Джон Лескроарт
Право на милосърдие (15)

Четиринайсета глава

Глицки изпрати инспекторите, наля си чаша чай и започна да попълва формуляра за доставката на вратата. Бе решил да действа нападателно. По тази причина остави чашата си на масата, удари върху бланката червения печат с надпис „спешно“ и я понесе към коридора, където беше кутията за вътрешната поща на сградата. На прага почти се сблъска с Дизмъс Харди, който забързано крачеше към неговия отдел.

— Хубаво, че те хванах! — гневно изръмжа приятелят му. — Какво направи с тях?

— С какво?

— С моите четки за зъби, ето с какво! С всичките шибани четки за зъби в къщата ми!

— Че какво им е на четките ти? И какво общо имам аз с тях?

— Ще ти кажа! Вчера, като дойде у дома, всички си бяха на мястото. Тази сутрин ги няма. Това обърка сутрешния ми ритуал, спокойствието в дома ми отлетя — спокойствие, което ми е гарантирано от конституцията! Там горе, в началото — веднага след встъпителните думи „Ние, народът на Съединените щати“…

Глицки замръзна на мястото си, после бавно кимна, рече едно „извинявай“ и отиде да си пусне бланката.

Когато се върна, приятелят му се беше настанил зад бюрото с крака върху плота и безгрижно си хапваше фъстъци.

— Как мислиш, дали някой ще влиза в кабинета ми, ако махна фъстъците? — попита лейтенантът.

Харди бавно огледа стаичката и поклати глава:

— Съмнявам се. Тук е твърде безлично, няма с какво да привлечеш хората… — Очите му обхванаха и общото помещение, главата му с недоумение се поклати: — Гледам, че и оттатък е празно, истински град на призраците…

Глицки хвърли поглед през рамо, на лицето му се появи усмивка:

— Само преди един час мислех да викам полицията, за да въведе ред… Не знам. Хората са навън, по задачи… Тук идват само за да си напишат рапортите… А ти защо си тук?

Краката на Харди изчезнаха под бюрото.

— Защото, благодарение на достоверни източници, успях да открия това, което ти още вчера си знаел за случая Греъм Русо и което отказа да споделиш с мен!

— И какво е то?

— Че е ходил в апартамента на баща си. Че редовно му е инжектирал морфин.

— И аз съм го знаел още вчера, така ли? — свъси вежди Глицки. — За твое сведение ще ти кажа, че го научих едва тази сутрин!

— Но знаеше нещо, нали? Повече от това, което знаеше миналата седмица. Беше убеден, че става въпрос за убийство.

— Без коментар — рече Глицки и пристъпи навътре в стаичката.

— Поне ми кажи дали вече е решено делото да бъде гледано от разширен съдебен състав…

— Без коментар — повтори Глицки, замълча за миг, после добави: — У Сал е имало борба…

Харди светкавично обработи тази информация и поклати глава:

— Но не с участието на Греъм.

— Вярвам ти — сви рамене Глицки. — Остава да ти повярват и съдебните заседатели.

Това беше информацията, от която се нуждаеше Харди — процес ще има. Нямаше смисъл да се коментират причините. Комбинацията от присъствието на Греъм в жилището на Сал, доказаната борба там, лъжите пред следствието и пачките с пари даваха достатъчно основание на главния прокурор за завеждане на дело, въпреки обратното мнение на областната прокуратура. А лейтенантът му предложи и един допълнителен коментар:

— Който и да го е сторил, Диз, става въпрос за убийство.

После:

— Би ли станал от стола ми, ако обичаш?

Харди се подчини, разминаването им в тясната стаичка приличаше на някакъв странен ритуален танц.

— Защо не мога да повярвам, че си бил пътя дотук само за да похапнеш фъстъци? — вдигна глава да го погледне Глицки.

— Исках да разбера дали не държиш димящ пистолет — поясни Харди. — За да зная как да процедирам…

Глицки обмисли чутото, после поклати глава:

— Без коментар. — На лицето му отново изплува ужасната усмивка: — А какво друго те доведе в нашата малка градинка?

— Без коментар — върна му го Харди, после поклати глава: — По дяволите! Чудно си приказваме! Дали причината за този съдържателен разговор не се крие в тежестта на средната възраст? — Понечи да каже още нещо, после погледна часовника си: — Времето си лети, мамка му! Благодаря за фъстъците, ще се видим по-късно!

