Джон Лескроарт
Право на милосърдие (2)

Първа глава

Дизмъс Харди беше възбуден от невероятната си серия на дартс, сигурен, че ще подобри личния си рекорд.

Беше понеделник, той се намираше в кабинета си и хвърляше двайсетграмовите стрелички, направени по поръчка от специална сплав, истински красавици. Наричаше играта „От 20 към нула“, въпреки че нямаше с кого да се състезава. Всичко започна просто — стремеше се да улучи зоната за 20 точки в периферията на кръга, а после постепенно да стигне до центъра. След известно време играта неусетно се превърна в състезание. Надпреварваше се сам със себе си.

Рекордът му беше двайсет и пет стрели. Най-доброто възможно постижение беше двайсет и една точки. В момента се целеше в „тройката“, в ръката си държеше стреличка номер 19. Имаше шанс да направи двайсет и две. А двайсет и пет можеше да постигне само при пълна концентрация, без никаква външна намеса…

Телефонът върху бюрото започна да звъни.

 

 

Работното му място се намираше на улица Сътър, в центъра на града. Тук беше вече шеста година. Останалата част от сградата приютяваше „Дейвид Фрийман и съдружници“ — една адвокатска кантора, специализирана в обезщетения по трудови злополуки и защита на криминални престъпници. Но Харди не беше съдружник на тази фирма. Технически погледнато, той изобщо не работеше за Фрийман, макар че напоследък отделяше почти цялото си време на един клиент, който му прехвърлиха хазяите.

Харди заемаше единственият офис на последния етаж и беше самостоятелен както в прекия, така и в преносния смисъл на думата.

Задържа стреличката в протегната си ръка, очите му недоволно стрелнаха телефона, който продължаваше да звъни. Даде си сметка, че ако хвърли сега, положително ще пропусне. Въздъхна, седна на плота на писалището и натисна един бутон:

— Да.

Филис, секретарката на Фрийман, постепенно бе свикнала да понася Харди, а дори и мъничко да го харесва. Въпреки подчертано отрицателното й отношение към държането му. Това все пак е юридическа кантора. Адвокатите трябва да говорят по телефона делово, с авторитет и достойнство. Не бива просто да вдигат слушалката и да викат „да“…

Той изпита истинска наслада от сподавената й въздишка.

— Един човек иска да ви види — съобщи му с тих глас Филис. — Чака в приемната, но няма насрочена среща. — Същият тон би използвала и в случай че посетителят е настъпил нещо на тротоара… — Казва, че ви познава от… — Малка пауза в търсене на подходящия евфемизъм, последвана от въздишка на безсилие: — … от вашия бар… Името му е Греъм Русо.

Харди познаваше поне половин дузина мъже с тази фамилия. Русо е често срещано име в Сан Франциско. Но този долу беше Греъм Русо от „Литъл Шамрок“ и това го извади от недоумението. За какво ли са му притрябвали услугите на адвокат?

Хвърли поглед към календара на стената. Понеделник, 12 май. Внимателно постави скъпоценната си стреличка върху плота, въздъхна и каза на Филис да му изпрати господин Русо.

Изчака посетителя си на прага на кантората. Греъм Русо беше млад и хубав мъж с атлетично телосложение, който с лекота изкачваше стръмните стълби. Сякаш на раменете му се крепеше целия свят. По-скоро един друг свят, рече си Харди. Свят, който се беше сгромолясал около него…

Запознаха се на чаша бира в „Шамрок“. Изтекоха няколко часа, чашите станаха почти дузина. Облегнат на бара, Харди научи много неща за новия си познат. Оказа се, че и Греъм е адвокат, който обаче не практикува, защото попаднал в черния списък на достопочтеното общество.

Харди бе имал достатъчно сблъсъци с бюрокрацията в областта на юриспруденцията и добре знаеше колко унищожителни могат да бъдат те. По дяволите! Животът в близост с параграфите на закона понякога е истински ад, дори когато си дълбоко вкоренен в системата. Коварен, пълен с подводни камъни, винаги под заплахата да се окажеш сам срещу целия свят.

Това беше причината да намерят общ език. И двамата бяха опарени от правото, всеки по свой различен начин. Греъм остана до самото затваряне на кръчмата, после помогна при почистването. Беше добро момче. Може би малко наивник и идеалист, но с глава на раменете. Харди го хареса.

Преди правото светът на Греъм се изчерпваше с бейзбола. Централен полузащитник в отбора на „Ол Американ“ в края на осемдесетте, той постигна коефициент 0.373 и бе поканен да се присъедини към „Доджърс“. В продължение на две години игра в юношеския състав, достигна до националната купа на турнира в Сан Антонио, после отби една топка право в лявото си око. Остана в болницата в продължение на три седмици и излезе оттам с увредено зрение. Това сложи край на мечтите му за професионална кариера, въпреки че по същото време средния коефициент на играчите от Националната професионална лига беше 0.327.

