Джон Лескроарт
Право на милосърдие (7)

Шеста глава

Областната прокурорка Шарън Прат буквално побесня, когато научи, че Греъм Русо е бил арестуван без разрешението на нейната служба. Веднага нареди да повикат Глицки, твърдо решена да го притисне до стената. Поведението на полицията вече надхвърляше всякакви граници. Особено при това дело за асистирано самоубийство, което изисква внимателно преценка на всички улики и доказателства.

— Не разбирам защо не се обърнахте лично към мен, лейтенант — каза с леден тон тя. — Как така отидохте и арестувахте този човек?

— Подозираме го в убийство — отвърна Глицки. Все още не знаеше причините за гнева на Прат. Практиката да се арестуват заподозрените преди получаването на официално прокурорско разрешение беше достатъчно разпространена. В областната прокуратура добре знаеха това, но не вдигаха излишен шум, тъй като знаеха и мотивите на полицията — най-често свързани с опасенията, че престъпникът може да се укрие. — Но вие можете да прекратите производството, госпожо — добави той.

— А вие точно това искате, нали, лейтенант?

— Не, госпожо. Казвам само, че това е ваше право.

— Не се опитвайте да ме будалкате, лейтенант! Точно това искате! Прекрасно знаете, че щях да отхвърля искането ви за ареста на този младеж. Но сега, след като вече сте го направили, аз съм на топа на устата, нали?

Прат скръсти ръце зад гърба си, очилата с комбинирани лещи бяха окачени доста ниско върху изящния аристократичен нос, очите й гледаха над тях.

Прат не беше пряк началник на Глицки. По тази причина той нехаеше за личното й мнение, но все пак искаше да си върши работата както трябва.

— Беше въпрос на време — предпазливо и едновременно с това примирително рече той. — Разполагаме с достатъчно основания за арест, но ако желаете да играете политически футбол, аз…

— Не смейте, лейтенант! — гневно светнаха очите на Прат. — Не смейте да ме обвинявате в политически игри, когато става въпрос за живота на един човек! Пак повтарям — вашите хора са направили грешка с този арест!

— Но вие несъмнено знаете, че този арест е бил извършен от жена, нали? — не се сдържа Глицки.

Това удържа лавината само за миг.

— Не е там работата! — отсече Прат. — Изобщо не ме интересува кой е извършил ареста! Въпросът е там, че ние — областната прокуратура, не сме взели решение за съдебно преследване! А вие отлично сте знаел това и нарочно сте избързал с ареста!

— От къде на къде? — повиши тон Глицки. — Защо изобщо трябва да мисля по този въпрос? Вашата служба е създадена, за да съди убийците!

Прат кимна, сякаш думите на Глицки потвърждаваха някакви нейни мисли. После се върна зад бюрото си, върху което лежеше делото на Русо.

— Възнамерявам да повдигна този въпрос пред кмета и Надзорния съвет, лейтенант — съобщи с леден тон тя. — Трябва най-сетне да сложим край на опитите на полицията да ме дискредитира!

— А защо действаме толкова вероломно? — небрежно попита Глицки. — Извинете за въпроса, но съм забравил…

— Защото допускам, при това съвсем основателно, че някои неща, които вие наричате престъпления, съвсем не са такива — отвърна главната прокурорка. — И аз категорично отказвам да ги разследвам.

— Не аз ги наричам престъпления — поклати глава Глицки. — Те са такива по смисъла на закона.

— Пет пари не давам какво пише в дебелите книги! — отсече Прат. — Защото това, което пише там, е погрешно. Вие, полицаите, преследвате неоснователно гражданите на този щат, харчите бюджета за глупости от сорта на борба с проституцията, дела срещу дребни пласьори на наркотици и…

— И убийци?

Показалецът й застрашително се насочи към гърдите му:

— Точно това е въпросът! Въз основата на уликите, събрани тук — пръстът й се заби в папката, — аз нямам никакви основания да приема, че Греъм Русо е убиец!

— Мислите, че не е убил баща си, така ли?

— Напротив! — повиши тон Прат и удари с длан по бюрото. — Мисля, че го е убил и технически погледнато действително го е сторил! Нима ме мислите за толкова глупава?