 

 

Веднага след телефонния разговор с Греъм, Харди направи опит да си уреди среща с Клод Кларк — първият заместник на Шарън Прат. Даваше си ясна сметка, че дори да отрече признанията, направени пред сержант Евънс, клиентът му се е забъркал в сериозна каша. А след това му хрумна една идея, която, макар и налудничава, би могла да поразсее черните облаци над главите им.

Кларк имаше репутацията на надут бюрократ, който обича да се издокарва. Наближаващ четирийсетте, той носеше пясъчнорусата си коса късо подстригана, имаше добре оформена козя брадичка и тънки мустачки. Държеше се с хората като отегчен мъдрец, особено към онези, на които липсва достатъчно самочувствие.

В неговите ръце беше властта, именно той държеше ключа към кабинета на областния прокурор. Майсторски показваше на всеки желаещ да се срещне с Прат, че преди това трябва да му целуне задника, при това топло и нежно… Самата Прат обичаше да се прави на състрадателна към изпадналите в беда хора, обичаше да демонстрира загриженост към проблемите им. И беше дълбоко убедена, че прехвърляйки негативната част от задълженията си върху Кларк, автоматически се превръща в опитен политик, чиято съвест винаги си остава чиста.

Първият заместник категорично отхвърли молбата на Харди за среща с Прат, наричайки я „смешна“. Областният прокурор по принцип не приема адвокати, а когато все пак го прави, това става само след предварителна заявка и прецизно уточнена тема за разговор. Ако Харди направи писмена молба и я остави в канцеларията, госпожица Прат може би ще намери време за него през следващите няколко седмици.

Лош късмет, момчето ми, рече си Харди. Ще се наложи да използвам част от собствените ти номера.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако предадете на госпожица Прат, че ще отнема само пет минути от времето й — търпеливо започна той. — Кажете й, че става въпрос за случая Греъм Русо, който отново излиза на дневен ред. Кажете й още, че разполагам с информация, която ще й бъде от полза.

— Защо не я споделите с мен? — артистично изви глас Кларк. — Аз ще намеря подходящото време да й я предам…

— Виж какво, приятелю — изостави официалностите Харди, усетил как в душата му нахлува гняв: — Ще ти кажа какво мисля да направя, ако продължаваш с тъпите си номера! Ще врътна един телефон на Джеф Елиът от „Кроникъл“… Предполагам, че си чувал за него — страхотен репортер, автор на рубриката „Слуховете на града“. Захапе ли нещо, пускане няма! Още утре сутринта Шарън ще прочете за какво става въпрос и тогава лошо ти се пише!

След десет минути му позвъниха от канцеларията на Кларк. Ако господин Харди има възможност да прескочи до Съдебната палата точно в четири следобед, госпожица Прат би могла да му отдели няколко минути…

 

 

Правилата в този кабинет се определяха от главната прокурорка и очевидно не подлежаха на корекции. Самата тя седеше зад огромно писалище, чийто лъскав плот предлагаше надеждна защита срещу нахалните молители. Тяхната територия бе ограничена в рамките на стол с твърда облегалка и трийсет квадратни сантиметра килим. В този конкретен случай Прат бе решила да използва и допълнителна защита в лицето на Клод Кларк, чиято елегантна фигура се бе изпънала в цял ръст до прозореца. Харди не беше влизал в този кабинет от пет години насам — когато покойният Кристофър Лок го повика, за да му връчи уволнението. Но столът за посетители си беше на същото място и той без колебание се насочи към него.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Харди — рече Шарън Прат. — Много съм слушала за вас. — Това едва ли е истина, рече си Харди, но все пак направи съответната за подобни случаи поласкана гримаса. — Доколкото разбрах, имате някаква информация за мен…

— Да, госпожо — кимна той, след което премина направо към същността на въпроса. — През уикенда Греъм Русо е направил изявления пред полицията. Признал, че е бил в апартамента на баща си и че му е инжектирал морфин.

— Признал, че го е убил!? — приведе се напред Прат.

— Не, извинете… Признал, че му е правил инжекции, при това редовно. Проблемът е, че това влиза в противоречие с предишните му показания. Освен това, в апартамента на баща му е имало борба…

— Преобърнатият стол, нали? — попита Прат, после поклати глава: — Това не е доказателство за наличието на борба.

