Джон Лескроарт
Право на милосърдие (12)

Единайсета глава

Фотографът замина да проявява филмчето си. Страхувайки се, че в Еджууд ще ги прекъсват, Греъм и Майкъл Чероне прекараха следобеда и голяма част от вечерта в „Модена“ — едно изискано италианско заведение на Клемънт стрийт, където в момента привършваха втора бутилка десетгодишно вино „Руфино кианти“ — златен етикет. Вече не бяха непознати. След седем часа разговори Чероне бе накарал Греъм да излее душата си пред микрофона.

Чероне долетя в Калифорния с големи надежди. Осигуряването на уводен материал не беше рутинна работа, дори за отговорен редактор като него. А интервюто далеч надхвърли очакванията му — както като журналистически материал, така и като човешка драма.

Вътре имаше всичко: миналото на Русо като обещаващ спортист, прекратил кариерата си поради нелепа контузия, блестящото му следване в юридическия факултет, службата във Федералния съд, която зарязва в последен опит да постигне мечтата на живота си… Нов провал в спортното поприще, заплатен на висока цена — пълна и наглед окончателна изолация от юридическите среди. Следва нашумялото обвинение в убийство, което, макар и бързо оттеглено, води до загуба и на последната му работа.

Но Чероне бе убеден, че интимната страна от живота на този човек е още по-интригуваща. Вече бе успял да се добере до неофициалните, но упорити слухове, според които Гил Соума иска главата на Греъм на тепсия. Бивш колега на младежа във Федералния съд, щатският прокурор го смяташе не само за убиец, но и за предател, който трябва да бъде натикан в миша дупка.

Другата страна на тази история показваше един надарен и чувствителен човек, който успява да постигне помирение с неизлечимо болният си баща. Греъм призна, че през последните две години баща му е бил единствения човек, който го е приемал безрезервно и който го е обичал. Единственият човек между него и пълната самота…

Разбира се, той се е грижил за него. Не знаел откъде идва морфина, но редовно му поставял инжекции.

Чероне изпита леко разочарование от факта, че не успя да стигне до пълна и откровена изповед, макар да беше на крачка от нея. Същевременно това, което получи, бе дори по-добро, защото се връзваше с основната тема, към която щеше да се придържа „Тайм“ — асистираното самоубийство и емоционалните преживявания на всеки, който поема тежката роля на асистента в него… Чероне щеше да напише материала така, че да остави малко място за съмнения.

Греъм е постъпил правилно. Баща му е искал да сложи край на живота си, но му е била нужна подкрепа. Някой да държи ръката му в последния миг, някой, който да прогони ужасната самота. Изборът на този миг е бил негово право, а Греъм — достойният, дори мъничко гениален син, трябвало да свърши останалото…

Чероне беше убеден, че нещата са се развили именно така. А красотата и патоса на тази ситуация се съдържаха именно във факта, че Греъм няма как да признае какво е извършил, тъй като това би означавало никога вече да не може да си намери работа…

 

 

Денят след сутрешното заседание с Глицки се превърна в истински кошмар. На залез-слънце, току-що паркирала пред къщата на Греъм, Сара се почувства на ръба на изтощението.

На два пъти през деня Лание искаше да се качат до Еджууд и отново да притиснат Греъм. А Сара беше на мнение, че трябва да изчакат подходящото време, тъй като прибързването няма да даде резултат. На практика й се искаше да отстрани Марсел и отново да се срещне с Греъм сама. Даваше си сметка, че това е една непрофесионална и дори опасна стъпка, но въпреки всичко бе решена да я направи.

За пръв път в кариерата си не беше сигурна дали подозренията й към определен човек са точни. Изведнъж, след снощната безсмислена среща на стадиона, тя изгуби професионалното си отношение и от заподозрян Греъм Русо се превърна в живо човешко същество.

И още по-лошо — човешко същество, към което би могла да изпита влечение, към което вече изпитваше влечение! Това беше важно, това тя непрекъснато трябваше да има предвид.