Решил, че е по-благоразумно да избегне прекия отговор на този въпрос, Глицки изви глава на една страна и вложи искрено недоумение в погледа си.

— Значи нещо не ми е много ясно — промърмори той. — След като сте убедена, че този човек е извършил убийството, какъв е проблемът с арестуването му?

Прат пусна една тежка въздишка, отмести стола си и седна.

— Лейтенант, аз казах, че макар и технически погледнато това да прилича на насилствена смърт…

— След като Страут казва, че е убийство, значи наистина е така! — прекъсна я Глицки.

— Не е убийство — поклати глава Прат.

— Какво е тогава?

— Асистирано самоубийство.

— То също се преследва от закона!

— Но е било правилно. Момчето е извършило един хуманен акт, взело е най-трудното решение в живота си. А вие искате да го съдите за убийство!

— Не. Аз го арестувах за нарушение на закона. Това ми е работата.

— Не е вярно. Вашата работа е да изпълнявате заповедите на тази инстанция тук. Ние сме тези, които решават дали да възбудят съдебно преследване срещу даден индивид или организация. — Облегната назад, главната прокурорка вече набираше инерция, в очите й пламнаха опасни огньове: — А вие в полицията прекрасно знаете прерогативите на инстанцията, която споменах и която представлявам. Но въпреки това се опитвате да ме заобиколите и не го правите за първи път! Нима си въобразявате, че това ще остане незабелязано?

Глицки пристъпи към редицата сгъваеми столове до стената, издърпа един и се отпусна върху него. Пръстът му се насочи към папката върху бюрото, гласът му прозвуча почти приятелски:

— Казахте, че сте прочела всичко това. Любопитно ми е да разбера как стигнахте до заключението, че не става въпрос за убийство?

— Опирам се на конституцията, лейтенант. И по-точно на залегналата в нея презумпция, че всеки е невинен до доказване на противното. — Изчака евентуалните възражения на Глицки, не ги получи и продължи да говори в подкрепа на теорията си, според която Сал Русо е напуснал този свят с помощта на милосърдието.

— Нима твърдите, че при подобни случаи в бъдеще Областната прокуратура няма да настоява за изясняване на обстоятелствата в съда? — изгледа я Глицки. — И как, позволете, трябва да наричаме това? Може би „Право на милосърдие“? — От твърдия блясък в очите й разбра, че няма смисъл да обсъжда с нея теоретически постановки, тръсна глава и се върна на уликите по делото: — Окей, но какво ще кажете за парите?

— Получил ги е от баща си. Той го е обичал, бил е напълно откъснат от другите си деца. Те вероятно са го мразили. Защо тогава да им дава дял от тези пари?

— А защо Греъм не призна това? Защо излъга за всичко, за което го питахме?

— Бил е притиснат. Не е виждал как може да се измъкне и е изпаднал в паника. Това се случва често.

— Добре. Ами раната на главата?

— Вероятно е паднал и се е ударил. Преди настъпването на смъртта.

Глицки млъкна. Стана му ясно, че главната прокурорка ще обори по подобен начин и останалите улики, които бяха повече от достатъчни. Едновременно с това си даваше сметка, че тя има всички шансове да се окаже права. Истината може би е точно такава, каквато я вижда Прат.

Но едновременно с това беше убеден, че тази истина не бива да бъде приоритет на Прат. До нея трябва да се стигне на редовен съдебен процес, със съдебни заседатели. Това е начинът, по който работи системата.

Областната прокурорка се облегна в стола си, докосна устни с пръст и най-сетне реши да изостави официалния тон.

— Знаеш ли, Ейб… Според мен влагаш прекалено много емоции… Жена ти също понасяше ужасни страдания…

Белегът на устните му потъмня.

— Аз не убих жена си! — отвърна. — Нито пък й помогнах да се самоубие!

— Не съм казала това — наведе се напред Прат. — Но тя сигурно е имала силни болки, нали?

Глицки също наклони тялото си напред.

— За тях вземаше лекарства. Твърдеше, че помагат. Искаше да живее колкото може по-дълго. Не искаше да умира.