Разочарован и самотен, той записа право в юридическия факултет на Бъркли „Боулт Хол“. Дипломира се с най-висок успех във випуска, справи се с ожесточената конкуренция на доскорошните си състуденти и успя да получи вакантното място на съдебен писар в Апелативния съд на Девети район. Договорът му беше за една година, но издържа само шест месеца.

Напусна в началото на 1994 — годината на голямата стачка в професионалния бейзбол, само два месеца след като положи изпит пред Щатската адвокатска колегия. Искаше да играе бейзбол, това беше мечтата на живота му. Замина за Виро Бийч, Флорида, където го поканиха да замести един от стачкуващите титуляри на „Доджърс“.

И успя да пробие.

Седнал на бара в „Шамрок“, той обясни на Харди, че никога не е имал желание да играе ролята на стачкоизменник. Единственото му желание било треньорите на „Доджърс“ да го изпробват още веднъж. Зрението му се оправило, бил в отлична форма. Надявал се да тренира с основния състав през пролетния полусезон, да го пускат периодично като резерва, а през останалото време да играе някъде под наем.

Така и станало. Сезонът 94-та започнал в „Албакърки Дюкс“ — отбор от трета А дивизия, далеч по-ниско отколкото бил седем години по-рано.

Но желаният пробив в кариерата му така и не се осъществил. Авантюрата в Албакърки, в името на която беше рискувал всичко, продължила едва шест седмици. В продължение на седем мача не отбелязал нито една точка, коефициентът му паднал до 0.192 и ръководството на отбора му показало вратата. По дяволите, каза на Харди той. Бях готов да сложа край на живота си!

Греъм имаше широки рамене и дълги бедра на маратонец. Лицето му под златистата грива беше квадратно и гладко избръснато. Днес беше облечен в сиво-синьо спортно сако, под него имаше тъмносиня риза с отворена яка, избелели дънки и остри каубойски ботуши.

Седна в тапицирания стол пред бюрото на Харди, приведе се напред и опря лакти на коленете си. Харди обърна внимание на ръцете му със здраво преплетени пръсти. Ръце на работник, здрави, силни и изразителни. На по-късна възраст такива ръце се наричат жилести…

— Честно казано, дори не зная защо съм тук — усмихна се с леко притеснение Греъм.

— Понякога и аз се чувствам така — съчувствено сбърчи лице Харди, седна на ръба на бюрото и подхвърли: — Баща ти ли?

Греъм кимна.

 

 

Салваторе Русо (или Сал Сьомгата, както го беше кръстил репортерът Хърб Каен) отново беше гореща новина за медиите. Според последните съобщения, отчаян от влошеното си здраве и финансов банкрут, в петък вечерта Сал гаврътнал няколко коктейла, а след това си инжектирал конска доза морфин. Оставил надлежно попълнен формуляр за отказ от спешна помощ, но когато линейката пристигнала, той вече бил мъртъв.

За широката публика Сал беше никой, но юридическата общност на Сан Франциско го познаваше много добре. Всеки петък Сал се качваше на раздрънканото си камионче „Форд“ и предприемаше обиколка из района с най-големите адвокатски кантори в града.

Харди често го виждаше да паркира оттатък Съдебната палата, където спускаше канатите на пикапа и излагаше стоката си: прясна сьомга, есетра, едри миди, хайвер и всички останали морски дарове, до които беше успял да се докопа. Клиентите му бяха ченгета, съдии от всички инстанции — Федерален, Общински и Върховен съд, адвокати, шерифи, агенти на ФБР, както и чиновниците от двете големи учреждения наблизо: Съдебната палата и Общината.

Камиончето се появяваше само един път в седмицата, но стоката на Сал винаги беше прясна и далеч по-евтина от тази на пазарите. Изкарваше достатъчно, за да се издържа. Още повече че търгуваше незаконно, без разрешително и без да плаща данъци.

Неговите сьомги бяха с отрязани опашки — знак, че са били уловени от любители и не могат да бъдат продавани. Същата история беше и с мидите — законът забраняваше на частни лица да ловят миди с търговска цел. През зимата предлагаше кралска сьомга, която със сигурност беше ловена с мрежи от индианци бракониери. Но бизнесът си течеше безпрепятствено, при това години наред.