Съзнаваше, че ситуацията е опасна, дори непоносимо опасна. Би трябвало да се оттегли от разследването, тъй като обективността я бе напуснала.

Но какво ще стане, ако обективността все още е тук и я отведе до погрешни заключения? Двамата с Лание лесно биха могли да допуснат грешка с повторното арестуване на Греъм. Грешка, която ще остане като черна точка в досиетата им, да не говорим за евентуален съдебен иск срещу полицията, да не говорим за психическото състояние на Греъм… Това искаше да избегне Сара, по тази причина бе решила да разговаря с Греъм в отсъствието на партньора си…

Надяваше се, че след този разговор ще прогони съмненията, ще бъде абсолютна сигурна. Трябва да е наясно по един прост, но фундаментален въпрос: Греъм или е заподозрян в убийство, или не. Само така би могла да продължи да си върши работата.

Това е всичко. Постъпва като съвестен полицай, иска да си изясни нещата докрай.

За съжаление имаше още един проблем: откри, че не може да се отърси от чувството на гняв по отношение на Греъм, защото именно благодарение на него се беше оказала в тази ситуация. Дали пък не се опитва да я манипулира? Кой всъщност е този човек? Снощи, на игрището, той не би трябвало да влиза в контакт с нея. Те са врагове, те са противници. За какво беше необходимо всичко това? Проява на арогантност, както твърди Марсел? Или Греъм е просто един добър човек, без злоба в сърцето си срещу жената, която го беше арестувала? Човек, който държеше да покаже, че не й се сърди за това, че си е изпълнила служебните задължения?

Отговор на тези въпроси просто нямаше. Нещата станаха някак лични, а не би трябвало да се стига дотам. Именно това чувство я изпълваше с гняв.

Ще разбера кой е той, тръсна глава тя.

 

 

Греъм стоеше на улицата пред дома си и разговаряше с някакъв мъж. Смрачаваше се. Тук, на хълма, мъглата бе започнала да изтънява. Вятърът обаче духаше с пълна сила, от дърветата наоколо се сипеха бели, подобни на сняг цветчета.

Сара пое нагоре по стръмнината. Беше облечена в официалното синьо костюмче, с което бе излязла още сутринта.

— Здравейте, Греъм.

Той се обърна, на лицето му се изписа нещо като доволство от неочакваната среща, което бързо изчезна.

Тя продължаваше да крачи към него.

— В петък сутринта на два пъти сте разговарял с баща си по телефона. За какво?

Забеляза как раменете на Греъм се привеждат, сякаш под тежък товар, сърцето й трепна. В следващия миг от това вече нямаше дори следа.

— Това е сержант Евънс, моето любимо ченге — извърна се към другия мъж той. — Сара, запознайте се с Майк Чероне, репортер…

Чероне протегна ръка, тя я пое и продължително го изгледа:

— Не сте от „Кроникъл“…

Познаваше по лице почти всички местни репортери, този не беше от тях.

— „Тайм“ — кратко отвърна Чероне.

— Господи, светът май наистина се превръща в едно голямо село!

На практика очакваше нещо подобно. В Съдебната палата се говореше, че това дело привлича вниманието на цялата страна и май наистина ще излезе така. След като и великото списание „Тайм“ вече е тук!

— Ударихте ли му по една чашка, момчета? — попита с шеговит тон тя, после се извърна към Чероне: — Мога да ви повикам такси… Тук, в Дивия Запад, не гледаме с добро око на хората, които пият и карат…

— Нали ти казах? — ухили се Греъм. — Действа като зареден пищов! Не се заблуждавай от приятната й външност!