— Ами ако беше поискала да умре, Ейб? Нямаше ли да й помогнеш? Нямаше ли да поискаш това?

— Разбира се, че щях да го поискам. А вероятно и да го сторя.

— Но въпреки това не вярваш, че същото е станало и в случая с Греъм Русо и баща му… И си твърдо убеден, че Греъм е постъпил погрешно.

Глицки отпусна глава на гърдите си. Да спориш с Прат беше все едно да блъскаш облак с ръце.

— Не — отвърна той с всичкото търпение, на което беше способен. — Не съм убеден, че е постъпил погрешно. Смятам само, че е нарушил закона…

Тя вероятно реши, че го е убедила. Облегна лакти на бюрото и разтвори длани, сякаш освобождаваше някаква малка птичка, затворена между тях.

— Значи законът се нуждае от промяна.

 

 

Сътрудниците на Дейвид Фрийман бяха кръстили заседателната зала „солариум“. Пред огромните прозорци с метални рамки гъмжеше от каучукови дръвчета, фикуси и лимони в огромни саксии, отвъд тази гора зеленееше тревата на вътрешния двор и това още повече допринасяше за чувството, че човек е попаднал в оранжерия.

Дизмъс Харди седна край една елипсовидна махагонова маса заедно с Мишел Тинкър, точно под зеленината. Скромна и свенлива, Мишел притежаваше остър като бръснач юридически ум. Харди знаеше това и го ценеше, тъй като беше достатъчно откровен да си признае, че тази жена умее да се концентрира върху проблемите далеч по-добре от него. Фрийман я държеше в екипа си поради неограничените й способности да анализира и систематизира всички онези дребни подробности, които възникват и съпътстват едно дело, въпреки че Мишел бе лишена от дар слово и просто не ставаше за пледоарии. Точно тези нейни качества са ми необходими, каза сутринта Харди, когато се отби при Фрийман.

Възнамеряваше да работи с Греъм Русо, което означаваше, че това дело ще погълне голяма част от времето, определено за „Триптек“. Дали Фрийман няма да му даде назаем един от работните си коне, който да се оправя с компанията? Неуспял да прикрие задоволството си от факта, че Харди поема криминалното дело, Фрийман веднага се съгласи.

Освен право, Мишел бе завършила и счетоводна отчетност. Беше на около трийсет и пет, омъжена, без деца. Когато човек успее да проникне зад свенливостта й, той неизменно откриваше начетена, добронамерена и съвсем не лишена от дар слово колежка, страхотен професионалист. Харди беше убеден, че Дайсън Брънел ще се сработи с нея, а тя самата с готовност прие да му сътрудничи по делото „Триптек“. В преобладаващата си част това дело съдържаше документи, сводки и цифри, Мишел едва ли щеше да стигне до съдебните заседатели, нито пък щеше да види съдия…

Наближаваше пет следобед. Вече два часа Харди я въвеждаше в делото с максималната скорост, на която беше способен, очертаваше основните проблеми, запознаваше я с главните участници в него. Съдейки по кратките въпроси на Мишел, тя следваше мисълта му с лекота, проблеми едва ли щеше да има.

Бе свалил в „солариума“ цялата документация по делото, запълваща няколко кашона. Според уговорката им, през следващите няколко дни Мишел щеше да работи само върху нея.

— А твоята роля? — попита тя.

— Ще държа пръст върху пулса на делото — усмихна се Харди. — Но поех и някои други ангажименти, затова имам нужда от помощта ти. Просто не мога да се справя сам.

— Но ще продължаваш да работиш по него, така ли? — искаше да е наясно Мишел. — Ще докладвам на теб, а не на Дейвид?

— Да — кимна Харди. — Защото от мен ще изкараш някой долар.

— Как така?

Обърнаха се едновременно към вратата, откъдето бе прозвучал този въпрос. На прага стоеше Фрийман, току-що завърнал се от съда. Облеклото му, както винаги, беше кошмар за всеки уважаващ себе си шивач.

— Как така ще изкара някой долар? — вдигна вежди той. — Ти какво, крадеш ми сътрудниците, а?