Сал Сьомгата нямаше лиценз за търговия, но в замяна на това имаше връзки. Приятелите му от детинство още помнеха Фишърмен Уарф като любимото си място за разходка с лодки, а днес тези приятели бяха прокурори и съдии, офицери в полицията. Никой от тях не би му направил мръсно.

Закононарушенията не се отразяваха на репутацията му. Всички го възприемаха като доброто момче, което придава особен колорит на квартала. Хората харесваха неизменното жълто шалче около врата му, високите до чатала гумени ботуши, евтината незапалена пура, която методично се смаляваше между едрите му зъби, големите дамаджани с евтино вино, от които отсипваше на клиентите си в картонени чаши и ги гарнираше безплатно с най-циничните политически вицове, които можеха да се чуят в Сан Франциско…

Харди за пръв път го видя преди десетина години. Прекосяваше площада с Ейб Глицки — един мъж с доста странна външност, тъй като беше наполовина негър и наполовина евреин. Лицето му беше слабо, с остри черти и някак стреснато изражение. Това вероятно се дължеше на огромния белег, който пресичаше устните му по диагонал. Сал го зърна отдалеч и подвикна:

— Хей, Ейб. Един негър и един евреин падат от покрива на небостъргач. Кой ще стигне пръв до земята?

— Не знам, Сал — нервно се озърна Глицки. — Кой?

— На кого му пука бе, човек!

Днес Сал беше мъртъв и вестниците бяха пълни с догадки. Според една от тях в жилището му е имало външен човек. За това свидетелствали преобърнати столове в кухнята, викове, следи от борба.

Полицията окачестви смъртта му като подозрителна. Може би някой е помогнал на Сал да вземе самолета за отвъдното…

 

 

— Не знаех, че Сал ти е баща — промълви Харди.

— Не съм бил камбаната — въздъхна Греъм, а очите му се насочиха към прозореца: — Утре е погребението…

Харди изчака няколко секунди, разбра, че продължение няма да има и попита:

— Имаш ли проблеми?

— Не! — Отговорът дойде малко по-бързо от необходимото, с малко по-висок тон. — Нямам проблеми и не виждам защо трябва да имам…

Харди отново изчака.

— Знам, че татко ме е посочил за изпълнител на завещанието си, преди време сам ми го каза… — продължи след известно време Греъм. — То засяга имуществото му, макар че тази дума не е особено подходяща за това, което е притежавал… Но толкоз. Нито знам къде е депозирано, нито съм го питал…

— Не сте били много близки, а? — подхвърли Харди.

— Не — преглътна Греъм.

Май го фиксирам прекалено настоятелно, рече си Харди, но не отмести очи, решил да види какво ще излезе от всичко това.

— Нуждаеш се от помощта ми относно завещанието, така ли? И каква очакваш да бъде тя?

— Там е работата, че не знам. По принцип ми трябва помощ, но… — Греъм объркано поклати глава, после спря очи върху лицето му: — Появиха се ченгета, задаваха ми куп въпроси…

— Какви въпроси?

— Къде съм бил в петък, знаел ли съм за състоянието на татко… Веднага ми стана ясно накъде бият… — В сините очи на Греъм се появиха искрици на гняв, а може би и на уплаха. — Как е възможно да допускат, че съм знаел нещо? Баща ми имаше основателни причини да посегне на живота си. Губеше ориентация и разсъдък, болките му бяха ужасни. На негово място и аз бих постъпил така.

— А какво мисли полицията?

— Нямам представа — отвърна Греъм и отново направи пауза. — Не бях го виждал цяла седмица. Чух за инцидента чак в събота вечерта. Някакво ченге от отдел „Убийства“ ме чакаше пред входа…

— А къде беше?

— На един турнир по софтбол в Санта Клара… — В очите му отново се появи сянка на неудобство. — Елиминираха ме в четвъртия кръг и се прибрах рано. Някъде около шест…

— А в петък вечерта?

Греъм разпери изваяните се ръце.

— Не съм убил баща си! — глухо промърмори той.

— Не те питам това. Питам къде беше в петък вечерта.

— На работа, после у дома — отвърна с въздишка Греъм.

— Сам?

— Точно като на кино — пусна една бледа усмивка Греъм. — Сам, у дома… Този отговор ми харесва. Хареса и на ченгето, по очевидни причини…

— Ченгетата трудно се задоволяват от такива отговори — кимна Харди.

— Бях на работа до девет и половина.

— Какво работиш, освен бейзбола?

— Софтбол — поправи го Греъм, после сви рамене: — От известно време насам работя като санитар в „Бърза помощ“.

— Ясно. Значи в петък вечерта си бил в някоя линейка.

Отговорът беше леко кимане.