— Няма — обеща Чероне без да сваля поглед от нея. На практика Греъм беше споменал името на тази полицайка, но съвсем бегло. Инстинктът му заработи. Моментално усети, че тук има нещо, или нещо предстои… Прекрасна добавка към материала. Привлекателна полицейска инспекторка пристига късно вечерта, за да разпита заподозреният, при това съвсем сама… — Какво ще кажете за по едно кафе? — попита на глас той. — Ще влезем да го изпием, ще си побъбрим час-два и ще изтрезнеем…

— Кафето само ще ви направи един по-буден пияница.

— Не мисля, че съм пиян.

— Никой не мисли, че е пиян и точно това е проблемът!

— Хей, какво ви става? — намеси се Греъм. — Аз пък мисля, че съм пиян и какво от това? Елате, ще направя кафе…

Евънс спря поглед върху лицето му.

— Ако ме поканите без заповед за…

Но Греъм вече се беше насочил към вратата.

— Голяма работа! — отсече той. — Аз се прибирам, защото умрях от студ. Ваша воля, ако искате влизайте, ако искате си вървете…

Чероне се усмихна и с галантен жест я покани да мине пред него. Тя въздъхна и се подчини.

 

 

Никой не прояви особена охота да бъде деловит. Греъм направи кафе и пусна музика, „Френският албум“ на Селин Дион. Оказа се, че Чероне не понася Дион. Случайно да ти се намира някой диск на Аланис Морисет? Евънс с облекчение чу отрицателния отговор на Греъм. Не искаше да си представи, че човек като него проявява афинитет към яростта. В крайна сметка бе постигнат компромис — Крис Айзък с албума „Сесии в Бая“. Греъм най-сетне седна на масата и тя отново повтори въпроса си за телефонните разговори.

— Добре — тежко въздъхна той. — В петък наистина се чухме два пъти…

— За какво говорихте?

Греъм отпи глътка кафе, после вдигна глава, сякаш се беше сетил нещо.

— Записвате ли този разговор? Не че имам нещо против… Майк цял ден точно това прави… Колко касети напълнихме, Майк?

— Пет.

Сара си отбеляза, че трябва да запомни това, после извади магнетофона си.

— Няма как, живеем в ерата на електрониката — направи мила гримаса тя. — Благодаря, че ми напомнихте… — После произнесе в микрофона обичайните встъпителни думи и побутна апаратчето към Греъм.

— Разговаряхме главно за болките му — започна младият мъж. Гласът му беше тих и някак интимен, очите му се насочиха към тъмнината зад прозореца: — Всъщност, това беше един и същ разговор, проведен на два пъти… Първият се беше изпарил от главата на Сал, същото вероятно е станало и с втория… — Раменете му леко се повдигнаха: — Беше един от лошите му дни…

Сара откри, че й се иска да примигне с клепачи. „Един от лошите му дни“… Греъм за пръв път засягаше темата за състоянието на Сал. Съсредоточила вниманието си върху сина, тя беше забравила бащата.

Напипа нишката на разговора с цената на известни усилия и каза:

— През последния месец Сал ви е звънял седемнайсет пъти, Греъм…

— Сигурно са толкова — сви рамене домакинът.

— Какво искаше от вас?

Интимността в гласа му се запази. Личеше, че е пил доста, това явно се отразяваше на защитните му реакции. Сара беше убедена, че вълнението му е истинско, че се дължи на отворена и кървяща рана.

— Не знам какво точно искаше през този ден… Желанията му бяха доста, винаги различни. Той умираше, не разбирате ли? Събужда се през нощта, без да има представа къде се намира. Обзема го уплаха. Иска някой да държи ръката му, иска да си поговори с близък човек… Изберете си каквото ви харесва, сержант… Той разчиташе на мен.

От другата страна на масата Чероне проявяваше признаци на нетърпение и гняв. Един господ знаеше какво впечатление му прави този разпит. Но Сара не му обръщаше внимание, защото Греъм беше развълнуван и очевидно имаше желание да говори. Това беше шанс, който нямаше никакво намерение да изпусне.