— Нали се разбрахме — рече Харди. — Мишел ще ми помага по делото „Триптек“. Вече се съгласи и каза, че разполага с достатъчно време.

Фрийман по навик се навъси, после очите му се спряха върху Мишел и чертите му омекнаха.

— Внимавай с тоя тип, защото е непредвидим и опасен — промърмори той. После бръкна във вътрешния джоб на сакото си, отхапа връхчето на една пура и замислено го пусна в саксията до себе си. Извърна се към Харди и попита: — Кога за последен път се видя с Греъм Русо?

— В ранния следобед — отвърна Харди. — Преди около два часа се върнах от затвора… Защо питаш?

Фрийман беше известен с драматичните си изяви в съдебната зала, сега очевидно се готвеше да им демонстрира уменията си. Щракна запалката, напълни дробовете си с дим, после помълча и тихо попита:

— Никой ли не ти се обади?

— Не — отвърна озадачено Харди, а в душата му нахлуха лоши предчувствия. — Хайде, Дейвид, престани с тези игри! Какво се е случило? — Беше се изправил на крака, без да си дава сметка за това.

— Бих казал, че в този момент Греъм се чувства доста по-добре — подхвърли Фрийман. — В съда се говори, че ще бъде освободен. Мислех, че вече са те уведомили за това…

 

 

Днес, на специална пресконференция, областният прокурор Шарън Прат изненадващо съобщи, че прокуратурата отказва да повдигне обвинение срещу Греъм Русо — адвокат и бивш съдебен служител, който бе арестуван за участие в самоубийството на баща си, Сал Русо…

Харди седеше на бара в „Литъл Шамрок“, извърнал лице към телевизора в далечния му край. Навън все още беше светло, но трафикът по булевард Линкълн вече изтъняваше. Чакаше Франи за традиционната им среща навън. Това бе свещен ритуал, който изпълняваха всяка сряда откакто се бяха оженили. Обикновено се срещаха в „Шамрок“, тъй като кръчмата беше горе-долу на половината път. Харди идваше тук с колата си, а Франи вземаше такси от центъра. После отиваха някъде на вечеря, на кино, или просто да послушат музика.

Харди отпи глътка бира и отново насочи поглед към телевизора.

Лицето на Прат изпълни екрана. Благословените шест секунди в едър план, за които живеят повечето политици в този град.

— Запознах се внимателно с материалите по делото — говореше тя. — От аутопсията става ясно, че господин Русо е страдал от тумор в мозъка в напреднал стадий. Не е имал никакви шансове за лечение, болките му са били ужасни. Според мен онзи, който му е помогнал да се избави от мъките, трябва да бъде поздравен за мъжеството, а не съден.

Франи изведнъж изникна до него, лепна му една целувка по бузата и придърпа високото столче в съседство.

На екрана се появи лицето на симпатична репортерка.

— Различни групи привърженици на правото на доброволна смърт в страната вече приветстват решението на главния прокурор — обяви тя. — Същевременно представители на градската полиция отказаха да коментират ареста на Греъм Русо и последвалото освобождаване. Според Дизмъс Харди — адвокатът на господин Русо, който категорично отхвърли вероятността клиентът му да е замесен в убийство, Русо няма намерение да съди градските власти за неправомерен арест. Това би могло да сложи край на инцидента, но според наши източници в Съдебната палата нещата едва ли ще приключат дотук…

— Това трябва да си ти — рече Франи. — Не „наши източници в Съдебната палата“, а Дизмъс Харди.

— Точно така, аз съм — кимна той. — Понесен на крилете на славата.

Оказа се обаче, че репортажът не беше свършил. Камерата се дръпна малко назад, за да обхване и сериозното лице на водещия.

— Едно нещо изглежда сигурно, Дона — рече с авторитетния си бас той. — Противоречивото решение на областната прокуратура ще налее масло в огъня и на без това достатъчно разгорещените дебати в национален мащаб относно асистираното самоубийство…

— Предположението ти е правилно, Фил. Няма съмнение, че решението на Шарън Прат е едно политическо предизвикателство, което ще има широк отзвук в цялата страна.

Фил тържествено кимна и се извърна с лице към камерата.