— Прибрах се у дома някъде към десет и четвърт. На другия ден ми предстояха няколко партии софтбол. При добро стечение на обстоятелствата най-малко пет… Имах нужда от почивка и си легнах.

— В колко часа отиде на работа?

— В три, три и половина. Точният час е регистриран на автомата за перфориране на служебните картони.

— А в колко са открили баща ти?

— Някъде около десет.

Греъм очевидно нямаше проблеми с хода на времето през онази нощ, но Харди беше на малко по-друго мнение. Ако паметта не го лъжеше (а тя никога не го лъжеше), смъртта на Сал беше настъпила някъде между един и четири часа следобед. Факт, който Греъм изцяло пропускаше, но който едва ли е убягнал от вниманието на полицията. Ако изобщо подозират Греъм, разбира се. Но от един до три и нещо, когато се е появил на работа, има сума ти време…

— Съдията Джиоти, знаеш… — продължи младият мъж. — Той го е открил…

— Четох това — кимна Харди. — Но какво е правил там?

— Знам толкова, колкото и всички останали — сви рамене Греъм. — Вечерял в центъра, след вечерята трябвало да се срещне със Сал. Имал уговорка за малко прясна риба. Сал не се появил и той отскочил да провери какво става…

— Защо?

Отговорът дойде лесно, просто защото беше част от историята на семейството.

— Бяха приятели. Поне навремето, в гимназията и колежа. Играли са в един отбор…

— Баща ти е учил в колеж?

— Странно, нали? — кимна Греъм. — Сал Сьомгата е дипломиран висшист. Класически неудачник, това беше Сал. Поне така се говори в рода… — Напрегнатата усмивка трябваше да покаже, че се шегува, но пръстите му останаха здраво преплетени, с побелели от напрежение кокалчета. Стойката му беше все така наведена, с лакти върху коленете.

— Джиоти, значи — промърмори Харди, а младият мъж сведе очи към пода. — Случайно да не си бил негов писар?

Главата на Греъм зае нормално положение. Отговорът му беше отрицателен. Бил е писар на съдията от районния съд Харолд Дрейпър.

— Питам, защото си мисля, че по време на краткия ти стаж в съда може би си се сближил с Джиоти — поясни Харди. — Той е бил стар приятел на баща ти, все пак…

— Не — отвърна след кратък размисъл Греъм. — Джиоти се отби при мен само веднъж, да ме поздрави с назначението… Повече не съм го виждал. Тези съдии сякаш са фантоми…

— Колко време изкара в съда?

— Шест месеца.

Харди се плъзна от бюрото и пристъпи към прозореца.

— Искам да се уверя, че те разбирам правилно — промърмори той. — Дрейпър те е наел за съдебен писар в Девети район, така ли? Колко писари имаше общо?

— Трима.

— Всеки с едногодишен договор?

— Да. Условията са еднакви за всички.

Харди знаеше това.

— Когато започвах своята практика, това беше малко след Гражданската война, службата съдебен писар във федералния се смяташе за страшно престижна сред новодипломираните юристи — подхвърли той. — Все още ли е така?

Въпросът му предизвика лека усмивка върху устните на Греъм.

— Май всички са на това мнение — кимна той.

— Но ти я напусна само след шест месеца, заменяйки я с несигурното място на резервен играч по бейзбол, при това по време на обща стачка…

Греъм най-сетне се облегна назад и разпери ръце:

— Аз съм едно арогантно и неблагодарно копеле!

— Означава ли това, че си нелоялен или малоумен в очите на юридическата общност?

— Не, така мислят само приятелите ми. А Дрейпър, например, ме мрази и в червата! Същите чувства изпитват жена му, децата му, кучето му, двамата ми колеги, секретарките… Всички те ме ненавиждат лично! Останалите просто се надяват скоро да пукна, по възможност бавно и мъчително…

Харди кимна.

— Значи Джиоти не ти е позвънил, когато е открил баща ти…

— Аз съм последният, на когото би позвънил — поклати глава Греъм. — Веднъж напуснеш ли тази банда, цял живот си оставаш предател… Затова дойдох при теб. Ти си един от малцината юристи, които нямат нищо против да разговарят с мен. Всъщност, мисля, че си последният…

— А ти се безпокоиш от полицейското разследване, така ли?

— Не съвсем — сви рамене Греъм. — Всъщност не знам… Нямам представа какво си мислят…

— Съмнявам се, че изобщо си мислят нещо, Греъм. Те просто обичат да се правят на важни и задават купища въпроси, които изнервят хората… Вероятно са подочули нещичко за биографията ти и ще поразтърсят дървото, надявайки се нещо да им падне в скута…

— Нищо няма да падне. Баща ми се самоуби.