Тръсна глава без да обръща внимание на укорителния поглед на Чероне, после продължи:

— Добре, разчитал е на вас… А какво точно направихте вие през този ден, след второто му обаждане?

Греъм отпи глътка кафе, остави чашата на масата и разтърка брадичка, сякаш искаше да възстанови кръвообращението в тази част на лицето си. Този път отговорът му прозвуча монотонно, без емоции:

— Не само този ден беше лош за Сал… Всъщност, той се чувстваше ужасно от цели две седмици насам. Ужасно, разбирате ли? Светът му рухваше. Болките се усилваха, белите петна в паметта станаха прекалено много, далеч повече от преди… Не зная какво точно е станало. Може би туморът е започнал да влияе по някакъв начин на Алцхаймера. Не знам… Но влошаването беше рязко, нещо трябваше да се предприеме.

— Вие знаехте ли какво?

Греъм поклати глава.

— В началото, малко след като възстановихме контактите помежду си, говорихме за вероятността някой ден да го настаним в специализирано заведение — санаториум, старчески дом, нещо от тоя сорт… Вече се беше губил на няколко пъти, но болестта все още беше в начален стадий. През по-голямата част от времето си беше съвсем наред. Мисля, че имаше желание да му поставят точна диагноза, дори беше ходил на доктор. Разбира се, избягал преди да приключат изследванията. Предполагам, че се е уплашил и не е искал да чуе истината. Но през цялото време я знаеше…

— Какво беше мнението му по въпроса за старческия дом?

— Категорично отрицателно. Каза, че не желае да завърши живота си като някакво растение. Искаше да му обещая, че ако се стигне дотам, ще го убия…

— А вие обещахте ли му?

Чероне напрегнато се приведе напред.

— Греъм!

Трансът моментално се стопи.

— Какво? — извърна глава Греъм.

— Сигурен съм, че сержантът трябва да направи едно официално предупреждение — в погледа на Чероне се появи опасен блясък: — В смисъл че не си длъжен да отговаряш на подобни въпроси без присъствието на адвокат…

Алкохолът в кръвта на Греъм напомни за себе си.

— Спокойно, Майк — рече той и потупа ръката на репортера. — Сара не е дошла тук, за да ми погажда номера… — Погледна към нея и подхвърли: — Нали така, Сара?

Очите им останаха заковани едни в други. Сара първа се отърси от магията и поклати глава:

— Опитвам се да открия истината, Греъм. Да разбера какво се е случило. Вие току-що казахте, че сте обещал на баща си да го убиете…

— Ако! — вдигна пръст Греъм. — Има едно голямо ако!

— Ако какво?

— Ако болестта на Алцхаймер предприеме внезапна атака и го остави без капчица мозък. Само в този случай щях да изпълня обещанието си…

— По какъв начин?

— Не знам. Не съм мислил за начина, дори не съм сигурен, че бих го направил… Все още не бяхме стигнали дотам, здравето му беше относително стабилно. После обаче го нападна главоболието и разбрахме, че има тумор в мозъка…

— Как го разбрахте?

Очите не Греъм се преместиха за миг върху лицето на Чероне, после отново се насочиха към Сара.

— Това започва да ми намирисва на разпит — промърмори той.

— Просто си разговаряме, Греъм — направи опит да блъфира Сара.

— А защо тогава е включена тази машинка? — попита той и махна към магнетофончето. — Нали няма да използвате нищо от това, което се записва с нея?

— Не мога да ви обещая това — поклати глава Сара.

— Значи посещението ви тук все пак е служебно, така ли?

Погледите им отново се преплетоха.

— Че какво друго би могло да бъде?

— Не знам — въздъхна Греъм. — Всеки храни някакви надежди… — Дълго мълча, после се върна на въпроса: — Предполагам, че Сал е ходил на лекар…

— Името му знаете ли?

Нова, още по-продължителна пауза. Греъм въздъхна, наведе глава и я разтърси като уморено куче.