— Междувременно екип на „Екшън нюз“ научи, че Главната прокуратура не изключва провеждането на собствено разследване относно смъртта на Сал Русо. Довечера Греъм Русо ще бъде отново свободен гражданин, но кой може да каже докога?

— Наистина, Фил… Кой?

Харди стана, мина зад бара и изключи телевизора.

— Откъде се навъдиха толкова много идиоти! — гневно промърмори той.

— А ти как успя да измъкнеш толкова бързо Греъм от затвора? — попита Франи.

Тази вечер жена ми явно не се поддава на обичайното промиване на мозъци от страна на телевизията, рече си Харди. Май ще трябва да сменям тактиката.

— Не съм аз — отвърна на глас той. — Прат го пусна. Какво ще пиеш?

Франи си падаше по бялото вино. Харди вдигна ръка да спре Алън и лично й напълни чашата. После пристъпи към джубокса и пусна Ван Морисън. „Лунен танц“. Един трийсетгодишен хит, който винаги му звучеше така, сякаш е записан вчера.

Настани се отново до Франи и получи още една, този път по-топла целувка.

— Окей — премина на делова вълна той и погледна часовника си. — Седем нула четири, официалната ни среща вече е факт. Първо: не съм направил нищо относно случая Греъм Русо. Всъщност, направих: посетих го в затвора. Второ: как са децата?

— Я го виж как се опитва да се измъкне — промърмори Франи и отпи глътка вино. А той за пореден път бе принуден да признае, че жена му не се будалка лесно. — Децата са добре. Нямат счупено, може би защото след училище са се били само два пъти, вместо обичайните три… Мислиш ли, че ние двамата трябва да си поговорим за Греъм Русо? Аз си мислех, че слагаш точка на това дело в момента, в който господин Русо бъде прибран в затвора…

— И аз — кимна Харди и вдигна чашата си. — После той влезе в затвора… — Свиване на рамене: — Не можех да го изоставя…

— Не, разбира се — въздъхна Франи. — Не си такъв човек… А как излезе? Наистина ли нямаш нищо общо с освобождаването му?

— Нищичко. Прат го пусна. Нали чу какво казаха Дона и Фил? Въпросът наистина е политически…

— Чух още, че случаят не е приключен…

— Вероятно и това е истина. Всъщност, сигурен съм, че е така. Но не съм сигурен, че той е убил баща си…

— Аз пък съм на обратното мнение — рече Франи и остави чашата си на плота. — Мисля, че това е първата даденост по делото…

— Не само ти мислиш така.

— А какво всъщност е станало?

— Не знам. Имам чувството, че може да прикрива някой професионалист. Човек с медицински познания, лекар. Може би член на семейството. Но категорично отрича да е убил баща си, отрича и да му е помогнал да се самоубие…

Ръката й покри неговата.

— Но нали всички отричат, Дизмъс? Поне в началото…

— Аха — неохотно призна той. — Но все пак…

— Все пак ти се иска да му вярваш, така ли?

— Не знам — сви рамене той. — Предполагам, че съм заинтригуван…

Изведнъж щракна с пръсти и скочи на крака.

— Какво става? — озадачено попита Франи.

— Спомних си нещо — отвърна той и започна да се рови зад бара. Не след дълго откри това, което търсеше — един телефонен справочник.

— Какъв номер ти трябва?

Пръстът му затича по страниците, после спря.

— Сингълтери. Само четири абоната с тази фамилия, но Джоан няма… — После накратко й разказа за обясненията на Греъм относно последното желание на Сал. — Нали нямаш нищо против да завъртя един-два телефона? Пий още едно вино, а аз ще отскоча до автомата. Ей го там, отсреща, ще бъда постоянно преди очите ти…

— Ето го сюблимния миг — въздъхна Франи. — Хей, Дизмъс, среща ли имаш, или си на работа? — После на лицето й се появи усмивка, ръката й го докосна: — Няма нищо, върви…

 

 

Върна се пет минути по-късно, лицето му бе смръщено.

— Какво стана?

— Двама си бяха у дома, и двамата казаха, че съм вторият човек, който търси Джоан през последните два-три дни. Но не познават никаква Джоан…

— Е, и?