— Имат свидетел — поясни Харди и видя как очите й се присвиват. Вече се радваше на неотклонното й внимание. — По моя преценка, те разполагат с всички улики за завеждането на дело. Имам сведения, че главния прокурор всеки момент ще издаде заповед за арестуването на Русо.

— Аз също — кимна Прат. — Пауъл е решил да натрупа малко актив, но ще сгреши. Асистираното самоубийство не може да се обърне в предумишлено убийство, поне в този град. Убедена съм, че никой съдебен състав няма да допусне подобно нещо. Но какво общо има всичко това с вас и мен?

— Искам да го арестувате отново — рече Харди. — Вие, а не хората от Главна прокуратура.

Очите й се превърнаха в тесни цепки, после отново се отвориха. На лицето й се появи усмивка, която изразяваше уважение и възхищение.

— Чакайте малко, нека видим дали правилно ви разбирам…

Разбираше го повече от правилно. Предложението на Харди й даваше възможност да издърпа килима изпод краката на главния прокурор. Обвинява Греъм в убийството на Сал, после сключва сделка с адвоката му и така младият Русо има всички шансове да получи имунитет срещу всякакви бъдещи разследвания.

Очите й отново срещнаха очите на адвоката.

— Страхувате се, че обвинението на Пауъл ще бъде за предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства, така ли?

— Точно така — кимна Харди.

— Но сте убеден, че все още не го е сторил?

Харди се сети за Глицки и в душата му се промъкна чувство за вина. Играта „без коментар“ си я изиграха както трябва, но той знаеше, че ако не бяха приятели с лейтенанта, изобщо не би се добрал до него, да не говорим за недомлъвките… На практика Глицки му съобщи, че все още няма решение делото Русо да бъде предадено за разглеждане пред разширения съдебен състав, който всички наричаха „Голямото жури“, и сега Харди използваше тази информация в полза на Прат. Почувства се зле, Ейб не заслужаваше подобно отношение. За това би трябвало да помисли по-рано, но заслепен от гениалната си идея, той бе хукнал презглава към областната прокуратура. Сега вече нямаше избор, нещата трябва да отидат докрай.

— Официално обвинение още няма — рече на глас той. — Така разбрах…

— И какво предлагате?

— Официално го обвинявате утре сутринта, по-раничко. Защото ако голямото жури ни изпревари, можем да се смятаме за мъртви и погребани. Аз ви доставям Греъм тук, той се признава за виновен в убийство по непредпазливост. Срещу условна присъда. Никакви ефективни срокове, въпросът за обществения обвинител остава открит…

— Клиентът ви в течение ли е на всичко това?

Не виждаше как Греъм може да се противопостави. На практика го бе потърсил за втори път след сутрешния разговор, но никой не вдигна телефона. Не се включи дори шибания телефонен секретар. Но Харди възнамеряваше да го открие на всяка цена, дори ако трябва да прекара нощта пред вратата му.

— Ще бъде — кратко отвърна той.

Отговорът му накара Прат да застане нащрек.

— Нима нямате съгласието му? — присви очи тя.

— Първо исках да говоря с вас. Какъв смисъл има да му искам съгласието, ако вие не проявите интерес?

Прат очевидно прие идеята му като пълна лудост, каквото всъщност си беше. Но едновременно с това и безкрайно съблазнителна. Моментално си даде сметка, че ако разиграе козовете си както трябва, това може да й донесе стотици и хиляди гласове в предстоящите избори. Но в същото време, тя съвсем не беше от хората, които са готови на неразумни рискове.

— Няма да предприема нищо, преди да се чуем още веднъж — каза на глас тя.

— Разбрано.

Областната прокурорка кимна и се извърна към помощника си:

— Клод, дай на господин Харди една от картичките с домашния ми телефон. — После погледна посетителя и спокойно добави: — Очаквам да се обадите, господин Харди.

 

 

Работният ден беше към края си и по тази причина Харди подкара направо към къщата на Греъм. Клиентът му си беше у дома. Отвори две бутилки бира и предложи да се поразходят. Отвъд билото на Еджууд, само на стотина метра от къщата, започваше парка Интириър Белт.

Седнаха на една ниска тухлена ограда и отправиха поглед надолу, към стръмния, гъсто залесен каньон, от който се носеше приятната миризма на евкалипт. Микроклиматът на тази уникална местност се разкри пред тях с цялата си красота. Въздухът не помръдваше, температурата беше някъде около трийсетте. Харди разхлаби възела на вратовръзката си, а сакото бе оставил още в колата. Греъм беше бос, с широки шорти в маскировъчни цветове и мрежеста тениска.