— Искате ли да минем на неофициална вълна?

Тя се замисли, после поклати глава:

— Не мога, Греъм. Разследвам смъртта на баща ви. Искам да ми кажете всичко, което знаете. Познавате ли лекаря, който е прегледал баща ви, или не?

— Официално не — отвърна Греъм, хвърлил многозначителен поглед към магнетофона. — Ходил е сам, както знаете ние не живеехме заедно… Той си имаше собствен живот.

— Каза ли ви как е платил на лекаря? Не обсъждахте ли парични въпроси?

— Каза ми, че са му открили рак — отново въздъхна Греъм. — Невъзможен за оперативна намеса рак, който ще го убие. Това автоматически реши въпроса с евентуалното му преместване в старчески дом. Нямаше да остарее, нямаше да се превръща в какавида на инвалидна количка. Нямаше да остарее, разбирате ли?

Тази проста истина ги накара да онемеят. Компактдискът също млъкна, в стаята се възцари абсолютна тишина.

— Както и да е — размърда се най-сетне Греъм. — Вече ви казах, че последните две седмици бяха най-тежките…

Сара обаче все още не беше готова да смени темата. Нещо я ядеше отвътре.

— При последния официален разпит заявихте, че не знаете какво причинява страданията на баща ви — вдигна глава тя. — Сега обаче се оказва, че знаете… Правилно ли съм ви разбрала?

— Да… Беше ракът, гадният тумор…

— Но не споменахте това на разпита?

— В замяна на това ви споменах, че се виждаме рядко… — Усмивката му трябваше да означава, че това е шега: — Стига, Сара… Исках да бъда последователен, но вие все пак успяхте да ме спипате…

— Още ли твърдите, че не знаете откъде идва морфина?

— Още — кимна той, после отмести стола си и стана. — Хей, не е ли време да приключим с всичко това? Ще отворя една бутилка вино. Искате ли една чаша? Имам и бира… Майк, ти какво ще пиеш?

Сара отказа, а Майк стана да си върви. Утре сутринта трябвало да хване някакъв абсурдно ранен полет. Към вратата се насочиха и тримата. Греъм я отвори, разтърси ръката на Майк и му пожела приятен път. Сара го изчака да се спусне по стръмното надолу, където беше колата му.

Стоеше в рамката на вратата, съвсем близо до Греъм. Всяка клетка на тялото й реагираше на тази близост, нагаждаше се към нея. Не смееше да помръдне. Той опря ръка на рамката, малко над главата й, тялото му се наклони. Сякаш искаше да се облегне на нея.

— И вие ли тръгвате? — попита я той.

Не е съвсем трезвен, напомни си тя. Задръжките му падат, освен това я харесва. Очевидно забравя, че е ченге. Това е цялата работа. Проклета да съм, ако отстъпя, рече си Сара, вдигна глава и заби поглед в очите му.

Лоша идея. Бързо й се наложи да примигне, изобщо не я беше грижа дали това издава истинските й чувства, или не. В противен случай изкуствено официалните им отношения неминуемо ще започнат да се превръщат в нещо друго. Тогава сегашните й затруднения щяха да изглеждат като детска игра…

Наведе се, мушна се под ръката му и излезе на площадката.

— Добре, Греъм — рече. — Отговаряте на три кратки въпроса, след което обещавам да ви оставя на мира. — На устните й се появи лека усмивка: — Поне за тази вечер…

— Само ако след това изпием по чаша вино — запъна се той.

— Не мога, на служба съм.

— Ами сложете край на работното си време — усмихна се той. — Задайте си трите въпроса и сложете табела „затворено“. — Очите му не слизаха от лицето й.

Този път тя издържа на погледа му.

— На първо място искам да изясним въпроса дали сте инжектирали морфин на баща си. Независимо дали това е ставало редовно, или не…

— Вече казах, че съм го правил — кимна той.