— Това означава, че Греъм е правил опити да я открие. Което от своя страна ме навежда на мисълта, че не е изсмукал от пръстите си тая история с парите…

— А това какво означава?

— Не зная, Фран. Може би, че през цялото време е казвал истината…

 

 

Сара Евънс си отпусна един час за цупене по повод освобождаването на Греъм Русо. Не можеше да разбере защо прокуратурата го пуска на свобода след едно задълбочено и по нейно мнение напълно законно следствие, довело до арестуването му по обвинение в убийство. Напомни си, че може да се цупи колкото иска, но това е просто един инцидент в обещаващо дългата кариера, която се очертава пред нея. Освен това си беше свършила работата както трябва. Никой не откри грешка във воденето на следствието.

Останалото не я засягаше. Нито решението на Прат, нито обществената реакция.

То нямаше да съсипе живота й, нямаше да развали дори вечерта й.

Фактически, една част от нея бе обзета от огромно облекчение. Вече бе наясно, че Греъм Русо е най-привлекателния мъж, когото беше срещала. Не искаше дори да си представи, че един толкова хубав мъж може да носи зло в душата си. Разбира се, това си беше чиста фантазия, нямаща нищо общо с действителността. Милион примери можеха да й докажат обратното. Но преди двамата с Марсел да започнат онзи обиск, тя почти си позволи да изпита нещо като симпатия към заподозрения. Бяха горе-долу на една възраст. И той е юрист като нея, на всичкото отгоре и спортист.

Беше усетила погледа му върху себе си. Глупаво, но факт. За пръв път от пет години насам беше изпитала физическо привличане към друг човек. Господи, дори повече от пет!

Но като ченге — ченге до мозъка на костите, каквато си беше, Сара не пропусна да използва това привличане, за да накара Греъм да отвори душата си. Беше в състояние да се усмихва с привиден интерес на всяка негова дума, а стори това с лекота, тъй като интересът й не беше съвсем привиден.

В крайна сметка можеше да се окаже, че Прат е права. Че Греъм Русо е помогнал на Сал да се отърве от мъките. Ако наистина е станало така, Сара щеше да го възприеме нормално. Имаше познати лекари, които не криеха, че са изключвали животоподдържащите системи на пациентите си по молба на близките им. Не беше на мнение, че тази практика трябва да се узакони, защото лесно би могло да се стигне до ексцесии и тежки злоупотреби. Но вътре в себе си я разбираше.

Другата вероятност е Греъм да няма нищо общо с цялата работа. Сара не забравяше какво беше заключението на Страут: граничен случай между убийство и самоубийство… Казано с други думи, Сал може би наистина се е самоубил. Съдебномедицинските улики не изключваха подобна възможност. Във всеки случай тази история вече беше зад гърба й. Нямаше никакво намерение да се занимава с нея, особено пък тази вечер. Тази вечер нейният отбор по софтбол имаше важен мач.

Живееше сама в двустаен апартамент над един магазин за хранителни стоки, който се намираше на ъгъла на Балбоа и Петнайсето авеню. Отвори вратата и спря да се наслади на необичайната (поне за Сан Франциско) топла вечер. Чувстваше се прекрасно в жълтата найлонова фланелка на „Блейзърс“, тъмнозелените шорти и жълтите, високи до коленете чорапи. Тикна назад златистата бейзболна шапка с едно голямо зелено Б над козирката, после прокара стегнатата си в опашка коса през специалния процеп.

Забравѝ за света на ченгетата, рече си тя. Беше на трийсет и две години, в страхотна физическа форма. Беше получила работата, за която мечтаеше, но това не означаваше, че трябва да й отделя всяка свободна минута. Нещо, което неминуемо щеше да стане, ако занемари другите си интереси…

Това беше една от причините, поради които се занимаваше сериозно със софтбол. Играта й помагаше да се освободи от натрупаното напрежение и й гарантираше личен живот — живот извън периметъра на Съдебната палата.

Прекоси тротоара към колата си, пътьом се огледа във витрината на магазина. Изглеждаше на осемнайсет. Животът беше прекрасен. Предстоеше й интересен мач.