— Забравих да те питам — имаше ли мач през този уикенд?

Харди реши, че тази увертюра е подходяща за началото на трудния разговор. Малко ала-бала, а после ще хвърли бомбата.

— За щастие да — отвърна Греъм и отпи глътка от шишето си. — Не помня дали ти казах, че ме уволниха от „Бърза помощ“…

Не беше, но Харди едва ли можеше да припадне от тази очаквана новина. Облаците над главата на Греъм тепърва ще се сгъстяват и колкото по-скоро разбере това, толкова по-добре.

— Спечели ли?

— Това да не е прелюдия към обсъждане на адвокатските ти хонорари? — хвърли му кос поглед Греъм.

— Не се тревожи за тях — усмихна се Харди. — Ще ти изпратя сметката по пощата. Просто се интересувам как я караш…

— Извинявай, напоследък нещо съм изнервен… Вчера направихме едно турнирче в Хеуърд. Пет мача, стигнах чак до финала… — Ръката му направи небрежен жест: — Изкарах около два бона…

— За един ден?

— Пет мача, не ме ли чу? Във втория беше обявена премия от хилядарка, по правилото за милосърдието…

— Все пак, два бона на ден…

— Това е максималната премия. Ако бяхме загубили първия мач, щях да се прибера с петдесетак. Така ни мотивират към победата. В това отношение правилото на милосърдието много помага…

— Какво представлява то?

Греъм го погледна така, сякаш беше паднал от Марс.

— Мачът се прекратява в момента, в който един от отборите поведе с десет точки и повече. Това е правилото на милосърдието. Нещо като победа с явно превъзходство при бокса — спират мача преди да се пролее кръв. Според залозите си, спонсорите могат да получат двойна, а понякога и тройна печалба. Отборът победител взема премия от нея.

— Често ли се случва това?

— На отбор като нашия, който е пълен с бивши професионалисти — да…

— Как се казваше човека, който ви спонсорира?

— Айсинг. Крейг Айсинг.

— Значи тоя Айсинг ви плаща десет бона на ден?

Греъм се замисли за момент, после кимна:

— Ами да, нещо такова…

Харди тихо подсвирна.

— Тогава каква е неговата печалба? Колко залага?

— Много — отвърна Греъм. — За десет бона такива като него дори не стават от леглото… — Беше видно, че темата за залаганията го притеснява. Опря бутилката до устата си, отпи едра глътка и добави: — Нещо ми нашепва, че не си дошъл да си говорим за софтбол… Хайде, изплюй камъчето.

— Прав си — кимна Харди. Нямаше смисъл да увърта повече.

Греъм го изслуша внимателно, после поклати глава и безгрижно се усмихна:

— Няма да ме арестуват… Сара поне няма да го направи. Аз я харесвам, тя мен — също…

— Тя е ченге — напомни му Харди. — И умело използва това, което си въобразяваш — че те харесва, че има нещо по-специално между вас. Накрая пак ще те тикне в пандиза.

— Ще бъда много изненадан, ако стане така — отвърна Греъм. — Когато дойде да ме види в събота вечер, не беше заради разследването…

— А заради какво? Любовна среща ли имахте?

— Почти — засмя се Греъм. — Съвсем малко не ни достигна…

Харди мрачно поклати глава.

— А бе я ми кажи, защо си единственият човек в този град, който е убеден, че няма да бъдеш арестуван? — попита той. — Някога да си си задавал този въпрос?

Греъм сви рамене и отпи нова глътка от бутилката:

— С мен те вече си изгърмяха патроните, Диз. Какво ще спечелят, ако опитат отново?

— Ще го направят други хора — отвърна Харди. — Какво ще кажеш за това? — Стана и се разтъпка наоколо. Май беше по-уместно да му разиграя етюда с паниката, рече си. Може би само така бих го разтревожил достатъчно, за да ме изслуша с подобаващо внимание. В същото време не му се искаше да го плаши. Предпочиташе да го остави да говори, да приспи бдителността, която можеше да го накара автоматически да отхвърли идеята за споразумение с прокуратурата.

Но вече беше късно. Времето за дипломатически маневри изтече.