Не беше го казвал, но Сара запази безизразното изражение на лицето си. Очевидно беше пил доста и вече не помнеше какво е признал и какво не. Във всеки случай в момента казваше истината.

— Колко често? — попита тя.

— Това ли е вторият въпрос?

Тя се замисли за момент, после кимна:

— Да речем, че е вторият…

— Два пъти седмично, с изключение на дните, когато не бях в града. Той не обичаше да си ги бие сам… Окей, а сега давайте и третия въпрос.

— В петък сутринта Сал ви е търсил два пъти, имал е болки. Защо не отидохте да му помогнете?

Това последно препятствие също не спря Греъм. Свали ръката си от рамката на вратата и направи крачка към нея.

— Всъщност, отидох — разпери ръце той и се захили: — Ще познаете ли какво стана? Старият разбойник го нямаше. Беше излязъл, представяте ли си?

 

 

Разтърсена от новите факти, Сара тръгна надолу към колата си. В петък Греъм е бил в апартамента на Сал, освен това редовно му е инжектирал морфин! Отвори вратата, приготви се да седне зад волана, после изведнъж спря и изруга.

Магнетофонът й остана върху масата на Греъм!

Беше станала с двамата мъже, пожелала да се увери, че Майк Чероне от списание „Тайм“ е в състояние да шофира. А после зададе последните три въпроса на полупияния си заподозрян… При това изскачайки навън от къщата, за да се спаси от химията на неговото излъчване.

Каква глупачка, господи!

От раздялата им не бяха изминали и пет минути, но прозорците вече бяха тъмни. Тя почука на вратата, но отвътре не долетя никакъв звук. Може би се е проснал на леглото и вече е потънал в тежък пиянски сън. Или (което беше по-вероятно) вече наистина му беше дошло до гуша от репортери и полицейски инспектори… Отново почука, после приближи устни до вратата и тихо подвикна:

— Греъм! Това съм аз, Сара!

Сержант, напомни си гневно тя. Тук беше не като Сара, а като сержант Евънс!

Зад вратата се разнесе шум от стъпки, лампата над входа светна. Греъм отвори, стори й се някак смален. Тя усети, че прави усилия да изглежда приветлив, но очите му под полуспуснатите клепачи издаваха изтощение.

— Мислех, че още си пиете виното — подхвърли тя.

От игривото му настроение нямаше следа. Изглеждаше така, сякаш са го събудили от дълбок сън.

— За днес стига — промърмори той. — Приключихте ли с работния ден? — Във въпроса му вече липсваше поканата.

— Забравих си магнетофона — обясни тя и махна неопределено по посока на дневната.

Той кимна, натисна ключа за осветлението на стената и отстъпи назад, за да я пропусне. Магнетофонът беше там, където го беше поставила, и продължаваше да работи. Тя го изключи и тръгна обратно към вратата. Греъм бе останал на мястото си.

Озовала се отново навън, тя се поколеба за миг, после вдигна глава да го погледне:

— Е, благодаря, че ми отворихте…

— Пак заповядайте.

Вратата се затвори почти под носа й, а лампите в къщата угаснаха още преди да е изминала три крачки по посока на колата си.

Бе получила отговора, който търсеше. Този човек обичаше баща си. Още въпроси чакаха своя отговор — особено онези за пачките с банкноти и местонахождението на бейзболните картички. Греъм й намекна, че знае повече отколкото казва, но тя не можеше да си позволи неофициален разговор. Едно й беше абсолютно ясно: каквото и да се е случило в онази нощ, Греъм не беше убил баща си, за да го ограби.

Самотното й посещение в този дом беше изпълнило целта си. Вече знаеше кой е Греъм, що за човек е той. Беше разкрил душата си пред нея, пред Сара… Но сержант Евънс — инспектор в отдел „Убийства“, със свито сърце призна пред себе си, че това бе станало на твърде висока цена. Защото бе помогнала на този човек да потъне още по-дълбоко в една яма, която няма дъно…