото послание отново беше негово. Същите приказки. Явно започва да превърта…

Последното послание беше от Сара Евънс. Само отпреди десетина минути. Говорила с Греъм, хрумнала й една идея, от която може би ще излезе нещо…