— Ето какво е положението, Греъм — обърна се той. — Ще бъдеш арестуван отново. Това ще стане след ден-два, или най-късно до края на седмицата. Ще бъдеш обвинен в предумишлено убийство, може би и при утежняващи вината обстоятелства. Това е абсолютно сигурно, независимо дали ще го стори твоята сержант Евънс, или някой друг. Нещата станаха прекалено сложни, за да ти се размине.

Не постигна кой знае какво, но все пак изтри безгрижната усмивка от лицето на клиента си.

— Хубаво — кимна Греъм. — Да допуснем, че си прав и това наистина се случи. Но какво ще стане после? Пак ще ме освободят!

— Това е един от възможните варианти, но аз имам друг — далеч по-сигурен.

Върна се край ниския зид, подаде на Греъм недокоснатата си бутилка и му разказа всичко. За споразумението с Прат, за цялата дългосрочна стратегия, която произтича от него. После млъкна и зачака.

Изражението на Греъм стана значително по-трезво. От гърдите му излетя тежка въздишка, главата му се поклати:

— Но всичко това означава да призная, че съм го извършил…

— Срещу което няма да лежиш нито ден — припомни му Харди. — И никой не може да те пипне повече. Край на всичко, Греъм. Сделката е одобрена от Прат, чакаме само твоето съгласие.

— Признавам, че си направил отличен ход като адвокат.

Харди пусна една крива усмивка и докосна ръката му:

— А след като всичко свърши, спокойно можеш да поканиш на среща и сержант Евънс…

Но Греъм беше далеч от подобни мисли. Замислен дълбоко, с невиждащи очи, той отново повтори:

— Значи трябва да призная, че съм го извършил…

— Да, трябва! — кимна Харди, усетил как го хващат нервите.

— Ами ако не съм?

— Това няма значение — отвърна Харди и сам се изненада от лекотата, с която навлезе в терминологията на професионален адвокат. Какви ги дрънкам, господи?! Как така няма значение дали един човек е извършил престъпление, или не? Но връщане назад нямаше. — Всичко се свежда до юридическа еквилибристика.

— И ще ме оставят на мира? Завинаги?

Харди усети, че клиентът му е на ръба. Сега е моментът да се приключи с този въпрос, рече си той.

— Ще те осъдят условно, Греъм — рече той. — На две, може би три години. Но слушай внимателно какво ще ти кажа… Едва сега навлизаш в деловия свят, а в него има далеч по-добри професии от адвокатската. Аз съм адвокат и зная какво говоря. Нашата професия се състои от деветдесет и девет процента глупости, а в останалото време си принуден да целуваш клиента си по…

— Както го правиш сега, нали? — бледо се усмихна Греъм. — Целуваш ми задника, нали? Но аз нещо не го усещам, явно съм повреден…

— Нашият случай е изключение. Исках да кажа, че можеш да се захванеш с каквото пожелаеш. Членството в адвокатската асоциация изобщо няма да ти трябва. Тази професия ти е нужна точно толкова, колкото професията на професионален бейзболист… И двете са съвсем обикновени професии.

Най-сетне успя да предизвиква някакви чувства у клиента си.

— Но аз съм добър, Диз! — натъртено рече Греъм. — Аз спечелих конкурса за мястото при Дрейпър, а подобни места са запазени за най-добрите!

— Това означава, че имаш акъл, нищо повече — тръсна глава Харди. — Използвай го за нещо друго. Ако откажеш, те чака затвор. Това е положението. Не сме седнали да обсъждаме избор на кариерата ти. Става въпрос за години от живота ти. Тежки години, зад решетките!

Млъкна и зачака. Изтече една минута, която му се стори по-дълга от час. В клоните над главите им пееха птички, но нищо наоколо не помръдваше. Греъм най-сетне поклати глава:

— Съжалявам. Зная, че си вложил много енергия в този план, но аз не съм убил баща си. Следователно не мога да кажа, че съм го сторил.

Стомахът на Харди се сви. Спокойно би приел твърдението на Греъм, че не е убил баща си, но забележката след него го накара да потръпне от страх.

— Не е нужно да го наричаме убийство, Греъм — направи последен опит той. — Можем да…

— Не! — прекъсна го с повелителен тон младият мъж. — Няма да кажа, че съм убил баща си, ясно ли е?

За миг Харди остана неподвижен, вслушвайки се в птичия хор. После бавно се надигна.

— Утре сутринта трябва да предам отговора ти на Прат — тихо промълви той.

— Вече го имаш. Баща ми се самоуби. Остави на докторите онзи стикер да не го закачат и се самоуби. Това е истината.